Клаус Пейман е ръководител и артистичен директор на един от култовите театри в Германия Berliner Ensemble, създаден от Бертолт Брехт и съпругата му Хелене Вайгел през 1949 г. в Източен Берлин. Клаус Пейман е носител на няколко големи театрални награди. Постановката му „Ричард II” се играе вече 15 години на сцената. В интервю, дадено за списание Spiegel, Клаус Пейман говори за инсценирането на политиката и защо зрителите все повече избягават театърa, който се разиграва в държавата.
Господин Пейман, искаме да си говорим с Вас за инсценирането на политиката. Зрителите на политиката също ли губят интерес от политическия театър?
Политическият театър сам по себе си не поражда чак толкова тръпки за зрителите. А това, че избирателят остава настрана е симптом за това, че държавното изкуство е станало много скучно. Въпреки, че събитията печелят откъм драматичност.
Заради бежанците?
Да, тъй като Меркел действа доста изненадващо, напълно противоположно на нейната природа. Нещо такова винаги е много вълнуващо. Това е един вид импровизация, както при Карло Голдони. Внезапно Меркел открива нещо от себе си, което никой не е предполагал и очаквал. Не искам да кажа, че това има измерението на колениченето на Вили Бранд, но все пак. И сега се появява министърът, как се казваше този, дебелият?
Ааа, Алтмайер. Началникът на кабинета на германския канцлер.
Да, точно той. Той се явява като някакъв вид спасител за Меркел. Един вид Фалстаф, добродушният войник, който обича да си пийва, герой на Шекспир в „Хенри IV”. Аз бих го ангажирал също веднага. Вероятно е трябвало да бъде постоянно напиван, затова е бил толкова прекрасен герой. Такива за жалост нямаме в театъра.
Как така?
На сцената е единствено красотата. Красивите стават актьори. Това е проблем, тъй като на една сцена има нужда и от нормалност, и от омраза. Но с това бихме могли да бъдем обслужени от политиката.
Трябва ли политиците да бъдат актьори?
Те би трябвало да бъдат. Все пак имат послание, което трябва да предадат. Сценарият може да се чете от всеки, но и за представянето му са нужни определени качества. Никак не би било лошо, ако политиците са актьори. Театралната игра не означава, че актьорите лъжат зрителите, те представят нещо.
Всички политици ли са актьори?
Да, разбира се. Политиците са гримирани, биват обличани по определен начин, има гардеробиери, които се грижат само за това, гримьори и съветници. Аз самият имах веднъж съмнителното удоволствие да бъда попитан от представител на фракцията на „Зелените” в австрийския парламент, дали не мога да му дам няколко урока. Той знаеше, че е нескопосан и не стои добре в публичното пространство, чисто физически дори не се движеше добре. Проблемът му бяха ръцете, както при повечето. Ето защо почти всички държат ръцете си толкова конвулсивно.
Затова ли Меркел прави винаги с ръцете така наречения „ромб”?
Меркел си е поставила вериги на ръцете, с което не може да се случи нищо непредвидено. Езикът хармонизира и прикрива. Но лицето не може да прикрива. Много често обичам да гледам дебатите в Бундестага без звук.
Вие гледате дебатите в Бундестага?
Да, обичам да изследвам мимиките. Казвам Ви, разпознавам лъжците на 100%. Ако има нещо, което съм научил особено добре, то това е да наблюдавам добре хората. Виждам, когато вътрешното казва съвсем друго нещо от това, което изразява външното. Това ми е работата.
Случва ли се често политиците да са добри актьори?
Имаме си работа със средно качество актьори. Политиците са репродукция на населението. Населението се самоизбира, то не избира на всяка цена красивите и прекрасните, защото те им стоят прекалено високо. Хората, между другото, търсят и избират подобни на самите тях. Най-добре мама и тати. Такава е врътката с Ангела Меркел, която го играе като майката на нацията. Когато хората се издигат над нормалното, те нямат шанс. Най-известният германски политик, който въплъщава идеята за нормален политик, е Хелмут Шмит. Най-рискованото при него беше пушенето. Всичко друго: в границата.
Карл Теодор цу Гутенберг?
Който иска да излезе над нормалността, бива преобърнат. Много брутално. Днес политиците вече не умират от коварни убийства от засада, те умират от опитите да се бранят от собствените си хитрувания и измами. Политически нищо не ме свързва с цу Гутенберг, но той има определена харизма. В момента в Берлин управяващият кмет Мюлер е абсолютна репрезентация на идеята за нормалност. Той е популярен, въпреки че е напълно невидим. Клаус Воверайт пък нямаше и зрънце от популярността на Мюлер. В Америка е друго. Там президент става този, който най-добре се усмихва.
Все още политиците в САЩ, както и тези в Германия, имат проблем с достоверността. Има ли общо с инсценировката?
Политиците просто са по-слабите играчи. Когато говорят, ние всъщност чуваме речта на екипа, който им пише речите. И така автоматично се смята, че лъжат.
Кого намирате за талантлив, ако вземем предвид актьорския аспект?
Сещам се само за по-старите. Например Егон Бар. Съвсем скоро го погребахме на гробището на Доротеенщрасе в Берлин, където всъщност са погребани интелектуалците, а не политиците. Той трябваше да бъде там. Бар беше един от малкото необичайни. Малък младеж, винаги с прекалено вдигнати панталони, но имаше много. Грегор Гизи също е добър.
Защо?
Бях му написал едно писмо, че ако вече не иска да се занимава с политика, може да започне работа при нас в театъра. Той ми отговори, че ще се обади. Той е талантлив. Имаше късмет обаче, че не беше никога във властта. Без власт човек може да си остане политик-клоун. Но политиците също така имат проблем: преживели са прекалено малко опит, от който могат да се ползват.
Какво имате предвид?
Много от големите политици от миналото могат да се основат на силните истории в живота си. Вили Бранд. Херберт Венер. Те са били в изгнание. Историята, която ги обгръща, повишава влиянието им. Днес необичайните биват елиминирани. Техните съветници, техните режисьори ги прекъсват, карат ги да потиснат необичайността, защото никой не вярва, че те биха могли да имат успех.
Това, което прави Меркел, инсценирането на неинсценируемото, това взискателна роля ли е?
Зависи от способностите, дарбата. Някак си Меркел ми допада. Тя често идва в нашия театър, инкогнито и без бодигардове. Може би е научила нещо и от нас. Извън всичко останало, не желая да прогонвам наши зрители, които си плащат вход, тъй като Меркел няма карта за безплатно посещение. Искам да я оставя на спокойствие.
Как Ви се струва Хорст Зеехофер?
Извън Бавария, мисля, че никой не го взема насериозно. Той е другата крайност, човек не знае какво да каже за него. Представянето му е интересно, но липсва посланието. Един добър актьор винаги задълбава в това, което казва, в смисъла на думите. Затова е много важно политиците да работят върху доброто си представяне. Да бъдеш просто шут не стига.
Коя фигура в театъра получава най-много аплаузи?
Нито жертвата, нито лошият. И двете фигури за жалост са табу за политиците. Дотолкова, че им е тежко. В театъра най-атрактивните неща са не скучните, а Ричард III, Мефистофел, Макбет. Това са най-горещите роли. Но бих видял с удоволствие някога и една по-страхлива, раздвоена и побесняла Ангела Меркел. Би било много атрактивно да я видим веднъж извън кожата й как ликвидира в Бундестага де Марциере примерно.
Тоест казвате, че Меркел би трябвало по-често да импровизира и да „напуска” сценария?
Не чак толкова добрите актьори се залепят за сценария. Не чак толкова добрите режисьори също. Така актьорите губят своята спонтанност и са като скучни марионетки. Политиците за съжаление също отвикват импровизацията. Учат реторика, учат се на сдържаност, но не забелязват, че трябва да стимулират интереса към себе си.
Шрьодер беше спонтанен.
Срещал съм се веднъж в живота си с господин Шрьодер и изпихме толкова много червено вино, че всичко забравих. Но той беше този, който щеше да изкърти решетките на канцлерската служба, нали? Това си беше жест. Или когато се държеше зле по телевизията. Чудесно! Трябва да има и импровизация, неочаквани жестове и реакции. И поради подобни причини театърът на държавата ми е скучен.
Защото нищо интересно не се случва?
Политиката търси компромиса, винаги ще бъде една булевардна игра. Изкуството търси екстремното. Крайното. Театърът може да изгражда виждания. Но политиците често нямат повече от зачатъка на едно единствено. Който има визии, принадлежи на лудницата, това беше казал австрийският канцлер Враницки за Томас Бернхард. Той го отрича, но аз го схващам много добре.
Политиката има ли проблем с езика?
Никакви подчинени изречения. Като новинарите в телевизиите. Изреченията трябва да имат начало и точка. Но много важен е и таймингът. Също така не можеш да играеш нещо, което някой вече е играл.
Казват, че колкото повече остаряват, актьорите стават по-добри.
Практически няма лоши стари актьори. Над 70 всички са много добри. Политиците пък стават по-добри, когато вече не са на поста си. Хелмут Шмит беше преоткрит и някак възприет с важната си роля, когато беше вече възрастен.
Защото е бил свободен?
Защото човек няма време за странични неща. Дава цялата си енергия и концентрация в това, което прави и казва.
Бихте ли се отказали да гласувате, представете си, че един ден решите да не отидете да гласувате?
Не. Отношението ми към демокрацията идва още с майчиното мляко. Майка ми беше по свой си начин съпротивляваща се жена и борец. Научих това, че е важно човек да гласува. Когато политиката ходи след хората и те не искат да я хванат в ръцете си, това според мен означава, че трябва отново да се въведе задължителното гласуване. Аз бих бил „за”. Хората трябва да решават кого искат да виждат пред себе си на сцената.
Източник: Spiegel
Превод: Юлия Владимирова