„Не можем да решим проблемите, като използваме същия начин на мислене, който сме използвали, когато сме ги създавали.”

-- Айнщайн

След 1989 г. България навлезе в нова епоха от своето развитие. Практиката през изминалите трийсетина години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на чужди геополитически интереси. Включително и от страна на наши съюзници или партньори. В това няма нищо ново и неестествено. Възможна е дружба между народите, но между държавите и обществата има само конкуренция. В действителност международните отношения и дипломацията не са се променили като съдържание през вековете. Промяната е само по отношение на формата. Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на палитрата от субекти. Някои от които много трудно се идентифицират. Понякога не се поддават даже на наблюдение. Такива субекти са например транснационалните корпорации (ТНК), чиито специални отдели разполагат с огромни бюджети, често надхвърлящи бюджетите на много държави. Транснационалните корпорации като правило се стремят да реализират интересите на страната, в която са базирани. Но не винаги. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между различни клъстери от корпорации, от една страна, и държавата, от друга, е постигнат в САЩ. Затова, когато се анализира външната политика на САЩ, трябва да се има предвид не толкова държавата САЩ, колкото САЩ като зона на дейност на ТНК и финансово-информационни структури като например Федералната резервна система (Фед). Характерна черта на сегашния исторически момент е преходът от управление в интерес на държавите-нации към управление в интерес на глобалните мрежови структури. Това е причина за развитие на принципно нови форми на тайна външна политика, която съществено се различава от тайната политика в миналото. Затова субекти, или още както ги наричат „международни актьори”, са интегрираните клъстери на ТНК, също така мощните специални служби, финансовите, религиозните, информационните и академичните структури на различни страни. Христоматийни опорни пунктове на западния механизъм за глобално управление са американският Съвет за международни отношения (CFR) и британският Кралски институт за международни отношения (RIIA). Те играят значима роля при осмисляне, планиране и развитие на трансатлантическите връзки. Цитираните англосаксонски тинк-танкове са генерална опора на държавните институции в САЩ и Великобритания. В определени случаи даже ги заместват. Красноречив пример: между двете световни войни влиятелният лобист и идеолог на паневропейското движение Ричард Куденхов-Калерги действа именно чрез Съвета за международни отношения. Той призова американците да създадат федеративна Европа след установяване на мир на Стария континент. През 1946 г. CFR включва проекта единна Европа в списъка от препоръки към Държавния департамент.Игнорирането на реалната международна конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Негативните последици от този начин на мислене и действие бяха почувствани осезателно при влизането на България в ЕС. Настъпи период на самозаблуждение и безкритичност от страна на една част от българския политически елит, която срещу лични облаги и бонуси се постави в услуга на неизбраните от никого евробюрократи в Брюксел. Последва лавинообразна загуба на национален суверенитет и национално достойнство. България скоро ще председателства ротационно ЕС, но се намира в режим на мониторинг от страна на Брюксел. Трагикомично е. Периодът на неоправдана еуфория и нереални планове за бъдещето продължи неразумно дълго. България се въоръжи с теорията на радикалния либерализъм (за ограничаване на държавата и прекомерна откритост на икономиката) и превърна българската икономика в дотационна. Безотговорно и безгрижно. България позволи разрушаването на сериозни работещи сектори от своята национална икономика като селско стопанство, химия, машиностроене, електроника и други. За атомната енергетика да не говорим. Ерозията на държавните институции достигна плашеща степен. Управляващите в България по един безумен и предателски начин сринаха кадрово и интелектуално националното разузнаване и контраразузнаване. Корупцията просмука всички социални тъкани на българското общество. Демографският срив се оказа чудовищен и биополитическата сигурност на страната излезе болезнено на преден план. Днес една от най-важните стратегически задачи е покачване на ръста на населението на България.

Тъй като при тези негативни тенденции ще възникне въпросът за управляемостта на някои ценни територии като Странджа и Родопите, които със своите полезни изкопаеми и водни ресурси са от регионално значение не само за Балканите. Още повече че към същите територии се проявява нескрит апетит от външни фактори. Биополитическият суверенитет на страната е решаващо важен. И неговото разрушаване е по-голяма опасност за националната ни сигурност, отколкото липсата на модерни въоръжения за армията.

Днес международната среда установи за българското общество императивни изисквания и ограничения. Те създават „марж от възможности”, в който България в зависимост от уменията на управляващите в София ще може или няма да може да реализира своите национални интереси. За съжаление българската държава навлезе в критичен режим на оцеляване. Стратегията изисква работа с тенденции. А тактиката работи със ситуации. В България се работи с неприятни „изненадващи” последствия. Управляващите в София обикновено реагират постфактум. А да управляваш, значи да предвиждаш. Новото бъдеще е силно динамично за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989 г. Тази динамика императивно налага драстични „отклонения” от предишния начин на мислене. България е разположена в центъра на Балканския полуостров. Нейният единствен „продукт” на метаниво е транзитният характер на българската територия, който представлява постоянен и несъмнен интерес за постоянните фактори на Балканите. България принадлежи към малките страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на населението, а въз основа на нашия сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Практическата геополитика съгласно Джон Луис Гадис (Strategies of Сontainments, Oxford, 1982) служи в крайна сметка за създаване на геополитически кодове. Под геополитически кодове обикновено се разбира целият набор от стратегически предпоставки, от които едно правителство изхожда по отношение на другите държави при формиране на своята външна политика. Тези кодове действат на три нива – местно, регионално и глобално. Геополитическият код бива локален, регионален и глобален в зависимост от сумарния потенциал на държавата. Пример: САЩ имат глобален геополитически код, Турция има регионален, а Словения – локален. България понастоящем разполага с локален геополитически код. Правенето на паралели със страни, имащи регионален или глобален геополитически код, от професионална гледна точка е некоректно и води до погрешни умозаключения. Заплахи за българската национална сигурност съществуват, тъй като територията на България е разположена в Rimland-а (гигантска дъга, която включва приморските евразийски държави, която подлежи на „интегриран контрол”, тъй като тук се осъществява противостоене между евразийския и атлантическия геополитически полюс). По-ясно казано, на българска територия интерферират глобални и регионални кодове на редица държави. Те често са в противофаза, което води до остри схватки между тях на наша територия. Въпросната даденост не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване възможно най-рано към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние в нашия регион по време на тяхното развитие. Ето защо на нашата страна е нужно стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията.

Светът не само се променя, но и го променят

Още от началото на XXI век бе екзистенциално необходимо да се разделим със старите представи, които имаме за света. На България до 1989 г. не й се е налагало да се сблъсква масирано с т.нар. „агресивни неизвестности” (АН), чийто брой нараства стремително в наше време. Днешният глобализиращ се свят гъмжи от тях. Това, че сме членове на ЕС и НАТО, ни дава известна защита по отношение на т.нар. „агресивни известности” (АИ). Но по отношение на „агресивните неизвестности”, които са изключително трудни за идентифициране, националната сигурност на България е изложена на огромни рискове. Основна и фундаментална аксиома на коректния начин за анализ на вътрешно- и външнополитическите събития и изготвяне на стратегия за национална сигурност е наличието в обкръжаващата ни действителност на „открит” и „закрит свят”. Най-лесни за идентифициране са откритите социални системи. При тях е налице обществена прозрачност. В откритите системи един от основните закони е пазарната мотивация, широко пропагандирана в либералната среда. В света обаче има и закрити социални системи. Всички социални системи, които провеждат спецоперации или реализират спецпроекти, са арматура на „закрития свят”. Закритият проект е този, който динамизира дадена страна или регион. А защо не и света, ако освен че е закрит, е и глобален. Очевидно е, че специалните отдели на транснационалните корпорации, които водят икономически войни, няма как да са част от откритите системи. Да не говорим за специалните служби на мощните глобални и регионални фактори в света. Те едва ли информират, включително и своите „стратегически съюзници”, за закритите си проекти. Навсякъде, където има геополитически, геоикономически и други конфликти, съответно антагонистични проекти, които имат своите идеологически, психологически, културни, икономически, информационни и други измерения, териториите са гъсто „населени” със закрити системи. Събитията в бивша Югославия в края на XX и началото на XXI век представляват реализиране на класически закрит проект. Легендата за неговото провеждане бе „борба срещу тиранина Милошевич”, „спасяване на албанския народ от геноцид” и други подобни високохуманни призиви. Този закрит проект се реализира чрез инструмента „НАТО” в Западните Балкани и тогава в нашия регион последваха мащабни геополитически промени. Балансът на силите между глобалните и регионалните фактори на Балканите бе преформатиран драстично в полза на глобалния хегемон. Други примери за закрити проекти са Арабската пролет, „Ислямска държава”, „Мюсюлмански братя”, Ал Кайда и др. Те са планирани като инструменти за създаване на „управляем хаос” в Близкия изток, Африка и Азия. И, естествено, за реализиране на геостратегическите цели на един или друг конкретен глобален фактор.

Глобалните и регионалните проекти се раждат, развиват, умират и възраждат. Светът е арена на сблъсък или взаимодействие между разноформатни проекти. Светът е конкуренция на проекти. Проектният анализ е рефлексия на конкуренцията между проектите. Проектното моделиране има решаващо значение за практиката. То определя и стратегията на поведение в изменящия се свят. Анализът на проекти се свежда до умението те да бъдат интерпретирани. Същината на въпроса се състои в дешифрирането на проектите по техните следи, по изпращаните от тях сигнали, някои от които нерядко са преднамерено лъжливи. Последните имат за цел объркване и манипулиране на общественото мнение. Най-добър проводник за изпращане на лъжливи сигнали към общественото мнение са финансираните от чужбина НПО-та, които обслужват стратегията на своите спонсори. Не е случаен фактът, че известни историци наричат новата модерна история „проектна наука”. Ако не приемаме света като сума от две събираеми – „открит свят” и „закрит свят”, то никога няма да сме в състояние да направим дълбочинен анализ на събитията около нас. Нещо повече, винаги ще сме лесен обект за манипулация и интоксикация. На практика финансираните от чужбина НПО-та предлагат на общественото мнение само „анализи” на „открития свят”. По този начин изпълняват функция на „димна завеса” за своите спонсори, които реализират своите „закрити проекти” в България, на Балканите, в Европа и в света. Това е основната причина в редица държави да се предприемат законодателни мерки срещу финансираните от чужбина НПО-та. Актуален пример в това отношение са неправителствените организации на Сорос, които разполагат с гъсти „информационно-аналитични” мрежи в много региони на света. И които с помощта на „цветни технологии” при необходимост успешно кадруват чрез медиен натиск във висшата администрация в дадена държава или просто сменят властта. Типичен пример в това отношение бе свалянето на правителството на Пламен Орешарски през 2014 г. от мрежите на Сорос и подопечното им платено „гражданско общество”. В перспектива се очаква през следващите години по света да се развие динамичен конфликт на полето на НПО-тата. В редица страни вече „играе пароструйка” по отношение на чуждите „агресивни” неправителствени организации. Този процес се забелязва предимно в държави, които възстановяват своя национален суверенитет. И най-вече в тези, които имат претенция за регионален или глобален геополитически код. Този процес ще доведе до сблъсък с концепцията за „отворено общество”. Фактът, че част от фондациите на Джордж Сорос се закриха на много места по света, е доказателство, че цитираният по-горе процес е „тръгнал”.

Сериозният дълбочинен анализ днес предполага задължително ползване на бинарно разделяне на света на открити и закрити системи. Редица политолози, предлагайки своите анализи, тръгват от постулата, че цялата социална тъкан е абсолютно открита или би трябвало да бъде открита (отворена, прозрачна). Това се обявява за идеал на всяко едно общество, което желае да се модернизира и демократизира. Този идеал преди време бе обяснен най-подробно от Карл Попър и неговите последователи. Днес въпросният идеал силно деформира реалността. В този смисъл редица общества са силно идеологизирани. Но тяхната идеологизация носи неявен характер. Ако идеалът е откритостта, то тя трябва да присъства навсякъде. Някои от нас си спомнят развитото социалистическо общество и „слънчевия път към комунизма”. Комунизмът, както и „демократичната вълна”, обсъждаха и обсъждат само динамиката на движението напред. Ерес е да се говори за обратни процеси. Какви затъмнения, какъв регрес, неясни обстоятелства и непрозрачност?! Влизането в противоречие с официалната идеология на откритостта води до обвинения в „световна конспирация”, психически отклонения и други подобни. Понятието „теория на заговора” е пуснато активно в публичен оборот от ЦРУ след убийството на президента Джон Кенеди. По този начин всяка „чувствителна”, неизгодна и разобличаваща информация за закритите системи се окарикатурява и обезценява в медийното пространство. „Теорията на заговора” е операция за скриване на истината. Затова тази тема все по-често се ползва в медийните спорове от страна на платените „експерти” от чуждите НПО-та. Обвиненията в „теория на конспирацията” са ясно планирана операция за дискредитиране на хора и явления, неудобни за управляващите световни елити. Заблуда е, че „световната конспирация” е съществувала винаги в течение на човешката цивилизация. Напротив, теорията на заговора е съвсем младо явление, което е измислено и внедрено в обществото преди близо половин век. През април 1976 г. ЦРУ издава секретен документ, в който се дава за първи път определение и се вкарва в публичен оборот понятието conspiracy theory, или „теория на заговора”. Описани са и методи за дискредитиране чрез подобни теории. Документът е вкаран в раздел „Псих”, съкратено от „психологически операции” (или дезинформация), с гриф за секретност CS за звеното на ЦРУ „Нелегални операции”. Основният метод се свежда до това да се създават широк спектър от абсолютно абсурдни теории, като се поставя знак на равенство между тях и конкретните факти. Всички се вкарват под общ знаменател, обща категория. По този начин се дискредитират неудобните и невписващи се в официалната версия факти и събития. Етикетът „конспиративна теория” или пък в последно време обвиненията в „антидемократична пропаганда” служат за дамга на правдиви и неудобни анализи. Последните поставят под съмнение официални информационно-аналитични версии на важни събития, изработени от ядрата на закритите системи, които имат глобални или регионални амбиции.

Над 95% от най-важната информация е открита. НО НЯМА КОЙ ДА Я АНАЛИЗИРА!

Всичко почти стои пред нашите очи, но ние гледаме и не виждаме, слушаме и не чуваме. Най-добрият начин за засекретяване на информация, да я направиш недостъпна, е да я поместиш в открит сайт сред друга съвършено безсмислена и безполезна информация. Преди време американското списание Foreign Affairs публикува знаковата статия „Безполярният свят”. Тя е написана от Ричард Хаас, президент на влиятелния в САЩ Съвет по международни отношения. Този съвет заедно с Трилатералната комисия подобно на „прожектори” осветяват бъдещето на света. Но само за тези, които могат да четат между редовете. Статията дава възможност ясно да се разбере по какъв начин американците си представят света през следващите десетилетия. Според Ричард Хаас днес светът е безполярен, тоест „властта е разпределена между много, повече или по-малко равни един на друг центрове”. Той подчертава, че в епохата на безполярност елементите сила и влиятелност все по-малко са свързани един с друг. Това е точно така, ако приемем, че под сила се разбира само един „гол” военен потенциал. Общият БВП на страните от ЕС превишава този на САЩ, но европейските страни не провеждат единна политика, а и не желаят всички заедно да действат като единен геополитически субект. Неестествено е Европа да стои „отстранена” от дебата, който засяга директно нейната сигурност и става все по-твърд и безкомпромисен най-вече в триъгълника САЩ-Русия-Китай. Според Ричард Хаас: „Господството на САЩ се оспорва не само в икономиката, но и във военната и дипломатическата област. Величината на военните разходи не характеризира в пълен обем ефективността на военната машина”. Тук по въпроса няма спор. Днес мрежовите войни са изключително ефективен инструмент в невидимата битка не само между врагове, но и между съюзници и партньори. Именно този факт се разбира много трудно от поколението, което е живяло своя съзнателен живот в епохата на биполярния свят. Ядреното оръжие направи така, че днес в безполярния свят да няма еднозначна корелация между военна сила и влияние. Технологията на мрежовите войни, която бе перфекционирана от американците, днес се използва активно от всички глобални и по-важни регионални фактори. Именно тя е мощно средство за дестабилизиране на цели региони на базата на разпалване например на етноконфесионални конфликти. Нещо като „геополитическа акупунктура”, биеща в „болезнените точки” и имаща за цел решаване на геополитически и геоикономически задачи, особено там, където има нефт и газ. Тук трябва да подчертаем, че всички глобални и регионални, а понякога и локални фактори ползват техники на мрежовите войни. Въпросът е с какъв успех? Американците са водещи в тази област и диктуват модата. Но някои от конкурентите им бързо възприемат, самообучават се и ефикасно използват мрежовите технологии. В лицето на другите глобални фактори САЩ вече имат сериозни противници. Според Ричард Хаас: „Икономическото благополучие и политическата стабилност в много страни зависят от образувалата се система от международни връзки”. И поради тези причини никой не иска да руши създадения световен ред, а САЩ се опитват в тази изградена система да запазят за себе си ключова роля. Ричард Хаас е убеден, че „интегрирането в съвременния свят автоматически намалява желанието да се влиза в твърда конкуренция и конфликти”. Той е абсолютно прав, но това не касае тези райони, в които имаме т.нар. „управляем хаос”. Това е позната технология за преформатиране на бреговата зона (Rimland) посредством „мрежови технологии”. Те функционират ефикасно при поддържане на определено ниво на хаос и позволяват пренасочване на геополитическия вектор в желана от глобалния фактор посока. Вашингтон направи само преди няколко месеца „показно” как се ползват „мрежовите технологии” в Македония и Черна гора. Френският експерт Пиер Льонен написа в своята монография „Политическият хаос”, че при дадено ниво на хаос много успешно може да се скрие управляващият център. Тоест за хората извън тесен експертен кръг няма да е ясно какво точно става и кой го прави. Според Пиер Льонен нивото на хаос в дадена страна се поддържа чрез „течна политика” (неясна партийна система и размити политически понятия) и не на последно място чрез корупция. Последната обаче генерира постоянно организирана престъпност, която се „манипулира” най-лесно чрез специалните служби, призвани да се борят с нея най-вече чрез инфилтриране на „агенти под прикритие”. А от организираната престъпност до тероризма има само една крачка разстояние. Ричард Хаас счита, че светът е достигнал до безполярния модел в резултат на особената политика на САЩ. Той даже перифразира Пого (герой от популярен комикс), който казва: „Ние разбрахме къде е работата: работата е в нас!”. Ричард Хаас заявява еднозначно: „Енергийната политика на САЩ (или нейното отсъствие) стана главна движеща сила, която унищожи еднополярния свят”. Накратко, Вашингтон направи така, че всички страни – производителки на нефт и газ, да станат могъщи, каквито са днес. Днешните Ирак и Сирия са една мостра за това как се смесва класическото военно присъствие с основните елементи на мрежовите войни – етноконфесионални сблъсъци, организирана престъпност, наркотрафик, тероризъм, чрез които се търси реализация на геоикономически цели. Междуречието (Месопотамия) е именно този „полигон”, на който се изпитват почти всички класически и „некласически” оръжия, характерни за епохата на постмодерна. Ключова фраза в статията на Ричард Хаас е: „Обаче даже ако се допусне, че настъпването на безполярността е неизбежен процес, все пак не може да се каже, че тя е съвършено неуправляема”. Тук въпросът е следният: как се управлява безполярността и от кого? Ричард Хаас добавя по този повод: „Ако се остави безполярният свят на произвола на съдбата, то той с времето ще става все по-хаотичен”. Проблемът е, че с времето все повече глобални и регионални фактори ще се опитват да реализират на базата на мрежовите технологии (по-рядко и с класически военни методи) своите собствени проекти за дадени региони на света. Драстични примери в този план са бивша Югославия, Грузия, Украйна, Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, Венецуела, Бразилия и други държави. Ричард Хаас не изключва и прилагането на класически военни интервенции: „За въздействие върху страни, които желаят да станат ядрени, може да се прилагат сурови санкции, а ако трябва, те да се подкрепят и с въоръжени сили”. Изпреварващият удар (т.е. удар, нанесен с цел предотвратяване на готвещ се удар) се разглежда като форма за самозащита. Според Ричард Хаас: „САЩ могат да направят за подобряването на международните отношения повече от който и да е друг”. Но дали това ще продължи дълго? Очевидно е, че към днешна дата имаме променен баланс на силите в триъгълника САЩ-Русия-Китай. От което следва, че горното умозаключение на Ричард Хаас е с изтекла давност. Главният конфликтен възел в света според председателя на Съвета за международни отношения ще бъде енергетиката. Тя изпомпва огромни финансови ресурси от Америка към производителите на нефт и газ. Това, естествено, не остава без последици, но все пак средният американец не бърка по кофите за боклук, не ходи в дрипи и не е подпухнал от авитаминоза. Но именно този факт е причина Ралф Питърс, автор на книгата „Война на кръв и вяра”, да напише: „Аз приветствах свалянето на Саддам Хюсеин по морални и геополитически причини. Днес аз подозирам, че е трябвало да нахлуем в друга държава”. И пояснява: „Освен това не Техеран с неговото ненормално правителство е нашият най-главен враг в Близкия изток, а Саудитска Арабия, която е люлката на тероризма”. Сегашната администрация в Белия дом не мисли така. Но в този момент по принцип е трудно да се разбере какво точно мислят хората във Вашингтон! Защото Вашингтон има множество външни политики. Те са различни в зависимост от това за кое ведомство става дума – за Държавния департамент, за Белия дом, за Пентагона, за ЦРУ или за някой друг. В края на своята статия Ричард Хаас предоставя на внимателния читател най-важното в своята концепция за безполярния свят: „В безполярния свят е намалено значението на алиансите, тъй като функционирането на алианса зависи от наличието на предсказуеми заплахи, надеждни прогнози и изпълними задължения, а в безполярния свят с тези неща има проблем. Отношенията се строят на принципа на избирателността и ситуацията. Трудно е да се разбере кой на кого е съюзник и кой на кого е противник, тъй като по едни въпроси същите страни ще си сътрудничат, а по други ще си съперничат”. Времето „или си с нас, или си против нас” е приключило окончателно! Накрая Ричард Хаас завършва с думите: „Животът в безполярния свят е опасен и труден. Няма да успеем да се преборим с безполярността, но можем поне да я управляваме и да повишим шанса системата от международни връзки да не отслабне и да не се разпадне”. По какъв още по-ясен начин може да се съобщи на световното обществено мнение, че НАТО като съюз е отживелица от един свят, който вече не съществува? България обаче продължава да „живее” в него. НАТО в този момент е обикновен търговски посредник на американския военнопромишлен комплекс. Последният доклад за българската национална сигурност, в който фигурира на първо място руската заплаха, е просто една индиректна рекламна диплянка на щатските оръжейници. Двете геополитически ядра в света ще се стремят да запазят своите силни държавни структури. Същото ще се опитат да направят и големите регионални сили с глобални амбиции като Германия, Франция, Великобритания, Индия, Китай, Япония и др. Но бреговата ивица (Rimland) е много вероятно да се превърне в „пластилин”, който ще се моделира съгласно предварително зададените проекти на определени глобални и регионални фактори, които не е задължително да бъдат държави. За да стане това, трябва да се генерира и да се получи „управляем хаос” в резултат например на зараждането на ново етнодържавно образувание, тероризъм, организирана престъпност, наркотрафик и т.н. Описаното по-горе е почти като актуална „моментна снимка” на Балканите и преди всичко на Западните Балкани. По-ясно казано, в определени региони ще се оформи „сив” сектор, който ще бъде подвластен преди всичко на специалните служби. Този „сив сектор” ще генерира неявни парични ресурси, които ще „оживяват” и управляват мрежовите конфигурации. Съгласно прогнозите на Ричард Хаас е логично да се предположи, че именно спецслужбите ще получат по-голяма тежест в международните отношения, тъй като те се „допират” със своята агентура до организираната престъпност, до „сивия” сектор. Не е тайна също, че службите по света управляват огромна част от мрежата, съставена от НПО-та, частни разузнавателни компании, частни военни компании и частни охранителни компании. С други думи ще расте тежестта на паралелната власт. Следващите години ще бъдат период на гигантска схватка между мрежовите структури на отделните държави, които няма да различават категорично във всяка ситуация кой е враг и кой е съюзник. В резултат на оформящия се безполярен свят рязко ще се засили и ролята, особено на глобалните медии, които ще реализират многоходови информационни комбинации, обезпечаващи информационно-психологическата война като съставен елемент на мрежовата такава. Естествено, специалните служби, както навсякъде по света, ще бъдат „тук” и „наоколо”. За да се прикрие истинското задкулисие, ще продължат активно да се лансират от траншоедската академична общност наукообразни и псевдообяснения в декламативно-патетичен стил. Тяхната цел ще бъде поразяване на общественото мнение, което, както се полага във всяка една демократична държава, е съществен елемент на „управляемия хаос”, който се задава. „Независимите” академични експерти, консумиращи чужди финансови траншове, ще станат много търсени, естествено, ако не ги засегне „пароструйката”, която набира сила по света, срещу платените от чужбина НПО-та. Въпросните „експерти” от академичната общност ще намаляват в страните, които укрепват своята държавност, и ще се увеличават там, където ще се възцари „управляемият хаос”, водещ до прогресивна десуверенизация и за съжаление до размиване на цивилизационната идентичност на народите, породени от процеса на глобализация. Ще се наблюдава и бум на „неидентифицирани заплахи”, които отново само специалните служби ще са в състояние да декодират. И да неутрализират, ако имат съответния кадрови и интелектуален потенциал. Ако започнат да се сбъдват (а някои от тях вече се сбъднаха) цитираните по-горе прогнози на Ричард Хаас, ще се наложи много страни да излязат от виртуалния свят и да преработят своите национални стратегии за сигурност. Или да имат две. Една, публично огласена, и една за „служебно ползване”. Както е в сериозните държави.

Българската национална сигурност и разузнаването

Разузнаването в България е своеобразен инструмент за изграждане на българската държавност. В нейната най-чувствителна част. Разузнаването представлява съвкупност от интелектуално-нравствени, трудови и професионални усилия на значителен колектив от хора, обединени от общи цели и задачи. А общата цел независимо от историческия момент остава служба в полза на отечеството. Очевидно е, че разузнаването е задължено да следи от близко матриците на авангардните науки и практики. Далеч преди те да бъдат пренесени в конкретни форми, техники и технологии и съответно приложени в реализация на глобални или регионални проекти, имащи за цел промяна на „жизнената среда”, в която се развива българската държавност. Най-важната задача на разузнаването в турболентни периоди като сегашния е да освети пътя пред държавното ръководство. За да бъде изведен българският народ от опасния и пълнен със сътресения период. Целта е българите да понесат най-малко щети. Специалните служби са изключително консервативни институции. За тяхното нормално функциониране е необходима абсолютна приемственост на кадрите. Защото без институционална памет специалните служби са бутафорни и неефективни. До промените през 1989 г. и разпадането на Варшавския договор българското разузнаване извършваше изключително тактически разузнавателен мониторинг. София никога не е имала възможността да взема геополитически решения, за което често е била квалифицирана като „сателит” на СССР. Това е така, но на България по онова време не й се е налагало да се сблъсква масирано с „агресивни неизвестности”, чийто брой, особено напоследък, нарасна стремително. Днес за дешифрирането на „агресивните неизвестности” е необходим съвършено нов инструментариум. Защото „агресивните неизвестности” могат да се камуфлират и оповестят като благородни и високохуманни инициативи. Като например могат да им се сложат етикети „регионално сътрудничество”, „културно сътрудничество”, „междуконфесионален диалог” и други такива. За своята ефикасна защита във времето българската държава трябва да изгради свое компактно, но високопрофесионално стратегическо и концептуално разузнаване. А такова вече 28 години липсва. България не би могла да има тази широка палитра от специализирани разузнавателни служби, с които разполагат „постоянните фактори” в световната политика. Правенето на аналогии и механичното пренасяне на опита на специалните служби на САЩ, Русия, Франция, Германия, Великобритания и т.н. е неудачно. По време на Студената война субектите на агресия бяха предимно държави. Тогава противодействието беше по отношение на „агресивните известности”. Държавата има своята очертана територия, дадено население, икономически потенциал, специални служби и т.н. Съответно противодействащото разузнаване трябваше да установи възможностите и намеренията на противниковата държава. Това e, което по-горе бе обозначено като тактически разузнавателен мониторинг, или разузнаване в „тесния” смисъл на думата. Днес много често субектът на агресия може да бъде нещо, което е съвсем различно. Не дадена страна, а някаква „агресивна неизвестност”. Тогава възниква въпросът, КОЙ е субектът на агресия? КАКВО той ще извърши, вече е вторична задача. Естествено, след като е определен КОЙ. Именно това КАКВО (намерения и възможности) се определя от класическото разузнаване. А отговорът на въпроса КОЙ е доста по-различен и деликатен и се дава от „поиск”, който е съществен елемент от стратегическото разузнаване. Днес в България е налице дефицит на „търсещи” методи, които позволяват откриване на скритите субекти на агресия. Именно посоченият дефицит не може да се запълни с никаква виртуозност и трудолюбие на тези, които години наред са обучавани да уточняват героически характеристиките на опознаваемите субекти на агресия („агресивните известности”). Вече години наред с нас воюват „агресивни неизвестности” от различни калибър и качество. Тези „агресивни неизвестности” образуват различни конфигурации, мрежови структури, използват най-разнообразни действия, „абразивни” за българската държавност. За битка с „агресивните известности” все още е необходимо традиционното разузнаване, високопрофесионално, но алгоритмично като мислене и действие. Във втория случай обаче, когато страната се изправя пред „агресивните неизвестности”, жизненонеобходимо е стратегическо и концептуално разузнаване в техните основни измерения – социокултурно, цивилизационно, етнологично разузнаване и т.н. България се нуждае от висококвалифицирана защита в мрежовите войни, които се водят на принципа „всеки срещу всеки”. Мрежовите войни са войни предимно в информационната сфера и са основани на ефекта на резонанса, когато най-разнообразни несвързани помежду си идеологически, обществени граждански, икономически, етнологични, миграционни процеси се манипулират от външни оператори за постигане на конкретни цели. Основна цел на една мрежова война е десуверенизацията на страната, срещу която се води войната. България е тежко поразена от „когнитивно оръжие”! Какво значи „когнитивно оръжие”? Спомнете си повест-приказката за Буратино, написана от Алексей Толстой през 1923-1924 г. Спомнете си Полето на чудесата. Приказката разказва историята на мързеливия и непослушен Буратино, който напуска дома на татко Карло. Злосторниците Лиса Алиса и котаракът Базилио го примамват с лъжи в Страната на глупците. За да се спаси от тях и от алчния и страшен Карабас Барабас, дървеното човече трябва на всяка цена да открие тайната на златното ключе. България в своя квалификационен сегмент почти се е превърнала в страната на Лиса Алиса и котарака Базилио. По-ясно казано, в държава на когнитивно дезориентирани стратегии за държавно управление, използващи лъжливи теории. Такава държава е изключително уязвима. И сама за сметка на своите средства се лишава от отбранително значими потенциали. Когнитивното оръжие е внедряване в интелектуалната среда на противника (партньорът/съюзникът) на лъжливи научни теории, парадигми, концепции, стратегии, които влияят на нейното държавно управление в посока на отслабване на отбранително значимите национални потенциали. Как става това на практика? Схемата за нанасяне на щети е следната. Внедрената лъжлива теория поразява националната наука, съответните научни школи и поколения. Впоследствие експертните общности възпроизвеждат поколения „поразени” студенти и докторанти. Те насищат структурите на органите за държавно управление и се превръщат в лица, които приемат решения. Съответно възниква грешна деструктивна държавна политика на управление. Резултатът е отслабване на отбранително значимите потенциали на държавата. Съдбата ни зависи от нашата правилна реакция на няколко фундаментални разграничения (дихотомии). Например ясното разграничаване на разузнаването като такова, което разкрива секрети на известен противник, и на разузнаване, което се опитва да определи реалния субект на „агресивна неизвестност”. За тези различни по вид разузнавания са необходими и различен тип хора, подходи, форми на обучение и подбор, организационно-технологически формули и други. Названията може да са сходни, но става въпрос за огромна качествена разлика. Необходимо е да се подчертае, че кадрите на българското стратегическо разузнаване не могат да получат по изложените по-горе съображения необходимите знания и умения в школи на чужди държави, включително и съюзнически. В този смисъл е грешно да се твърди, че светът днес се намира в състояние на Студена война 2.0. В безполярния свят няма блоково противопоставяне. Геополитическата битка продължава, но със съвсем други методи и форми. И полето на „сражения” не е същото. То е предимно в съзнанието на хората. В началото на XXI век светът не навлиза във фаза на установяване на нов световен ред, а във фаза на изостряне на конкуренцията между съществуващите проекти за бъдещето на света. Ефективното разузнаване през XXI век ще бъде стратегическото, което ще разузнава тънките и подвижни конфигурации на съществуващите и новопоявяващите се „закрити проекти” за бъдещето на света. Необходимо е решително скъсване с инерцията на линейния професионализъм. Днес дихотомията е между разузнаване, което има за цел получаване на типична (стандартно-матрична) информация, и разузнаване, което добива атипична (нестандартна, другоматрична) информация, която разкрива ядрата на чуждия проект (който засяга българската държавност). Накратко, класическото разузнаване е по-скоро статично, а стратегическото е динамично. Основните задачи на стратегическото разузнаване се свеждат до изпреварващото откриване на тези принципи в организацията на живот, към които върви светът, а нашата страна не е готова: предугаждане на предстоящо формиране на дадени реалности в международните отношения, форми на управление на глобалните финанси, информационни политики и форми на организация на съзнанието на населението на страни, които влизат в полезрението на нашите интереси. Именно в цитираните по-горе дифузни, непрояснени, създаващи се нови форми на живот, нефиксирани в системата на международните отношения, се разгръща най-жестоката борба между страните, които претендират за глобално лидерство. Тук България едва ли би могла да се намеси, но ние винаги трябва да изхождаме от приказката, че „дали слоновете ще се бият, или ще правят любов, за тревата резултатът винаги е един и същ”. Жизненоважно е да предугаждаме навреме предварително къде и какво ще правят слоновете, за да бъдем там преди или след това, за да не играем ролята на тревата, когато се случват едно от двете или и двете цитирани по-горе действия. От жизнено значение за България е стратегическото ни разузнаване да може да формулира структурата на метасценариите – верига от сценарии, определящи формата на политическите глобални операции, които реализират целите на даден „постоянен фактор” или на такъв, който встъпва в противоборство със себеподобен. Без откриването на определени цели и фиксиране на дадена верига от сценарии няма стратегическо разузнаване. Концептуалното разузнаване е свързано с разбирането и анализа на сложността, точността и тънкостта на диференцирания език на съперника/противника/съюзника. В случая се ползва конкретна хуманитарна технология, свързана със семантичния анализ на понятията, понятийните и категориални отличия, смислови и метафорични схеми, които реализира съперникът/противникът/съюзникът. Каква е ползата от стратегическото разузнаване? Именно то е призвано да „вижда” какво ще се случи в най-близко и по-далечно бъдеще в условията на формиращия се многопроектен свят.

Балканите и неоосманизмът на Анкара

Турция притежава мощен регионален геополитически код. Прогнозирането на турската външна политика на Балканите е приоритетна тема за нашето външнополитическо ведомство и за специалните служби на България. За да осмислим напълно закритите външнополитически проекти на Турция, е необходимо да се върнем векове назад в историята на Балканския полуостров. И да видим как Османската империя е реализирала своите стратегически цели на Балканите. Няма как да не получим в наши дни усещане за déjà vu (вече видяно). Анализът на балканската обстановка зависи от изходната гледна точка. Политологическият анализ на нашия регион, който се предлага в България най-вече от „независимите” експерти от чуждите НПО-та, се гради на американски научни стандарти. За да се получи пълна „холографска” картина на Балканите, трябва да се вземе предвид и руската школа. Силен инструментариум за осмислянето на историята на Балканите и изготвянето на прогнози е разработената от Дмитрий Николаенко Теория на социокултурните системи. Ученият е трупал познания в Русия, Украйна, Китай, САЩ, Германия и ЮАР. Социокултурната система е тип образувание, което доминира в социокултурната еволюция. Социокултурните системи се характеризират с големи размери на териториите и значима численост на своето население. Имат свои оригинални стандарти на организация на пространството, обществото и държавата. Притежават много уникални свойства, благодарение на които драматично се отличават от другите социокултурни образувания. За българите е интересна теорията за социокултурните системи, защото дава възможност да се навлезе по-дълбоко в политиката на Русия и останалите велики сили на Балканите. Според Дмитрий Николаенко балканският регион е полигон за определяне на отношенията между руската, западната и мюсюлманската социокултурна система. В определени периоди на Балканите се появява периодически и китайската социокултурна система. Да си спомним преди повече от около половин век Албания имаше тесни контакти с Пекин. Днес се забелязват наченки на завръщане на китайската социокултурна система на Балканите – огромни инвестиции в Македония, Гърция, Сърбия и Молдова. Но във всички конфликти на Балканите перманентно участва мюсюлманската социокултурна система. Както през вековете, така и днес тя инструментализира Албания и мюсюлманското население в региона, поставяйки ги в ролята на „лостове” на външни глобални и регионални фактори. Засега повечето експерти твърдят, че границите „дишат” единствено на територията на бивша Югославия. По тази констатация може да се спори, тъй като Балканите са нещо като „черна кутия”, и ако има конфликти, то първоначалният импулс за възникването им е винаги отвън. Затова балканските сблъсъци възникват неочаквано и спират пак така неочаквано. Балканските народи в своята история са винаги част от „пакетните” сделки между големите на международната арена. Да се пренесем в края на XIV век до края на XVII век. На Балканите имаме еднозначен външен доминантен фактор в лицето на Османската империя. Всички територии, включени в пределите на Османската империя, губят своята държавност. Османската империя разрушава Византийската империя и съответно държавата на българите. Експанзията е придружена с налагане на твърд контрол над балканските територии. Османската империя с кръв и насилие въвежда генериране на военнополитически васали извън пределите на своя хоумленд. И за разлика от Византийската империя с изключителна жестокост създава самодостатъчни мюсюлмански анклави. Историята показва, че в определени периоди може да се загуби контролът върху дадена територия, но остават общините-анклави. Стратегията е очевидна, общината-анклав е изключително устойчива и може да бъде проводник на политиката на създалата я социокултурна система. Като цяло доминирането на Османската империя не е постигнало тотално културно преобразуване на Балканите. Основната цел е била създаване на военнополитически васали. Създадените преди векове от Османската империя общини-анклави са имали за цел да се борят със западната социокултурна система. Достигайки до външните граници на Балканите обаче, османлиите се сблъскват с мощната съпротива на западната социокултурна система в лицето на австро-унгарския буфер. Именно по тази причина за Османската империя се оказва стратегически целесъобразно формирането на мощен мюсюлмански анклав, който, както знаем всички, по-късно е наречен Албания. Христоматиен пример е как с помохамеданчването на албанците е създадено условие за контролиране на бреговата ивица в т.нар. Rimland. Мюсюлманският анклав е бил подбран изключително професионално. Той е създаден така, че да не се позволи на западната социокултурна система да разполага с бреговата ивица по Адриатическо море и в същото време да се изолират вътрешните балкански райони. Наличието на морски изход за мюсюлманската община-анклав я прави изключително важна от геополитическа гледна точка. С това се обясняват усилията векове по-късно на китайската социокултурна система да се установи в Албания. Днес албанците имат същото стратегическо значение за „постоянните фактори” с глобален геополитически код. Географското разположение на албанската община-анклав е позволявало Албания в определени периоди да води включително и изолирано съществуване. В средата на XVI век има ясно оформени буферни зони между западната и мюсюлманската социокултурна система. И двете системи преработват определени народи и ги приобщават към тях. Изключително важно е да се разбере, че в България и Румъния не е било налице аналогично социокултурно преработване от страна на коя да е социокултурна система. Тоест двете страни имат съществено по-различна траектория в своята социокултурна еволюция и следователно различно качество. През 1700 г. е образувана Австро-Унгария. Това е бил отговорът на западната социокултурна система, когато Русия преминава в своя имперски етап. В периода (1770-1878) Русия превзема територии на васалите на Османската империя. Днес на Балканите отново имаме същия сблъсък между западната, руската и мюсюлманската социокултурна система. Необходимо е да се обърне внимание на следния изключително важен факт: по време на Студената война, а също и малко по-късно Турция е удобен инструмент на западната социокултурна система, която е хомогенна от геополитическа гледна точка. Днес обаче Анкара се опитва да води своя все по-самостоятелна политика на Балканите, сближи се чувствително с Кремъл и турските национални интереси не винаги съвпадат с нейните съюзници по линия на НАТО. По-ясно казано, евроатлантическото европейско ядро е за влизането на Турция в ЕС, а континенталното европейско ядро е против. Нищо лично, както се казва, просто въпрос на геополитическа ориентация. Не е случайно, че даже в Косово местният елит твърди: „Нямаме интерес да се сближаваме много с Турция, защото се отдалечаваме от Брюксел”. Очевидно е, че и в Прищина се съобразяват с континентална Европа, която впрочем внася и многото пари в бюджета на ЕС.

Проблемът за националната сигурност на България е, че и през XX век Турция като наследник на Османската империя не се отказва от активното използване на мюсюлманските общини-анклави на Балканите. Османското наследство на югоизточната ни съседка в лицето на мюсюлманските общини-анклави прави Анкара желан партньор за глобалните фактори. След знаковия труд на Давутоглу „Стратегическата дълбочина” няма никакви основания да се счита, че така няма да бъде и през XXI век. Анкара преди време обяви шестте принципа на турската външна политика. Те звучат благо и политкоректно. Ако излезем от приятния тон, описващ шестте принципа на турската външна политика, и влезем в техния дълбочинен смисъл, се натрапва следният извод: Давутоглу е обобщил и осъвременил многовековната стратегия на Османската империя на Балканите. Турската държава има за своя стратегия рециклирането на старите мюсюлмански общини-анклави в нашия регион и се стреми да създава нови с помощта на икономическо, културно, трансрегионално и друго „сътрудничество”. Тоест отново по старата османска формула да се постигне контрол на огромни територии на Балканите. По чисто геополитически причини акцентът на Турция в България пада върху ключови проходи в Стара планина, райони в Странджа и Родопите, богати на водни източници, ключови територии, касаещи бреговата ивица в района на Делиормана, и др. За съжаление в разрез с принципите на добросъседството Анкара навлиза брутално в чуждия балкански хоумленд. А съгласно теорията хоумленд е най-дълбоко преработената в социокултурно отношение територия, на която в течение на исторически дълъг период са живеели и/или живеят представители на определено социокултурно образувание, еднозначно фиксирайки под себе си въпросната територия. Териториите на хоумлeнда се защитават яростно от чужди нахлувания. Представителите на други социокултурни образувания могат да присъстват в хоумленда само за кратко и с множество ограничения. Именно в този план Турция е безкомпромисна в своя хоумлeнд с арменци, гърци, българи, кюрди и т.н., които ограничава и „зачиства” на етнически принцип. В същото време Анкара настоява в чуждия съседен хоумлeнд съседите да правят компромиси, които у дома турците наказват с цялата репресивна мощ на турската държава. Именно за реализиране на стратегията на турската външна политика на Балканите беше необходимо създаването in vitro на ДОСТ и влизането й в българския парламент. От парламентарната трибуна в София щяха да се сипят обвинения към българската държава, че малтретира и потиска етническите турци. Повод Турция да се меси във вътрешните работи на нашата страна. На последните парламентарни избори не се получи. Но след време идват нови. В заключение, ако днес не мислим през призмата на „открития” и „закрития свят”, през призмата на „агресивните известности”, „агресивните неизвестности”, „мрежовите войни”, пораженията на „концептуалното оръжие”, то тогава ние ще живеем в неадекватно смислово пространство, няма да разбираме това, което се случва, и това, което ще ни се случи. Вечно ще бъдем неприятно изненадани. И така до изчезването на българската държава.