Една от най-осезаемите последици от упадъка на американската военна сила може да се види при конфликта в Сирия. Сирийската арабска армия (САА) и нейните съюзници осъществиха историческото и стратегическо освобождение на Дейр ез-Зор – град, обсаден в продължение на повече от пет години от ислямисти, които принадлежат към „Ал Кайда” и ДАЕШ. Фокусът, както на сирийски демократични сили (СДС), подкрепяни от САЩ, така и на САА за освобождаване на територии, които все още са под контрола на ДАЕШ, с неистов темп се премества към нефтените полета, които се намират на юг от освободения град. Крайната цел е да се усвоят ресурсите на Сирия и да се затвърди слабата американска позиция (САЩ дори не е част от мирните преговори в Астана) в бъдещите преговори за съдбата на страната.

За да разберем дали е сбъдната американската мечта за разделянето на Сирия, трябва само да отбележим повтарящите се американски провали – при освобождаването на Алепо, а след това на Дейр Ер-Зор и при преминаването на река Ефрат. Въпреки заплахите от американска страна, а понякога дори въпреки директната агресия, сирийската армия продължава да работи срещу ДАЕШ в провинция Дейр Ез-Зор, като придобива по-стабилни позиции на места, богати на нефт. Благодарение на защитата, предоставена от Военновъздушните сили на Руската федерация по време на конфликта, Дамаск получи защитен чадър, необходим, за да устои на опитите на САЩ да разцепи страната.

По-нататъшното потвърждение на неуспешната стратегия на Вашингтон за разпарчатосване на страната, подобно на Югославия, се основава на стратегическото прегрупиране на най-лоялните съюзници на Вашингтон в региона и отвъд него. В Астана и Москва се състояха няколко срещи между приятелите на Путин и Лавров с техните турски, саудитски и израелски колеги. Тези срещи очертаха ръководните принципи за бъдещето на Сирия, благодарение на червените линии на Москва, особено по отношение на стремежа на Израел към промяна на режима в Сирия и към агресивното му отношение към Иран. Дори най-лоялните съюзници на Съединените щати започват да правят планове за бъдещето на Сирия, при които Асад остава президент. Американските съюзници започнаха да демонстрират прагматична промяна – помирение с фракциите, които очевидно печелят войната и ще командват парада в бъдеще. Дългогодишните мечти и желания на шейховете (в Саудитска Арабия и Катар) и на султаните (Ердоган), а именно да преустроят Сирия и Близкия Изток според собствените си разбирания, са се изпарили. Съюзниците на Вашингтон са разочаровани – САЩ не са в състояние да спазят обещанията си за промяна на режима в Дамаск.

Последствията за САЩ започват да се проявяват. Без военна платформа, способна да подчини на волята им техните противници и приятели, САЩ ще трябва да се справят с нова реалност, която включва правенето на компромиси и воденето на преговори – нещо, с което САЩ въобще не са свикнали.

Пример за това какво може да се случи, ако Вашингтон реши да се изправи срещу бивш приятел, може да се види при кризата в Персийския залив, в която беше замесен Катар. От началото на агресията срещу Сирия, малкото емирство бе в центъра на заговори и схеми, насочени към въоръжаване и финансиране на джихадисти в Близкия Изток и в Сирия. Пет години по-късно, след като бяха похарчени милиарди долари, Съветът за сътрудничество в Персийския залив, както се и очакваше, се впусна в братоубийствена борба между Катар и други страни като Саудитска Арабия, Кувейт, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Египет. Последните обвиняват Доха за финансирането на тероризма – неоспорима истина. Но пропускат да признаят собствените си връзки с джихадистите (Египет е изключен от тази рамка, непрекъснато се бори с терористи, вдъхновени от „Мюсюлмански братя” в Синай), демонстрирайки лицемерие, на което само съвременните медии могат да съперничат.

Последствията от действията на Рияд срещу Доха, подкрепени от голяма част от американския истаблишмънт, изглежда най-накрая са сближили Катар и Иран (почти шест месеца по-късно), като по този начин отново са установени дипломатически връзки. Това са две държави, които от години са на противоположни позиции в много конфликти в Близкия Изток, които отразяват разделение, продиктувано от съответните позиции на Техеран и Рияд. Изглежда, че вече не е така, тъй като Доха и Техеран се сближават и заобикалят санкциите и блокадите, като преодоляват общите трудности. Тази промяна може да се опише само като стратегически провал от страна на Рияд.

Ако погледнем шест години назад, една от причините за избухването на конфликта в Сирия е проектът за тръбопровод, свързващ Ирак и Сирия, който Иран възнамерява да изгради. Невероятно е, че в края на конфликта ще се появи нова транспортна линия между страните, които от години имат противоположни и различаващи се стратегически цели. Иран и Катар понастоящем участват в търговски споразумения, а според слуховете новият тръбопровод, който трябва да премине през Ирак и Сирия, и да завърши в Средиземно море, е в процес на разработване, а усилията в тази посока ще бъдат съвместни. Целта е общата експлоатация на най-голямото газово находище в света. Същевременно тръбопроводът ще се превърне в нов доставчик за Европа, която се стреми да диверсифицира енергийния си внос. Рияд и Вашингтон ще трябва да поемат пълната отговорност за този провал, чиито размери са грандиозни.

Ясен знак за това колко бързо се променят нещата в региона, а и извън него, идва от Израел. Дори еврейската страна трябва да се откаже от мечтите си за териториално разширяване в Сирия, въпреки няколкото опита на Нетаняху да убеди Путин в екзистенциалната опасност, пред която се изправя Израел заради присъствието на Иран в Сирия. Умният и прагматичен Путин би могъл да каже на Израел, че всяко поставяне на условия пред Русия или нейните съюзници в Сирия ще бъде категорично отхвърлено. Но в същото време Москва и Тел Авив ще продължат да поддържат добри отношения помежду си. Руските политически фигури са прекалено умни, за да играят двойни игри с дългогодишните си съюзници в Сирия или за да подценяват възможностите, които има Израел, за да разруши региона и да го хвърли в хаос. Освен това Асад е поканил Русия в Сирия, както и Иран и „Хизбула”. Дори и ако Путин е готов да помогне на Нетаняху, което е съмнително, международното право го забранява. Ако има нещо, което е ясно, то е, че Москва уважава международното право, както правят само още няколко нации. Всички останали чужди държави, които функционират в Сирия или летят в небето над нея, въобще нямат право да бъдат там, да не говорим да вземат решения по отношение на суверенна територия.

Ако целта на Тел Авив беше да разшири нелегалната граница при Голанските възвишения и да продължи с промяна на режима, то ситуацията се оказа напълно различна шест години по-късно. Иран разшири влиянието си в Сирия благодарение на помощта, предоставена на Дамаск за борба с тероризма. „Хизбула” увеличи бойния си опит и арсенал, като заедно с това разшири мрежата си от контакти и симпатизанти в Близкия Изток. „Хизбула” и Иран се смятат за миротворци в Близкия Изток, играят позитивни роли в борбата с епидемията от джихадистки тероризъм, както и срещу Израел, така и срещу Саудитска Арабия – държави, които се опитаха да подпомогнат терористичните организации с оръжия и пари, и то по всички възможни начини. Шест години по-късно Вашингтон, Рияд и Тел Авив се намират в съвсем различна среда – с враждебни съседи и с по-малко приятели, с които могат да се обединят. Като цяло Близкият Изток все повече се върти около иранската и руската сфера на влияние.

Друг показател за американския упадък във военно отношение може ясно да се види на Корейския полуостров. Северна Корея развива ядрената си програма, като обръща твърде оскъдно внимание на американските, южнокорейските и японските заплахи. Изискването към Пхенян е да прекрати тази програма трябва да разубеди много политици в САЩ да извършат смяна на режима в Северна Корея. Стратегическото значение на смяната на режима в Северна Корея следва стратегията за удържане и заобикаляне на Китайската народна република, но тази доктрина е неуспешна. 

САЩ не са в състояние да атакуват Северна Корея и поради конвенционалните ѝ оръжия. Тръмп и генералите му продължават реториката за използването на сила, теглейки Сеул и Токио към опасен конфликт между две ядрени сили. Не е изненадващо, че думите на Тръмп притесняват всички в региона, особено Южна Корея, която би платила най-тежката цена, ако избухне война.Струва си да се отбележи, че възможността за война е просто немислима, тъй като Сеул, а може би дори Токио, е готов да скъса връзките си с американския си съюзник в случай на катастрофални едностранни действия срещу Пхенян.

Ким Чен-ун, както и Асад и други световни лидери, които се сблъскват с натиска от страна на Вашингтон, напълно разбраха и се възползваха от намаляващата военна мощ на Америка. Тръмп и близкият му кръг от генерали сипят празни заплахи, които не могат да променят хода на събитията в различни региони по света, от Близкия Изток до Корейския полуостров. Било чрез пряко действие или чрез пълномощници, промените са твърде малко и резултатите остават същите, показвайки непрекъснат провал на целите и стремежите.

Основното правило, което ръководи американските политици, е: ако една страна не може да бъде контролирана, например чрез режим в саудитски стил, обслужващ само американски интереси чрез нещо като петродолар, тази страна е безполезна и трябва да бъде унищожена, за да бъде прекъсната възможността други конкуренти да разширят връзките си с тази страна. Либийският пример все още е жив в съзнанието на всички. За щастие Русия се намеси чрез военни действия и в немалко случаи заедно със съюзниците си саботира или възпрепятства предприемането на безразсъдни действия от американските военни (Украйна, Сирия и Северна Корея).

Човек изтръпва, дори ако само си представи, че Хилъри Клинтън можеше да бъде президент в сегашната обстановка, тъй като се предполагаше, че тя ще се движи с пълна скорост към конфликт с Русия в Украйна и Сирия или към безизходен ядрен конфликт със Северна Корея в Азия.

Тръмп и неговите генерали бавно се приспособяват към новата реалност, при която страните не само е невъзможно да бъдат контролирани, но тяхното унищожение става все по-трудно. Старата доктрина за създаване на хаос, с цел запазване на хегемонията в света, след като прахът се уталожи, сега изглежда като далечен спомен. Само като погледнем към Близкия Изток, дори Сирия, въпреки безпрецедентното разрушение, върви към реконструкция и умиротворяване.

Руската военна сила и китайската икономика могат да играят безценна роля в ограничаването на американската военна машина. Макар тази реалност да е трудна за преглъщане от Вашингтон, той трябва да я приеме. След почти седемдесет години доминация по целия свят, приятелите и враговете на Америка започват да реагират на тази ситуация. Надеждната военна платформа на Вашингтон вече е в миналото.

Финансовите механизми, които позволиха тези безразборни военни харчове, се основават на вътрешна връзка между долара, петрола и ролята на американските пари като световна резервна валута. Преходът на световния ред от еднополюсна към многополюсна действителност е дълбоко свързан с икономическите и дипломатическите стратегии на Русия и Китай.

Автор: Федерико Пиерачини

Източник: Strategic Culture

Превод: Десислава Пътева