Историята няма „правилна” или „неправилна” страна, както предполагат привържениците на идеята за прогреса, но тя има своеобразно чувство за хумор. „Европейският съюз се превърна в затвор за народите” – забавно е да прочетеш такова нещо в колонките с мнения на световно известния The International New York Times.

Вярно, авторът е Марин льо Пен, а тя винаги е говорила така – просто по-рано нейната колонка едва ли би се появила на тези страници. Лидерът на френския „Национален фронт” предрича нова „пролет на народите” – така се наричаше серията от национални революции в Европа през 1848 – 1849 г. Тъкмо навреме след „арабската” и „руската” пролет…

Започва и друга епоха. Референдумът във Великобритания тегли окончателната черта на идеята за „Голяма Европа”, която се роди в края на Студената война и като системообразуваща концепция трябваше да дойде на мястото на конфронтацията между 40-те и 80-те години. Не само в Стария свят, но и в глобален мащаб, тъй като именно Европа, която преодоля разкола, беше разглеждана като първоообраз и разширяващо се ядро на новия световен ред.

Първият фатален разрив се случи с Русия – тя решително не се вписа в тази конструкция и присъединяването на Крим стана категоричен отказ от по-нататъшни опити. Сега ерозията проникна по-дълбоко – в самата сърцевина на Западна Европа. Но съществуваше ли единен проект наистина, освен на думи? Иван Кръстев – един от най-проницателните европейски изследователи на социално-икономическите тенденции, написа преди няколко години, че всъщност зад фасадата на строителството на „нова Европа” винаги са се криели няколко напълно различни проекта.

Това всъщност е Европейският съюз – продължение на интеграцията от втората половина на ХХ век, в основата на която лежи идеята за заличаване на границите, отслабване на националните идентичности за сметка на създаването на наднационални ценности, отказ от силовите методи в политиката в полза на нормативно-договорните. Това е Русия, преживяла крах на държавността от имперски тип и търсеща собствен път за строителство на национална държава и въобще на гражданска нация. Това са балканските страни (може да се тълкува и разширено като значителна част от Източна Европа), притиснати между опити да укрепят мъчително, че дори и кърваво, получения суверенитет и желанието да го отдадат „в добри ръце”. Това е и Турция, която след 80 години светски национализъм под външен патронаж се обръща към религията и имперското наследство в процеса на еманципация и ръст на амбициите.

Към списъка на Кръстев може да се добави още един компонент – американският. Въпреки заявленията, отношението на САЩ към Голяма Европа винаги е било противоречиво. Вашингтон разчиташе, че ЕС ще стане лоялен и ефективно управляващ в своята част на света фактор, като така позволи на Съединените щати изцяло да се захванат с новата сложна задача – глобалното доминиране. Въпреки това, прекалено силна и консолидирана Европа не бе нужна на Америка. По-точно казано, от гледна точка на САЩ Европа трябваше да се консолидира на атлантическа основа, без да се отклонява към някакви други сериозни партньори, например Русия. Като резултат Старият свят се оказа източник на главоболия за Вашингтон – както по отношение на лоялността (подозренията в това, че част от европейците все пак са склонни да се сговарят с Кремъл), така и по отношение на ефективността на управлението (стремително намаляваща).

Всички пет компоненти на голямата европейска политика днес увиснаха във въздуха, а посоката на развитие е непредсказуема. Европейският съюз преживява разцвет на национално ориентирания популизъм, който стана следствие от дискредитацията на управляващите кръгове, от тяхното отчуждаване от населението. Лозунгът на британските привърженици на излизане от ЕС бе „да си върнем контрола”. Става дума за връщане на суверенните пълномощия от Брюксел към националните правителства. Ирония на съдбата: „контрол” в дадения случай е символ на автентична демокрация и свобода – напук на властта на неизбраните от който и да е и никому неподчиняващи се чиновници еврократи.

Появява се ступор на всички нива на истаблишмънта, а най-забележителното е, че и в лагера на победителите не се наблюдава никакво ликуване и прилив на сили – Борис Джонсън отклонява обвиненията и успокоява, че всичко ще бъде наред. В самия Европейски съюз се забелязват дълбоки разделения относно бъдещия модел на фона на обърканата и доста вяла (колкото и да е странно) реакция на водещите играчи, които, оказва се, не са очаквали подобен резултат.

Най-неприятното за интеграцията е скритата поява на настроения в духа на „Който може, да се спасява!”, т.е. стремеж на националните правителства да си осигурят някакви гаранции, без оглед интересите на Съюза. Ако процесът продължи, лозунгът „да си върнем контрола!” ще бъде взет на въоръжение вече не от популисти, а от представители на основното течение в политиката – мейнстриймът. Това ще се обяснява с необходимостта да се спасява интеграцията, но всъщност ще значи отказ от нейните основни цели със съответните последствия.

Европа твърде много се страхува сама от себе си, от връщането на „националното” минало с военните конфликти и взривовете на шовинизъм. Но вместо решителни стъпки, тя както и преди се надява, че по някакво чудо ще успее да съхрани комфортния модел, който както мислеха, завинаги е избавил Стария свят от призраците на историята. Посткомунистическа Европа – тази, която успя да влезе в ЕС и още повече тази, която не успя, рискува трайно да се настани в политическата периферия. Решенията обаче ще ги взимат грандовете – за тях оттук нататък „новите земи” са товар, а не ангажимент за подкрепа. Разширяването е приключено за неопределен период, а въпросът за „контрола” е нож с две остриета за източноевропейците. От една страна, самите те може да се сблъскат с ограничения в случай на свиване на общото пространство. От друга, те самите настояват за ограничения и по-твърда линия що се отнася до притока на мигранти, от който в Източна Европа се боят още повече, отколкото в Западна. Това само затяга възела на противоречията – „Към какво да се стремим?” И възражда всички фобии на незрелите демокрации.

По-скоро е съвпадение, че Реджеп Таип Ердоган направи завой на 180 градуса в отношенията с Русия именно в дните на Брекзита, но все пак изглежда закономерно. Размразяването на отношенията с Израел и Русия е начало на нов опит да се постигне опорната точка. Турският проект за неоосманска регионална свръхдържава се оказа в задънена улица от всички посоки и доведе до тежки последствия. Резервният вариант е европейска интеграция, от която формално нито Анкара, нито Брюксел са се отказвали, независимо от откровената неприязън. Но тя става все по-ефимерна. Още повече, че главният привърженик на сближаването с Турция бе именно Великобритания, в духа на нейния стремеж да направи ЕС по-малко хомогенен. Накъде занапред ще се придвижи Анкара е неизвестно, особено с оглед на способността на президента да прави толкова главозамайващи превъртания, но траекторията явно няма да бъде европейска в предишното разбиране за това.

Пред САЩ стои въпросът за контрола над европейските събития. Държавният секретар Джон Кери вече направи няколко доста безцеремонни заявления. В началото за това, че САЩ имат намерение да участват в преговорите за излизане на Великобритания от ЕС, след това – че той въобще е против такова излизане и не вярва напълно, че то ще се случи. Каквото и да е, напълно логично е да се очаква, че залогът ще се прави върху НАТО и още по-тясно обединяване на Алианса с ЕС, може би дори институционално, но най-малкото политическо. По-нататък зависи от американските избори и бъдещото Трансатлантическото търговско и инвестиционно споразумение – дали ще се засилят неговите привърженици и противници от двете страни на Атлантика. Възможно е и едното, и другото.

Накрая няколко думи и за Русия. В много една точна книга, излязла преди няколко месеца, Дмитрий Тренин пише, че към 2014 г. страната е изчерпала двете основни концепции за своето международно позициониране след 1991 г. – тя не стана част от Запада и не успя да се превърне в „системен интегратор” на бившето съветско пространство. „Очевидният провал на евроатлантическия и на постсъветския интерграционни проекти развързва ръцете за собствен руски национален проект през XXI век”. Случващото се в Европейския съюз само потвърждава правилността на тази диагноза. Както отбеляза в коментар за Брекзит бившият британски министър по шотландските въпроси Дъглас Александър, „политиката на идеологията загуби от политиката на идентичността”.

Светът се оттласква от схемата, в която различията се размиват в полза на общото благосъстояние. Ренационализацията се случва даже там, където са стигнали най-далеч в отказа от суверенитет. Устойчивостта и самодостатъчността пред лицето на външни предизвикателства става (и се възприема) едва ли не като главен залог за успешно развитие. А тъй като и при фрагментирането светът остава взаимосвързан, самодостатъчността означава преди всичко уменията да се използват всякакви външни възможности и способности за ограждане от най-очевидните рискове. Желанието е поредната „пролет на народите” да бъде преживяна с най-малко загуби.

Автор: Фьодор Лукянов
Превод: Александър Станчев