Урегулирането на кризата се усложнява от броя на желаещите да участват в това

Наред със Сирия, Ирак, Йемен и Афганистан Либия е една от най-горещите точки в Близкия и Средния Изток. След унищожаването на режима на Муамар Кадафи и на него самия тази страна вече не съществува като едно цяло. Племенните съюзи, ислямистите, клановете и отломките от армията на Кадафи водят борба за тръбопроводите, петролните терминали, контрола над крайбрежието и пустинята във вътрешната част на Либия, пренебрегвайки ООН и нейния специален представител. Едните са подкрепяни от Египет и Обединените арабски емирства. Другите – от Катар и Турция. Своя роля в либийския конфликт играе Саудитска Арабия. В Либия Русия, САЩ и страните от ЕС се конкурират. Съседният Тунис, независимо от вътрешната му нестабилност, е ползван от външни играчи (на първо място от Вашингтон) като плацдарм, от който може да се правят опити за влияние върху либийската ситуация. Особени интереси по отношение на случващото се в Либия обаче, има изпадналият в тежка икономическа криза Алжир, намиращ се в навечерието на скорошна възможна смяна на върховното ръководство на страната. Да погледнем на ситуацията от тази гледна точка, опирайки се на материалите на експертите от Института за Близкия Изток С. Балмасов и А. Бистров.

Дългият път към преговорите

Урегулирането на кризата е възможно единствено чрез диалог между либийците като държавата има всички шансове да го осъществи. Това става ясно от изявлението на алжирския министър по въпросите на Магреба, Африканския съюз и Арабската лига Абделкадер Месахел, направено на 19 април по време на посещението му в либийския град Зинтан. От края на 2016 година Алжир участва в международните посреднически усилия, насочени към политическо уреждане на либийската криза. Преди това подобни опити биваха блокирани от мароканците в рамките на подписаните в град Схират споразумения под егидата на ООН в лицето на Мартин Коблер, специален представител на генералния секретар на Организацията на обединените нации за Либия. В резултат бе създадено правителство на националното съгласие (ПНС) начело с бизнесмена Фаиз Сарадж. Игнорирането на командващия въоръжените сили на Тобрук маршал Халифа Хафтар, който искаше да получи поста министър на отбраната на Либия, обаче постави началото на политическата криза.

Представителите в президентския съвет при Сарадж на третия по големина град в Либия Мисрата и част от тези на Триполитания отказаха да приемат Хафтар за партньор в преговорите. Това активизира алианса на трите основни спонсори на Тобрук: Алжир, Египет и Обединените арабски емирства. Днес може да се каже, че става дума за политико-военна програма за ликвидиране на системата на тривластие в страната и установяване на контрол над основните природни източници на въглеводороди и петролните терминали в зоната на „либийския петролен полумесец”.

Едновременно с това бе стартирана програмата за алжирското посредничество с привличането и на Тунис към нея. Президентът на тази страна Беджи Каид Есебси, който е зависим от алжирския елит, се включи в системата на изграждане на новия посреднически модел, стремейки се да оттегли от играта Рабат и да провали плана на ООН, подкрепян от Рим, за уреждане на либийската криза. Зад Тобрук и неговите спонсори стоят Париж и в по-малка степен Вашингтон. Зад Сарадж и мисратците, представляващи основната му военна сила – Италия и Катар. Има и триполитанци, които в началото на 2017 година се вдигнаха на бунт срещу Сарадж и Хафтар. Техният лидер Халифа Гуейл поиска да възстанови Всеобщия национален конгрес (ВНК), чието съществуване бе прекратено въз основа на Схиратските споразумения. Може да се предположи, че зад триполитанците стои Доха, решена да прекрати усилията на Сарадж, поддържан от специалния представител на ООН Коблер и Рим, да се договори с Хафтар за влизането му в правителството на националното съгласие. На това бе склонна и част от мисратските кланове. Изявлението на Халифа Гуейл, при подкрепата на катарците и турците, обаче прекъсна тези опити.

Вследствие на всичко това основните страни във вътрешнолибийския конфликт са изправени пред отказа от перспективата за запазването на „единна и неделима Либия” заради невъзможността да сторят това по военен път при принципните разногласия относно подялбата на властта. Знакова за тези настроения преди месец стана атаката на бойците от „Бригадите за освобождение на Бенгази” на нефтените находища Ес-Сидр и Рас-Лануф. БОБ спонсорира Катар – неговите бойци получават въоръжението си от арсеналите в Мисрата. Това нападение сложи край на опитите на Рим и ООН да запазят Схитските споразумения. Последва контранастъпление на силите на Хафтар, подкрепяно от щурмови самолети, пилотирани от наети от Обединените арабски емирства американци от частната военна компания „Академия”. Ес-Сидр и Рас-Лануф бяха върнати през март и Хафтар започна да настъпва към южната част на Либия – Фезан. Успехът на тази операция трябва да постави под контрол Тобрук при добива и транспортирането на нефт от югозападните находища, давайки му възможност за експорт.

Това изостря до крайна степен проблема с политическото оцеляване на мисратците и триполитанците. Освен това Сабха е най-големият логистичен хъб по пътя от Чад и Нигер, а също така – най-крупният център на търговия със злато в южната част на страната, от което местните шейхове са направили завидни състояния. Сабха е и център за преразпределение на каналите на незаконната миграция от Африка през Либия в страните от ЕС. Наред със сумите, които остават у местните посредници, е налице и перспектива за получаване на крупни финансови грантове от ЕС за борбата с нея. Контролът над Сабха превръща нейния владетел в политически партньор на ЕС.

Бъдещето на Либия се решава във Фезан. Силите на Хафтар се опитват да завладеят авиобазата „Таменхант” на 20 километра от Сабха. Придобивайки абсолютно предимство във въздуха, армията на маршала изпитва проблеми на земята заради съпротивата на местните племена. „Таменхант” е отбранявана от мисратците от „третата сила”, БОБ и Националната гвардия на триполитанеца Халифа Гуейл. Това потвърждава факта, че днес всички те са изхранвани и управлявани от Катар. Племето Аулад Сюлейман, контролиращо Сабха, отказа да подкрепи Хафтар. По-рано племето Тубу подкрепяше „третата сила”. Преди месец Тобрук разчиташе на съдействието на Аулад Сюлейман и части от Тубу. Преговорите за постигане на компромис между тези племена обаче, оперативно организирани от италианците и представителите на правителството на Сарадж в края на март-началото на април в Италия, свалиха от дневен ред плановете за обвързването им с Гуейл, БОБ и „третата сила”.

Хафтар се лиши не само от съдействието на шейховете Аулад Сюлейман, но и от опората, която имаше от страна на клана Тубу в лицето на шейх М. Сиди Кали, който след връщането си от Рим отказа да му съдейства. Отгоре на всичко, от бойците на Тубу и Аулад Сюлейман Италия създаде „погранична гвардия” за борба с навлизането на ислямисти и незаконни мигранти. Част от средствата за това е длъжен да задели ЕС.

Дипломатическата победа на Рим означава поражение за Париж, който притежава лостове за влияние върху шейховете Аулад Сюлейман от времето на Втората световна война. Франция сега бе заета повече от всичко с президентските си избори: активността на нейната администрация и военните по отношение на Либия затихна, отчитайки предстоящата кадрова ротация. Интересът на Италия към контрола над Фезан е свързан с това, че основният въглеводороден актив на италианската ENI в региона е находището „Елефант”, което пък чрез тръбопровода „Раяния” е свързано с петролното находище Шарар (собственици са NOC-Repsol-Total-OMV-Statoil). От декември 2016 г. местната „петролна гвардия” под командването на Бакра ал Суки блокира „Елефант”. Сега Ал Суки е съюзник на мисратците като им е предоставил бойци. Това стана възможно след като правителството на Сарадж погаси „дълговете по заплатите” за сметка на ENI. Едновременно с това бе отклонен нефт в интерес на основния партньор на италианците в Либия Libyan National Oil Corp (NOC-Запад).

Втората сила, която блокира работата на този петролен възел, бяха бойците от племето Зинтан, считани за съюзници на Хафтар. Те обаче прекратиха подкрепата си за Тобрук, спряха настъплението на силите на Хафтар и активността си в региона. Причината – споразумение за взаимно разбирателство с мисратците, постигнато през 2017 г. при посредничеството на Рим. Докато то се спазваше, осъществяваше се и добивът и транспортирането на нефт. През март и средата на април настъпи прекъсване по вина на неизвестни отряди. Може да става дума и за банди на поддържници на „Ислямска държава”, оттеглящи се от Сирт, но и за диверсии от страна на хората на Хафтар. Последният търси опорни точки в средите на племената във Фезан. Той влезе в преговори с племето Метарха, към което принадлежи главният полеви командир в този район М. Бен Наил, и с племето Кадафа, което притежава въоръжена милиция и има крайно неприязнени отношения към Аулад Сюлейман. През 2016 година между тях избухнаха въоръжени стълкновения в Сабах.

Друг съюзник на Хафтар могат да станат югоизточните племена и преди всичко Звай, от което произхожда майката на маршала. Това племе обаче, е базирано в Куфра, далеч от Сабах. Там живеят източните Тубу от клана Галмай, подкрепящи засега Хафтар. Но те не могат да влияят сериозно на ситуацията. Това принуждава Алжир да се опита да прекрати вътрешнолибийските преговори, водени с неговото посредничество, заради което алжирския министър по въпросите на Магреба, Африканския съюз и Арабската лига Абделкадер Месахел предприе своето либийско турне. Заедно с това се активизира и президентът на Тунис Беджи Каид Ес-Себси, който чрез лидера на партията „Ан Нахда” (туниският аналог на „Братя мюмсюлмни”) Рашид Гануши трябва да реанимира контактите с Катар и триполитанските „Братя”. Хафтар, който до началото на рамадана (26 май) планира среща с Ес-Себси в Тунис, за да обсъдят новия формат на участниците в преговорите, се възпротиви на всичко това. Неговите спонсори Абу-Даби и Кайро са категорично против участието на прокатарските „Братя” в преговорния процес и вече веднъж успяха да отхвърлят Гануши от участието му в миротворческите усилия на Алжир. Това прави алжиро-туниската мисия за възобновяване на преговорите крайно проблеметична.

Алжирската „ненамеса”

Алжирското ръководство демонстрира недоволство от действията в Либия на „големите държави” – на първо място на САЩ и Русия. По време на визитата си в Либия Абделкадер Месахел заяви, че целта на посещението му е „защитата на политическия диалог, заплашен от претенциите и действията на САЩ и Руската федерация, които са в състояние да интернационализират още повече кризата”. Изявлението бе направено на среща между маршал Хафтар и председателя на парламента Салах ал Махзум. Последният предложи да се мине „без намеса на чужди държави, неграничещи с либийска територия”. Според логиката на алжирските власти – при положение, че Русия започва да се намесва в решаването чужди проблеми, за да повиши политическото си влияние – САЩ, за да не допуснат това да се засили, ще се пробват да намерят решение с контрапроект: със собствените си ръце или с помощта на своите съюзници, които им помагат да овладеят ситуацията. Според Алжир има примери на подобно развитие на събитията – Сирия и Украйна могат да се повторят в Либия. Тази реакция на алжирското ръководство бе обусловена от съобщенията, че новата американска администрация разглежда въпроса за разделянето на Либия на Триполитания, Киренайка и Фезан с варианти за още по-фрагментарното ѝ раздробяване. Според Месахел поредният сблъсък между американците и руснаците на чужда територия ще доведе единствено до нова спирала на противопоставяне. Той открито заявява, че мисията му има за цел е да „донесе послание за надежда от страна на Алжир, който не желае да види повторение на трагичния терор в Либия”.

Либийските представители, с които Месахел разговаря, приветстваха усилията на Алжир за сближаване на гледните точки с либийците, макар пълномощниците от Бенгази да намекнаха, че не всички са във възторг от намесата на самия Алжир. Алжирците се опитват да засилят позициите на правителството на Сарадж, във връзка с което Месахел се срещна с представители на „Зинтанската бригада”, съюзник на Хафтар. Нейното присъствие в далечните подстъпи към Триполи (около 200 км на юг) правят Сарадж уязвим, не му позволява да се бори с Хафтар зад пределите на Триполитания и да изпрати във Фезан достатъчно войски, за да победи в сраженията за авиобазата „Таменхант”. Според алжирските лидери киренаикският маршал, усещайки подкрепата на Русия и Египет, торпедира миротворческите усилия. Едновременно с това Сарадж призова ЕС, ООН и Лигата на арабските държави да предприемат „срочни действия за прекратяването на военната ескалация в южна Либия”. Недоволството на Алжир от действията на Русия е свързано и с проведените през април в Москва консултации с представители на Мисрата, противникът на Хафтар по пътя за обединението на Либия. Алжирското ръководство подозира Русия в опит да „купят мисратците”. Алжир не може да не изрази тревогата си по този повод, доколкото, по негова оценка, „батальоните от Мисрата играят важна роля в настъплението на силите на Хафтар в авиобаза „Таменхант” във Фезан”. Безпокойството на Алжир се усилва и от факта, че за Сарадж положението се влошава и в Триполи, където независимо от мартенското примирие между местното опълчение и правителствените сили, последните – според алжирските оценки – „губят контрол над столицата”, докато симпатиите към Хафтар като към „силен лидер” растат. Нека отбележим, че това бе първото открито изразено недоволство от страна на Алжир по отношение на действията на Русия и САЩ в Либия. Само че Алжир не може да принуди Москва да промени позицията си. Той не е в състояние да се откаже от експорта на руско оръжие. При това търговските връзки между двете страни се намират на минимално равнище. Тоест икономически Алжир не може да въздейства на Русия и се опитва да влияе на либийските лидери, но без да притежава инструменти за това – доколкото опитите за подкупване, както показва практиката, не са универсални лостове. Алжир не притежава ресурси да се съпротивлява на „големите държави”, макар че това може да охлади отношенията му и с Русия, със САЩ, което за него е твърде висока цена за интригата в Либия.

Малцинственият фактор

Както бе казано по-горе, основните събития в борбата за власт в Либия се разгръщат между силите на маршал Хафтар и съюзните на правителството на Сарадж отряди (в това число от Мисрата), но третата влиятелна страна в конфликта са представителите на националните малцинства. Берберите от Наблус се дистанцират от въвличането във война на чиято и да е страна в Триполи, пазейки силите си. За другите малцинства ситуацията не е толкова еднозначна. Подкрепящите Кадафи туареги бяха принудени да изоставят много райони или да отслабят своето влияние в тях, оттегляйки се в крайния югозапад или в Мали. Негроидните Тубу в либийския юг воюват със съседните арабски племена почти през цялото време на съществуването на Либия без Кадафи. Разполагайки се по дължината на либийската граница, Тубу получиха контрол над движението на товари и хора през нея, което в условията на по-ниски доходи от експорта на въглеводороди се превърна в източник на финансови средства за населението. За този контрол се водят кръвопролитни битки с арабските (а понякога и с туарегските) съседи. За изминалите шест години Тубу се показаха като сила, с която заинтересованите следва да се съобразяват. Между другото, дълго време проблемът „Тубу” се считаше за периферен. Основната борба за власт в Либия се водеше в гъсто населената крайбрежната ивица, в това число – за контрола над петролните портове. Само че сега, когато страната стана „миграционен трамплин” за жителите на Африка, устремили се Европа, се наложи дори на Брюксел да се съобразява с Тубу. В началото на 2017 година правителството на Сарадж подписа договор с Европейския съюз за установяване на контрол над миграционните потоци от Либия. Автоматически се повиши и ролята на Тубу, влияещи на ситуацията на южната граница, която не е контролирана нито от Хафтар, нито от Триполи. В тези условия паралелно, в това число при алжирското посредничество (по каналите на спецслужбите чрез техните връзки в Чад), започнаха консултации между правителството на Сарадж и Тубу. През април те подписаха споразумение за контрола над южните граници на страната, насочено в основата си срещу нелегалната миграция.

През граничния участък, контролиран от Тобу, в Либия прониква значителна част от потенциалните мигранти в Европа. Същите маршрути се ползват за транспортирането на промишлени товари (включително цигари и храни), животни, наркотици и оръжие. Проблемите възникнаха заради липсата на единство в редиците на Тубу. Според данни на Алжир „пограничното” споразумение не е отчело интересите (участието в подялбата на печалбите от трансграничната контрабанда) на част от членовете на Националната асамблея на Тубу. Това предизвикало схватки вътре в племето. От друга страна, тяхното недоволство породи нарушаване на договореното между двете страни. Ставало дума за претенциите за контрола над границата от страна на арабските конкуренти на Тубу. В този връзка алжирските източници съобщават за сблъсъци в градовете Мурзук, Сабха и Обари. Ситуацията работи в полза на Хафтар, доказвайки слабостта и неспособността на Сарадж се превърне в обединител на страната. Независимо от автономията си от центъра, лидерите на Тубу не бързат се „излизат” от разпадащата се държава – присъствието в нея им позволява да извлекат ползи от споразуменията между ЕС и Триполи. Техните сили не са особено големи (либийските Тубу наброяват около 52–60 хиляди души). Значителна част от тях смятат включването си в състава на една „възродена” Либия с установяване на стабилна власт за по-малкото зло от война с арабите. Те не изпитват топли чувства към Хафтар, чиято власт напомня на мнозина дискриминацията по времето на Кадафи, но той е заслужил разположението им като човек, притежаващ по-големи възможности от Сарадж за въвеждане на ред и установяване на единна власт.

Впрочем либийските лидери се стремят да привлекат Тубу на своя страна, за да могат, благодарение на тяхното влияние върху ситуацията на границата, да поставят себе си в изгодно положение пред Евросъюза. Нежеланието за пълномащабна война с тях е предизвикано от опасенията, че в случай на ескалация на напрежението на страната на либийските Тубу ще застанат техните многобройни братя от Чад, Судан и Нигер (над 650 хиляди души). Що се отнася до властите в Алжир, те нямат позиции сред ливанските малцинства. До ден днешен са концентрирали вниманието си върху Триполи и Бенгази. Алжир би могъл да повлияе на либийските Тубу единствено за сметка на възможностите си в Чад и Нигер, чрез въздействие и върху реакцията на ЕС спрямо Либия.

Автор: Евгений Сатановски, президент на Института за Близкия Изток
Източник: http://www.vpk-news.ru
Превод: Елена Дюлгерова