Големите политически партии отдавна работят на принципа на транснационалните корпорации

Интервю на Десислава Пътева с проф. Тотка Монова, преподавател в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване” във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Проф. Монова, скорошен доклад на Съвета на Европа отбелязва, че журналистите се сблъскват с насилие и заплахи заради свои разследвания в защита на обществения интерес. В над половината от случаите тормозът идва от представители на държавата. Явно всеки опит да се изобличи злоупотребата с власт и корупцията се задушава в зародиш, а ръцете на стойностните журналисти биват извивани. Има ли изход от тази ситуация?

На този етап не. Вече не минава и седмица, без поредното съобщение за нападение и насилие над журналисти. Това се превръща в световен проблем. У нас все още от еврофондовете се разпределят огромни финансови ресурси, а големите политически партии отдавна работят на принципа на транснационалните корпорации. Една силна разследваща журналистика би осветлила финансовите схеми и потоци, от което олигархичните кръгове нямат никакъв интерес. Ако забелязвате, различията на политическите партии и псевдодебатите в парламента са някак епидермални, те взаимно и скрито си пазят интересите.

Нито Пеевски, нито Гинка от Пазарджик сами по себе си са интересни. Големият проблем е кой стои зад тях и им позволява да налагат модели в такива ключови сектори като медиите и енергетиката. Нали не вярвате, че само заради едните лични качества можеш така лесно да скочиш от Тотото в медийния пазар, при това налагайки монопол? Симптоматично е, че все по-невзрачни личности, с явни образователни, културни и езикови дефицити „играят” в стратегически важни сектори. Липсата на всякакви специализирани знания и компетентности е толкова фрапантна, че е чак обидна, дори за средната интелигентност. Очевадно е, че това са просто фигуранти, зад които се крият истинските играчи.

„Репортери без граници” посочват, че тази година страната ни е паднала до 111-то място по свобода на словото. Основните функции на медиите се изместват от корпоративното робство и от „медийния тероризъм”. Как мислите, дали корпоративният натиск върху журналистите или автоцензурата е по-страшният бич в медиите? 

Медиите отдавна не са четвърта власт и коректив на останалите три. Новите технологии и огромният потенциал на социалните мрежи превърнаха медиите в сила от първостепенно обществено значение. Те са символ на власт. На медиите, поне на тези в нашата държава и в други посткомунистически държави, им се приписа функция, която не е иманентно присъща. Когато една медия служи като последна инстанция, тоест тя е последното място, където ти можеш да се оплачеш и евентуално да получиш някаква защита, това означава, че имаме неработещи институции. Това не е функция на медиите. Но трябва да признаем, че през медиите се упражнява опреден обществен натиск. Няма друга трибуна.

Ние живеем в медиен свят. Още в края на 70-те години на миналия век Умберто Еко предупреди, че телевизията вече не отразява действителността, а произвежда паралелна действителност. Бодрияр нарече това симулакрум. Киното ни показа какъв е животът в матрицата. Съвременният човек все по-трудно диференцира в съзнанието си реален, медиен, виртуален, фантазен свят и това води до психологически дискомфорт и фрустрации. Това насочва съзнанието към мистичното, окултното и езотеричното. Като не намира опора в реално-социалното, то я търси в религиозното.

Във всеки случай едно типично аномично съзнание, а според мен това е една от доминиращите характеристики на българското обществено съзнание днес, е много податливо на всякакъв вид манипулации. Това е медиен тероризъм в най-широкия смисъл на думата, който според ситуациите, вече се използва за съвсем конкретни цели. Автоцензурата е производна на корпорациите. Тя вече е не само средство за финансово, но и за физическо оцеляване. Класацията на „Репортери без граница” по същество е индикатор, че сливането на политическа, икономическа и символна власт у нас вече е извън допустимите граници. Това реално застрашава правата и свободите на гражданите, а оттам и на все още крехкото като структура гражданско общество.

Бидейки корпоративни, медиите няма как да създават и гарантират т.нар. граждански дневен ред. Тяхна алтернатива са тематичните портали, онлайн платформите, информационните сайтове, личните блогове, въобще движението на информация и идеи през различните канали на социалните мрежи. За мен е много тревожно искането на София Владимирова, новоизбраната стара председателка на Съвета за електронни медии (СЕМ), за контрол над интернет пространството. Съгласна съм с Вежди Рашидов, че в този си вид СЕМ е излишна структура, още повече като се има предвид, че в Националния съвет по радио и телевизия (НСРТ), който предшестваше СЕМ, с регулация на електронните медии се занимаваха такива обществено признати авторитети като Тончо Жечев, Димитър Коруджиев и Марко Семов.

Ако говорим за репресия над журналисти заради техните разследвания, то може ли да се каже, че материалите, които виждат бял свят, са предимно поръчкови и целят да демонизират някой, който е неудобен на властта или свързаните с нея корпоративни кръгове? Всички медии ли биват насъсквани срещу корпоративните и политическите врагове?

Не всички – да не забравяме порталите, сайтовете, социалните мрежи, където могат да се открият образци и на качествената, и на разследващата журналистика. Поръчковите разследвания са лесно разпознаваеми, особено ако следиш развитието на конкретната публикационна политика на отделните медии. Форумите са индикатор, че и голяма част от аудиторията също ги разпознава. Според мен това е една от причините за закриването на някои вестници. Иначе междукорпоративните битки, оценките и квалификациите в диапазона одаично-одиозно понякога са толкова зрелищни, че ако мнозинството от нас не пребиваваше трайно в такава икономическа стагнация, можеше, по Нийл Постман, да се забавляваме до смърт.

Смятате ли, че агресията спрямо журналистите е дори още по-изострена в малките населени места? Не са ли медиите в тях още по-зависими – както от фирмите, които са техни рекламодатели, така и от политическите кръгове?

Категорично. Имам и преки наблюдения как в някои населени места, в определени региони е налице управление, представляващо странна смесица от олигархия и феодални порядки. В периода между 2010 г. и 2012 г. участвах в проект, чийто резултати издадохме в сборника „Наръчник на разследващия журналист”. Множеството проведени анкети и неформални разговори с колеги от регионалните вестници потвърждават това. Впрочем някои от студентите ми стигат до крайност и не искат да се връщат по родните си места, защото смятат, че там журналистика въобще няма, не само разследваща. Журналистите не смеят да се изкажат. Даже в кръчмата вече не се говори критично. Имам чувството, че в периода 1985-1986 г. се говореше много повече, отколкото сега, поне в кръчмите. Тогава поне беше гарантирана някаква работа, а сега има страхотни уволнения. А това култивира нагаждането.

Според „Репортери без граници” „най-прословутото олицетворение на анормалното положение на медиите е Делян Пеевски”, който е собственик на „Нова българска медийна група”, притежава 6 вестника и контролира близо 80% от разпространението на печатни медии у нас. Това обаче означава ли, че медиите, които не са под негов контрол, са свободни?

Свободата на медиите и правото на гражданите да получават бърза, проверена, точна информация са гарантирани по Kонституция, но непрекъснато, в зависимост от конюнктурата, са нарушавани. Затова се превръщат все повече в един от най-важните проблеми за обществото ни днес.

Ако ми позволите, ще направя едно кратко отклонение. Младен Младенов, известен на телевизионерите повече като Доктора, е основател на специалността „Телевизионна журналистика” в нашия факултет. Почти всички негови студенти участвахме в програмите, които той правеше. С Хачо Бояджиев се редуваха при снимането на новогодишните програми, подготовката и снимките почваха в края на лятото. В един августовски пек седим на тротоара на кафене в района на БНТ, минава някакъв мъж и започва: „Абе, Младене, много слаби новогодишни програми правите, бе....” Доктора, който стоеше прав, го попита: „А ти на трамвай возиш ли се, или на БДЖ-то? Каквито трамваите, такава и програмата. Кое ѝ е наред на тая държава, че новогодишната ѝ програма да е супер...” Настана пълно мълчание, това си беше антипартийно изказване. Тогава дори не предполагахме, че ще дойде 10 ноември. Светла му памет на Доктора, едва ли е предполагал, че след почти 35 години отново може да попитаме – че кое ѝ наред на държавата днес. Каквито трамваите и БДЖ-то, такива и медиите.

И вече сериозно – както казва Пиер Бурдийо, сложността винаги е в социалната реалност. Нали не се заблуждаваме, че приличаме на старите, утвърдени демокрации в Западна Европа? Това е един фантазен свят само в главите на политиците. Случаят „Пеевски” е само върхът на айсберга, той е по-скоро нарицателно за обществото ни като цяло. В условията на олигархично управление и повсеместна корупция и съдебна система, която ги обслужва и обгрижва, това е най-адекватният, единственият медиен модел, който е възможно да съществува. Но проблемът не се изчерпва с това. По-точно е да говорим не за „несвободни медии”, а за „корпоративни медии” и това много усложнява нещата. Защото средствата, с които се борим срещу несвободата, са неприложими спрямо корпорациите. Влиянието на Пеевски по отношение на медийния пазар се преувеличава. Вижте данните на Националния статистически институт (НСИ) за тиража на вестниците. Реално те отдавна нямат това влияние върху аудиторията, каквото печатът имаше в началото на прехода. Пак статистиката ни казва, че българите се информират предимно от телевизиите, пред чиито екрани прекарват средно около 3-4 часа на ден. Тук е и големият рекламен пазар.

Основният проблем е какви са програмите на телевизиите в праймтайма. А те отдавна работят на принципа, формулиран от Джон Пилджър – като „корпоративен карцер”. Тоест налице са новинарски блок, в който анализът априори отсъства, и шоу програми от всякакъв вид. Периодично се сменя дори поясът, в който електронните медии излъчват новините, тъй като в съзнанието на зрителя вече остава само шоу програмата. Няма значение дали новините са в 7:15 ч. или в 7:30 ч. А времето за тях все повече намалява. И все повече се усеща липсата на публицистични, обзорни, аналитични предавания. Изчезна и европейското кино. В българския вариант може да прибавим към това и турските сериали, чийто феномен е отделна и много важна тема. Изследвала съм ги – това е държавна политика в Турция, вливат се огромни пари. Защо в праймтайма не вървят италиански сериали например, а вървят турски? Има добри европейски сериали. Но тук вече можем да говорим за народопсихология, за манталитет. Просто се припознават модели, особено при хората в по-малките региони, където патриархалното все още е много силно запазено.

Според мен тези сериали трябва да бъдат изследвани, но не заради киноестетиката в тях, а заради медийното послание. Те минават през масови медии, имат големи аудитории. Хибридната война не се състои само от фалшиви новини. Ако имаш една аудитория от 1,5 млн. души, това означава, че има информационни ниши. Иначе тази аудитория няма да се задържи. Много е важно да се анализират сюжетите. Прокарването на пропаганда и идеология през забавлението и удоволствието е патент на Гьобелс, заради което той прави своеобразна революция в германската филмова индустрия.

Впрочем за пръв път започна да се говори за плащане на медии за осигуряване на медиен комфорт още по времето на НДСВ. Знам за най-различни суми, давани на различните редакции. Нищо от това, за съжаление, не бих могла да напиша дори в статия или в научен труд, защото това са приятелски, неформални разговори. Не мога да ги докажа с нищо и знам много добре, че ще ме осъдят на първа инстанция. Нямам съмнение в източниците, нямам съмнение в колегите, но нищо от това няма законов регламент. В същото време не може да се говори на ангро в публичното пространство. За да има някаква морална санкция, трябва да сме сигурни кой нарежда това да се случва и кой плаща. Не знам и сега ли практиката е такава, но много се говореше дори не за превеждане на пари, а за предаването им в плик. Това са неща, които съвсем не могат да се докажат. Не мисля, че практиката е българска, не мисля, че ние сме я измислили. Не е вярно, че не съществува в утвърдените демокрации. Просто мисля, че механизмът там е добре смазан в продължение на десетилетия и се прави по един много по-елегантен начин, докато при нас става все по-безпардонно.

Непрекъснато наблюдаваме престрелки между медийните босове. В обществото витае разбирането, че медиите на Прокопиев са по-качествени от всички останали на пазара, че са независими, въпреки че се финансират от чужди неправителствени организации.

Прокопиевите медии са специализирани. Няма съмнение, че не можем да сравняваме „Капитал”, дори и сега, когато представлява нещо средно между вестник и списание, с „Телеграф”, където на места езикът е просто вулгарен. Медиите на Прокопиев печелят профилираната аудитория. Една част от текстовете са непонятни дори и за мен. Използва се език, който е присъщ за икономиката и финансите. 

Що се отнася до парите – те са казвали в интервюта, че имат субсидия от „Америка за България”. От „Площад „Славейков” също написаха в какъв размер е субсидията, която получават, както и какви са изискванията към публикациите им. Смятам, че това е коректно, защото предварително знаеш за какво става дума и като го четеш всеки ден, линията се вижда. 

Появиха се призиви държавите в ЕС да вземат мерки и да защитят независимостта и безпристрастността на обществените медии, които работят в служба на демократичните общества. Говори се дори за предоставяне на подходящо бюджетно финансиране, за да бъде осигурена разнообразна, независима медийна среда. Тези изказвания не се ли правят само проформа, вярвате ли, че ще имат ефект?

Хубаво би било, ако наистина има някаква законова рамка, зададена от ЕС, която наистина да предполага финансирането да излезе на светло. Ние, като страна членка, би трябвало да изпълним тези препоръки. Но не съм оптимист. В западноевропейските държави това може да даде някакви резултати, но у нас не. Освен това управляващите са абсолютно убедени, че у нас няма проблем със свободата на медиите, че рейтингите на „Репортери без граница” са, меко казано, фалшиви. Премиерът директно заяви, че свободата на медиите е проблем на самите медии – по позната формула на Илф и Петров, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се.

Съществуват ли механизми, които могат да ограничат медийния монопол? 

Медийният монопол у нас не е стихийно случил се и няма нищо общо със свободния пазар. Впрочем отдавна е известно, че свободният пазар не гарантира автоматично свободата на медиите. При нас почти съвпаднаха по време началото на Прехода и налагането в световен мащаб на транснационалните медийни корпорации, за които Чомски твърди, че работят на класически тоталитарни принципи. Така, преди да се създаде класическа демократична медийна система у нас, такава каквато историята на западноевропейската и американска журналистика познава от края на XIX век, партийният монопол много бързо и гъвкаво се преструктурира във финансов. Той няма да се разгради от само себе си. Напротив, струва ми се, че наблюдаваме как все по-отчетливите форми на авторитарно управление се обслужват от този медиен монопол. Кой има интерес да бъде ограничен? Във всеки случай това не са политическите партии и властовите структури. Като непрекъснато ни критикуват от ЕС за неработеща и корумпирана съдебна система, да не би нещо да се е променило? Защо да очакваме това да се случи в медийния сектор?

Монополисти при вестниците винаги е имало. ВАЦ бяха абсолютен монополист на пазара, включително и по отношение на рекламите. Там имаше много големи финансови потоци. И когато една медия се прави с добри пари, това ѝ личи. Когато се прави с малко пари, тогава също ѝ личи. В момента се вижда, че вестниците са зле финансово. Има все по-малко кореспонденти, все по-малко авторски текстове, все повече преписване и правене на компилации. Журналистиката на бюро е много далеч от същинската журналистика, но пък същинската предполага ресурс – да командироваш репортер на място.

След ВАЦ имаше един период, в който имаше страшни престрелки, когато собствеността отново се трансформираше с участието на Любомир Павлов и Огнян Донев. Любомир Павлов беше казал: „Истина е това, което аз кажа, че е истина”. Имаше много такива шокиращи неща. След това на пазара, освен Пеевски, играха и Васил Божков, Ветко Арабаджиев, Валентин Златев, тоест по разни линии текат капитали. 

По-рано казахте, че корпоративните интереси посредством икономически механизми създават медийна система, в която априори отсъства елитната, качествена журналистика. Смятате ли, че сегашното ниво на журналистиката умишлено се поддържа ниско? 

Няма нужда специално да се поддържа умишлено ниско ниво. То е обективен резултат на информационната стратегия и програмните схеми, които определени медии, най-вече частните телевизии, налагат. „Корпоративният карцер”, за който Пилджър говори, е създаден от умни хора. Те знаят, че схемата „новини и шоу“ автоматично изключва анализа и експертната оценка, които, отговаряйки на класическия журналистически въпрос „Защо?”, търсят и намират логическите причинно-следствени предпоставки за даден социален факт, явление или процес. Проблемът обаче е по-сложен. В последните почти две десетилетия битката култура-таблоидизация завърши в полза на таблоидизацията, схващана в широкия смисъл на думата като пределно опростяване на сложния социален свят, в който живеем. Цял един дял от журналистиката – културната журналистика, намираща израз в сериозните жанрови форми на художествената критика, изчезна от масовите медии. Като прибавите фаталния срив на средното образование, откъдето излизат деца с функционална неграмотност, вече е налице едно полуграмотно поколение, но с дипломи за висше образование. Част от тях отиват в медиите и съвсем естествено и обективно мултиплицират своята неграмотност.

Все по-трудно ми е да обяснявам на студентите, че фриволните папарашки беседи в т.нар. токшоута нямат нищо общо с класическото журналистическо интервю, а ревю и литературна, филмова или театрална рецензия са съвършено различни жанрове. Те не само опонират, че забързаното време днес предполага само кратки форми, а се обиждат, че отказвам да призная десетина кратки оценъчни изречения в рамките на половин страница за рецензия. Как си обяснявате разлепените из София афиши за премиера в операта на „Севилският бръснар” от Пучини или вестникарското заглавие „Брамс свирел по бардаци, за да се издържа”, което е колкото вулгарно, толкова и обидно за публиката, която все пак знае кой е Брамс? Ако нещата вървят все в тази посока, за най-голямо съжаление, в близко бъдеще на корпоративните медии въобще няма да им се налага да упражняват цензура. Автоцензурата бавно и полека се замества от неграмотността, което е много по-страшно, защото при автоцензурата съзнателно контролираш обема знания и интерпретации, които представяш на публиката, а при неграмотността и графоманията дори не съзнаваш, че те използват за манипулации от всякакъв вид и инфантилно се радваш, че те „показват”.

Може ли да се каже, че се закриват изданията, които вече не могат да бъдат използвани като инструмент за омаскаряване на враговете на медийните магнати? 

И това е вярно, но според мен не е основната причина. Например и вестник „Преса”, и списание Тема”, което е най-дълго излизалото в историята на българската журналистика седмично списание, бяха издания с физиономия, с ясно разпознаваеми послания, представяха различни гледки точки, провокираха дебати и дискусии. В „Преса” авторски рубрики имаха Петър Стоянович и Кеворк Кеворкян – освен всичко друго са налице два съвършено различни стила на писане, ясно разпознаваеми идиолекти. Тези издания поддържаха и специални страници за култура и образование. Прибавете и закритото по финансови причини списание за култура „ЛИК” на БТА – извинете, но пазарната стойност на 4 книжки месечно е равна на джобните на няколко депутата. Може би това да е една от причините нескромно претендиращите да ни управляват да не знаят къде е Грузия, да не правят разлика между българските композитори и художници, да твърдят, че Пекин е столица на Виетнам, да се хвалят из разни интервюта, че четат сложни философски текстове, визирайки четивата на Паулу Коелю. Тъжно е, но е факт – след два месеца закриват и вестник „Култура”.

Във вашите книги говорите, че днес в медиите се наблюдава хиперболизация на функцията на партийния лидер, докато в същото време съотношението между конструктивни и деструктивни послания е деформирано. Везните се накланят в полза на негативизма, което води и до ескалация на езика на омразата. Това може ли да доведе до социални разделения?

Да, според мен деполитизацията на политическото, театрализирането, превръщането на политиката в спектакъл, в шоу започна след идването на власт на НДСВ през 2001 г. Тогава имаше призиви в ретросоциалистически стил от типа „дайте да дадем всички заедно”, от което, естествено, нищо не се получи. Когато няма ясно изразено политическо говорене, всичко се размива, става аморфно. Отваря се поле за всякакъв вид популизъм, излиза на преден план едно неформално, чисто по народному, общуване на лидера или на премиера с масите. Изгради се усещането, че няма проблем, който той да не може да разреши, а ако има такъв, това е защото той не е бил уведомен за него. Оттук до авторитарното управление има само една крачка. Хората са съгласни да има „силна ръка”, ако това ще реши ежедневните им проблеми. Според мен е налице специфичен неототалитарен дискурс, който върви успоредно с подмяната на информационния дискурс с наратив. Идеологическият дискурс вече все по-отчетливо стъпва на геостратегията и геополитиката, за мен това е тревожен симптом. По основната ос Изток-Запад в медийното поле ясно се отграничават русофилски, проевропейски, проамерикански, протурски (засега все още несмело прокрадващ се) дискурси. Все по-голяма част от социалните факти – от чисто политическите до културните артефакти – се артикулира през съответната идеологическа платформа. Новото е, че това вече минава през наратива, през персоналните разкази.

Що се отнася до социалните разделения – те вече придобиват размерите на пропаст в някои региони и в конкретни социални прослойки и това, естествено, нагнетява и акумулира напрежение. За да се превърне в мощна деструктивна сила, омразата трябва да се институционализира. Езикът на омразата е един от лостовете за това. Институционализирана и канализирана, омразата от чисто екзистенциален проблем се превръща в идеологическо оръжие. Мегаомразата по същество представлява умело трансформиране – съобразно конкретните социално-политически и икономически условия, на екзистенциалната омраза в социална омраза.

Според мен днес сме свидетели именно на това – как управляващите елити, в името на егоистични тяснопартийни и корпоративни интереси и в стремежа си да получат възможно най-голяма политическа и икономическа власт, използвайки изконните човешки страхове, генерират все повече и повече специфичен вид социална омраза. Намирам това за опасна тенденция, която може да излезе извън контрол и да доведе до изненадващи ситуации с трудно предвидим край. Когато населението е сринато емоционално, психически фрустрирано и действително живее бедно, много лесно се канализира омразата. Спомняте си какво се говореше – пенсионерите живеят с по 100 лв., а бежанците са с 1000 лв. Много лесно се влиза в популизма, много лесно се канализират тези потоци, а бедните са мнозинство – много бързо могат да блокират кръстовища.

Мисля, че недосегаемостта от закона много арогантно се демонстрира и това дразни страшно много на всички нива. Натрапва се моделът, че щом имаш пари, ти нямаш проблем – не само с образование и със здравеопазване, а и със закона. Веднага всичко се осигурява, знае се кой адвокат може да те измъкне. В неформалните мрежи това върви като част от новия фолклор. Всичко това се нагнетява, тоест хората се чувстват тотално незащитени.

Проблемите наистина са много сериозни, но те не са вътрешномедийни, в по-голямата си част са привнесени отвън. И докато тези чисто обективни отношения на медиите – характеристики, проблеми и специфики не бъдат отстранени, няма как медията да се реформира от само себе си. Тя е огледало на това, което е в държавата. Просто няма как да си олигархия и да имаш медия от демократичен, западноевропейски тип. Просто няма как да се случи. Същото важи и за хората, които работят там. Ние вече живеем в състояние на фрустрация. Колегите журналисти не са извън социума. Ние сме фрустрирани, притеснени, омъчнени да се сблъскваме с големи проблеми с деца, образование, възрастни хора, болници. Те са подложени на абсолютно същия стрес, плюс допълнителния стрес, който медията налага, защото спецификата на работа е такава. Натрупват се страшно много фактори.

Спорадично отделни журналисти излизат на протести, но това не довежда до някакви кардинални промени в медийната среда. Ако обаче се събере критична маса от хора, които искат промяна, това ще спомогне ли за качествена промяна на медийната среда? 

Корпорация не може да се промени така. Мисля, че в политическа партия по-лесно може да се пробие. Според мен транснационалните медии вече също работят като корпорации, още повече, ако собствениците са извън България. В момента, в който подписваш трудовия си договор, се съгласяваш с куп неща. На Запад е така – като попаднеш в „Би Би Си“ или в „Ройтерс“, ти казват даже какви словосъчетания можеш да употребяваш. Знае се каква е линията на вестника, знае се какво е субсидирането. И ти подписваш договор, което означава, че изповядваш тази ценностна система. А ако не я изповядваш, правиш компромис, което е твой проблем, заради заплащането. Във всеки случай, знаеш какво правиш.

Тук обаче няма предварително отчетливо зададени параметри. Те много бързо се менят, но това е заради смяната на собствеността. А и е илюзия това, че можеш да разрушиш тази строга йерархия нагоре, да стигнеш до началника. Има толкова много хора, които чакат за твоето работно място. Конкуренцията наистина е много жестока. Но не мисля, че статуквото може да се събори отвътре. Това може да се случи, само ако вътрешният протест е подкрепен от обществен натиск. Но тук общественият натиск липса. Социалната тъкан е много е резигнирана. Върви спасяване поединично. Вижте какво се случва в университета – не можем да се обединим да стачкуваме при 700 лв. асистентска заплата, а чистачката получава 560 лв. Всеки предпочита да работи и нещо друго, странично. Разруши се чувството за общност.

Референдумът в Швейцария много ме впечатли, тъй като показа, че швейцарците не желаят да бъдат освободени от такси, а са съгласни да продължат да ги плащат, защото така си гарантират обществена, качествена информация. И едно от заключенията беше, че това е предпазна мярка срещу фалшивите новини. Когато имаш една общност, която е готова да си плаща за качествена информация, това означава, че тя може да бъде някакъв регулатор. И това не е държавен, а финансов регулатор.

При западните медии не съществува ли друг проблем? Цензурата сякаш е замаскирана с политическата коректност. Как мислите?

Политическата коректност отдавна е идеология, много отчетлива, много категорична. Това, че ние сме на 111-то място в класацията на „Репортери без граница“ още нищо не означава. Повечето германски медии, например, затвориха форумите, където имаше много остри реакции по време на събитията в Кьолн. Вижте колко късно съобщиха за случилото се, а скандалът с изнасилванията в Телфорт бе отразен някак си маргинално. Нещата в Германия не са по-добри. Просто това са по-утвърдени демокрации, където има малко по-изградени социални мрежи, няма наплашени хора. Според мен там не е проблем на мнозинството да излезе, както във Франция, да се организира, да протестира. Докато тук все пак работи наслоеният страх: „А какво ще стане утре?”. Когато си свикнал, че можеш да бъдеш санкциониран за едно изречение или за една квалификация, или за един политически виц, много трудно се разрушават тези стереотипи. Както казва Уолтър Липман, стереотипът е много уютен. Знаеш, че не е много добре, но е сигурно. Мисля, че така или иначе в тези общества социалната енергия ще сработи. Инстинктът за самосъхранение го има и все пак се вижда, колкото и голям да е натискът отгоре.

Вие работите с много млади хора, които впоследствие отиват на работа в медиите. Къде смятате, че е коренът на проблема с функционалната им неграмотност?

Тестовата система не може да замени писането на съчинения и домашни. Всичко минава само през много четене и през много писане. Наистина ли ще извадят Емилиян Станев от учебната програма? Трябвало да вкарат съвременни автори. Но Емилиян Станев е цяла епоха, а и има невероятен език, който не може да влезе в главата ти през Венета Райкова, колкото и продавана писателка да е тя. Затова е най-търсена – защото е елементарна. Там просто всичко е едно към едно.

Учениците се затруднявали. Идеята е да се затруднят, да преодолеят затруднението, тогава се овладява езикът. Трябва да се мине през класиците, за да се стигне до Георги Господинов. Ние вървим отзад напред. Не знам дали това, което се случва в просветното министерство е политическа поръчка, но е много страшно.

Това не се ли дължи по-скоро на липса на компетентност, липса на ясна визия за развитието на образованието, отколкото на целенасочена политика на държавата в тази посока?

И аз мисля така. Мисля, че понякога стават фалове от некомпетентност, а не  умишлено, което е дори по-страшно. Предпочитам да ме работят политически и съзнателно.

Колкото и да е банално, а за съжаление всички истини са банални, проблемът е в образованието. Образованият човек трудно се поддава на манипулации, не вярва на фалшивите новини, оразличава посланията. Но когато бъркаш Ленин, Сталин, Чърчил или въобще не си ги чувал, когато студенцията дълбоко се замисля дали Хитлер е запалил Първата или Втората световна война, това значи, че ти можеш да посееш всичко в това съзнание. Това са хора с празни погледи, много слаба социална, обществена, политическа и историческа култура. Изобщо не влизаме в доктрините, самата фактология не се знае. 

С голям интерес изучавам „БГ мама”, където се лансира идеята, че децата се обременяват. Какво ще се обременят толкова тези деца? Ние сме учили на три срока, включително и в събота. Три пъти в годината съм правила класни. Имаше пет много сериозни матуритетни предмета, но никой от моето поколение не е увреден и не е пострадал от много учене. Идеологията е отделно – тя минаваше през литература и история, отчасти и през икономическа география. От 37 души от моя випуск, 34 влязохме още през първата година, на първо класиране, останалите просто не кандидатстваха в университет. Нямаше частни уроци. Продължавам да твърдя, че няма опасност един човек до 18-19 години да се преучи или психиката му да се увреди от много учене.

Отдавна е доказано, че четенето е най-сигурният антиманипулативен филтър, а и антидепресивен. Попадайки от ситуация в ситуация, от сюжет в сюжет, в един определен момент виждаш, че на теб нищо чрезвичайно не ти се е случило. Когато нищо не си чел, ти имаш усещането, че върху теб се стоварва най-голямата несправедливост на света. Само на теб ти изневеряват, само на теб не ти върви в любовта, само ти си беден, само ти си нещастен. Тогава психиката не издържа. Това не се случва при многото четене, ти подсъзнателно сравняваш моделите, освен че можеш да прекопираш социален опит. Ти се съпоставяш с различните герои. Това е много сложен механизъм.

Все повече способни, грамотни журналисти, дори и такива, които вече са утвърдени имена, се отказват от професията, за да пекат сладки… 

Да, и да бродират... Не съм предполагала, че ще се окаже такъв огромен натиск – партиен, всякакъв. Преди поне имаше една партия. Сега са няколко и става още по-зле. Просто се мултиплицира партийния принцип. Мен най-много ме плаши връщането на това нещо, което дори в 80-те години беше поотшумяло малко – на тоталните назначавания по класово-партиен принцип. Лозунгът „Винаги верни на партията” се актуализира. Само декларирайки това, правейки всякакви реверанси към шефа на партията, ти осигурява статут – депутатско място, министерско място, независимо каква е дипломата, каква е квалификацията ти. Тези партийни назначения и подмяната на един институционален апарат при всяко вземане на властта са по-страшни от 111-тото място на медиите. 

Защо искаме журналистите да се държат морално, защото имаме претенции към колегите си, които наистина изнемогват, а не към една Корнелия Нинова, която мина през СДС и от крайно синьо отиде в крайно червено. Защо това да е по-морално, питам аз? Значи има толерантност към политиците, те могат да сменят партии, докато си намерят мястото, че да направят кариера, а за журналиста не може да има толеранс.

Българският народ носи едни много големи травми – от робство, от тоталитарен режим. Народът неслучайно е станал такъв. Мен ме дразни друго – че няма тази културна журналистика, която да хване националното съзнание. Това би дало по-друго самочувствие. Но за съжаление, това вече е проблем на собствениците на медии.

Ако погледнете кои са най-четените статии в някой произволен сайт, то ще видите, че те са свързани основно с кръвопролития, убийства, изнасилвания. Културните новини едва ли привличат чак такава аудитория...

Това се изработва. Трябва просто да мине някакъв период от време. В Испания има розова преса – занимава се с емоционалния живот, но не с кревата, не с жълтото и с таблоида. Но така или иначе, във всичките западноевропейски журналистики има много сериозни раздели за литературна критика. Като се направи литературна класация, се формира литературен вкус. Къде е телевизия като „Арте”? Естествено, че тази дейност е дотирана, кой би могъл да печели от това? Държавата все пак трябва да дотира тази култура. Износ на култура се прави с пари, то е вид продукт.

Българската национална телевизия трябва да отдели малко време за българско кино и театър. Как може французите да имат програма за книги в рамките на три часа? Седят на една кръгла маса и говорят на висок френски език. Извинете, ама на мен тази „Панорама” ми омръзна. Само като чуя имената и веднага превключвам. Какво ново могат да ми кажат коментатори, които всеки път са абсолютно едни и същи? Всяка седмица ги слушам.

Освен че са едни и същи, се имитира плурализъм – канят се хора, които застъпват едни и същи гледни точки, макар да има заявка, че са на различни позиции. 

Там още преди много години Гарелов си беше признал, че въпросите се задават предварително. Там изненади няма, това си личи. Но дори и в зората на демокрацията все още имаше културни предавания като „Форум”, програма „Лик” на БНТ. А на „Библиотеката” така и не ѝ намериха място. Кой ще слуша за книги в събота в 10 ч. сутринта? Махнаха музикалния преглед, който вървеше всяка сряда. Всъщност това, което има БНТ като архив, е благодарение на този музикален преглед. Много ме плаши тази чалга, това все по-агресивно отреагиране.

Съвременният човек трябва да се подложи на медийна диета, преди да прави каквито и да било други детоксикации. Трябва най-напред да се очистиш от информационния шум, да се откъснеш от общуването със съвременните средства за комуникация – една седмица, която да прекараш в дивите Родопи без телефон, без интернет. Тогава вече режимът би сработил, диетата би имала лечебен ефект.