Демокрацията е политически формат създаден за мислещи народи, а не за оглупяващи популации

Интервю на Таня Джоева за постмодерния свят, елитите, влакът на историята и комерсиализирана българска демокрация

Проф. Стефанов, обикновено преди 24 май си говорим за просветата в нейната най-популярна форма – грамотността, която дава българското училище. Предлагам този път да започнем с друго. Вече повече от година светът е в криза. Къде е българският интелектуален елит, който осмисля тази криза? Който стимулира мисленето, извън кратките постове в социалните мрежи?

Светът е в криза вече хилядолетия наред. В перманентни ситуации на несигурност и изпитания е.

Когато говорим за „интелектуален елит” си представяме някаква прослойка от хора, способни да мислят задълбочено и критично. Вярваме, че ако са граждански ангажирани личности, то техните размишления имат потенциал да се превърнат в инструменти за проясняване на ситуацията, в която живеем. И не само това, те могат да очертаят посоки, да подтикнат към решения, да предизвикат действия.

В комерсиализирания свят на рекламните стратегии и масовите хипнози този елит е със силно редуцирани функции.

В днешна България интелектуалният елит, доколкото го има, е откровено маргинализиран. България е страна в манталитетен упадък. Публичността е тривиализирана, животът е шаблонизиран. Хората са полегнали в клишетата на виртуалната реалност и не мислят да стават от там.

Един интелектуално семпъл политически елит е запълнил медийния екран толкова плътно, че друго почти не се вижда. Неколцина говорители на „интелектуалците” са вместени в пространството, оцеляло от политиците, за да ни уморят до смърт с брътвежите и прогнозите си.

В постмодерния свят елитите умират, защото масите престават да чуват, те са жадни да гледат, копнеят да бъдат скандализирани. Затова се нуждаем от радикални мислители. Трябват ни думи и мисли, които да раздерат мрежите, в които сме омотани и ризите, в които сме усмирени.  

В едно интервю, не много отдавна, казахте: „Човекът, от когото се нуждае България не трябва да мисли в хоризонта на днешното си медийно и житейско благополучие, а в хоризонта на колективното ни бъдеще.” Говорехме тогава за политическите лидери. Не се ли отнася същото и за духовните лидери?

Хората принципно оценяват живота в неговата близост. Те имат подарени модели на живот и ги следват послушно. Когато си вкопан само в настоящето, в делничните задачи, реалността става плитка. Парадоксът на плитката реалност е, че в нея се давим най-лесно. Ние сме удавници в един свят на готовите отговори, на склерозиралите мисли, на близките цели.

За да бъдеш водач, духовен лидер, трябва да създадеш нова гледна точка към света, към човеците и смисъла, който ги води. Да се изнесеш някъде встрани, за да видиш по-добре суматохата на живота и да я предизвикаш. Предизвикването става със слово, с поведение, със служба и саможертва... В момента в света се натрупват сили и напрежения, протичат сложни процеси и те трябва да бъдат анализирани, прогнозирани.

В България има много мъст и малко мисъл, болезнени масиви от зла памет. Докато се държим за ръката на миналото, влакът на историята отминава. Влакът отново ни оставя на обичайната ни провинциална спирка с тревясал перон, с прозорци, облепени със стари вестници и стара слава.

Нуждаят ли се от осмисляне понятия като „демокрация” например? Или причината за съмненията не е в понятието, а в неговите узурпатори?

„Тялото” на демокрацията е нееднократно политически осквернявано. От няколко години пиша книга за историческото битие на демокрацията. Надявам се да я довърша скоро. Колкото и учудващо да звучи за всички, свикнали да си представят похода към правата и свободата като дело на исторически осъзнали се народи – не народът е създал демокрацията. Тъкмо обратното, просветени аристократи и благоприятни икономически обстоятелства, осигурени от успешни войни и лоялни съюзници, позволили на гражданите на Атина да погледнат през прозореца на думата „демокрация”. Платон я е критикувал, но тя се оказала издръжлива.

Демокрацията е исторически развиващо се понятие и променяща се политическа практика. Демокрацията трябва да бъде пазена, но и критикувана. Противно на хората, които твърдят, че демокрацията е просто процедура, аз мисля, че тя е много повече неща. Демокрацията е етос – начин на живот, ценностно позициониране, воля за избор на път и смелост за отстояване.

Една профанизирана и трайно комерсиализирана българска демокрация разцъфтя пред очите ни. Когато народната воля се произвежда в казана на корупцията и се закалява в огнището на страха, това демокрация ли е? Или е клептокрация – кражба на волята, на вота, на живота и бъдещето на хората. Демокрацията е политически формат създаден за мислещи народи, а не за оглупяващи популации.

През този месец в Германия оспорваният автор на „Германия се самоунищожава”  Тило Сарацин – доктор по икономика, финансист, политик, потомствен интелектуалец, представи новата си книга „Самозаблуда”. Имаше протести, полиция охраняваше публичните му четения. Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблудаващата политическа реторика?

Тило Сарацин е точно такъв радикален мислител, за който говорих по-горе. Той назовава нещата ясно и храбро.  В ход са същностни промени – демографски, икономически, финансови, политически, етически..., а светът се държи като лековерен герой от приказка, чийто край е благоразумно изразян, за да не се травмират дечицата.

Вече съм давал пример с приказката за трите прасета, пак ще го използвам. Строим сламени къщички от празни приказки, с вярата, че вълкът си има друга работа и не му е до нас. Но на кризисните вълци им е точно до нас и тъкмо те са изправени пред политкоректната ни къщичка. Те дебнат край яслата на нашата „гарантирана” сигурност. Знаем какво се случва с небрежно построените къщурки. А нашата е такава.

Въображението на българския политически елит сякаш съвсем се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, после – Европейския съюз, сега – Председателството... Защо и докога?

Въображението на българския политически елит достига най-далеч до представата за колективно добруване в нечия институционална утроба. Алиансите като утроба. Тъй като НАТО е подобна утроба, можем със замах да си разградим армията.

Манталитетът „Някой да ме пази!” е пасивен, инфантилен. България е оцеляла и просъществувала благодарение на мъже-воини. Тя дължи съществуването си на представи за чест и достойнство. В достолепните си измерения тя е част от историята на храбростта. В унизителното си битие тя е дълго треперене под подметката на нечий ботуш или галош.

Ние можем да развращаваме по балкански тертип демокрацията, да я превърнем в откровена политическа чалга, но Обединена Европа ще бъде гарант, че сме на правилната страна, на спасителния бряг. Членството в един или друг алианс е перманентна идентификационна самозаблуда. Тогава, когато разчиташ на само на силата и престижа на другите, а даваш съвсем малко от себе си не си спасен, обречен си. Да припомня – колкото пъти сме се радвали, че е дошъл Освободителя, толкова пъти е влизал Големия брат. Битието ни е обречено на непрестанен контрол, трябва да живеем под мониторинг, за да съществуваме.

На последните парламентарни избори гласуването на българските граждани може да бъде обобщено и така: „пак от същото”. И мисля, че вече го получаваме в значителни дози. Спря ли да духа вятърът на промяната?

Вятърът на промяната духа много рядко. Той духа тогава, когато душите на хората се изпълнят с надежди, а площадите с решимост. Вятърът на промяната преобразува нагласите и раздвижва масите. Това е най-красивото време – прекатурване на фалшивите кумири, на нелепите авторитети, на житейските стандарти. Краткото дионисиевско време, в което усещаш, че си самия себе си, че пътят напред е открит и чака точно теб да тръгнеш по него.

От много време над България не духа вятърът на промяната, а повява вятърът на статуквото. Политическите търговци ни го препоръчват и хвалят като „стабилност”. Смъртта също е форма на стабилност, най-радикалната дори. Докато животът е нестабилност, изпробване на опции, търсене на решения... Колективна глупост, отчаяние, умора, страх... ни вкарват в статуквото и ни държат там. Нали и поетът го е казал – „търпи и ще си спасиш душата.”.

Страхът е фактор, който не бива да забравяме, а да осмисляме. Колкото повече страх се натрупва в една общност, толкова по-настървено я насилват. Насилникът е мутант, политическо чудовище, родено от отключени патологии.

Като наблюдател и човек на словото и духа предизвиква ли ви образът „Борисов Трети”?

Конкретността не ме предизвиква. В тривиализираната си версия това е фейлетонен образ, а фейлетонът не е предпочитан и особено престижен жанр. Предизвикателство обаче идва от социалното, политическо и психологическо измерение на подобна фигура, натоварена със страсти и облечена във власт. Във всеки подобен персонаж се оглежда някаква поляризирана общност, или поне значима част от нея. Образът и огледалото в мъчителна историческа сглобка вече са истинско предизвикателство.

„Патриоти във властта” – виждате ли нещо ново и интересно в този сюжет?

Патриотът е човек, който не само обича Родината, но по някакъв начин е способен и да я олицетворява. Истинският патриот е пример за безкористна служба в името на Отечеството. Другият тип патриот е описан от Христо Ботев и нямам какво да добавя към неговия образ.

Предоставям на вас да оцените как някои конкретни патриоти олицетворяват Родината и издигат нейния престиж. И колко безкористно влизат във Властта. За да я оплодят със себелюбието си.

Защо, според вас, младите българи предпочитат да напуснат страната, вместо да воюват срещу системата тук? Във вашите студенти различавате ли чертите на ново, може би бунтарско настроено поколение?

Системата е самата посредственост на нашия колективен живот. Тя не е някъде „там”, нито е прикрита глутница от политически чудовища. Дори и да съществува в този си вид, тя не е само ефект от нощен грабеж, а е произведена и окуражена в делничната ни сивота.

Слаби граждански рефлекси, елементарна представа за ценностите, отчаяние, примамливи алтернативи за реализация... всичко това води до емиграцията, нейн източник е. България ще опустява в унисон със скоростта, с която се лишава от колективни надежди, от опции за индивидуална човешка реализация.

Що се отнася до студентите, струва ми се, че днес в България се пораства трудно. Зрелостта не е достигане на определена възраст, тя е значимо психическо събитие, въвеждане на душата в нравствена полярност. Някои хора така и пропускат това събитие, въвлечени в една затегнала се инфантилност. Зрелостта трябва да бъде събуждана, а не приспивана.

Американско изследване показа наскоро, че българите се нареждаме сред нациите в Европа, които са много горди с културата си. 69% са се съгласили с твърдението, че „нашият народ не е съвършен, но нашата култура е по-висока, отколкото останалите култури“. Откъде идва тази гордост? Подобни стойности, впрочем, не поставят ли под съмнение идеята „мултикултурализъм”?

Културата обхваща делата на предците, но и собствените ни дела. „Култура” означава облагороден свят, градината като алтернатива на пустинята.

Всяка нация се гордее с културата си, не е нужно да има американско изследване, за да се разбере това. Културното наследство е като белегът на Одисей, народите биват разпознавани чрез него. От една страна то е повод за гордост – значим и ревниво пазен идентификационен маркер. От друга е предизвикателство за сравнение. Когато сме стъпили върху раменете на предците-гиганти можем да се гордеем, че сме станали по-високи и че гледаме отвисоко на света. Но можем и да се травмираме, защото  осъзнаваме, че сме джуджета в сравнение с предците си.

Когато настоящето е травма, миналото е мехлем.

В тази компенсаторна спирала се намираме и ние с нашите самохвалства. Все пак е по-добре да сме болезнени самохвалковци, отколкото лотофаги-безродници.

Мултикултурализмът има много смислови нюанси. Мултикултурализъм означава отваряне на света и опознаване на културите. Той е глобален процес, който оказва натиск върху локалните идентичности – белезите, лицата, делата... Някъде тук е точката на изпитанието, тук си струва да се търси мярата и да се удържа вярата в своето, в личния белег. Мобилният телефон ни прави мултикултурни (технологично подобни), „Под игото” и „Подир сенките на облаците” ни правят културни (исторически специфични).

Националната култура е островна. Тя разказва одисеята на един народ-Одисей, който копнее да се завърне в целостта на едно митическо битие. Но народът-пътник никога не успява в своя копнеж, защото е безпощадно изхвърлен от мита и захвърлен в историята.

Преди време споделихте, че „България се превръща в социална и духовна пустиня”. Спомням си, че в социалните мрежи това предизвика възмущение и реакция от типа „не е вярно, толкова много книги се издават в България” или „колко лошо беше преди”. Стоите ли зад думите си и какъв е вашият критерий за „социална и духовна пустиня”?

Когато давам такива определения изразявам усещането си за качеството на живота и на публичността в България. В подобно определение няма сравнение, има констатация, при това моя – основана на моя субективен опит, на моето желание за нещо различно, по-добро.

Да, в сравнение с каменната ера, днес е много по-добре. В сравнение с „османското присъствие” – също, в сравнение с живота зад Стената – съвсем различно е. Да, в България се издават много книги, но малко хора четат. В България има свобода, но има малко свободни хора.

Ако ще правим сравнения, то нека ги обръщаме не към собственото си минало, а към други социални и културни достижения, към алтернативни ценностни модели. Съществуването в котловината затуля опита на света и ни превръща в анахронизми, в архаизми.

В България се складира глупост и се акумулира агресия, които са взривоопасни. В България социалната грамотност на хората е стигнала кризисни нива. Това наричам пустиня. Пустинята е място, където се правят опасни експерименти. Ако за някого това описание прилича на градина, значи обитаваме различни светове. Или сме болни от различни болести. Каквото и да е, на мен не ми се иска българският народ да погине в нечий пустинен експеримент.