„Република Сръбска е основното препятствие пред създаването на ислямска държава в Европа.”

На 30 април 1999 г. самолети на НАТО бомбардират Мурино, малко курортно градче, живописно разположено на двата бряга на река Лим в Черна гора. Мирните жители на градчето стават жертви на бомбардировката, между които и три деца от началното училище, директорът на училището Вукич Вулетич и две работнички в съседната фабрика. В страната е обявен национален траур. Почитта към загиналите, като че ли още повече озлобява командването на НАТО и на 11 май бомбардировачите отново атакуват градчето. Този път няма жертви, но е разрушен единственият каменен мост, свързващ Черна гора и Метохия, прекъснати са телефонните връзки, електро и водоснабдяването. НАТО няма сериозен повод за тези бомбардировки. Алиансът просто изпълнява своята част от плана за прекрояване на политическата карта на Балканите. Този процес стартира в началото на 90-те години и бързо се разпростира върху цялата територия на бивша Югославия. Задействан е механизмът за дезинтеграция на Югославия, управляван отвън. Първата част от плана приключва с формиране на постюгославското пространство, разделено между шест държави и една квазидържавна структура – Република Косово. Но явно резултатите от първоначалния план не удовлетворяват напълно стратезите от НАТО и това налага, макар и с известно забавяне, да бъде довършено започнатото. За опорни точки в новата геополитическа игра на Запада са набелязани Черна гора и Босна и Херцеговина. Черна гора е най-малката държава в Западните Балкани с население около 625 266 души и територия 13 812 кв.км. Тя първа получава недвусмислен сигнал за предстоящата промяна, тъй като на 4 февруари 2003 г. има неблагоразумието да потвърди своята политическа обвързаност със Сърбия. На тази дата двете републики приемат Конституционната харта на Държавната общност на Сърбия и Черна гора. През 2006 г. обаче под натиска на западните държави министър-председателят Мило Джуканович променя курса на Черна гора. Той обявява членството в НАТО за политически приоритет на страната. През следващите години политиката на Черна гора тръгва по новото направление. На 9 октомври 2008 г. Подгорица признава независимостта на Косово и Метохия и бързо забравя жертвите от агресията на НАТО. Нещо повече, правителството на Джуканович проявява готовност с финансовата поддръжка на Германия да издигне паметник на нацистките окупатори на Черна гора през Втората световна война и да възстанови закритото след войната нацистко гробище на военното летище в Голубовци.

Може да се предполага кой му подсказва идеята. Както е известно, и „старите”, и „новите” нацисти са обединени от една обща патологична омраза – тази към славяните. Старанието на Джуканович не остава незабелязано и още на следващата година НАТО предлага на Черна гора план относно членството й в алианса. По-късно през март 2012 г. американският сенатор от Индиана Ричард (Дик) Лугър излиза с по-конкретно предложение. В състава на НАТО да бъдат включени Грузия, Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора. Според него това разширение „... ще има ключово значение за сигурността и демокрацията в Централна и Източна Европа и на Балканите”. В началото на 2013 г. Лугър провежда среща с Мило Джуканович и заявява, че „Черна гора е лидер и кандидат номер едно за членство в НАТО”. Емоционалното изявление на сенатора вероятно е предизвикано от носталгичните му спомени по онези години от Втората световна война, когато САЩ прибягват до услугите на черногорската мафия за освобождаването на Италия. Коментирайки изявлението на Лугър, швейцарският професор Даниеле Гансер отбелязва, че „съюзът между мафията и САЩ, мафията и НАТО съществува и до днес”. В потвърждение на неговите думи италианският прокурор Джузепе Шелзи въз основа на подробен доклад от 409 страници предявява през октомври 2013 г. обвинение в престъпление по служба на Мило Джуканович, като в тази връзка официално заявява пред медиите, че „Джуканович е главният бос на черногорската мафия”. Западът обаче решава, че вместо съдебен процес за предпочитане е да направи сделка с черногорския премиер: ще забрави криминалното му минало, ако страната стане член на НАТО. Това толкова въодушевява Джуканович, че за да ускори процеса, той предлага решението за членство в НАТО да се приеме от парламента, а не да се гласува на референдум, както изисква конституцията. Започва и усилена обработка на общественото мнение и политическите партии. Вероятността черногорският парламент да спази конституцията и да отхвърли решението е нищожна. Узаконяването обаче на подобен прецедент означава, че Западът може да приложи същия модел и при решаването на въпроса за членството на Сърбия в НАТО. Малко по-проблематична се оказва реализацията на втората фаза от плана за промяна на политическото пространство в Босна и Херцеговина. Процесите, които протичат в тази страна, донякъде напомнят случващото се в Украйна, а самостоятелността на сръбския анклав Република Сръбска възпрепятства плановете на Вашингтон за ислямизация на Балканите. Както е известно, Босна и Херцеговина е изкуствено създадена върху отломките на бивша Югославия с Дейтънския мирен договор от 1995 г. Според него 49% от територията на страната се контролират от сърбите, а 51% от местните мюсюлмани (бошняци) и хървати. САЩ обаче не са доволни от статута на Босна и търсят ново решение за устройство на дейтънския протекторат. Затова дава сигнал и американският посланик в Сърбия Майкъл Кърби, който на 7 март 2013 г. заявява, че „Вашингтон не желае създаване на нова Република Сръбска в Косово, защото този модел не е довел до нищо добро в Босна и Херцеговина”. Кърби не дава отговор на логично възникналия след неговото изявление въпрос, как е възможно създадената от международната общност Босна и Херцеговина да бъде лош пример за Косово? Но независимо от последвалите интерпретации на политическите анализатори правилният отговор на този въпрос си остава кодиран в близо двадесетгодишното функциониране на държавата Босна и Херцеговина. Истината се крие във факта, че прилагането на дейтънския модел довежда до непреодолими диспропорции в новосъздадената държава. Мюсюлманско-хърватската федерация се оказва нежизнеспособно формирование, изцяло паразитиращо върху чуждестранни дотации, с неефективно работещи държавни органи. Докато Република Сръбска е успешно развиващата се част от федерацията. Тя има стабилна икономика и добре функциониращи институции. Има работещ парламент, правителство, конституционен съд, здрава съдебна власт и местно самоуправление. Правителството в Баня Лука прави интензивни опити да установи самостоятелни външнополитически контакти, особено с Русия. Естествено, че тези опити на Република Сръбска да задълбочи отношенията си с Москва предизвикват нарастващо раздразнение в Брюксел и Вашингтон. Всъщност точно това е основната причина да се дискутира необходимостта от замяна на споразуменията от Дейтън с друг конституционен акт, който значително да ограничи или напълно да денонсира самостоятелността на сръбския анклав в Босна. Идеята за замяна на споразумението обаче не може да се материализира само по инициатива на едната или другата от подписалите го държави. Причината е, че едновременно с полагането на подписите си през 1995 г. във военновъздушната база Райт Петерсън край Дейтън страните учредяват и Съвет за контрол по спазване на договореното. Съветът включва 55 държави и международни организации. А това означава, че промяна в текста на споразумението е възможна само ако е приета с консенсус след международно обсъждане от страните, подписали документа. Има обаче и още нещо. В регламента от Дейтън е записано, че съветът назначава върховен представител на международната общност с пълномощия да  контролира осъществяването на гражданските аспекти, заложени в документа. Според анекс 10 от  споразумението на върховния представител се  предоставя статут на последна инстанция,  имаща право да интерпретира договора по  прилагането на гражданската му част. Върховният представител няма правомощия единствено  по отношение на ръководените от НАТО военни  Стабилизационни сили. Тъй като пълномощията  на върховния представител са формулирани  неопределено, Западът решава, че е много  по-елегантно да използва механизма на върховното представителство като инструмент за  ограничаване на правомощията на Република  Сръбска, отколкото официално да поставя въпроса на международно обсъждане. Изявлението  на Кърби през 2013 г. официализира именно този план,  макар и не в прав текст. Планът започва с назначаването на Джеръми (Пади) Ашдаун през май 2002 г. за  Върховен представител на международната общност. Неговите приемници са Кристиян Шилинг, Валентин Инцко и Петер Сьоренсен. Джеръми Ашдаун  не е избран случайно на този пост. За назначението  му активно лобира даже тогавашният външен министър на Англия Джак Стро. Самият той каза, че  „неговата (на Ашдаун) дългогодишна ангажираност и  доброто му познаване на района го правят идеален за  този предизвикателен пост”. Действително Ашдаун се отнася много сериозно към участието си в първоначалния етап от промяната на балканската карта. Роденият в Индия англичанин Джеръми е известен повече като бивш командос от английския кралски флот. Същевременно той успешно изиграва ролята и на важен свидетел в съдебните процеси за извършените военни престъпления на територията на бивша Югославия. Даже на един от процесите за по-голяма убедителност на показанията си той разказва как на една вечеря покойният хърватски президент Франьо Туджман му начертал на ресторантска салфетка плана за разделянето на Босна. По какъв начин Ашдаун интерпретира нормите на споразумението по време на престоя си в Босна, можем да съдим от неговия разказ след приключване на мандата му: „Пристигнах в Босна, за да разруша Дейтънското споразумение. Имах на разположение 870 служители, канцелария, 36 милиона евро месечно и се ползвах с пълната подкрепа на ЕС. Когато се налагаше да сломя съпротивата на Баня Лука, просто пишех писмо до моя приятел Крис Патън (по онова време еврокомисар по външната политика), в което го молех да каже на сърбите, че това е изискване на Евросъюза. Така притисках сърбите и Република Сръбска”. Интересно е, че години по-късно, когато за Ашдаун страницата Босна и Херцеговина отдавна е затворена, неговото виждане за предназначението на НАТО еволюира в съвсем друга посока от това, което има по времето, когато упражнява мандата си. През декември 2011 г. на форум, организиран от медията Ted Talks на тема „Глобалната сила”, в заключителната част на своята реч Пади казва: „Ситуацията, дами и господа, е такава, че днес сме заключени заедно по начин, невиждан досега (става въпрос за глобалното обвързване на страните), ясно е, че споделяме една обща съдба с всички. Изведнъж и наистина за първи път колективната отбрана, нещото, което е доминирало като концепция за сигурността на нациите, вече не е достатъчна. Някога, ако моето племе е по-силно от другото племе, аз съм в безопасност. Ако моята страна е по-силна от чуждата, аз съм в безопасност. Ако моите съюзи, като НАТО, са по-силни от вражеските, аз съм в безопасност. Това днес не е вярно. Появата на обвързаност и появата на оръжията за масово унищожение означава, че все повече аз споделям съдбата си с тази на моите врагове”. Може би Ашдаун е наясно с промяната в стратегията на алианса. По същото време Западът засилва натиска си върху Република Сръбска за конституционни промени, но вече не като използва за аргумент военната мощ на алианса, а като включва в стратегията си ислямската карта. Ислямисткият натиск в Босна и Херцеговина ескалира през 2011 г. с активирането на радикалното уахабитско движение „Ел-Моджахидин” (El Mudžahid), особено изявено в районите, прилежащи към Република Сръбска. Там се връща и бившият духовен лидер на групировката „Ел-Моджахидин” египтянинът Имад ал-Масри. Известно е, че по време на гражданската война в Югославия „Ел-Моджахидин” разполагат с 4500 бойци, прочули се с кланетата на православни сърби. Самият Ал-Масри за първи път се появява в Босна в началото на 90-те. Той пристига от Саудитска Арабия и пребивава в страната до 1997 г. След това се завръща в родния си Египет, където през 2001 г. е осъден на 10 години затвор за тероризъм. Освободен е от „Мюсюлмански братя” по време на Арабската пролет и веднага се отправя към Босна. По същото това време Ал-Масри е в списъка на ООН за издирвани терористи, но това не е пречка да организира мощна пропагандна кампания сред мюсюлманите в Босна. Течението на радикалния ислям, представлявано от него, успява да си извоюва водещи позиции в местната ислямска общност. Впрочем Масри не е единствен. По онова време в Босна и Херцеговина действат над 100 филиала на организацията „Милат Ибрахим”, която през 2012 г. е забранена в Германия. Действат и още шест други салафитски организации, забранени от Комитета за борба с тероризма на Съвета за сигурност на ООН. Експертът от Съвета на Югоизточна Европа за борба с тероризма и организираната престъпност Джеват Халиашевич подчертава следното: „Радикалните ислямисти работят за дестабилизиране на ситуацията в Босна и Херцеговина в няколко посоки: оказване на натиск върху Република Сръбска с цел да бъде променена конституцията на Босна, създаване на атмосфера на страх и напрежение в обществото и постепенно заемане на политически позиции и накрая – трансформация на терористичната ислямистка мрежа в политическа структура и последващата й легализация на цялата територия на страната”. Последната известна ислямистка атака срещу „прекалено големите права на Република Сръбска” е предприета от бившия босненски главен мюфтия Мустафа Церич. На 15 февруари 2014 г. от трибуната на Световния бошняшки конгрес той призовава сънародниците си да провокират безредици и неподчинение на властите в Република Сръбска. По този повод сръбският анализатор Георги Попович в едно свое интервю каза: „Република Сръбска е основното препятствие пред създаването на ислямска държава в Европа”.

През 2008 г. ЕС побързва да подпише споразумение за асоцииране на Босна и Херцеговина. Непосредствено след подписване на споразумението в Босна стартират реформите, препоръчвани от брюкселските чиновници. Осъществена е мащабна приватизация, завършила плачевно. Фалират редица производства, преживели дори гражданската война от началото на 90-те години. Безработицата надхвърля 45%. Ситуацията значително се влошава след започналата финансова криза. Доминиращите в страната гръцки банки изтеглят капиталите си. Така оскъдният финансов ресурс, с който разполага Босна, бързо пада под санитарния минимум, а 22 000 банкови служители остават на улицата. Това предизвиква масови протести в началото на февруари 2014 г. в повече от 20 града на Босна и Херцеговина. Населението се възмущава от провалилата се икономическа политика на правителството. Постепенно протестната вълна прераства в ожесточени сблъсъци с полицията. В Сараево 3000 демонстранти нахлуват в сградата на местната администрация и подпалват имуществото. За да прекрати погрома, полицията използва шумови гранати и гумени куршуми, на което демонстрантите отговорят с градушка от камъни. В Тузла 5000 души протестират срещу тежката икономическа ситуация и безработицата, като опожаряват част от сградата на местната администрация. Ситуацията и в останалите градове се изостря до такава степен, че специалният представител на международната общност по това време Валентин Инцко не изключва възможността в Босна да влязат полицейски части на ЕС, ако насилието продължи да ескалира. Оказва се, че Европейският съюз, макар и водещ в структурирането на държавата, не е наясно как трябва да реагира на случващото се. Проблемът в случая с Босна се състои в неадекватния за местните условия икономически модел, наложен от европейските бюрократи, както и в липсата на план за действие на ЕС в кризисни ситуации. Евросъюзът счита въпроса с Босна за решен, след като оставя свой върховен представител там сам да взима решения съобразно развитието на ситуацията в страната. Класическите рецепти за налагане на демократични норми и принципи на пазарната икономика обаче търпят пълен провал. Положението сега е толкова тежко, че ако в близко бъдеще не се намери бързо решение за излизане от кризата, по-вероятно е страната да се разпадне, отколкото да се стабилизира. Показателно е изявлението на младия австрийски външен министър Себастиан Курц, който, за да прикрие безпомощността на ЕС, заявява, че „търпението на ЕС към Босна се е изчерпало, необходимо е властите в Сараево и Баня Лука да проведат бързи реформи в съдебната система, както и да направят промяна в конституцията”. От изявлението на Курц става ясно, че ЕС не изключва пряка намеса за разрешаване на кризата, което създава потенциална заплаха от интернационализиране на конфликта и въвличането на Турция в него. От думите на австрийския министър се разбира също, че той намира основната причина за влошеното състояние на Босна и Херцеговина в прекалено големите правомощия, с които разполага Република Сръбска. И това налага промяна на конституцията. По този повод руският експерт Анна Филимонова казва: „По-нататъшният натиск за ограничаване на пълномощията и (евентуално) пълната ликвидация на Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина изглежда неизбежен. Целта на това настъпление, което се осъществява едновременно и от Запада, и от ислямистките движения, е по-нататъшното раздробяване на „сръбското жизнено пространство”, отслабване на сръбските общности и постепенната им асимилация”.

Естествено, че плановете на Запада за промяна в политическата карта на Балканите не се ограничават само до новосъздадените държави в постюгославското пространство. Макар и не така директно, но достатъчно последователно продължават действията и по отношение на Сърбия, но там се прилага малко по-различен модел. За достигане на поставените цели, които имат все по-ясно изразен геополитически характер, се използва желанието на Сърбия да стане член на ЕС до 2020 г. В Пътната карта за присъединяването, по която Сърбия се движи вече 14 години, са заложени условия, които на практика ще доведат страната до конфронтация с Русия и до мащабен икономически и финансов срив. През 2011 г. Сърбия подписва договор за свободна търговия с Русия, но тя ще трябва да го прекрати, ако иска да бъде приета за член на Европейския митнически съюз. Негативите за Сърбия от едно такова действие не е необходимо да се изброяват. Сърбия ще загуби огромния, значително по-непретенциозен по отношение на качеството руски пазар, а вместо него ще получи силно наситения на високотехнологични продукти европейски пазар, което ще снижи експорта на сръбски стоки. Друг жизненоважен за Сърбия фактор е достъпът до енергийни суровини. Петролът и природният газ са изцяло внос от Русия, а контролният пакет на най-голямата нефтена компания в Сърбия (НИС) принадлежи на „Газпром нефт”. Така че, ако Сърбия започне да се придържа към изискванията на Третия енергиен либерализационен пакет на ЕС, каквото е настояването на ЕК, това фактически означава да се откаже от доставките на руски нефт и природен газ. Както обикновено в такива случаи, комисарите от Брюксел не предлагат алтернатива на руските доставки, а се ограничават с мъгляви фрази за диверсификация, терминали за втечнен газ, интерконекторни връзки и несигурни в далечно бъдеще възможни доставки на природен газ по т.нар. „Южен коридор”. Много по-проблематичен обаче е въпросът с членството на Сърбия в НАТО. Естествено, страната може да откаже да членува в алианса, каквито изключения има (например Швеция). Но това едва ли ще бъде възможно. Защото НАТО настоява страната да стане член. В последно време започват да излизат и някои скандални детайли от договорите, подписани с НАТО при управлението на Борис Тадич. Става дума за ангажиментите за постоянен обмен на разузнавателна, военна и друга оперативна информация, необходима за обезпечаване на операциите на НАТО в региона. За неограничените възможности, които Сърбия предоставя на НАТО за строителство на военни и граждански обекти на територията на страната. А също и за свободното преминаване през държавата на военни подразделения на алианса и транспортирането на материали и военна техника, неподлежащи на контрол и проверка. От договорите става ясно още, че военнослужещите от НАТО ще се ползват с юридически имунитет на сръбска територия. Към сръбското правителство е създаден Съвет за сътрудничество с НАТО, който координира съкращаването на числеността на сръбските въоръжени сили и едновременно с това превъоръжаването на сръбската армия до постигане на пълно съответствие със стандартите на НАТО. Под ръководството на американски консултанти се преструктурират и службите за сигурност и разузнаване, като всички служители, назначени от времето на Милошевич, се подменят с кадри, притежаващи евроатлантическа ориентация. Представители на НАТО и на сръбското правителство провеждат интензивно работни срещи, на които се планират следващите стъпки за членството на Сърбия в алианса. И на фона на цялото това преструктуриране се правят гръмки декларации за военния неутралитет на Белград. Слабостта и некомпетентността на правителствата, управляващи след Милошевич, поставят Сърбия в позицията на човек, който се опитва да седне на два стола, намиращи се в две различни стаи. Очевиден е фактът, че Сърбия е изправена пред много сериозна геополитическа дилема, която сегашното ръководство на страната трябва да реши. В момента сръбските власти се опитват да прилагат двоен стандарт: публично декларират намеренията си за задълбочаване на отношенията с Русия, но същевременно с това провеждат евроатлантическа политика. Тази тактика не е запазена марка на сегашното управление. Има редица примери и при предишните правителства. Така например на 8 август 2012 г. на Генералната асамблея на ООН Сърбия гласува за резолюцията, осъждаща режима на сирийския президент Башар Асад, докато Русия и Китай гласуват против резолюцията. През ноември 2012 г. Сърбия гласува за налагането на санкции на Иран, въпреки че Русия гласува против. В поредицата от подобни странности си заслужава да се подчертае още един парадоксален факт. През септември 2012 г. директорите на газовите компании на Русия и Сърбия не успяват да подпишат пакета от документи за „Южен поток” поради липса на екземпляри в сръбската делегация! По данни на сръбския вестник „Блиц” причината е в това, че сръбският министър на енергетиката по това време Зорана Михайлович е подменила окончателния вариант на договора, опитвайки се по този начин да отстрани една от страните по него (става въпрос за „Югоросгаз”). Михайлович не дава обяснение за това своеволие, но е известно, че още от началото на преговорите по „Южен поток” тя защитава становището, че газопроводът не трябва да минава през Сърбия. След предсрочните парламентарни избори през март 2014 г. новият сръбски премиер Александър Вучич с нищо не показва, че предстои някаква промяна във външната политиката на страната. Отначало той декларира, че „Сърбия няма да прекъсне отношенията си с Русия, каквото и да се случва по света”. Но по-късно заявява, че „главният външнополитически ориентир на Сърбия е влизането в Европейския съюз”. Впрочем прилагането на двоен стандарт също не е новост в политическата биография на премиера. Кариерата му на политик започва като ултранационалист при Милошевич с наложена забрана да влиза в страните от ЕС. После той еволюира до страстен радетел за членството на Сърбия в Европейския съюз. През юли 1995 г. няколко дни след клането в Сребреница Вучич заявява: „Ако убиете един сърбин, ние ще убием 100 мюсюлмани”. Обаче през 2010 г. той вече говори друго: „В Сребреница бе извършено ужасно престъпление”. За да се справи с финансовата криза, премиерът Вучич ориентира икономическата политика на Сърбия към търсене на нови инвестиции от страните в Персийския залив. Предполага се, че успехът на тази политика ще освободи Белград от желязната хватка на ЕС и Русия и ще позволи на страната да води самостоятелна политика. Сръбската преса изобилства с материали за връзките на премиера с арабски шейхове от Залива. Правителството обсъжда варианти за получаване на кредити от ОАЕ в размер на милиарди долари. Очаква се огромен приток на инвестиции в инфраструктурата, земеделието и военните производства. Управляващите в Белград говорят за „впечатляващ разцвет в отношенията между Сърбия и арабските страни”. И междувременно, докато икономическите отношения на Сърбия с емирствата процъфтяват, в страната започват да пристигат множество мюсюлмани, предимно уахабити, привърженици на радикалния ислям. Една част от тези мюсюлмани отиват да воюват в редовете на сирийските ислямистки милиции и пропагандират дейността си във Фейсбук. Според политическия анализатор Мирослав Лазански „това е огромна опасност за региона, защото след завръщането си стотиците обучени и силно мотивирани уахабитски бойци могат да дестабилизират целите Западни Балкани”. Опитите на Вучич да води някаква самостоятелна политика едва ли ще се увенчаят с успех. Основно, защото в геополитически план Сърбия играе стратегическа роля като връзка на Европа с Близкия изток и със северните територии на Африка. От тази позиция достъпът до територията на Русия е значително по-лесен. Не е за пренебрегване и фактът, че в Косово е разположена най-голямата извън пределите на САЩ американска военна база и никой няма представа какво се случва там. А тя все пак е разположена на два часа полет от Москва, не е далеч от Близкия изток и е близо до северните части на Африка. Затова Западът ще се стреми да постави Сърбия под пълен контрол без оглед на средствата, които ще използва. В този аспект сложната геополитическа игра под наименованието „Битка за Балканите” все повече показва чертите на известната стратегия на САЩ за „управляемия хаос”. Вече е започнал експортът на геополитическа нестабилност от САЩ в Евразия. Анализът на случващото се днес на Балканите дава достатъчно основания да се предполага, че крайната цел на Евроатлантическия блок не е стабилизацията на региона, а изтласкването на Русия от Балканите и изграждането на нов „санитарен” кордон близо до руските граници.

Източник: Анна Филимонова, Фонд за стратегическа култура