С избирането на Джо Байдън за президент на САЩ една значителна част от анализаторите по света предполагаха, че отношенията между Пекин и Вашингтон ще се върнат плавно в предишното русло на диалог и постоянно увеличаващ се стокообмен. Считаше се, че изострянето на двустранните американо-китайски отношения се дължи изключително на Доналд Тръмп. Днес може с убеденост да се твърди, че „китайската“ политика на Джо Байдън няма да се различава значително от тази на неговия предшественик. Антъни Блинкен, държавен секретар на САЩ от 26 януари 2021 г., бе пределно ясен, като заяви: „Китай в момента е най-важното стратегическо предизвикателство за САЩ“.

На 3 март бе публикуван първият документ за външна политика и отбранителна стратегия на САЩ - Interim National Security Strategic Guidance (Временни стратегически насоки за националната сигурност), който е подписан от президента Джо Байдън. В него новият обитател на Белия дом настоява, че Китай „е единственият конкурент, който има способността да комбинира икономическа, дипломатическа, военна и технологична мощ, за да създаде постоянно предизвикателство към стабилната и отворена международна система“.

По темата „Китай“ може да се каже, че Джо Байдън и Доналд Тръмп имат почти сходни виждания. Предишният обитател на Белия дом ескалира невероятно много конфронтацията с Поднебесната и даже й обяви „търговска война“, което доведе до сериозни пертурбации в световната икономика.

В същото време сегашната американска администрация е напълно наясно, че САЩ не са вече в състояние самостоятелно да се справят с китайското предизвикателство. Доналд Тръмп близо четири години се конфронтира с Пекин без да търси съюзници. Разчиташе само на едностранни американски инициативи, без да се консултира или търси съдействие от своите евроатлантически партьори. Днес Вашингтон няма как да заеме отново своето предишно място като глобален хегемон без да търси подкрепа от своите съюзници в Европа и Азия.

В цитирания по-горе документ на Белия дом е записано: „Не сме в състояние да се справим сами. Поради тази причина ще съживим и модернизираме нашите съюзи и партньорства в целия свят. В продължение на десетилетия нашите съюзници застанаха до нас срещу общите заплахи и противници и работеха с нас, за да развиват общите ни интереси и ценности. Това е огромен източник на енергия и уникален американски актив, който ни помага да поемем отговорности, необходими за поддържане на безопасността на нашата нация и просперитет на нашия народ. Демократичните съюзи ни позволяват да покажем общ фронт, да създадем единна визия и да се концентрираме върху насърчаването на високи стандарти, установяването на ефективни международни правила и търсенето на отговорност от държави като Китай. Ето защо потвърждаваме, че ще инвестираме, ще модернизираме НАТО и нашите съюзи с Австралия, Япония и Република Корея, които заедно с другите глобални съюзи и партньорства са най-голямото стратегическо предимство на Америка. Ще работим със съюзници, за да споделим справедливо отговорностите, като същевременно ги насърчаваме да инвестират в своите собствени предимства срещу общите настоящи и бъдещи заплахи“.

Новата администрация на САЩ вярва, че с избрания от нея път за помирение със съюзниците, тя ще успее да преодолее множеството проблеми възникнали по време на президентството на Донал Тръмп. Дали ще бъде постигнат успех? Доналд Тръмп едностранно повиши градуса на напрежение между Вашингтон и Пекин. Без да се съобразява със своите съюзници. Така се създаде усещане, че американският избор на външна политика нанася сериозни щети на гравитиращите около САЩ държави.

Вашингтон в този момент е изправен пред трудни задачи. Първо, необходимо е да се активизират старите и да се създадат достатъчно нови съюзи, които да се превърнат в мощен инструмент за възпиращ натиск върху Китай и Русия. Второ, Вашингтон ще трябва бързо да преодолее създалите се конфликти със съюзниците по времето на Доналд Тръмп, който обвини преди всичко страните членки на НАТО, че не полагат достатъчно усилия и средства за съвместните отбранителни усилия.

Големият въпрос е дали съюзниците ще последват плътно антикитайската политика на Вашингтон. Европейците са напълно наясно, че в Китай е наложен авторитарен режим. Но налаганите от американците „общи правила на играта“ нанасят много често големи икономически загуби на европейските държави. ЕС не е склонен засега да възприеме американската антикитайска политика като широкомащабен фронт типичен за времената на отминалата в края на ХХ век „студена война“. В пропаганден план може много да се говори, че Китай е комунистическа страна, но става въпрос само за „комунистически“ лак на Поднебесната. Действителността е съвсем друга. Китай е капиталистическа държава, чиято икономика е неразделна част от световната капиталистическа икономика. Може много да се спори за това по какъв начин китайците възприемат чуждите инвестиции в Поднебесната и китайските инвестиции зад граница. Пекин има свои собствени виждания по отношение на икономическите „правила на играта“, но в никакъв случай не можем да говорим за сблъсък на две различни социални системи.

В този смисъл САЩ не могат да се позовават на необходимостта от обща отбрана и политическа сигурност пред „екзистенциалната“ заплаха, която би засягала не само териториалната цялост, но и преди всичко социалната система. Вашингтон не всеки път успява да гарантира икономическия просперитет на своите съюзници. Например, в спора за изхвърлянето на китайската компания Huawei от процеса на конфигуриране на 5G мрежите, САЩ предизвикват финансови затруднения на своите съюзници, тъй като се ограничава обхвата на техния потенциален бизнес и технологично сътрудничество.

Американците трудно ще убедят своите съюзници да не се съобразяват с императивите на глобализираната икономика. При тяхното наррушаване следват незабавно икономически и финансови загуби. Европейците не приемат изцяло американските настоявания да прекратят своите инвестиционни споразумения с Китай, особено ако са много изгодни. Вашингтон се опитва да укрепи „квартета“ САЩ, Япония, Австралия и Индия. Геополитическата основа за сътрудничество не е достатъчна на фона на реалните икономически залози в Азия.

САЩ тепърва ще трябва да убеждават своите съюзници, че в средносрочен план Китайската комунистическа партия с нарастване на мощта на Поднебесната ще доведе до претенции за глобално господство. Все още много от американските съюзници не са убедени в това твърдение.

И докато съюзниците на Вашингтон разсъждават за новата американска външна политика, американското издание Foreign Affairs излезе със статия на Робърт Каган, известен американски експерт: „Америка е свръхдържава, харесва ли ви това или не!“ Американският геополитически анализатор справедливо отбеляза, че във всички велики държави е „дълбоко вкоренено самовъзприятието, формирано от историческия опит, географията, културата, вярванията и легендите“. Китайците искат да върнат бившето величие на Поднебесната. Руснаците по същата причина изпитват носталгия към СССР, който бе геополитически гигант. Даже Турция се стреми да върне блясъка на Османската империя. Според Робърт Каган „самооценката движи напред нацията, империята и държавите-градове към разцвет, но понякога и към гибел“. Той счита, че „голяма част от историческите трагедии през миналия век са предизвикани от действията на великите държави, чиито стремежи са превишавали техните възможности“. Каган е прав по отношение на Германия. Тя винаги е надценявала своите възможности, които са се разминавали с поставените геостратегически цели. Робърт Каган е убеден, че случаят със САЩ е абсолютно противоположен. „Техните (на американците) възможности за глобално лидерство превъзхождат възприятието им за тяхното място и роля в света“, твърди американецът. До края на тази година най-вероятно ще разберем дали той е прав или е сбъркал със своето прогностично твърдение.

Едно е сигурно, че с „Временните стратегически насоки за националната сигурност“ на САЩ в нашия регион предстои турбулентен период. Евроатлантическото хомогенизиране на Балканите ще получи мощен импулс. Натискът върху Република Сръбска ще се увеличи. Сърбия все по-трудно ще отказва да признае Косово, въпреки, че лично сръбският президент Александър Вучич с половин уста вече почти призна. Албанският фактор на Балканите ще се активизира, а не е изключено да наблюдаваме и събития в Северна Македония.