Реджеп Ердоган

заговори за подполковник Лорънс Арабски

Съществуват две Турции. Едната е обърната към Европа. Но съществува и друга. Обърната на изток. В зависимост от своите интереси и външно влияние Турция във времето е била и проевропейска, и османска, тоест източна. След Първата световна война Османската империя се срива и създава нестабилност в Европа и в нашия регион. Младотурците желаят една хомогенна държава и извършват геноцид и „етнически чистки”. Тези термини често се употребяват по-късно по отношение на Турция. Въпросните събития са неоспорим факт в Мала Азия в началото на ХХ век.

Наскоро Реджеп Ердоган на среща с младежи в Истанбул се върна към събития със стогодишна давност. Турският президент заяви: „Днес, както и преди 100 години назад, се предприемат стъпки за прекрояване на картата на региона, за тази цел се използват терористични организации”. По неговите думи: „Сто години назад е ставало дума за лица, подобни на английския разузнавач Лорънс Арабски, който е говорил на арабски и се е стараел да прилича по всичко на местните жители. Днес имаме работа със съвременни вариации на „Лорънс”, които се стараят да приличат на имами и учени. Сто години назад е било сключено тайното съглашение Сайкс-Пико. Тайни обсъждания се водят и днес”. Експерти считат, че възкресяването на духа на Лорънс Арабски е тактически ход от страна на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Тя се стреми да сплоти турските граждани с лозунга „Отечеството е в опасност!”. В Турция ненавиждат Лорънс Арабски. Реално британският разузнавач реализира на практика договора, който е разработен през ноември 1915 г. от френския дипломат Франсоа Жорж-Пико и англичанина Марк Сайкс. Чрез този документ са разграничени сферите на интереси на Антантата в Близкия изток след Първата световна война. По-ясно казано, реализирано е разпарчетосването на Османската империя през 1916 г. Договорът става известен едва през 1917 г., когато е публикуван от съветското правителство. През декември 1918 г. британският премиер Дейвид Лойд Джордж заявява, че договорът Сайкс-Пико е невалиден. На 26 април 1920 г. на конференцията в Санремо на Гърция се дава цяла Южна Тракия. На 10 август 1920 г. е подписан Севърският мирен договор, с който Османската империя понася сериозни териториални загуби – Ирак, Палестина, Трансйордания, Сирия, Ливан, Северен Епир, Додеканезките острови и други. През 1921 г. Кемал Ататюрк подписва с болшевиките Карския договор. Следва Лозанският договор от 24 юли 1923 г., който анулира Севърския договор от 1920 г. По силата на Лозанския договор Източна Тракия и град Смирна са присъдени на Турция. Черноморските проливи се демилитаризират. Тази поредица от договори всъщност служи за юридическо оформяне на днешните граници на Турция.

Наскоро британското издание Economist написа, че преди сто години само един тесен кръг от политици е предполагал, че „разделянето на териториите на бившата Османска империя с линии, начертани с восъчни моливи, при определени вътрешни и външни обстоятелства отново ще изведе Турция на острието на геополитиката”. Днес нашата югоизточна съседка е разтресена в резултат от вътрешни и външни тежки проблеми и конфликти. Само допреди няколко години Турция цъфтеше. Турската икономика респектираше със своя ръст. Обществото се доближи плътно до разрешаването на етническите и конфесионалните проблеми, които спъваха десетилетия наред страната. Някои анализатори дори започнаха да наричат Турция регионален хегемон, „фронтирна империя” и незаобиколим фактор в Близкия изток и на Балканите. Анкара постепенно започна да придобива очертания включително и на глобален енергиен фактор в света. И изведнъж се случи нещо. Възходът се срина. Какво стана? На 22 април 2007 г. Партията на справедливостта и развитието събра 46,6% от вота на избирателите и получи 341 места в турския парламент. Преди това през 2001 г. професорът по политология и международни отношения Ахмет Давутоглу написа фундаменталната за турската външна политика книга „Стратегическа дълбочина”. В този период Турция много ясно и откровено тръгна по един път, който се оказа стръмен, пълен с опасни завои и пропасти. Турските елити, оглавявани от Реджеп Ердоган, поведоха страната именно по пътя на „стратегическата дълбочина” и стигнаха до „стратегическия кошмар”. Обещаваха „нула проблеми със съседите”, а получиха „нула съседи без проблеми”. Последната страна, с която Турция влоши двустранните си отношения, е България.

Бащата на турската република е Кемал Ататюрк. Той я създава през 1923 г. Кемалисткият проект е реакция на разпада на Османската империя и има за цел да вкара страната в Европа. За реализирането на тази цел Кемал Ататюрк не се поколебава с „желязо и кръв” да формира турската нация и да проведе секуларизация в обществото. Кемалисткият проект не е единственият път за излизане от кризата. Но тогава този проект побеждава. Конкурент на кемализма е нурсисткият проект. Влиятелният ислямски богослов и проповедник Саид Нурси (1873-1960) представя проект на политически ислям с турска специфика. Нурси е известен и като Бедиуз заман, което означава „чудото на времето”. Той оказва значително влияние върху развитието на исляма в съвременна Турция и по света. Саид Нурси постоянно е в центъра на вниманието на важни политически фигури в Османската империя. За да реализира своята идея, по време на Първата световна война създава религиозния орден „Нурджулар”. Нурсистите проповядват установяване на шериатско управление. Те лансират идеята за тюркското превъзходство и необходимостта от обединение на ислямския свят под егидата на Турция. Крайната им цел е създаване на „чиста държава” на базата на „просветен шериат”. След идването на власт на Кемал Ататюрк дейността на религиозните ордени е забранена. Саид Нурси е осъден и прекарва над 28 години от живота си в затвори, преследвания и изгнание. Срещу него има множество покушения. Допълнителният конфликт на Саид Нурси с кемализма е широко разпространената версия за неговия кюрдски произход. Трябва да се има предвид, че нурсизмът е радикално отклонение от исляма. В някои страни е забранен. В трудовете на Нурси може да се прочете, че „захвърлилият своята религия няма право на живот” или „невярващият човек не е достоен за милосърдие”. Грешно е да се счита, че нурсизмът е архаичен и се разминава със съвременната епоха. Саид Нурси казва: „В бъдеще, когато ще управляват разумът, науката и технологията, несъмнено ще управлява и Коранът, защото е основан на рационални доказателства и всички предписания са обосновани с разум”. По-ясно казано, Саид Нурси залага на това, че модерният западен проект ще бъде изчерпан, ще бъде съсипан. Тогава нурсизмът ще стане актуален и ще започне да действа. Като наблюдаваме Турция днес, стигаме до извода, че Саид Нурси е бил прав. Неговите идеи възкръсват. През 1970 г. имамът на джамията в Измир – известният Фетхуллах Гюлен, започва да проповядва учението на Нурси за възстановяване на ислямските традиции. Неговата мисионерска дейност, извършвана с помощта на американските му приятели, служи за създаването на мощна вертикално структурирана организация – „Нурджулар”. На 24 февруари 1993 г. Великото национално събрание на Турция приема указ: „Да се върнат честта и достойнството на Саид Нурси, който изтърпя много издевателства и несправедливости. А също и на книгите „Рисале-и Нур” („Послания от светлина”). И да се поднесат от наше име и от името на турската нация извинения за причинената вреда”. Съчиненията „Рисале-и Нур” са коментар на Корана с повече от пет хиляди страници. Към 1980 г. кемалисткият проект е изчерпан. Той зацикля. Навлиза в задънена улица. Турция започва да разбира, че Европа не я иска. В отговор на този отказ част от турския елит се въоръжава с нов проект, който започва да налага на турското общество. Той е наречен неоосманизъм. Партията на справедливостта и развитието на Ердоган започва да оформя именно този преход от кемалисткия проект за национална държава към неоосманския имперски проект. Терминът „нов османизъм” е въведен още през 1985 г. от английския автор Дейвид Бърчард. Второто издание на въпросния термин се появява през 1995 г. след победата на парламентарните избори на ислямистката Партия на благоденствието под ръководството на Неджметин Ербакан. Тогава управляващите в Анкара се замислят сериозно върху преоценката на турската външна политика. Гръцкият експерт Стефанос Константинидис прави задълбочен анализ на явлението „нов османизъм”. Той предсказва връщането на Турция към политика, основана на „имперските османски традиции”. Акцентът е поставен върху бъдещата турска външна политика на Балканите. Важно е да се знае, че първите базови разработки на доктрината на „новия османизъм” са обнародвани от бившия президент на Турция Тургут Йозал. Те касаят изключително само балканските мюсюлмани. Точно по времето на Тургут Йозал се реализира остър завой във външнополитическата ориентация и се преосмисля цялостната външнополитическа доктрина на Турция. Забравено е умереното, неекспанзионистично и неинтервенционистично начало на Кемал Ататюрк. Отхвърля се неговият девиз „Мир в страната, мир в света”. Анкара тръгва по неоосманистки път, тоест към възстановяване на влиянието в регионите, които някога са били в състава на Османската империя. Сериозно внимание на тази нова тенденция в турската външна политика се обръща едва след като университетският преподавател и политолог Ахмет Давутоглу е назначен за министър на външните работи през 2009 г. Принос в изясняването на неоосманизма има сръбският експерт Дарко Танаскович, който през 2010 г. издава своята книга „Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите”. Ахмет Давутоглу е наречен „архитект на новата турска външна политика”. Бившият президент на САЩ Бил Клинтън се опитва да разбере от турския външен министър причините за активизирането на Турция в световен мащаб. Отговорът на Ахмет Давутоглу е изключително мъглив, абсолютно неясен: „Начертайте на картата около Турция кръг с диаметър 1000 км, в него ще се окажат 20 страни. Начертайте кръг с диаметър 3000 км, в него ще попаднат 70 страни. А колко страни попадат в такъв кръг около САЩ? Турция ще се интересува от своето обкръжение”. Това са думите на Ахмет Давутоглу, с които той лаконично изразява концепцията за „стратегическата дълбочина”. По-скоро във философски смисъл, а не в практически. Кемализмът и неоосманизмът са държавнотворчески идеологии. С една съществена разлика. Кемализмът има далеч по-скромни геополитически амбиции и претенции от днешните управляващи в Анкара, които са привърженици на концепцията за „географската и историческата дълбочина”. Крият ли се заплахи за България в балканската политика на Турция? Анкара успя да регистрира в нашата страна филиал на Ердогановата Партия на справедливостта и развитието в лицето на партия ДОСТ. Анкара даде достатъчно основателни доказателства за безцеремонна намеса във вътрешните работи на България. ДОСТ се финансира и подкрепя логистично от Турция. Това е класическа технология за намеса във вътрешните работи на България и разрушаване на българската държавност. Изключително агресивен и опасен за българската национална сигурност е следният пасаж от книгата „Стратегическа дълбочина”, която без особено колебание може да се ползва като „наръчник” на турската външна политика: „Двете първостепенни цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект са стабилизирането и укрепването на Босна и Албания и създаването на международноправни основания за разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите”. Става ясно, че в своята външнополитическа стратегия към България Турция ще продължи да преследва и организира със специфичен инструментариум на българска територия „правото на намеса” по отношение на българските мюсюлмани. За тази цел е необходимо постоянно да се раздухва опасността от „нов възродителен процес” или да се дават непрекъснато „примери” за преследване и малтретиране на българските мюсюлмани. Нужно е и инфилтриране в българските държавни институции. Затова се създаде и политическа партия ДОСТ чрез определено число финансово съблазнени кириакстефчовци. Които да предоставят „доказателства” от парламентарната трибуна в София за „правото на намеса” на Анкара във вътрешните работи на България. Ахмет Давутоглу е откровено циничен в своята „Стратегическа дълбочина”: „Красноречив пример от най-новата история е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с помощта на подобна юридическа рамка”. Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от османската държава, са фундаментът на политическото влияние на Турция на Балканите. Като програма за обществено и политическо действие и поведение ислямизмът е неразривно свързан с неоосманизма. Това е причината турският Дианет, тоест турското министерство за мюсюлманско вероизповедание, да превземе и ръководи българското Главно мюфтийство. Дианетът има 150 000 служители, които са ислямистката армия на Реджеп Ердоган. Две са институциите в Турция, които постоянно увеличават своя бюджет: МИТ (турското разузнаване) и Дианетът. В началото на януари 2016 г. бе съобщено, че има договорка в България да се появи представителство на ТИКА (Турска агенция за сътрудничество и развитие). Публична тайна е, че агенцията е създадена от турските специални служби през 1992 г. като част от стратегията на президента Тургут Йозал за завръщане на Турция на Балканите. Още един пример заслужава внимание: примерът с Украйна. ТИКА мощно бе навлязла в Крим с целия си арсенал и бе проникнала сред татарското население. Но руснаците я прогониха безапелационно от там. Турската външнополитическа доктрина се обслужва и от един политически мит, който се поддържа от широка „палитра”, финансирани от Анкара най-разнообразни академични форуми. В публичното пространство се налага тезата, че съществува „някакъв особен, умерен, „румелийски” турски ислям, съвместим с изискванията на модерните времена”, твърди Дарко Танаскович. Продължава да бъде актуална създадената in vitro теза още от времето на Тургут Йозал за т.нар. турско-ислямски синтез. Това е нещо като маскировъчен халат за неоосманисткия елит в Турция, който е отчасти и прозападен. Тази дуалност се опитва да основе легитимността на властта върху кемалистките политически и институционални предпоставки. Да покаже, че съществува устойчивост на връзката между ислям и демокрация. В действителност в днешна Турция има следната зависимост: колкото повече портрети на Ататюрк висят по стените в обществените сгради и по фасадите на държавните институции, толкова по-малко автентичен кемализъм има в ежедневния живот на турските граждани. Реално Партията на справедливостта и развитието се ангажира с амбициозния проект за моделиране и ремоделиране на турското общество, който има за цел да дефинира отново турската идентичност. Да замени кемалисткия идеал на Homo Kemalus, който е светски, модерен и западен, с новия идеал на Реджеп Ердоган – благочестивия, консервативния и привързания към традиционните турско-мюсюлмански ценности Homo Islamicus. Естествено, този процес има и политическа проекция. Партията на справедливостта и развитието срина разпределението „център-периферия”, което бе основна характеристика на кемалистка Турция. Сложен беше край на „попечителството на един социален слой, който се възприемаше като естествен елит на държавата”. Превземането на властта от Партията на справедливостта и развитието позволи на „черните турци”, на „малкия народ” от Анадола, дълго време отхвърлян в периферията, да се настани в центъра на шахматната дъска в Турция. „Белите турци” са описани от социоложката Нилюфер Гьоле като хора, живеещи предимно в градовете, добре подсигурени във финансово отношение. Самият Реджеп Ердоган се причислява към „черните турци”. Той се възкачи на властовата пирамида в Турция, използвайки умело антагонизма между „белите” и „черните” турци. Тези, към които преди време турският модерен елит се отнасяше с презрение като към „клошари”, успяха да постигнат успех. Те поеха контрола над държавата. Днес те са господари на политическата игра в Турция и са „част от султанския двор”. Времената са други. Днес Реджеп Ердоган и Партията на справедливостта и развитието претендират за „бащинство” на нова Турция. Ахмет Давутоглу постави началото на принципното скъсване на Турция с кемалистката външнополитическа визия. Авторът на „Стратегическа дълбочина” счита, че цивилизационният проект на Кемал Ататюрк е неестествено отклоняване от собственото османско и ислямско минало на Турция. Това изключително прозападно насочване на цялото държавно усилие на Турция пренебрегва Близкия изток и целия ислямски свят. Кемалисткият проект е насочен към влизане на Турция в Европа и е лишен от експанзионистично начало. Докато неоосманизмът по определение се явява проект, чиято неизменна съставна част е външната експанзия. През 2009 г. Ахмет Давутоглу заяви откровено пред активисти на Партията на справедливостта и развитието: „Има наследство, което е оставено от Османската империя. Нас ни наричат „новите османци”. Да, ние сме „новите османци”. Ние сме принудени да се занимаваме със съседните страни и отиваме даже в Африка”. Меката сила е основната тактика на Анкара за постигането на целите на неоосманската империя. Още през 2009 г. президентът на Турция Абдула Гюл заяви в Международния център за стратегически изследвания в Анкара: „Турция е убедена в необходимостта от мека сила, която може да завладее сърцата и умовете на хората”. Според изложените планове на Ахмет Давутоглу в книгата „Стратегическа дълбочина” мост за интегрирането на Турция в Европа трябва да станат балканските страни. Анкара се опитва да ги държи в своята орбита, опирайки се на мюсюлманските диаспори. А това, както става ясно, се прави агресивно и грубо чрез намеса във вътрешните работи на балканските страни. Ключов елемент на неоосманизма в нашия регион е турската икономическа експанзия, турската „икономическа дипломация”. След създаването на свободни икономически зони и отваряне на пазарите турският износ на Балканите се увеличи десет пъти, а обемът на турските инвестиции – над шест пъти. Впечатляващо! Икономическата база на неоосманизма е заложена през 1980 г. Основен стълб в турската икономика преди появата на неоосманистите е семейният бизнес на клановете Коч, Сабанджъ и др. Тези фамилии са създадени съгласно кемалисткия проект. Съществуват в неговата ценностна система. Те са се сраснали с политическата система на републиката чрез инкорпориране в себе си на генерали, които да лобират за тях. Тургут Йозал през 1981 г. като служител в Световната банка е натоварен да извърши икономически реформи в Турция. Либералните реформи ограничават семейния бизнес и откриват възможности за ислямския бизнес, развиван от тарикатите (суфийски братства). Религиозните братства започват да събират пари от турските гастарбайтери в Германия и другите западноевропейски страни. Със събраните средства се създава бизнес в Турция. С годините израстват мощни корпорации, в които работят членове на тарикатите. Тургут Йозал, Неджметин Ербакан и Реджеп Ердоган принадлежат към тариката „Накшбандия”. Кемалисткият бизнес в Турция скоро претърпя огромна загуба. През януари 2016 г. ръководителят на турския „Коч холдинг” Мустафа Вехби Коч неочаквано за всички почина от сърдечен удар на 55-годишна възраст в американска болница, собственост на фамилията Коч.

Ердогановата Партия на справедливостта и развитието е на власт вече близо 15 години. Турската мека сила работи. Дава конкретни резултати. Много показателно е, че на 9 март 2011 г. преди началото на либийската криза Муамар Кадафи заяви: „Всички ние сме османци. Ние имаме единна история”. Тогава полковникът таеше надежда, че може да използва неоосманизма в своя полза. Муамар Кадафи обаче се оказа дълбоко заблуден. Турция активно подкрепи събитията, наречени Арабска пролет. Особено пък размириците в съседна Сирия. През март 2014 г. след победата на местните избори Реджеп Ердоган заяви по турската телевизия: „Там (в Сирия) са нашите исторически земи, земите на нашите прадеди. Ние няма да позволим да ни управляват седящите в Пенсилвания американци. Върви война, в която участват много сили. Ние няма да позволим да бъдат разделени земите, съхранени с цената на кръвта на нашите прадеди. Нашият народ е длъжен да се върне по пътя на османизма. Ние ще построим нова Турция”. През лятото на 2015 г. Анкара почти беше успяла да сложи ръка на въпросните земи. И изведнъж в Сирия се появи руска военна авиация. Тогава турският елит ужасно се вбеси. Свалянето на руския Су-24 от турците доведе двустранните руско-турски отношения до нивото им от времето на Студената война. Изгодното за неоосманистите икономическо сътрудничество с Москва бе сринато. Мечтите на Ердоган да реши кюрдския проблем чрез анексиране на сирийска територия окончателно отлетяха. По-късно отношенията между Москва и Анкара бяха нормализирани. Но Анкара загуби доверието на Москва. И за да няма отново изненади от турска страна, руснаците установиха в Черно море и Сирия две системи А2/ DA. Под съкращението А2/DA се подразбира терминът anti-accsess/area-denial (забрана на достъп/блокиране на зона). Тяхното създаване сложи окончателно край на относителното военноморско превъзходство, което Анкара установи в Черно и Егейско море, а също така и в източното Средиземноморие след края на Студената война. В Крим са дислоцирани ракетни комплекси „Бастион”. На 12 август 2015 г. телевизия RT съобщи, че на полуострова са разгънати свръхмодерните комплекси С-300 и зенитноракетните комплекси „Панцир-С1”. На територията на Крим са установени и съвременни средства за радиоелектронна борба. Началникът на Генералния щаб на Въоръжените сили на Русия генерал Валери Герасимов заяви преди близо година, че Руската федерация си е върнала своето превъзходство в Черно море. Освен това стана ясно, че руснаците са разположили в Армения квазибалистичните ракети „Искандер”. Русия няма да позволи на Турция да използва военна сила срещу Дамаск, а американците няма да позволят на Анкара да се разправи с кюрдите в Сирия. През март 2017 г. тактически военен контингент на САЩ с численост 1000 десантчици и морски пехотинци при артилерийска поддръжка оказват подкрепа на настъплението на кюрдския Сирийски демократичен съюз (СДС). Кюрдите контролират град Манбидж в Северна Сирия и преграждат пътя на турците към Ракка. Арабски информационен сайт съобщава: „САЩ и сирийските кюрди се договориха, че след освобождаването на градовете Ракка и Табка на сирийска и иракска територия ще бъде създадена кюрдска държава. Тези данни потвърждават плановете на САЩ за разделяне на Сирия. Американците чертаят границите на новата държава Велик Кюрдистан, която ще бъде създадена след победата над „Ислямска държава” и окончателното разпадане на Сирийската арабска република”. Кюрдите се поддържат и от Израел. Израелски инструктори в Иракски Кюрдистан тренират кюрдската милиция Пешмерга, предоставят на кюрдите оръжие и водят наблюдение от кюрдска територия на своя главен враг Иран. През януари 2012 г. турският вестник Today’s Zaman съобщава, че израелското разузнаване предава разузнавателни данни от редица турски провинции на военното ръководство на ПКК (Кюрдска работническа партия). Според турската медия кюрдите „са добре осведомени, що се касае до „уязвимите” места на турската армия”. През май 2012 г. иранските информационни агенции съобщават, че в Иракски Кюрдистан действа база на Мосад. Очевидно е, че независимо от ситуативната конюнктура идеята за създаване на Велик Кюрдистан явно се подкрепя както от САЩ, така и от Израел. Две страни, които са едни от главните модератори на близкоизточните конфликти. Създаването на Велик Кюрдистан ще сложи финална черта под историческото съглашение Сайкс-Пико, което очертава сегашните регионални граници. САЩ имат намерение да конструират и използват Велик Кюрдистан като геополитически плацдарм, подобно на Косово в Европа. Това ще позволи на Вашингтон още по-уверено да проектира своята военна сила по всички световни азимути. След дълга пауза руската авиация отново бомбардира протурските ислямисти, които цяла седмица нарушават примирието в провинциите Латакия и Идлиб по дължина на турската граница. Америка от своя страна също се активизира и нанесе удар в Сирия, с което направи заявка за завръщане на терена. Очевидно е, че колкото и да е неприятно за Ердоган в действителност призракът на Лорънс Арабски отново броди в региона. Поради необмислената и авантюристична политика на Реджеп Ердоган през последните две години Турция придоби окончателно образа на агресор. Имаше и гръмки корупционни скандали, в които са замесени висши персони от неоосманския елит включително и роднини на турския президент. Имиджът на Турция и на нейния президент „потъмня” в очите на световното обществено мнение.

За България е от особено значение да изучи внимателно грузинско-турските отношения. По-точно турската политика по отношение на Аджария, която е автономна република със столица град Батуми в състава на Грузия. Аджария е родина на аджарската етническа подгрупа на грузинците. Аджарите приемат християнството през IV век. Но по време на османската власт през XVII-XIX век населението е ислямизирано. По време на народни празници се наблюдава смесване на християнска и мюсюлманска традиция. Това не ви ли напомня за нещо родно, познато? В исторически план Турция винаги е била агресор и окупатор за грузинците. Само Русия се противопоставя на опитите на османците за окончателно завладяване на страната Сакартвело (Грузия) . На 24 юли 1783 г. Русия сключва със своите едноверци Георгиевски трактат в крепостта Георгиевск (Северен Кавказ). Това е договор за покровителство и върховна власт на Руската империя над обединеното грузинско царство Картли-Кахети и за преминаване на Грузия под протектората на Русия. На 13 октомври 1921 г. съгласно Карския договор между Турция, от една страна, и Грузия-Армения-Азербайджан, от друга, към Турция преминават изконно грузинската територия Тао-Кларджети, арменските земи провинция Карс с град Каризман и Сурмалински окръг на Ериванска губерния с град Арарат. Под протектората на Азербайджан преминава Нахичевански окръг на Ериванска губерния. Съгласно Карския договор, в който подробно е описана границата на Турция от Сарпи до Нахичеван, васалитетът над Батуми е предаден на Грузия. При условие че изброените три кавказки републики, които ползват съгласно Карския договор статут на една страна, имат за гарант Русия. Карският договор е сключен за срок от 100 години. Той изтича на 21 октомври 2021 година. Русия и Турция могат да го денонсират в едностранен порядък. Грузия, Армения и Азербайджан като една страна в документа нямат право да излязат от Карския договор поотделно. Турция не денонсира Карския договор, защото ще спечели само Армения, на която Турция ще трябва да върне 30% от територията, а Азербайджан да й върне Нахичеван. Грузия ще трябва да предаде на Турция областта Аджария. Турция не иска да денонсира Карския договор в едностранен порядък. Анкара няма да може да влезе в Батуми, тъй като Русия – гарантът на втората страна, няма да й позволи това. На 14 август 2008 г. след войната в Южна Осетия между Русия и Грузия тогавашният премиер на Турция Реджеп Ердоган и турски парламентаристи спешно отиват в Москва и молят Владимир Путин да раздели Грузия между Русия и Турция. Кремъл не се съгласява на предлаганата от турците сделка. Ако Владимир Путин бе приел турската оферта, тогава Аджария щеше да се върне под турски сюзеренитет, турските войски щяха да влязат в Батуми, а Русия щеше получи останалата грузинска територия заедно с Абхазия и Самачабло (част от Южна Осетия). На 3 март 2009 г. тогавашният министър на вътрешните работи на Грузия Вано Мерабишвили заяви: „Турция бе готова по време на руско-грузинската война да въведе своите войски в Аджария, ако грузинските власти не можеха да осигурят сигурността в региона”. Вано Мерабишвили спести една „дребна” подробност. Русия забрани на Турция да влезе в Аджария. Но историята не свършва до тук. Турция има коварен план Б. Анкара се стреми да превърне Аджарската автономия в протурска република с пределно ислямизирано население. Един ден това население ще поиска от Турция да го защити от Грузия и грузинците. Подходяща обстановка за обявяването на този ден Х се създава от години. Още от времето на Едуард Амвросиевич Шеварднадзе. От 1991 г. част от подкупената от турските специални служби грузинска интелигенция и продажна каста от неграмотни политолози, грузински медии и някои грузински политици започват да водят сърцераздирателна кампания за връщане „в родината на нашите нещастни братя”. Става дума за месхетинските турци (насилствено преселени през 1944 г. от Грузия в Киргизстан, Казахстан и Узбекистан по нареждане на Сталин). Паралелно с кампанията върви процес на застрояване на джамии в Аджария. Избухва скандал. Грузинското общество категорично не приема строежа на джамия в Батуми, носеща името на османски султан. Снимат се „трогателни” филми, печатат се стотици издания, създава се законодателна база. Скандалният грузински президент Михаил Саакашвили до последните свои дни в президентството раздава на турците хиляди грузински паспорти. Ако не бе решителният протест на арменското население в областта Самцхе-Джавахети, можеше да се стигне до кървави саморазправи. Михаил Саакашвили намира изход от създалата се конфликтна ситуация. Вместо да настанява турците в компактно населената територия с арменци, той ги пренасочва в Аджария, граничеща със Самцхе-Джавахети. Турската религиозна експанзия в Грузия е фокусирана. Тя е насочена към Аджария и региона Квемо Картли, населен с азербайджанци. Строят се стотици нови джамии. Но това е само един от векторите на турската експанзия. Огромен размах придобива и турската финансово-икономическа инвазия в Грузия. Анкара монополизира грузинския внос. Пазарът в Сакартвело е наводнен с некачествен турски ширпотреб и опасни за здравето хранителни продукти. Те са по-евтини от качествената грузинска селскостопанска продукция. По времето на президентстването на Саакашвили се създава и специално законодателство, което благоприятства турските интереси. Не е тайна, че всичките нови обекти в Аджария, с които се гордее грузинската власт, са построени от турците и са тяхна собственост. Туристическата инфраструктура в Аджария не може да бъде рентабилна. Курортният сезон е кратък. Арменският туристически поток не е достатъчен за усвояване на легловата база. Но турците купуват земя и строят хотели и жилища с разчет, че скоро ще могат да ги реализират като домове за своите съотечественици. Днес в Батуми 23 хиляди турци имат постоянно местожителство. В Аджария никога не са живели толкова турци. Даже когато тя е била в състава на Османската империя. Днес турците правят каквото си пожелаят в Аджария. Контролът над региона постепенно преминава в ръцете на турците. Още от времето на Едуард Шеварднадзе Турция започва да изнася от Грузия стратегически суровини – метал, дървесина и др. Технологичното оборудване на заводи, останало от времената на СССР, е прехвърлено в турската ни съседка по цени като за метални отпадъци. В същото това време грузинците отиват да работят в Турция като обслужващ персонал. Жените като бавачки, сервитьорки, проститутки и други подобни. Мъжете са на работа, която не се нуждае от квалификация, или обслужват „куфарната търговия”. Налице е и турска експанзия в областта на висшето образование. Създадена е мрежа от турско-грузински висши учебни заведения. Анкара навлиза и в грузинската енергетика. Магистралните нефтени и газови тръбопроводи, идващи от Азербайджан към Турция, преминават през Грузия. Високоволтовите грузински мрежи са построени от турски компании. Грузинските ТЕЦ и ВЕЦ са изградени от турски фирми. Днес Грузия е „вързана” икономически към Турция. Анкара диктува на Тбилиси политиката на страната. Турция опитва да построи дори своя военна база на грузинска територия. Грузинският министър на отбраната Тина Хидашели заради планираното откриване на турската база посрещна Рождество Христово на 6 януари 2016 г. заедно с арменци в катедралния храм на епархията на Арменската апостолическа църква в Грузия – арменската църква „Сурб Кеворк” в Тбилиси. Този ход на Тина Хидашели е оценен от грузинците като опит да бъде заблудено грузинското обществено мнение и да се омилостивят арменците, които живеят в Сакартвело. Военните амбиции на Турция в Грузия обаче отново се сблъскват с интересите на Русия. Турска военна база в Сакартвело е разширяване на НАТО на изток и влиза в конфликт с утвърдената от Владимир Путин на 31 декември 2015 г. обновена Стратегия за национална сигурност на Руската федерация. В интервю за германското издание Bild от 5 януари 2016 г. руският президент обръща внимание, че този ход е главна заплаха за националните интереси на Русия и основна грешка на Запада. Анкара е пределно наясно, че веднага след като турският аскер пресече грузинско-турската граница при малкото селце Сарпи, Русия ще излезе от Карския договор и ще отвори жп линията на Армения през територията на Грузия. Естествено, Руските въоръжени сили ще гарантират безопасното пътуване на влаковете Москва–Сухуми–Тбилиси–Ереван и обратно. Жп линията Баку–Ахалкалаки–Карс ще загуби всякакъв смисъл. Защото Карс ще стане арменски съгласно условията на Карския договор. По ирония на съдбата жителите на селцето Сарпи са около 850 човека. Тях ги наричат лази. По произход турският президент Реджеп Ердоган е от народа на лазите в Грузия. Населението в Аджария се страхува от терористични актове в Батуми. Част от местните джихадисти, които преди време отидоха в Сирия, започват да се завръщат по родните места. Един зрелищен терористичен акт може да послужи като повод за откриването на въпросната турска военна база в Аджария с цел защита на населението. При анализа на неоосманската стратегия в Грузия става ясно, че същата технология на османската мека сила се прилага и на българска територия. Паралелите между Аджария и Кърджалийска, Хасковска и Бургаска област са повече от очевидни. На европейската територия на Турция се отглеждат 40% от селскостопанските култури на страната. Почвата в изброените български области благоприятства отглеждането на селскостопанска продукция. Не са за пренебрегване и огромните водни ресурси, с които разполага тази част от българската територия, която представлява един голям естествен природен воден каптаж. От него зависи не само Турция, но и Гърция. Днешният геополитически статут на Турция не се определя от промишлеността й, от армията или икономиката. А от нейното географско местоположение. Три фактора имат роля за високата геополитическа стойност на Турция: контрол над черноморските проливи, транзит от Европа към Азия (Великият път на коприната) и транзит от Персийския залив към Европа. Последните две направления са блокирани в момента от Турция поради лошите отношения на Анкара с Техеран и Багдад. За да използва максимално изгодите от своето геополитическо разположение, нашата югоизточна съседка ще трябва да създаде трансрегионални и трансконтинентални комуникации Европа–Китай и Персийски залив–Европа. На Анкара са й необходими добросъседски отношения с Иран, Ирак и Сирия. А турците са в конфликт със сирийците, иранците и иракчаните. Географското разположение на Турция предполага сътрудничество с Руската федерация по въпросите на строителството и експлоатацията на газопроводи по маршрута Черно море–Европа.

В крайна сметка Анкара само печели в енергиен план от напрежението в българо-руските отношения. София под външен натиск провали строителството на газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене”. След което успешно се инициираха и започнаха да се изграждат „Северен поток-2”, „Турски поток” и АЕЦ „Аккую” на турска територия. Неоосманският проект възниква в резултат от износване на кемалисткия републикански проект с подкрепата и дружелюбната позиция на Запада. Най-вече от страна на САЩ. Известният американски анализатор от агенция Стратфор (частното ЦРУ) Джордж Фридман пише: „Анкара се разширява в Кавказ, Балканите, в Средна Азия и накрая в Средиземноморието и Северна Африка. В перспектива може да стане доминираща сила в Средиземно море, да докаже, че в процеса на трансформиране тя е по-успешна в сравнение с комунистическа Русия, да достигне до позиция на продължение на Европа и накрая Западът да възстанови своето реално географско превъзходство, заимствано от имперското османско минало, да пресъздаде отношения, които са били исторически характерни за Османската империя, но по причина на кемалистката концепция за национална сигурност и особено на турския национализъм през ХХ век, са западнали”. Думите на Джордж Фридман са плашещи за всеки един, който може да вникне в смисъла им. Те са заплаха за териториалната цялост на България. Неоосманисткият проект се вписва до голяма степен в геостратегията на бившия глобален хегемон. Особено след падането на Берлинската стена. Той трябваше да блокира интеграционните процеси в сърцето на Евразия. Неоосманският проект има за цел да нанесе смъртоносен удар в слабините на Русия чрез реализирането му в Централна Азия, използвайки тюркските народи в бившите съветски републики. Неоосманисткият проект е насочен и продължава да работи за окончателното изтласкване на руското влияние на Балканите. Както и за отслабването на Европа чрез големите турски диаспори в големите западноевропейски страни като Германия, Франция, Холандия и други. Pax Ottomana е на практика подпроект на Pax Americana. Ахмет Давутоглу пише в „Стратегическа дълбочина”: „За разлика от XIX век най-важният фактор на днешната конюнктура са САЩ, които са принудени за регионалната си политика да разчитат на елементи извън германската и славянската сфера на влияние... Турция от своя страна, без да се конфронтира с Германия и Русия и без да прекъсва дипломатическите контакти с тях, трябва да се стреми да реализира тези свои регионални цели, които съвпадат с интересите на САЩ”. Събитията на Балканите след 1989 г. показват, че САЩ и Турция си сътрудничат и залагат в своята балканска стратегия на Албания, Босна и Косово. По-ясно казано: на „мюсюлманския фактор”. Турската външнополитическа стратегия в нашия регион е пределно ясна в книгата на Ахмет Давутоглу: „Дъгата, която от северозапад започва от Бихач и по линията Централна Босна–Източна Босна–Санджак–Косово–Албания–Македония–Кърджали– Западна Тракия достига до Източна Тракия, е геополитическа и геокултурна жизнена артерия на балканската геополитика на Турция”. Остава само напрегнато да гадаем защо при изброяването на държави и области Ахмет Давутоглу посочва сред тях само един град – Кърджали. Или той вече го счита за столица на турски санджак? Една от основните задачи на турската дипломация на Балканите е да не се допусне съюзяване на Сърбия, България и Гърция. София целенасочено трябва да се държи далеч от Атина и Белград. За изпълнение на тази задача в последно време прави впечатление, че в редица български медии, финансирани от чужбина, се публикуват материали, които настройват българите срещу сърбите и гърците. Това е косвен признак, че обстановката на Балканите се усложнява и се очакват остри конфликти между регионалните и глобалните фактори на нашия полуостров. В „Стратегическа дълбочина” задачите на турските дипломати са откровено фиксирани: „Тук най-същественият момент е да се предотврати една ориентирана против Турция регионална формация, която би могла да възникне след евентуалното солидаризиране на България със сръбско-гръцката позиция. Евентуално сръбско-гръцко-българско единодействие би създало предпоставки за увеличаване на натиска срещу стратегическата дъга, която е жизнената артерия на Турция в региона, както и появата на рискове за интегритета на Македония и за фактическото прекъсване на връзките на Турция с Босна и Албания. Затова отношенията с България трябва да се развиват както в двустранен, така и в многостранен формат; дори при възможност намеренията й трябва да се следят отблизо, като се създават двустранни комисии по въпроси, свързани с Балканите”. Събитията през последните няколко години показват, че реализирането на неоосманския проект на българска територия е в напреднала фаза. Анкара не само следи „отблизо” събитията в България, но успя да регистрира в лицето на политическа партия ДОСТ филиал на Ердогановата партия. Засега опитът Анкара да получи директна трибуна в българския парламент претърпя неуспех. Очевидно е, че Турция ще продължи настъпателната си неоосманистка политика на Балканите и в частност в България. За тази цел Анкара ползва своя глобален стратегически инструмент НАТО в балканската си политика. Като доказателство за това твърдение може да се припомнят опитите да се сондира българското обществено мнение по линия на Северноатлантическия алианс. В българските медии бяха подхвърлени идеи турската военна авиация да поеме охраната на българското въздушно пространство. Естествено, Анкара няма да предложи тази „услуга” на Гърция. Ако в Близкия изток турците действат самостоятелно или с други регионални фактори като Саудитска Арабия и Катар, то на Балканите се прикриват по линия на НАТО, а всъщност решават своите неоосманистки цели. Цитат от „Стратегическа дълбочина”: „... ако в НАТО Турция приеме да изпълнява задачи на Балканите и в Източна Европа, това ще й донесе по-убедителни и по-силни аргументи срещу позицията на Европа, която отказва да я приеме. Занапред тази схема ще е близка до регионалната ориентация на САЩ, които ще бъдат принудени да разработват политики, близки до босненците и албанците, които пък са близки с Турция”. Става ясно, че София трябва да разглежда всички инициативи на НАТО през призмата на своите национални интереси и да се опитва всеки път да анализира внимателно регионалните концепции на организацията. Да се опитва да разбере дали в тях няма „неоосманистка следа”. Ахмет Давутоглу твърди: „Не трябва да се забравя, че съдбата на османската държава беше решена на Балканите. Ако Турция не успее да създаде трансгранична сфера на влияние на Балканите, тя няма да бъде авторитетен фактор от международен и регионален мащаб”. Не е сложно да се стигне до важния за България извод, че Pax Americana и Pax Ottomana на Балканите са два синергични проекта. До избирането на Доналд Тръмп неоосманисткият проект се осъществява в парадигмата на меката сила в продължение на няколко поколения. Началото е маркирано от „ислямската икономика”, създадена от Тургут Йозал и подкрепена от САЩ и техните големи европейски сателити. Икономическият възход на Турция направи респектабилна ислямистката политика на Анкара. Но до 2010 г. могъществото и силата на Турция неотвратимо нарастваха. След това обаче новите османци започнаха да правят множество грешки. Някои западни експерти виждат в лицето на Реджеп Ердоган турския Шарл дьо Гол, който все искаше да води самостоятелна политика. Каква е равносметката към 2017 година? Професорът от Истанбулския университет Илтер Туран твърди: „Турция тръгна по пътя на ревизионистичната риторика и прагматичните ежедневни действия във външната политика. Формира се средна държава с честолюбив ръководител, която надценява своите възможности”. А дали е така? Дали става дума за фалстарт на неоосманистите или за удар по неоосманизма от външна сила? Или за едното и другото? Има ли неоосманизмът шанс отново да „разпери крила”? Има! Рамкиран, опитомен и с подрязани крила неоосманизмът е удобен инструмент за бившия глобален хегемон. Турция може да служи на евроатлантическия геополитически вектор в Средна Азия, Крим, Балканите и Западна Европа. На нашия полуостров неоосманизмът може да бъде насочен по обективни причини срещу България, Гърция, Сърбия, Македония и Черна гора. За изтласкване на славяно-православната социокултурна система чрез подкрепа на мюсюлманската социокултурна система. Линия, която Западът, най-вече в лицето на САЩ, следва от години. Целта е окончателно унищожаване на влиянието на Русия на Балканския полуостров. Нулиране на руския византийски геополитически вектор, който минава през Цариград и продължава към Близкия изток чак до Етиопия. Той е историческо наследство от Руската империя. И винаги е имал огромна цивилизационна и емоционална стойност за руснаците. До този момент Балканите са безалтернативно направление за безконфликтно самоутвърждаване на Турция като нова регионална свръхдържава. Времето показа, че Европейският съюз на нашия полуостров винаги ще бъде слаб и ронлив. В противоречивото бъдеще това ще засилва формалната роля на Турция. Неоосманизмът има огромен вътрешен потенциал. Той е качествено развита концепция. Черпи своята мощ от обективните процеси: подем на ислямския свят, изчерпана съвременна западна култура. Арматурата на неоосманизма е могъщата историческа традиция на Османската империя. Към този момент на Реджеп Ердоган разполага само с два инструмента, с които може да остане на власт. Терор и разпалване на външни конфликти. Само преди броени седмици станахме свидетели как той влезе в остър конфликт с Германия, Австрия, Холандия, Гърция и други. Конфликтът между Бон и Анкара стигна до там, че германските военни, дислоцирани в Инджирлик, започнаха да си търсят нови бази. Водят преговори с правителствата на Йордания, Кувейт и Кипър. На 29 март военният министър на Гърция Панос Каменос заяви, че турски самолети през последните три дни са нарушили 37 пъти въздушното пространство на Гърция. Турският министър на външните работи прави предизвикателни изказвания по отношение на САЩ и Русия. Мевлют Чавушоглу обвини Москва и Вашингтон, че покровителстват „терористи”. Според него политиката на Русия и САЩ в Сирия е „моментна, а не дългосрочна”. Мевлют Чавушоглу твърди: „В тяхната политика отсъства принципност, тя е основана на ежедневна промяна на условията, тя е краткосрочна. Тя не е насочена към осигуряване на бъдещето на Сирия, към търсене на дългосрочно решение”. На пръв поглед излиза, че Анкара с неясна цел хвърля предизвикателство към целия свят. Обяснението се крие във вътрешнополитическата плоскост на нашата югоизточна съседка. Реформите, които провежда Реджеп Ердоган, минават под лозунга „Да възродим Турция!”. Турските експерти твърдят, че във времената на Османската империя османците не са се страхували от никого, с никого не са се съобразявали и затова всички са се страхували от тях. Тази идеализирана схема на османското минало, в която са объркани причините и следствията, въпреки всичко прави сериозно впечатление на голяма част от турското общество. Появява се усещане, че самият Реджеп Ердоган и неговото обкръжение имат аналогична гледна точка, мислейки че уважението на международната арена може да се постигне, като се държиш агресивно и предизвикателно. Но така или иначе турският президент по време на своята политическа кариера създаде устойчива представа за себе си като за крайно непредсказуем човек, болезнено обидчив, ирационален, склонен към импулсивни постъпки. Готов да се ръководи не от съображения за здрав смисъл, а от откъснати от живота представи и даже някакви „пророчества”. Дали Реджеп Ердоган ще възроди Османската империя, остава голям въпрос. Но това, че върна на Турция статута на „болният човек на Европа”, който се явява сериозна заплаха за всички, е очевидно! Външнополитическите действия на Реджеп Ердоган ще стават все по-непредсказуеми. Променящата се обстановка на Балканите и в света изисква бърза преоценка на българската външна политика. Събитията и фактите показват, че ние не можем да се облегнем изцяло на евроатлантическите догми. Предвид стратегията на неоосманизма, която очевидно е подкрепена до този момент от САЩ и от още някои техни съюзници, е необходимо динамизиране на нашите отношения на Балканите със Сърбия, Гърция и Кипър. Разумно е да имаме селективен подход и към нашите партньори от Европейския съюз. На първи план трябва да бъдат Германия, Австрия, Унгария, Чехия и Словакия. България продължава да търси само пиар ефект в двустранните си отношения с Израел. Желателно е час по-скоро да преразгледаме регионалните инициативи на Тел Авив, в които е включена и България. До този момент само губим време в тази посока. България се нуждае от незабавно подобряване на двустранните отношения с Русия. Предвид състоянието, в което се намира Турция, и полуразпадналата се българска държавност, ако нямаме ясна стратегия по отношение на Турция, то отново ще претърпим поредната национална катастрофа.