Тръмп вероятно ще приеме старата изпитана рецепта – официално Америка е много дружелюбна с Китай, неофициално – има стратегия да спъва китайските транснационални инфраструктурни проекти по всевъзможни начини.
Интересите на Китай и САЩ си противоречат, затова в близко бъдеще ще започне конфликт, за който Китай отдавна се подготвя. Конфликтът между Пекин и Вашингтон е на всякакви нива и във всички области. Например китайският партиен печат пише: „Защо САЩ експортират демокрация по целия свят с такъв ентусиазъм? Защото западната демокрация, при която правилата са конкурентни избори, след насаждането й в незападни страни обикновено създава разкол в обществото, постоянна политическа борба и политическа нестабилност, слабост на правителствата и пр., но понеже властта придобива формална легитимност, това позволява крахът да не е пълен. Това е същността на западната демокрация.
Наличието в света на колкото се може повече страни, в които цари обстановка на вътрешни раздори, слаби страни, лишени от вътрешно единство, но недоведени до пълен крах, в най-голяма степен отговарят на интересите на световната хегемония на САЩ, на потребностите на западния монополистичен капитал. Ето, това е проблемът. Ако западната демокрация действително е нещо много хубаво и ще доведе Китай до процъфтяване и усилване, то тогава щяха ли антикитайските сили с такава енергия да искат да я експортират в Китай? И американските високи технологии са хубаво нещо, но тях дори за пари не ги продават”. Тоест конфликтът между САЩ и Китай е стратегически, икономически, цивилизационен, идеологически, базисен, пълен.
Деканът на Факултета по изследвания за отбраната към Университета за национална отбрана при НОАК (армията на Китай) генерал-майор Чжу Ченху един ден заявява на пресконференция пред чуждестранни журналисти следното: „Ако САЩ нанесат удар по територията на Китай, ако американските войски навлязат на китайска територия, убеден съм, че Китай ще отговори с ядрен удар”. Той подчертава по особен начин, че под „китайска територия” има предвид не само територията на самия Китай, но и военните кораби и самолети, които могат да вземат участие във военна операция за Тайван. „Всички военни обекти на Китай сa част от неговата суверенна територия”, заявява Чжу Ченху. Също така отбелязва, че война между САЩ и Китай е слабо вероятно да се случи. „Мисля, че това може да се случи само ако политиците в една от тези две страни си загубят ума.” Това обаче беше вчера. Днес високопоставени представители на Китайските въоръжени сили подчертават, че войната със САЩ под управлението на Доналд Тръмп „не е просто лозунг”, а се превръща в „практическа реалност”.
Основният проблем, пред който Китай остро се изправя в момента, е да определи баланса във външната си политика. Става дума за баланс между сдържаната политика на една развиваща се държава (Китай все още се нарича такава държава) и активната настъпателна политика на една раждаща се свръхдържава. Китай постепенно придобива нов външнополитически манталитет. Но ето, че се появи американският президент Доналд Тръмп, който силно предизвика Китай, като дори постави под съмнение политиката на „Един Китай”. Тръмп обяви, че за признаването на „Един Китай” трябва да се преговаря, включително и по търговски въпроси. В отговор китайските медии освиркаха Тръмп, като го обвиниха, че се изказва като новобранец, тоест не разбира нещата. „Преди Тръмп ни вбесяваше, сега ни е смешен”, пише грубо „Жънмин Жибао”, официалният орган на Китайската комунистическа партия.
Всъщност Тръмп се захвана с Китай и китайската опасност, но поначало преди Китай той има една невероятно тежка задача – да измисли успешна стратегия за САЩ след края на идеологията на либералната демокрация, на „американизацията” и десуверенизацията на всички държави по света, тоест след края на Pax Americana. Някои по-проницателни американци разбраха, че ако не прекратят „голямата демократична лъжа”, разпространявана по света, страната ще тръгне надолу към своя икономически и политически край. Тръмп ще трябва да конвертира част от огромното количество виртуални американски пари в реални и базови за националната икономика активи на територията на страната. Тоест да извлече реална капитализация от глобалното мошеничество, което се провеждаше досега. Затова именно и един от глобалните мошеници, Джордж Сорос, се обяви срещу Тръмп. Китайците всъщност отдавна разбират какво се случва и от много време насам правят за своята страна това, което се опитва да направи Тръмп сега за Америка. За съжаление европейците още не са схванали какво точно се случва с изключение на Великобритания, която показа своята солидна закваска на здравомислеща бивша империя, излъчила не един и двама велики държавници. Европа страшно много закъснява в разбирането на реалността и на историческите процеси, които се развиват. Западна Европа все пак има някакви шансове, макар и малки, докато Източна Европа, Балканите, Прибалтика и Украйна нямат никакви шансове в новата геополитическа игра. Те са главните претенденти да са в отбора на губещите. Ако изобщо оцелеят, те ще бъдат употребявани вече в рамките на новия световен ред и отново в ролята на четкащите обувките на господарите на реда.
Китайският икономически и обществен модел със силно държавно регулиране има някои предимства, но има и редица недостатъци. Основен недостатък на Китай е характерната за комунистическите общества изкуствена пропагандна фасада, в която определени словосъчетания стават митични, без да носят никакво съдържание. Те се използват като сигнални лампи за населението, което бива „водено” и „насочвано” как да мисли, тоест естествените лични човешки каузи на западното общество (които често са материални, но не само) са заменени от празни-символи-клишета, които трябва да заместват реалните нужди с фалшиво покритие. Пример за това е истерията около клишето за „китайската мечта”. Някои високообразовани китайски интелектуалци намекват, че „китайската мечта” не е нищо повече от илюзия. Самобитният китайски социализъм се нуждае от идейна основа за обезпечаване на единството между партията и народа. И в този план е разработена от пропагандистите и „китайската мечта”. Хонконгският печат иронизира, че в Китай всеки говори за „китайската мечта” и психозата от клишето е толкова голяма, че бившият министър на железопътния транспорт Лю Чжицзюн, който е привлечен под отговорност за корупция, заявява в съда, че е „извършил престъпление, тъй като в сърцето му отсъствала китайската мечта”. В провинция Съчуан и на някои други места пък има дори канцеларии по „китайската мечта”, каквото и да означава това. В същото това време партийно-държавният апарат на Китай счита, че подобни събирателни тези като „китайската мечта” са опора срещу „международните антикитайски сили, които никак не искат да се примирят с развитието и укрепването на Китай и постоянно с всички сили провеждат стратегия, насочена към неговото озападняване и въвеждане на разкол вътре в страната”. Според Китай Западът цели да „разклати властта на Китайската комунистическа партия и да промени съществуващия в държавата социалистически строй”. В този смисъл „китайската мечта” може да се разглежда и като кризисна мярка за единство на нацията срещу натиск за разпадане отвън.
През последните години преките чужди инвестиции в Китай надвишават 100 милиарда долара годишно. Като почти 89 милиарда долара се падат на важните азиатски партньори на Китай. На САЩ се падат около 3 милиарда, а на ЕС – около 6 милиарда годишно. Китай много силно регулира достъпа на чуждестранния капитал в страната. Държавното регулиране на пазарите в Китай всъщност се явява гаранция за ниската уязвимост на китайската икономика от сътресенията на финансовите пазари. Националната валута не е напълно конвертируема, а специализираната банкова система ограничава възможността за образуване на балони в икономиката. Ограничени са спекулациите в недвижимостите, а също и нелегалният приток на пари в китайската финансова система. Тези регулативни мерки създават зони на устойчивост в икономиката на страната и в отношенията й с партньорите. Изобщо Китай поддържа висока степен на автономност на своята икономика. Поначало въпросната „китайска мечта” е всъщност мечта за силна държава. Благодарение на централизираното управление китайската държава е способна например да дисциплинира милиони трудови хора в армии, които да строят бързо и евтино крупни инфраструктурни обекти. Това дава категоричен ръст на развитие на Китай с темпове, които е невъзможно да се очакват от демократични държави. И въпреки че вътрешният дълг на страната през последните години е над 300% от размера на Брутния вътрешен продукт, вътрешното развитие на Китай подхранва и неговите външнополитически амбиции. Империите не се случват по изкуствен проект, те израстват постепенно, увеличавайки собствените си потребности. Китай е свръхпрагматична държава, чиято политика е свързана изцяло с осигуряването на ресурси за огромното на брой китайско население. От тук и стремежът на Китай да присъства в Африка, където има евтини ресурси, да разширява влиянието си в Евразия и да обезопаси морските пътища в Индийския океан и Южнокитайско море, които свързват китайската държава с арабския и персийския свят. Разбира се, тепърва ще възникват конфликти и напрежение, тъй като, за да се позиционира Китай някъде, ще трябва да избута от региона някой друг. САЩ са се разположили необезпокоявано в по-голямата част от света, което гарантира неизбежен конфликт с тях. Но Китай има твърде особена стратегия. Тя не е достатъчно открита и не е достатъчно ясна за противниците, което силно затруднява американските политически стратези в изобретяването на подход към китайските управляващи. Като цяло китайците следват прагматичната философия на Конфуций, който често обичал да казва: „Слушам и забравям. Виждам и запомням. Правя и разбирам”. Водени от тази философия, китайците правят малки крачки, с които отъпкват пътя си, превръщайки целите си в реалност. Действат. И едновременно с това разбират.
Китай не влиза в гонка за превъоръжаване, пишат китайските вестници, не експортира цветни революции, а се придържа към пътя на научното и мирно развитие. Всъщност Китай се опитва да извлече максимални изгоди от умиращата глобалистка система. Задоволявайки своите огромни потребности обаче, Китай постепенно измества политическото равновесие на света в Източното полукълбо, като засяга силно интересите на САЩ, отменяйки тяхната „изключителност”.
Проблемът на американците с Китай обаче не е единствен. Америка процъфтяваше през 90-те години, но акциите на високотехнологичните компании се сринаха през 2000 година, последва рецесия, масиран борсов крах, стотици фирми бяха отписани от борсите, в Силициевата долина 800 фирми фалираха, доходът на глава от населението спадна, 7 билиона в борсови активи изчезнаха за американските семейства. Тази криза САЩ сами си я отгледаха, без участието на Китай. Въпреки това Китай често се използва в медиите като главен виновник за лошата икономическа ситуация в Америка. Например Washington Post пише как Китай е съсипал щата Мейн, като го е лишил от хиляди работни места, фалирайки фабриките за дърво и целулоза в района. Но нещата не са толкова прости, както ги описва Тръмп, тъй като Китай внася огромно количество стоки от различни индустрии за милиарди долари – от омари и женшен до самолети и свинско. Китайците също така купуват в САЩ недвижимости за космически цифри и различни видове американски ценни книжа, тоест финансират откровено скъпия американски начин на живот. Но, да, прав е Тръмп, че Китай играе с валутата си така, че стоките му да са най-конкурентни на международните пазари.
През последните години Пекин лансира редица международни проекти като най-известните от тях са „Един пояс, един път” и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. И двата проекта са насочени към усвояването на нови пазари и към максимално разширяване на сферите на влияние на Китай. Американците са най-големите критици на тези проекти, тъй като се тревожат от желанието на Пекин да увеличава геополитическото си влияние в Азия и Европа. Още повече че много американски съюзници (Канада, Австралия и даже Великобритания) се присъединиха към Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, която се счита за конкурент на Asian Development Bank (ADB), оглавявана от Япония и МВФ. През 2016 година китайските инвестиции в чужбина надвишават 146 милиарда долара. САЩ разглеждат проекта „Един пояс, един път” като цел на Китай да интегрира икономически Европа и Азия, което е в противоречие с американския хегемониален статус и интереси. Поради тази причина Полша, която винаги е силен и многократно доказан рупор на американските цели в Европа, обяви, че не желае да участва в китайския трансевразийски проект „Един пояс, един път”. В същото време самото географско положение на Полша й позволява да бъде просто търговска „врата” на Китай на европейския континент. „Концепцията на Новия път на коприната и експанзията на Китай – това е договореност на Западна Европа с Русия и Китай за отстраняване на влиянието на САЩ от евразийското пространство, както и за ликвидиране на геополитическата субектност на Полша. Нашата страна, Полша, е най-голямата държава на кръстопътя между руско-китайската и германската зона на влияние. Полша е единствената, която може да създаде потенциална алтернатива на тази евразийска свръхсила”, казва министърът на отбраната на Полша Антони Мачеревич. Това е директно обявяване от полско официално лице, че Полша ще работи категорично за провала на китайските проекти, тъй като един икономически съюз между Европа и Азия не устройва интересите на САЩ. В допълнение към напълно ясните си думи Мачеревич обобщава, че Новият път на коприната всъщност е „нова социалистическа империя, обединяваща Германия, Русия и Китай”. И че икономическите проекти на Пекин са „опит за ликвидиране на независимостта на Полша”. В същото това време министърът на външните работи Витолд Ващиковски на официална визита във Вашингтон лакейства с думите, че колкото повече американски войски има в Полша, толкова повече Полша ще може да помага на американците в други части на света. Горе-долу така поляците си представят своята „независимост” и „устойчив суверенитет”. Преди време на международен форум, посветен на Новия път на коприната във Варшава, президентът на Китай Си Дзинпин рискува да нарече същата тази Полша „ключов партньор на Пекин за Централна и Източна Европа”. Китай има най-мнителните политици в целия свят, но и те правят грешки на политическата куртоазия. Китайските стратези са разделили различните страни на четири условни групи според вида на партньорството с тях. В първата група е Русия и руско-китайското партньорство като най-важно и неподвластно на времето. Във втората – Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна, Беларус, Мексико, Аржентина и др. Китай няма базови конфликти с тези страни, а само локални. В третата група са включени страните от ЕС и АСЕАН (Асоциацията на страните от Югоизточна Азия – Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Бирма, Виетнам и др.). Китайците считат, че с тези страни трябва да се работи за повишаване на доверието. И в последната, четвърта, група попадат САЩ и Япония, които според китайските анализатори разглеждат държавата им като стратегически противник. С тези държави Китай има дълбоки разногласия, но едновременно с това има и сериозни икономически интереси. Китай притежава американски ценни книжа за 2 трилиона долара. Но заедно с това се усилват и огромните противоречия между двете държави на принципа – не можем да сме заедно, но и да се разделим е невъзможно. Преди няколко години хонконгски вестник подхвърля и версията за корупция: „Ако се вярва на последните слухове от коридорите на властта в Пекин, някои чиновници от континентален Китай вероятно имат личен интерес Китай да инвестира в американски ценни книжа. Според слуховете САЩ са съставили списък, разкриващ парите на китайските чиновници и техните родственици в офшорни банки, и този списък ще бъде публикуван, ако Китай се опитва да прави проблеми с инвестициите в американски книжа”. Сред много учени и политици съществува силно негативно отношение към финансовите власти в Пекин, тъй като дейностите на държавата по отношение на чуждата валута са „съвършено непрозрачни”. Например, подчертават те, „безграничната любов” на Народната банка на Китай към долара изглежда, че се мотивира от „интереси, които са далеч от интересите на държавата”. Партнирането на Китай със САЩ по-скоро изглежда на стратегия на удобството. Нещо като „антисътрудничество”, чиято цел е да противодейства на нежелателно развитие на събитията. Китай се намира в началните стадии на трансформирането си от регионална в глобална държава. Китай претендира за 80% от акваторията на Южнокитайско море. Само че някакви права имат и четири морски съседи на Китай – Филипините, Малайзия, Индонезия и Бруней. Противоречията се обостриха от момента, в който Барак Обама направи особен завой към Азия, което настърви всички апетити, a Китай реши да пази морските си пътища. Никой не може да каже как ще се развиват отношенията в тази част на света след идването на власт на Доналд Тръмп – какво ще се случи със севернокорейската ядрена програма, разполагането на противоракетната система THAAD в Южна Корея, движението за независимост на Тайван, японските претенции към Източнокитайско море и териториалните искания на четири държави – съседи на Китай, по отношение на Южнокитайско море. Ако се съди по думите на президента от неговата кампания, то той е готов да изведе САЩ от Азия и да я остави на Китай. Но по-скоро негативната проекция на Тръмп спрямо Китай е поза на президент бизнесмен, който се е заел да изтъргува ползи от Китай. Както пише сър Халфорд Макиндер, един основателите на геополитиката, в крайна сметка Китай ще владее света заедно със САЩ и Великобритания, „построявайки нова цивилизация, не напълно източна и не напълно западна”. Да се твърди, че телефонният разговор на Тръмп с тайванската президентка Цай Ингвен е дипломатически гаф на незнаещ човек, е абсолютно нелепо, това е теза, която лансират опонентите му в хода на борбата им с него. Няма американски президент, който прави нещо, което внезапно му хрумва. Има промени в ходовете, за които предварително е мислено. В отговор на бурната реакция на Китай Тръмп набързо постави в Туитър няколко проблема, които не устройват САЩ и върху които китайците трябва да мислят: „А Китай питал ли ни е дали е добре да обезценява своята валута (което прави трудно нашите компании да се конкурират), да облага с високи налози нашите стоки или да строи голям военен комплекс насред Южнокитайско море? Не мисля”. Не става дума за грешка на Тръмп. Става дума за опит за промяна на политиката. Просто отношенията между САЩ и Китай навлизат във фазата, за която говори и полковник Лю Минфу в нашумялата си книга „Китайската мечта”. Китайският военен заявява, че „главната цел на Китай през XXI век е да стане велика държава номер 1 в света, висша сила”. Лю Минфу подчертава, че както и Китай да се стреми да придаде на своя подем мирен характер, на отношенията САЩ–Китай изначално е присъщ конфликт. Затова отношенията между САЩ и Китай ще се превърнат в „продължително съперничество” и в „битката на века”. Състезанието, пише китайският полковник, може да завърши с победата само на едната страна. „Алтернатива на тоталния успех ще бъде само унизителното поражение”, казва Лю Минфу. Тази гледна точка на китайците е повече от изразителна за бъдещето на отношенията между двете страни. До този момент политическите администрации на Америка се опитваха да покриват назряващия конфликт, идващ от бъдещето, но ето, че Тръмп открито започна да повдига ъглите на предстоящото. И само НПО-тата на Сорос, опасали целия свят и работещи срещу Тръмп, могат да си позволят да определят поведението на Тръмп като „гаф”. Гафът всъщност е дълго скривана реалност, замитана от досегашните американски правителства. Бъдещето обаче не спира да идва. Както казва Кисинджър: „Успешният китайски подем е в разрез с позициите на Америка и в Тихия океан, и в света”. И макар че досега нито Вашингтон, нито Пекин говорят официално за това, „САЩ и Китай лесно могат да бъдат въвлечени в ескалация на напрежението”, напомня Кисинджър. Китай е много внимателна държава. Тя няма да предприеме никога директен военен конфликт, ако не е принудена. Китай ще се опитва постепенно да избутва силното влияние на САЩ по-далеч от своите граници, да ограничава присъствието на Американските военноморски сили във важните за Китай морски пътища и райони, както и да намалява тежестта на САЩ в общите световни дела. САЩ пък ще се опитват да водят битка чрез прокси стратегия, като организират многочислените съседи на Китай в опозиция на китайското господство. Кисинджър обаче не вярва, че САЩ ще успеят да сплотят съседите на Китай срещу китайската мощ. Като добавя и причината, че „Китай се явява незаменим търговски партньор за повечето свои съседи”. По подобен начин и китайската държава е обречена на неуспех в желанието си да изключи САЩ от азиатските дела, свързани с икономиката и сигурността, подчертава Кисинджър. Такъв опит от страна на Китай ще срещне съпротивата на много азиатски държави, които се притесняват от доминацията на една-единствена държава на техния континент. Според Кисинджър отношенията между Китай и САЩ трудно могат да се нарекат партньорство, тъй като и двете държави си сътрудничат там, където е възможно, преследвайки своите интереси, като приспособяват отношенията си така, че да имат минимум конфликти. Кисинджър признава, че при срещата на Ричард Никсън с Мао Дзедун двете държави тогава са били обединени от общ враг – СССР. Докато сега това не е така. В Китай даже се появи констатацията, че триъгълникът Китай–Русия–САЩ не е равностранен. Тоест отношенията между всеки две страни в този триъгълник са напълно различни.
Китайската власт е крайно чувствителна към намеса отвън във вътрешните й работи. Например, когато САЩ поставят пред Китай въпроса за демокрацията като главно условие за преминаване към решаване на всякакви други въпроси, зациклянето е неизбежно. Това е изключително грешен подход към особеностите на китайската държава. Затова при посещението на Си Дзинпин в САЩ през 2015 г. Барак Обама каза: „Ако САЩ и Китай си сътрудничат ръка за ръка, то те ще имат несравними възможности да задават развитието на света през XXI век”. Поначало САЩ се опитват отдавна да предложат на Китай формат Г-2, в който само двете страни да решават световните проблеми, изключвайки Европа, Русия и пр. Но Китай реагира на предложението сдържано и с повишена любезност, както е обичайно за китайците. Китайските политици подозират в това предложение известна измамност, тоест, че задавайки подобен формат, САЩ се канят да поставят Китай в ролята на старши помощник и да го задушат в „партньорската си прегръдка”. Поначало Китай използва свръхлюбезността като инструмент за отказ, нищоказване по определена тема или заблуждаване на отсрещната страна. Когато се обостри обстановката в Южнокитайско море обаче, стана съвсем ясно, че Китай разполага и с други инструменти за общуване. Изведнъж стана дума за това, че „Китай не се подчинява на ничие влияние” и че „Китай отправя решителен протест към действията на американската държава”. Внезапно се заяви също така, че „китайският народ никога няма да се съгласи с тези, които нарушават неговия суверенитет и права” (става дума за американците). Въпреки че китайските претенции са за повече от 80% от морското пространство в Южнокитайско море, а в действителност на Китай (включително с Тайван) се падат едва около 20% от общата дължина на бреговата линия. Например рифът Скарбъро, който е предмет на китайско-филипинския спор, се намира на около 200 км от остров Лусон (където е разположена Манила, столицата на Филипините) и на 650 км от Китай. Или рифът Халф Муун, който е разположен на 100 км от филипинския остров Палаван и на около 1500 км от Китай. Строителството на военни обекти на спорни острови в Южнокитайско море не може да не предизвика остра негативна реакция от страна на Америка. И съответно това, че САЩ засега не успяват да се справят решително с проблема, означава, че е настъпил повратен момент в хегемониалния им статут. Съответно САЩ трябва да приемат, че стабилността в Азия вече не може да бъде налагана от неазиатска сила, още по-малко от Америка, и че Китай много добре разбира това. В същото време Китай поддържа добри отношения със страните от Европа, което добавя още едно дълбоко притеснение към останалите притеснения на САЩ. Например обемът на търговията между Китай и Германия годишно е около 178 милиарда долара. И това е около 30% от общия стокооборот на Китай с целия Европейски съюз, който пък е средно около 600 милиарда долара годишно. Приблизително толкова, около 550 милиарда долара, е и годишният стокооборот на китайската държава със САЩ. Китай в разбирателство с Европа или Русия в разбирателство с Европа – тази перспектива на една силна Евразия е еднакво опасна за САЩ. Досега фокусът на опасността беше официално насочен единствено към Русия, а само неофициално се пречеше на китайските проекти. Напоследък обаче острието на САЩ – Полша, започва официално да се изказва за опасността от Китай, а САЩ все по-настъпателно действат срещу ограничаване на влиянието на Китай в разни точки на света. И няма значение, че президентът Тръмп проведе дружески разговор с президента на Китай Си Дзинпин, в който американецът като че ли отстъпи за „Един Китай”. Да, Тръмп се опита да търгува Тайван, при което Китай реагира бурно и категорично. САЩ нямат ресурса, нито пък интереса да бъдат в остър конфликт с Китай. Затова Тръмп вероятно ще приеме старата изпитана рецепта – официално Америка е много дружелюбна с Китай, неофициално – има стратегия да спъва китайските транснационални инфраструктурни проекти по всевъзможни начини. В отговор Китай се представя като отрицание на американското превъзходство и консолидира до себе си страни с враждебен към Запада наратив. Истината е, че една все по-тревожна и проблемна Америка се изправя пред един свръхсамоуверен Китай и все повече ще й се налага (както сега се наложи на Тръмп) да провежда „отстъпчиви” разговори. САЩ отдавна не могат да си позволят да казват, че китайският успех се основава на тирания. Така Китай успя да легитимира своя икономически модел като възможна алтернатива на западния образец. Това е полезно не толкова защото китайският модел задължително може да бъде определен като ценен. А защото не е демократично западният свят да налага своя икономически модел като единствено възможен. Многообразието е много по-добро за света от насилственото инсталиране на „единствено правилните” виждания, независимо дали това са виждания и практики на западния свят.