Проф. Петър-Емил Митев е роден през 1936 г. в София. Политолог, социолог и философ. Депутат в VII велико народно събрание. Бил е председател на Българската социологическа асоциация. Председател е на Управителния съвет на Института по социология „Иван Хаджийски”. Сочен е за „баща” на съвременната българска социология.

Г-н Митев, навършиха се десет години от членството на България в ЕС. България има традиции да отбелязва подобни годишнини – защо днес няма фанфари?

Да, няма фанфари, но няма и значим евроскептицизъм. Еврочленството премина от високите сфери на историята към всекидневието на бита и текущите проблеми. Сега еврочленството не са надежди и стремежи, а потоци от пари и директиви. Като казвам потоци от пари, имам предвид не само еврофондовете, но и онези стотици милиони евро, които изпращат работещите в Европа българи на свои роднини и близки. Според изследванията на Галъп Интернешънъл българите са сред най-големите еврофили.

Като някогашен председател на движението „Път към Европа” кое смятате за най-голямо постижение на страната с членството в ЕС?

Най-голямото постижение на страната е, че избегна авторитарен режим. Преходът започна в обстановката на тежък етнически конфликт, по-остър, отколкото в Босна. Първият кръстопът беше между два ориентира: Европа и етноцентризъм. Белград избра втората опция, София – първата. Етническият мир започна постепенно да се възстановява, но едновременно се усилваше политическата нетърпимост. Централна идея на движението „Път към Европа” беше „Промяна без насилие”. Наличието на европейска цел консолидираше страната по време на студена гражданска война, на остро разделение и противопоставяне. Имаше идеологическа и политическа барикада, но и нещо фундаментално обединяващо – европейската перспектива. Още преди България да стане член на ЕС, тази перспектива оказваше изключително влияние върху политическия процес. Нека да си дадем сметка – преминаването на огромно обществено богатство от собственост на държавата в частни ръце не може да бъде безболезнено. Масовото обедняване на едни и забогатяването на други е обществена ситуация, в която се раждат авторитарни режими. Авторитарните тенденции проличаха и у нас – както в червено, така и в синьо, но не бяха реализирани, ограничаваше ги европейската перспектива. А що се отнася до събитията след 1 януари 2007 г., бих цитирал мнението на обикновени хора, които интервюирахме по време на изследването „Маршрутите на Иван Хаджийски” през 2007 г.: очакваме от Европа преди всичко правила. На първо място поставяха не парите, а правилата. Днес се оплакваме от корупцията, но трябва да си дадем сметка – тя би била с ориенталски мащаби, ако бяхме извън европейската нормативна система.

А коя е най-голямата илюзия във връзка с еврочленството, с която се разделихте?

На 4 януари 1990 г. представих платформата „Български път към Европа” в 65-а аудитория на Софийския университет. Завърших по следния начин: „Да се освободим от провинциализма и да излезем на широкия друм на цивилизацията – това е стремежът на мнозина българи”. И сега може да се повтори подобна оценка. Има такъв стремеж не само на мнозина, а на голямата част от българите. Не са малко онези, които го реализират индивидуално. Освобождаването от провинциализма в краткосрочен план обаче се оказа илюзорно. Влязохме в ЕС, но оставаме в периферията – не само географски или по материално положение. От провинциална ограниченост страда съзнанието ни. Погледнете водещите вестници. Международните събития фигурират към края, преди спорта и кръстословиците. Провинциализмът в определена степен дори се усили с възстановяването на дребнобуржоазната психология у едни и битовите проблеми на бедността при други. Да се разшири съзнанието на съвременния българин, така че да влезе в крак с динамиката на глобалния свят, все още продължава да бъде обществен проблем.

Кое е водещото в днешния Евросъюз – общ пазар или общи ценности? А може би обща територия на пазарните ценности... Възможен ли е друг Европейски съюз и какъв би бил той?

Навлизаме в дълбоки теоретични води. Само относително и условно могат да се разделят икономическата и ценностната система на едно общество, те са взаимосвързани. Учените, признати за „бащи” на социологията – Карл Маркс и Макс Вебер, разглеждат по различен начин тази връзка, но и за двамата тя е фундаментална. Независимо от това дали ще тръгнем от икономическата база към надстройката или от протестантската етика към духа на капитализма, „или–или” е фалшива дилема. Отговорът е „и–и”. Що се отнася до друг Европейски съюз, нека не забравяме, че такъв вече имаше. Това беше Европейската икономическа общност (ЕИО), обединение на суверенни държави с общ пазар. Всъщност т.нар. евроскептици се стремят именно към такава редукция на Европейския съюз. Класическа е формулировката на генерал Дьо Гол „Европа на нациите”. Оттогава обаче изтече много вода и ярък съвременен голист като Франсоа Фийон не би могъл да пледира да се усили ролята на Франция чрез политическа изолация, защото тъкмо това ще означава да попадне в „германска клопка” на интеграционната динамика – икономическите взаимоотношения между Париж и Берлин ще се дебалансират в полза на Берлин.

Преди десет години се шегувахме, че в който съюз влезе България, той започва да се разпада. Актуален ли е анекдотът сега с оглед състоянието на ЕС?

Ценя чувството за хумор, което поддържа бодър дух в национална история, изпълнена с драматични обрати. Ако говорим сериозно, ООН не се е разпаднала, а само увеличава своите членове, без да се смущава от българското присъствие. Що се отнася до Европа, опашката пред вратата на ЕС не е намаляла. Македонски граждани продължават да търсят български паспорти, за да се приобщят към Европа. Великобритания пое пътя към изхода, но се оказа, че Шотландия е готова да напусне Обединеното кралство, за да остане в ЕС. Същият парадокс има и испански вариант – Каталония се стреми към независимост, но като остане в ЕС. В степента на интеграция на страните от ЕС има праг, който е необратим. Европа не може да се върне в състоянието от 1946 г. нито икономически, нито политически, нито психологически. Същевременно очевидно е, че има структурни и функционални решения, които не са адекватни и съдействат за дезинтеграционни процеси. Такъв фактор според мен е неолибералната политика. Забележете, че дори човек като Джордж Сорос, който е безкрайно далеч от социалистическите идеи, заяви, че политиката на остеритет, на стягане на коланите, е погрешна. Тази политика противопоставя Южна на Северна Европа. Същевременно проличава противоречието – въвежда се обща валута евро, без да има единна данъчна политика. Към всичко това се прибавя и миграционният проблем, който противопостави Източна на Западна Европа. 2017-а ще бъде година на преоценки и нека се надяваме, че ще бъдат намерени верни и перспективни решения.

Дори ако допускаме, че европейският кораб може да има съдбата на „Титаник”, следва да се съгласим с реалистичното заключение – има плаващи ледени късове в глобалния океан, но не се е появил айсберг, който да го потопи. Разбира се, има и други мнения. Наскоро си купих в Брюксел книга с плашещо заглавие: EU. An Abituary (EС. Некролог). Авторът Джон Джилингам не е случаен, работи в Харвардския център за европейски изследвания. И все пак бих перефразирал Марк Твен: слуховете за смъртта на ЕС са малко преувеличени.

С победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ мнозина въздъхнаха с облекчение, че ако не друго, то поне конфронтацията между двете свръхсили Америка и Русия ще бъде намалена. Споделяте ли този оптимизъм?

Руската заплаха беше активно използвана по време на изборната кампания. Големият факт е, че Yankee Doodle не се изплаши. Неомаккартизмът не мина. Разбира се, това не значи, че е изчезнал. Ще вляза в ситуацията, като използвам анализ на нашия институт, Института по социология „Иван Хаджийски”. През последните две десетилетия президенти на САЩ бяха Бил Клинтън – демократ, Джордж Буш – републиканец, Барак Обама – демократ. Различната партийна принадлежност внасяше нюанси, коригираше, но главно обогатяваше една и съща стратегия на глобално лидерство. Клинтън бомбардира Югославия и автономизира (от сръбска гледна точка – откъсна) Косово, Буш влезе в Афганистан и Ирак, Обама утилизира Арабската пролет и западнизира (от руска гледна точка – откъсна) Украйна. Хилъри Клинтън се застъпи категорично за американско глобално лидерство. „Ако Америка не ръководи, ние оставяме вакуум – това ще създаде хаос или други страни ще искат да заемат празното място”. Тоест линията на Обама трябваше да се продължи, но с повече готовност да се използва сила: да се усилят санкциите срещу Русия, да се разшири противоракетната система в Европа и да се освободят европейските нации от руската енергийна зависимост. Доналд Тръмп защити диаметрално противоположна визия: САЩ са национална държава, а не глобална мрежова империя под контрола на транснационалния капитал. САЩ следва да се оттеглят от НАФТА, ТТП и други споразумения, които ощетяват американските работници и средната класа. С Русия може да има конструктивен диалог. Разходите за НАТО са прекомерни и следва да се прехвърлят към съюзниците. Да се прекратят безсмислените инвестиции във военни части и бази в чужбина и вниманието да се насочи преди всичко към вътрешните проблеми на страната – работните места, условията за бизнес, демографския баланс, застрашен от нелегалната имиграция. „Америка може отново да стане велика!”

Реализацията на победилата платформа е шанс за разведряване. Разбира се, не трябва да забравяме една стара максима: между устата и чашата винаги има място за нещастието. Но шансът е налице.

Всъщност възможни ли са Съединени американски щати – такива, каквито ги познаваме, но обърнати навътре – без стремеж да са световен военен и политически хегемон, който пише правилата на глобализацията?

Глобализацията е обективен обществен процес. Не е елементарен. Вашият въпрос може да се обърне: възможно ли е нарастващата глобализация да понесе един-единствен хегемон? Теоретичен отговор беше даден от видния американски социолог Имануел Уолърстийн. Отговорът е отрицателен. Глобалният свят расте по-бързо, отколкото може да нараства силата на една държава. Ражда регионализация и полицентризъм.

От теорията можем да минем към актуалната ситуация. Предизборната кампания в САЩ, макар често да демонстрираше личен сблъсък на битово равнище, безпрецедентно противопостави интересите и позициите на транснационалните компании и финансовия капитал, от една страна, и националния промишлен капитал с местния бизнес, от друга страна. Битката почти завърши, но войната ще продължи.

Ротшилд срещу Рокфелер, както биха опростили нещата някои, които имат вкус към по-конспиративни обяснения…

Това са прекалено изтъркани от употреба имена, символи. Но, да, използват се и досега…

И двете страни черпят сили от мощни социални процеси. В резултат: за разлика от цялата американска традиция, която предизборно разделя, но следизборно консолидира, сега американският елит ще остане разделен, неконсолидиран.

В политически план няма адекватно партийно покритие на сблъсъка. Проблемът е не това, че Демократическата партия ще противодейства всякак на новия президент. Републиканците съсредоточиха в ръцете си изключителна власт – контролират президентството, Конгреса, Сената, Върховния съд. И трите власти. Главният проблем е, че самата Републиканска партия не е консолидирана. В технологията на управлението ключова роля вероятно ще придобият посредническите функции на вицепрезидента Майк Пенс, особено в отношенията на президента Тръмп и Пол Райън, водеща фигура сред десницата в Конгреса.

След заявките на Тръмп да намали напрежението с Русия, като че ли в Европа има достатъчно желаещи да изземат тази ниша и да застъпят на „бойно дежурство”. Един от тях е и отиващият си български президент Росен Плевнелиев. Кои са движещите сили на това противопоставяне?

Има и нарастващи обратни тенденции. Срещу продължаването на санкциите се обявиха френският Сенат, две области на Италия, държавните ръководители на Гърция и Унгария. Влиятелни бизнес среди в Европа са срещу санкциите. За продължаването им настояваше досегашната американска администрация. Това е част от голям стратегически план – да се откъсне ЕС от Русия и съюзът да се включи в американската орбита чрез трансатлантическото партньорство. Заинтересовани от това са транснационалните компании, базирани главно в САЩ. Междувременно пролича обратната страна на тази стратегия, бумеранговият ефект. Откъсването на Европа от страна на САЩ означава Москва да се обърне на изток, да се укрепи връзката между ресурсно богата Русия и произвеждащ Китай. Няма по-неприятен сценарий за Вашингтон. Доналд Тръмп показа ясно, че осъзнава това.

2016-а беше година на промени, съпоставима с 1989 г. С падането на Стената рухна съветската социална утопия. През 2016-а беше подкопана американската геополитическа утопия. В новия контекст на 2017 г. европейските лидери ще трябва да си припомнят уроците на историята – сигурност предоставя не надпреварата във въоръжаването и конфронтацията, а разведряването.

Вярвали ли сте, че не само в Европа, но и в българското общество ще се върне едно политическо разделение, характерно за отминали исторически периоди – разделение не на леви и десни, не дори на либерали и консерватори и пр., а на проруски и антируски?

Мисля, че това положение е временно. Разделението е геополитическа последица от прехода към многополюсен свят, от новия сблъсък на Запада и Русия, от новата Студена война. Не трябва да забравяме също, че разделението тлееше от самото начало на прехода, когато Русия беше още СССР или се възприемаше като негов непосредствен наследник. Връщането на Русия на геополитическата сцена върна и спомените от епохата на маккартизма. Но както вече стана дума, те не бяха достатъчни, за да променят хода на политическата борба в САЩ. Формира се нов геополитически триъгълник САЩ–Русия–Китай. Китай е новият колос, който става главният перспективен опонент на САЩ. Да се надяваме, че няма да се стигне до противостоене на синофили и синофоби.

Това естествено състояние ли е на българското общество, или е привнесен проблем?

Преди всичко е привнесен проблем, но това не означава, че не са налице и български предпоставки. И че някой може да отнеме „славата” на български политически актьори.

В редица държави забелязваме, че когато отстъпва неолибералната десница, на нейно място не идва левицата, а крайната десница. Всъщност тя не е ли също толкова неолиберална в икономическата си политика, но без някои либерални „глезотии” главно в хуманитарните области?

Ако става дума за случаи, при които крайната десница стига до властта, в съвременна Европа има само един прецедент – Австрийската партия на свободата в началото на века. Да, тя провеждаше същата неолиберална икономическа политика, отказа се от редица радикални намерения. Ако става дума за възход на крайната популистка десница в опозиция, взаимоотношението е значително по-сложно. Отварянето на европейската порта за бежанци и мигранти беше резултат от неолибералната линия, от „отвореното общество”. Мигрантите бяха призовани, за да осигурят висока норма на печалбата, която идва от работна ръка без пълноценна социална защита. Обществената реакция, която се получи, даде силен импулс на крайната десница. Дали ще бъде достатъчен, за да я доведе до властта, включително в ключови страни като Франция и Германия, предстои да видим. Според мен шансовете дори във Франция не са толкова големи, колкото изглеждат, а в Германия са нулеви. Главният въпрос може да изглежда като „глезотия” от твърде странична гледна точка. Става дума за съдбата и перспективите на стотици хиляди хора. През изминалата 2016 г. в ЕС влязоха един милион и половина мигранти, през 2015-а един милион. Разграничителната линия извън политическата коректност е между „наши” и „чужди”. По отношение на „нашите” работници и служители популистката десница съвсем не е пестелива. В този смисъл тя двойно се разграничава от неолиберализма с липса на толерантност към „чуждите” и готовност да предостави бонуси на „своите”.

Като цяло надига се дясна популистка вълна. Левицата попада в много неблагоприятно положение. Европейската левица е по-последователно демократична и по-толерантна дори от либералите. Тъкмо затова сега може да се окаже големият губещ. Решенията на ПЕС в Братислава трудно могат да бъдат популярни. БСП основателно се разграничи.

2017 година отново ще е изборна у нас. След няколко правителства, които изкараха пълен мандат в началото на века, сега за трети пореден път предстои предсрочен вот. Какво поражда тази политическа нестабилност?

През последното десетилетие на преден план е проблемът да се утвърдят резултатите от прехода, които голяма част от обществото разглежда като несправедливи. Моралното основание е несъмнено – преразпределението на обществено богатство доведе до забогатяването на някои за сметка на ограбването на мнозинството. Същевременно започна борба за ново преразпределение. Типичен пример е фалитът на КТБ. Опитът на ГЕРБ да установи авторитарен режим по време на първия си мандат завърши неуспешно. В същата насока, но в друг вариант протекоха събитията в Унгария. Виктор Орбан съумя да постигне стабилност на една „посткомунистическа мафиотска държава”, както я определи унгарският социолог и либерален политик Балинт Мадяр. Книгата му излезе от печат в български превод в края на 2016 г. Макар че може да се чете с усещането de te fabula narrator („За теб тази приказка се отнася”), проличава и разликата. На България липсва както трайната стабилност на пълноценно демократично управление, така и временната стабилност на авторитарен режим.

Една широка коалиция ще успокои ли страната, или окончателно ще изхаби партии, които се сменят в управлението през последните 10-15 години?

Зависи от коалицията. Говори се системно за „широка коалиция” на ГЕРБ и БСП. При наличните политически и психологически предпоставки подобна коалиция „на върха” със сигурност ще доведе до още по-голямо отчуждение на „политическата класа” от масовия избирател. Големият хикс на предстоящите избори е не само в представянето на двете големи партии. Това е също появата на нови политически играчи. Видяхме силното представяне на Марешки или успеха на „Шоуто на Слави”. Все още е неясно кои ще застанат на политическия старт, за да правим прогнози за финала, още по-малко за по-нататъшното развитие, без да изпадаме било в необоснован песимизъм, било в розов оптимизъм.

Очаквате ли някакви значими промени в политическия живот на страната, свързани с избора на ген. Румен Радев за президент? Той ли ще се адаптира към политическата среда, или тя ще започне да се променя?

Това е взаимодействие, не може да се тълкува като еднопосочно влияние. Несъмнено е, че ген. Радев ще се адаптира към политическата среда, в която е призван да играе ръководна роля. Несъмнено е обаче също така, че нито един от неговите предшественици не е достигал до президентския пост с такава политически чиста биография и с толкова силен акцент върху националния интерес. Обществото има основание да очаква, че новият президент ще допринесе за по-балансирана външна и вътрешна политика.

Вашият професионален път в социологията започва от Института за младежта. Ваши колеги казват, че духът на промените е започнал да се усеща тогава, когато настоящото поколение е осъзнало, че няма да живее по-добре от своите родители. Съгласен ли сте с тази констатация и актуална ли е отново сега?

Другояче бих се изразил. Духът на промените съпътстваше цялото развитие от 50-те до 80-те години. Всяко поколение живееше относително по-добре. Можете да видите данните за бита на младото семейство в сравнение с възрастните, цитирал съм ги в моята книга „Българите: Социологически погледи”. Въпросът е в характера на промените. Въпросът е в това, че новото поколение искаше нещо по-различно. Беше по-свободно поколение. Сега е същото. И сега младите имат повече таблети и смартфони, въпреки че са с по-малко доходи. На дневен ред е нова перспектива, нова крачка към свободата: свобода от вещната зависимост към постматериалистичните ценности. Изборът между „да имаш” и „да бъдеш”.

Дилемата на Фром май е с предрешен отговор – по цял свят опашките за новия айфон май бяха по-многобройни от демонстрациите на движения като „Окупирай Уолстрийт”?

Консумеризмът, потребителството, е най-масовата идеология в развитите страни. Въпросът не е „за” или „против” потреблението. Въпросът е в това, че за едни е част от живота, а за други е негов смисъл.