Определянето на постсъветска Русия като основен враг на Запада, докато сунитските ислямски монархии в Близкия изток и ислямистка Турция, в която си проправя път неоосманизма, се смятат за съюзници или приятели, е опасна геополитическа грешка. Основният интерес на Запада и главната мисия на НАТО не е да демонизира режими, които не харесва, като например авторитарната клептокрация на Путин или на други недемократични държави, които не представляват пряка военна заплаха. Основният интерес по-скоро трябва да е да опазим своята земя, море, въздушно пространство и население.

Обаче за да постигнем това, трябва да определим кой е „врагът”. Във военния и стратегически смисъл на думата, „враг” е онзи, който реално застрашава нашето съществуване в краткосрочен и дългосрочен план, както и нашите интереси, а не просто не споделя нашата представа за демокрация и човешки права.

Радикалният ислямизъм отговаря на тази дефиниция, тъй като неговите привърженици целят да заменят нашия начин на живот на Запад чрез антагонистичната теократична система на Шариата (ислямския закон). Това е явно предизвикателство за нашия демократичен, светски ред и за юдейско-християнската цивилизация.

Ислямските терористи са инструмент – неконвенционално оръжие, което се използва дори от „приятелски” организации (например от „Мюсюлмански братя”, от Организацията за ислямско сътрудничество, от Световната мюсюлманска лига, от Световния ислямски конгрес (World Islamic Congress) и от държави (като Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и Катар) за унищожение на Запада. Всички те играят двойна игра – те са нашите икономически съюзници, но същевременно подкрепят онези, които открито целят да подчинят нашите народи на Шариата.

Русия може и да е враг на Украйна, да се възприема като заплаха за Полша, но няма за цел да унищожи юдейско-християнската цивилизация. Тъкмо напротив, постсъветска Русия приема православните християнски ценности, подобни на тези на много християни консерватори на Запад. Освен това, Москва няма намерение да атакува Съединените щати.

Друга опасна геополитическа заблуда на западните общества е, че приемат за враг само ислямистките терористични групировки, като се борят с тях без да вземат под внимание останалите процеси и събития. Също толкова важно значение има, ако не и по-голямо, борбата с ислямистки движения, които осъждат тероризма, но разпространяват своята идеология „по мирен начин” в нашите страни. Те не са просто фундаменталистки или сектантски доктрини, като онези, които са възприети от някои християнски или еврейски групи, а по-скоро тоталитарна политико-религиозна идеология, която би могла да изложи на риск цялото човечество. Това е така, защото крайната му цел е да доминира в света, подобно на нацизма и комунизма.

Именно поради тази причина, изпращането на войници в страните от Близкия Изток, за да се сражават с терористите на бойното поле, е безполезно, когато радикалната ислямистка идеология на тези терористи се разпространява „законно” в джамии и медресета както в района, така и на наша територия, често с подкрепата на нашите правителства и мултикултуралистки лобита. С други думи, това да изпратиш „пехотинци”, докато учението процъфтява, е несериозно.

Другият проблем, с който Западът тепърва ще се сблъска, е философски. Западът си сътрудничи с мюсюлманските държави и отваря обществата си за радикални ислямистки групи, без да има каквато и да било полза от това. Мюсюлманските държави и неправителствените организации се възползват от демокрацията на Запад, за да се занимават с дейности, които те самите забраняват – като например проповядването. На Запад те се радват на свободата на словото и свободата на религията. На родна земя обаче вкарват в затвора или екзекутират хора, които са „вероотстъпници”.

Както политическият философ Карл Попър пише в „Отвореното общество и неговите врагове”: „Ако разширим неограничената толерантност дори към онези, които не са толерантни, ако не сме готови да защитим толерантното общество срещу яростната атака на нетолерантността, тогава толерантните ще бъде унищожени, а заедно с тях и толерантността”.

Настоящата ситуация е резултат от геостратегически грешки и контрапродуктивни войни в продължение на десетилетия. Класически пример са Пакистан, Турция, бивша Югославия и Македония, както и операция „Циклон”, при която ЦРУ подкрепи джихадистка групировка, муджахидините, срещу Червената армия преди, по време и след съветската инвазия на Афганистан в края на 1979 г.

Този недалновиден ход – да подкрепи фанатична ислямистка групировка в борбата ѝ с различния враг, произлиза от „антицивилизационна” парадигма – тази, която минимизира силата на културата и религията като движещи сили. Този модел все още се използва от много западни стратези, които сравняват американската помощ за муджахидините с тази, предоставена на никарагуанските контри през 1981 г. и на полското движение „Солидарност” през 1980 г.

Това е погрешно сравнение. За разлика от фанатичните муджахидини и техните бойци, синдикалистите на контрите и на „Солидарност” нямаха мегаломански, тоталитарни цели. Тяхната единствена цел бе освобождение от тиранията. В днешно време е наложително да не допуснем вътрешните битки във Вашингтон да ни попречат да припознаем по-широкия конфликт, който надига грозната си глава с всяка автомобилна атака в европейска столица, както и да създадем стратегия за спасяване на Запада от този враг.

Необходим е тристранен подход: Преди да започнем военни кампании в името на правата на човека, ние, на Запад, първо трябва да инвестираме в укрепването на ценностите у дома и да насърчим нашите мюсюлмански малцинства да приемат тези ценности, а не да ги оставяме да попаднат в ръцете на радикални ислямистки организации.

Западът трябва да спре демонизирането на собствената си юдейско-християнско-европейска идентичност и да се отърве от мултикултурния екстремизъм. Необходимo е да се създаде нова „панзападна” стратегия за заздравяване на връзката между САЩ и Стара Европа, а също така трябва Русия да бъде насърчена да стане част от нея. Време е да се фокусираме върху истинския враг – този, който се намира на прага ни, като насочва своя мерник срещу нашите общества.

Автор: Александър дел Вал

Източник: gatestoneinstitute.org

Превод: Десислава Пътева