Пруският крал Фридрих II казва, че войната се нуждае само от едно: пари, пари и пак пари. Тенденциите в глобалната сигурност напълно потвърждават неговите думи. Сигурността на света е бизнес, политиката на държавите е заложник на частни интереси, като крайната цел са не просперитетът и жизненият стандарт, а парите, парите и още веднъж парите… Следва текст за няколко лица от тази действителност, превърнали сигурността в доходен бизнес, от който печелят баснословни суми, като продават на света страх.
Някъде в Северна Вирджиния, в района на община Маклийн, е разположен административният комплекс „Либърти Кросинг”, седалището на Националния център за борба с тероризма и на част от Службата към директора на националното разузнаване. Тук са имали късмета да попаднат само няколко журналисти, при това само след подписана клетва да пазят най-строга военна тайна. Комплексът много наподобява главната квартира на измисленото Поделение за борба с тероризма от поредицата на Робърт Лъдлъм за Джейсън Борн. Тук в този комплекс се събира целият масив от информации, свързани с терористичните заплахи срещу САЩ, а анализаторите на Националния център за борба с тероризма разполагат с повече от 30 отделни правителствени компютърни мрежи, всяка от които пренася повече от 80 уникални източника на данни – от ЦРУ, Националната агенция за сигурност, ФБР, Министерството за вътрешна сигурност, Агенцията за военно разузнаване и прочие… На базата на тези данни те създават т.нар. „Матрица на заплахата” (Threat Matrix) – свръхсекретен разузнавателен доклад, който всяка сутрин в 8:00 часа директорът на Националния център за борба с тероризма Матю Олсен представя в Белия дом на президента Барак Обама посредством телеконферентна връзка. Центърът за борба с тероризма поддържа и най-голямата в САЩ база данни за всички известни терористични организации и терористи и периодично публикува строго секретни брошури за опасността от терористични атаки. До голяма степен тази информация е позната за по-любопитните американци и професионалисти по света. Онова, което остава неизвестно и е доста забулено в тайнственост, е фактът, че половината служители на Центъра за борба с тероризма са… частни лица, които работят за различни фирми, собственост на бивши високопоставени топ ченгета. Тези „наемни шпиони” всъщност работят не за американското правителство, а за компании, част от системата на разузнавателните ведомства на САЩ . Някои от тези компании са познати и известни имена като Lockheed Martin или BAE Systems, други са забулени в мистерия като Booz Allen Hamilton, а има и такива, които са напълно непознати за външния свят като SAIC (Science Application International Corp.) или Dolarian Capital и Purple Shovel, за които ще стане въпрос по-долу. Общото между тях е фактът, че всички те са собственост на бивши високопоставени служители на разузнавателни служби, които, след като се пенсионират или след като напуснат службата, „аутсорсват” бившата си дейност към новите си фирми и отново продължават да работят задкулисно, но вече само и единствено заради печалбата и заради собственото си благополучие.
Замислете се върху следния факт: цялата база данни на антитерористичния център на САЩ се обслужва от частната фирма The Analysis Corp. (TAC) . Ако това име не ви говори нищо, имате оправдание. Защото такава фирма вече не съществува, тя е прекръстена на Sotera Defense Solutions. А с разрастването на борбата срещу тероризма Sotera стана част от Global Strategies Group (North America) Inc. Но нямате оправдание да не знаете кой е Джон Бренън, директорът на ЦРУ. Всъщност точно той е собственик на TAC и след като пое шпионското ведомство на САЩ, за да избегне конфликт на интереси, „скри фирмата си” в Sotera DF. Но пък остана на поста изпълнителен директор на Алианса за разузнаване и национална сигурност ( Intelligence and National Security Alliance – INSA), тоест той е шапката на целия частен разузнавателен бизнес и основен лобист на частния шпионски бизнес за държавни поръчки. Джон Бренън е агент от кариерата на ЦРУ, работил в системата на външното разузнаване като анализатор на арабския тероризъм повече от 25 години. Първоначално става личен съветник на президента Бил Клинтън, след което оглавява бюрото на ЦРУ в Саудитска Арабия, след това става началник-щаб на ЦРУ при Джордж Тенет, а по-късно и негов заместник след 2001 г. Между 2003 и 2004 г. е първият директор на новосъздадената структура Национален център за борба с тероризма, същата структура, чиято база данни се обслужва от неговата фирма TAC . Когато президентът Обама печели първия си мандат в Белия дом, Бренън става негов съветник по борбата с тероризма и тъкмо той ръководи операцията по ликвидирането на Осама бин Ладен. Неговата позиция е, че борбата срещу тероризма не е борба срещу „екстремисти”, а срещу „джихадисти” и всъщност САЩ са във война с исляма. Впоследствие това е и концепцията, която Вашингтон се опитва да наложи на целия западен свят.
Всъщност Sotera Defense Solutions е най-големият контрагент на антитерористичния център. Фирмата има сключени договори за предоставяне на анализи и експертиза с още няколко разузнавателни ведомства. Sotera прави анализи и за чуждите правителства, например правителството на Франция, което на базата на тези анализи след това решава да обяви „перманентна борба срещу тероризма”. Един любопитен детайл: броени дни преди атентатите в Париж Джон Бренън е имал среща със своя френски колега Бернар Бажоле, директор на Генералната дирекция за външна сигурност (DGSE). Естествено, в това няма нищо лошо, срещите между шефовете на разузнавателни служби от НАТО би трябвало да са нещо рутинно, особено в условията на терористични заплахи от страна на „Ислямска държава”. Необичайното е, че Бренън е разговарял с Бажоле в качеството си на „цивилно лице”, а не като директор на ЦРУ. Спомнете си, че той също пристигна в Украйна през април 2014 г. като „частно лице”, след което няколко дни по-късно избухна гражданската война. Всъщност Бренън има право на тези различни превъплъщения. Защото неговата фирма TAC става известна в средата на 90-те с разработването на първата база данни с терористи и терористични играчи, кръстена Tipoff. Тя е реализирана и поддържана за нуждите на Държавния департамент, но по-късно става част от базата данни и на ЦРУ, НАС, ФБР. След 2005 г. програмата е разширена и прекръстена на TTIC – Terrorist Identities Datamart Environment, като към нея вече са прибавени отпечатъци от пръсти и лицев контрол. В следващите години програмата е част от граничния контрол на всички пропускателни пунктове по границата на САЩ. Е, това е заслуга на сегашния директор на ЦРУ Джон Бренън. А сумата на контракта е 2,5 милиона долара. През следващите години обаче фирмата се утвърждава като основен партньор във всички мерки за борба с тероризма, а стойността на договорите за услуги скача от 5 милиона долара през 2001 г. на 55 милиона долара през 2011 г. до 120 милиона долара през 2015 г. Това става, след като фирмата TAC привлича в своя Борд на съветниците Джордж Тенет, бивш директор на ЦРУ, Алън Уейд, бивш шеф на информацията в ЦРУ, и Джон Ънг, бивш старши анализатор в агенцията. В интервю за „Вашингтон Поуст” Джон Бренън казва, че целта е неговата фирма да се утвърди като основен играч в отбора на правителството за борба с тероризма. В тази схема Бренън и Тенет са отличен тандем, тъй като те са приятели отдавна и работят заедно повече от 20 години. Бившите високопоставени агенти на тайните служби от правителствената администрация или висшите етажи на бизнеса са известни като rainmakers, хората, които са в състояние да гарантират на компанията неочаквано атрактивни сделки и постоянно носят пари в критични времена. В този бизнес сделките се сключват не просто между две компании, а между разузнавателна агенция и точно определен човек, на когото тя има вяра. „Експертите по сключването на контракти правят сделки с точно определени хора”, казва авторът на бестселъра „Аутсорсване” Р. Дж. Хилхаус. „Когато тези хора се преместят на друга работа, контрактите се преместват заедно с тях. Всъщност тези важни персони просто ходят навсякъде с контрактите, затова те са ценни за всяка фирма. Няма големи и малки фирми, има просто фирми, които успяват и не успяват да намерят своя rainmaker. Такива са правилата на играта. Всичко в този бизнес зависи от връзките. Без тях всяка фирма рискува да излезе от бизнеса, независимо дали предлага добър или лош продукт. Тенет никога не е блестял с особен бизнес нюх или изключителен интелект. Той просто разполага с най-добрите връзки и познанства, ползва се с влияние във Вашингтон, има достъп до всички етажи на властта и може да бъде полезен за всяка фирма. Това е огромен капитал”, споделя Хилхаус. Хора като Бренън и Тенет не са обикновени консултанти. Те и фирмите, които представляват, се явяват важни играчи на една общност, където властта се споделя поравно между частния сектор и агентите на държавата. В този смисъл назначаването на хора като Тенет на ключови постове в държавната администрация, а след това връщането им отново на ключови места в частния бизнес демонстрира една важна истина: че частните корпорации са де факто мениджъри на националната разузнавателна система, която до голяма степен вече е приватизирана. Всъщност схемата за аутсорсването на специалните операции на САЩ в борбата с тероризма, организираната престъпност, контрабандата с оръжие и наркотици е разработена също от фирмата на Бренън. В тази схема нищо не е това, което се вижда, и отговорността е размита до такава степен, че никога няма виновни за нищо. А единствената цел е печалбата.
АРА ДОЛАРИАН И БЪЛГАРСКАТА ВРЪЗКА
Ара Долариан е чест гост на софийския хотел „Шератон” и когато пътува до България, той най-често обича да работи и да се среща с бизнес партньори в бара в приземния етаж, точно до стриптийз клуба. Бизнесът му е деликатен: внос-износ на оръжие, най-вече АК-47. Между 2006 и 2015 г. той сключва сделки с „Арсенал 2000” и „Кинтекс” за над 14 милиона долара според американския разследващ журналист Арам Ростон. За важността и сериозността на българската връзка в бизнеса на Ара Долариан и фирмата му Dolarian Business Group свидетелства фактът, че на сайта му като офиси на фирмата пише: Фресно, Калифорния, Вашингтон Д.С., София, България. Офисът му в София се намира на площад „Възраждане”, но няма нито адрес, а само номер на мобилен телефон. Който, естествено, не отговаря на всяко позвъняване... Последната му сделка в българската столица е на стойност 588 000 долара и оръжието по нея е предназначено за „строго секретна операция”. Става дума за автомати AK-47, 12,7 мм тежки картечници ДШК, гранатомети, муниции. Това е оръжие, което представлява стандартен пакет за въоръжаване и обучение на „групи за бързо реагиране” като тези, обучавани за участие в сирийската война. Долариан разполага с лиценз за продажба на оръжие, въпреки че е разследван и срещу него се водят една дузина дела за нарушение на американските и международни закони. Историята на Долариан разбулва модела, по който Пентагонът разчита на малки, съмнителни фирми за осъществяване на оръжейни сделки, с които се снабдяват корумпирани, незаконни и нестабилни военни групировки, използвани за подривни операции в чужбина.
Известно е, че САЩ са най-големият производител и износител на оръжие в света. Но малко е известно, че те също така са и най-големият купувач на оръжие – от сериозните световни производители и най-вече от бившия комунистически блок. В усилията си да въоръжават и обучават „приятелски” бунтовнически групировки в стратегически важни региони, тайните служби на САЩ организират оръжейни доставки за тях, но след това изобщо не контролират кой в крайна сметка се ползва от тях. Парадоксът е, че статистиката за търговията с оръжие включва сделките само с крупно оръжие – самолети, стратегически ракети, радарни системи. Макар че немалки обеми и реално най-много смърт в модерната война сеят дребните оръжейни сделки – автомати, картечници, минохвъргачки и други „дребни оръжейни системи”. Според сайта SOFREF (военният вариант на Stratfor) през последните десет години с посредничеството на такива дребни оръжейни търговци като Ара Долариан САЩ са продали само в Афганистан 700 000 единици оръжие. След като ликвидираха иракската армия и полицията от ерата на Саддам Хюсеин в Ирак, САЩ са доставили 1 милион единици стрелково оръжие – най-вече съветско и руско производство. Тези сделки се финансират от Пентагона и се осъществяват от търговци като Долариан. Когато те бъдат разкрити, гръмва скандал, но винаги се намират нови търговци, готови да поемат тези сделки. Преди да започне да купува и продава оръжие, Ара Долариан се е занимавал с какво ли не – между другото и с търговия с прасета. През 2007 г. Пентагонът отпуска 300 милиона долара на невръстния 20-годишен плейбой от Маями Ефраим Дивероли, за да доставя оръжие и муниции в Афганистан. Дивероли е издънка на еврейска фамилия търговци на бронирани жилетки и военни аксесоари за полицията. Оказва се обаче, че оръжията за Афганистан са остарели, дефектни, негодни за използване. Дивероли е изправен пред съд и е осъден на 4 години затвор. В момента в Румъния за него се снима филмът „Оръжия и пичове” на режисьора Тод Филипс (трилогията „Големият ергенски запой”, „Голямото пътуване”, „Доброто старо време”) с премиера през август 2016 г. Провалът на Дивероли показва, че това е наистина сериозен бизнес и в Източна Европа търговците са истински професионалисти, които знаят как да изиграят пишман бизнесмените, които служат само за прикритие на истинските оръжейни сделки. На 4 януари 2010 г. Ара Долариан получава имейл: „Добро утро. Имате ли ПКМ-и от България?”. ПКМ означава „Модернизирана картечница Калашников”, българският модел е считан за един от най-добрите продукти. Имейлът е изпратен от частната охранителна компания SOC LLC, чиято главна квартира се намира в Шантили, щата Вирджиния, и основната й дейност е свързана с охраната на американски дипломати по света. Фирмата има договор с Държавния департамент за „услуги, свързани с личната защита по целия свят”. Но освен това фирмата има договор и за подсигуряване на охраната на агенти на ЦРУ при осъществяване на тайни операции – също в целия свят. Тоест SOC осигурява бодигардове на тайните агенти на САЩ и в това отношение е основен конкурент на прословутата Blackwater (сега Academy). Без да се бави, Долариан отговаря: „Стоката е готова за изпращане, чакам лицензиране от САЩ и България”. Този имейл е последван от договор на стойност 1 063 328 долара за доставка на българско оръжие, като получателите са в Ирак и Афганистан. Предмет на сделката са 1000 автомата AK-47 и 75 тежки картечници, както и 1 милион патрона. Фирмата Dolarian Capital два дни по-късно получава по сметките си депозит в размер на 531 664 долара и с тези пари Долариан би трябвало да оперира, за да осъществи сделката. Подобно на всички оръжейни търговци той купува оръжие на максимално ниски цени и го продава на максимално високи, за да си осигури най-голяма печалба. Фактурите са оформени по най-елементарен начин, сякаш няма нищо по-естествено от това една американска фирма да купува руско оръжие от друга, произведено от страна, сега част от НАТО. И с което може да се въоръжи цял батальон. Няколко месеца по-късно през август Долариан сключва още по-изгодна сделка. Dolarian Capital става подизпълнител на Turi Defense Group за доставка на оръжие на стойност 14 милиона долара за Националната дирекция по сигурността на Афганистан – тайните служби на Кабул, контролирани и финансирани от ЦРУ. Оръжието също ще бъде доставено от България, като посредник при изпълнението се ангажира и американското посолство в София. Доставката включва освен автомати още минохвъргачки, пистолети, тежки картечници и снайпери и тя е част от стратегическия план на президента Обама за укрепване на тайните служби на Афганистан за по-ефективна борба с талибаните. С тази сделка Ара Долариан се утвърждава след десет години лутане от търговец на свине като доставчик на оръжие за тайни операции на ЦРУ. А основен партньор в тази дейност са българските фирми „Кинтекс” и ВМЗ „Сопот”. Веднага след това Ара Долариан си прави коледен подарък, купува си луксозен имот от 1500 кв.м за сумата от 1,2 милиона долара. На бюрото си има снимка пред 7,6-метровата мраморна статуя на Фридрих Енгелс в двора на „Арсенал”, която за негово учудване продължавала да си стои и около която се провеждат тържествените мероприятия на завода. Със съдействието на Долариан авторитетното списание Guns & Ammo публикува на корицата си автомат „Калашников”, специално създаден за американския пазар, а заглавието гласи: „Не е ли това най-добрият АК в света?”. Долариан е добър познат с генералния директор на „Арсенал” Христо Ибушев, който обаче казва пред американско издание, че никога повече няма да прави бизнес с Долариан, защото е мошеник. Коронният му номер е да плати капаро, след което взема цялата стока и когато трябва да плати остатъка, изведнъж се изпарява и край – отказва да плати останалата сума. За този негов бизнес в момента срещу него се водят няколко дела. Но преди да ги изиграе, Долариан е напазарувал солидно от България. В статия на „Ню Йорк Таймс” от 3 август 1998 пише, че България (по онова време) се е превърнала в „оръжеен пазар за бунтовници и терористи от всякакъв политически, етнически и религиозен калибър”. По данни на Регистъра на ООН за конвенционалните оръжия България е един от най-големите износители на огнестрелно оръжие, като през последните осем години е продала 257 974 единици в чужбина. По този показател страната ни се нарежда на челно място с 27 000 автомата годишно – почти колкото Великобритания. САЩ не са в тази класация, защото не предоставят на ООН данни за своята търговия с огнестрелно оръжие. Възходът на България в този бизнес стартира с участието на страната в антисаддамовата „Коалиция на желаещите” и като жест на благодарност за тази подкрепа правителството на Джордж Буш предостави на „Арсенал” възможността да достави автоматично оръжие за новосъздадената иракска армия. Това е начало на остра конкуренция между търговците на огнестрелно оръжие и те бяха ангажирани в трескави совалки между източноевропейските производители. Това също е периодът, в който САЩ се превръщат в най-големия купувач на АК-27 в света. Фактите са отбелязани в книгата „Оръжието” на Кристофър Джон Чивърс, журналист от „Ню Йорк Таймс”, в която той цитира генералния директор на „Арсенал”: „Когато САЩ се ангажираха с тези покупки, се откриха огромни възможности. Много хора станаха милионери от това”. България е ключова страна в този бизнес заради качеството на своето оръжие. „Китай произвежда многократно повече оръжие, но никой не го иска”, пише в книгата си „Сенчестият свят” Ендрю Фейнстийн. Той споделя, че в доклад на Специалния генерален инспектор за реконструкция на Ирак (SIGIR) се посочва, че през 2006 г. в Ирак са доставени 370 хиляди ствола леко стрелково оръжие, голяма част от тях са били AK-47. На следващата година Сметната палата на САЩ открива „несъответствия” между броя на доставените оръжия според счетоводните книги и реалните оръжия в складовете в размер на 190 хиляди автомата, които просто са изчезнали. След като Обама идва на власт, оръжейният бизнес на България продължава да процъфтява и между 2009 и 2013 г. „Кинтекс” и „Арсенал” изнасят оръжие за 170 милиона долара. В доклада на Специалния генерален инспектор за възстановяване на Афганистан (SIGAR) за 2014 г. се посочва, че САЩ са доставили 83 000 AK-47 повече, отколкото има регистрирани служители, които имат право да носят това оръжие. Както и в Ирак, тук също са открити огромни „несъответствия” между счетоводните книги и наличностите в оръжейните складове: от 750 000 ствола, доставени от САЩ, 204 000 просто са се изпарили, липсват в лицензираните оръжейни складове. Причината е не само в това, че оръжието е изчезнало незаконно. Преди две години правителството на Афганистан постигна съгласие с Държавния департамент на САЩ да засекрети данните за доставките на оръжие и да не публикува официално документи за оръжейните сделки. Ендрю Фейнстийн пише в книгата си, че операцията на НАТО в Афганистан се е оказала истинска „манна небесна” за България и нейните оръжейници са били до такава степен затрупани с поръчки за сделки с огнестрелно оръжие, че в един момент те просто не знаели кои от тях са законни и кои не. Наложило се към посолството на САЩ в София да бъдат командировани допълнителни американски военни, които да следят как се осъществяват тези сделки. Всъщност необичайната активност на американския посланик Джеймс Уорлик е свързана и с факта, че по време на неговия мандат България е изнесла най-много оръжие с помощта на американски посредници. През лятото на 2011 г. военният аташе на САЩ в София одобрява сделката на Долариан за 14 милиона долара, която включва 5000 автомата АК-47, 500 картечници, пистолети, муниции. Американското посолство гарантира пред българското правителство на Бойко Борисов, че оръжието е предназначено само за Националната дирекция по сигурността на Афганистан. Но по-късно, когато Долариан е разследван за незаконни сделки, се оказва, че той е доставил само гранатометите и част от патроните, но 5000-те АК-47 така и не стигат до Афганистан. Не е ясно какво се е случило с тях. Един от източниците в разследването твърди, че те просто не са купени, защото Долариан е платил само капарото по сделката, без да финализира останалата част, и българските фирми просто не са му дали оръжието. Така или иначе сделката между Dolarian Capital и SOC се проваля и съдът трябва да реши чия е вината. Още една сделка на Долариан за 5000 АК-47 от Румъния има същата съдба – оръжието също изчезва от счетоводните отчети и не се знае каква е съдбата му. В момента Долариан е разследван за нарушение на федералните закони за търговия с оръжие (AECA) и международните регулации за оръжеен трафик. Но няма никакви официални данни за хода на разследването и кога Ара Долариан ще бъде изправен пред съда, ако това изобщо се случи някога. Защото въпреки съдебните процедури фирмата на Долариан продължава да действа, но вече в Сирия.
В началото на 2013 г. трима представители на сирийската опозиция и двама американски военни експерти създават първия лагер за обучение на бунтовници срещу режима на Башар Асад. Паралелно с това Командването на САЩ за специални операции иска да получи руско оръжие, което да бъде използвано за обучение на джихадистите. Следва схема на доставки, която е толкова сложна, че изобщо не може да й се хване нито началото, нито краят. Най-напред Пентагонът подписва договор с компанията Dyncorp International Inc., един от най-големите военни подизпълнители, които работят с поръчки и на Държавния департамент, и на ЦРУ, и на Военното разузнаване. Dyncorp привлича като подизпълнител канадската фирма Sterling Cross., основния частен партньор на канадския вариант на ЦРУ – Службата за разузнаване и сигурност. Канадците се съгласяват, след което се свързват с Dolarian Capital и подписват с тях контракт за доставка на руски оръжия от Източна Европа. Така сделката отново отива в ръцете на фирма, която американското законодателство преследва за измами тъкмо за такива сделки. Всичко се развива по познатата схема: Ара Долариан взема депозит от 300 000 долара и всичко приключва до тук. Адвокатът му твърди, че виновник за неизпълнение на сделката е фирмата Sterling Cross, която не му предоставя надлежно необходимите документи, за да може той да изпълни своята част от поръчката. Краят отново е предизвестен: сделката приключва във федералния съд. Но бизнесът на Dolarian Capital продължава: в новия си сайт той отново рекламира своите възможности и обещава да достави всякакво оръжие – от танкове T-72 до автоматични пушки M4.
КАК PURPLE SHOVEL ПРОВАЛИ ОБАМА В СИРИЯ
На 6 юни 2015 г. точно в 11:30 часа на полигона на ВМЗ „Сопот” в село Анево американецът Франсис Норуило загина, след като в ръцете му избухна боеприпас за гранатомет PG-7VM. Норуило, бивш морски пехотинец и оръжеен експерт, пристига в България предишния ден като част от търговска делегация на частната фирма Purple Shovel PLL, но иначе работи за компанията Skybridge Tactical. Американците искат да сключат сделка за покупка на 12 640 силно експлозивни противотанкови гранати, които трябвало да бъдат доставени на ислямските бунтовници в Сирия. При инцидента са ранени още един американец, един канадец и двама българи. Американската страна се опитва да прикрие инцидента, но въпреки това става ясно, че фирмата Purple Shovel играе централна роля в американската Програма за обучаване и въоръжаване на сирийските бунтовници. Преди това никой не е чувал за тази малка, тайнствена и малко известна американска фирма, чийто единствен предмет на дейност е покупко-продажба на остарели ръчни противотанкови гранатомети (РПГ), същите, от които успя да се спаси Алексей Петров през октомври. От българска страна партньор на американците е фирмата Algans, която през 2013 г. получава разрешение да ползва полигона, а също така има разрешение за търговия с оръжия, боеприпаси и взривни вещества със срок до 2018 г. Algans притежава и лиценз за износ и внос на боеприпаси от 2014 г. При разследването на инцидента се оказва, че фирмата Purple Shovel със седалище в Стърлинг, щата Вирджиния, всъщност е главен изпълнител на обявената от президента Барак Обама амбициозна програма за подпомагане на новите сирийски сили в Сирия „Обучение и екипиране” на стойност 500 милиона долара. В специално обръщение по телевизията от Белия дом американският президент тържествено обявява, че тази програма има за цел да обучава и въоръжава единствено „умерени сирийски бунтовници”, които ще бъдат проверявани щателно за връзки с „Ислямска държава”, след което ще бъдат тренирани да боравят с американско оръжие и ще бъдат снабдени с американско военно оборудване. През декември 2014 г. Конгресът одобрява финансирането на програмата и Командването за специални операции пристъпва към нейното изпълнение. През юли 2015 г. министърът на отбраната Аштън Картър обявява, че са усвоени 50 милиона долара и са обучени 60 сирийски бойци. Но два дни по-късно е съобщено, чеговите войници. На 9 септември командирът на силите за борба с тероризма към Централното командване генерал Лойд Остин е принуден да признае, че на практика парите са похарчени, но програмата се е провалила и само „4 или 5 елитни бойци са се включили във войната срещу „Ислямска държава”. Но още по-шокиращото разкритие идва, след като са представени резултатите от разследването на инцидента с Purple Shovel. Оказва се, че фирмата, сключила договори за доставка на оръжие, всъщност е купувала евтини и остарели руски оръжия, оръжейни системи и боеприпаси от складове в Източна Европа, но ги е продавала на тройно по-високи цени и е извличала солидна печалба. На заседанието на Конгреса са изнесени шокиращи факти, според които САЩ се оказват най-големият глобален купувач и търговец със съветско и руско оръжие и тази практика продължава поне от десет години под прикритието на Пентагона и ЦРУ. Фирмата Purple Shovel всъщност е офшорка, регистрирана през 2010 г. в щата Делауеър от Бенджамин Уорел, бивш високопоставен офицер от военното контраразузнаване в периода 1993–2001 г. Той е работил в най-секретния „Отряд 902” на военното разузнаване, чието командване е във Форт Мийд, щата Мериленд, в комплекса на Агенцията за национална сигурност. Задачата на този отряд изцяло е свързана с борбата срещу тероризма и шпионажа: „пълен спектър от контраразузнавателни дейности, разкриване, идентифициране, обезвреждане и вербуване на агенти от чужди разузнавателни служби, както и борба с терористични групировки и внедрени чужди елементи”. След като напуска, Уорел е привлечен на работа към американското правителство, а след това е посредник при сключване на оръжейни сделки на Пентагона и ЦРУ с частни фирми. През 2008 г. Бенджамин Уорел и съпругата му в разгара на финансовата криза обявяват „личен фалит”, след което той сключва споразумение по съдебен ред дълговете му да бъдат опростени, а през юли 2012 г. Уорел вече излиза на чисто. В рамките на разследването на инцидента в България адвокатът на семейството Маргарет Карланд твърди, че фалитът е причинен от сериозно заболяване на член на семейството, но „поради дълбоко личния характер на проблема повече информация няма да бъде дадена”. На 13 декември 2014 г., на следващия ден, след като Конгресът одобрява финансирането на Програмата за обучение и въоръжаване на сирийските бунтовници, Бенджамин Уорел е извикан в кабинета на генерал Лойд Остин. Предлагат му два договора на обща стойност 50 милиона долара за покупко-продажба на руско оръжие от Източна Европа. До този момент приходите на фирмата Purple Shovel не надхвърлят 2 милиона долара, а Уорел разполага само с шестима служители. Първият договор е за 23,5 милиона долара и е за обучение и екипиране на сирийски бунтовници, като впоследствие се добавя и доставката на електроника – компютри и арабски клавиатури. Сумата набъбва до 31 милиона долара. Вторият договор е за сума от 26,7 милиона долара и е за доставка на „чуждестранно оръжие и муниции”, като за разлика от първия контракт този е спечелен на публичен търг, макар той да е организиран така, че да не е възможно друг да спечели. В самия договор е записано, че поръчката е за 12 640 противотанкови гранати от типа PG-7VM, както и съответните гранатомети. Цената, предложена от българската фирма, е изключително конкурентна и се очертава сделката да бъде много изгодна. Проблемът е, че боеприпасите са много стари – от 1984 г. За разлика от патроните гранатите са много деликатни и изискват специални условия за съхраняване, които, ако не се спазват, боеприпасите дефектират. Освен това сделката включва и 6240 по-големи противотанкови гранати SPG-9. През 2004 г. у нас е одобрена Националната програма за утилизация, която трябва да се осъществи на 4 етапа и да унищожи 75 000 тона стари, негодни и дефектни боеприпаси. Другите страни от бившия Варшавски договор отдавна са решили този проблем, като са закупили модерни съоръжения за утилизация, и процесът при тях е минал без инциденти. Но ние, тъй като по природа сме гении на лисичия бизнес, вместо да закупим техника и технология за утилизация за около 35 милиона долара, се полакомяваме да подарим този бизнес на 17 шуробаджанашки фирми, които да превърнат тези експлозиви в старо желязо и да го продадат за вторични суровини срещу обща печалба от около 5-6 милиона долара. Чуждите фирми, които ни предлагат модели за утилизация, са отхвърлени от правителството, но те предупреждават, че това е много опасна авантюра с фатални последици. Всички знаем, че за последните 10 години са станали 16 тежки инцидента при утилизацията на тези боеприпаси, загубите от които според експертите са за около 20-30 милиона лева. От което хитрите фирми се оказват в капан и излизат на загуба. Затова решават останалите около 6000 тона да пласират чрез такива сделки, като тази със злополучната операция на Purple Shovel.
Противотанковите гранати от 1984 г. са с отдавна изтекъл срок на годност, а това означава висока степен на опасност, тъй като боеприпасите могат да се взривят от само себе си. При такива случаи фирмите използват специалисти или бивши военни, които знаят как да тестват боеприпасите. Това именно се случва на полигона в Анево. Сделката обаче е била изгодна и за двете страни – българската фирма продава изгодно негодни боеприпаси, американската фирма прави добра сделка, а доставката така или иначе отива на бойното поле, така че експлозиите с тях могат да бъдат вписани като инциденти. Освен това търсенето на този тип оръжие е много голямо, а предлагането е ограничено. Загиналият американски експерт Франсис Норуило е от Тексас. Той е бивш командос от морската пехота и е много добре подготвен. Той обаче не познава руското оръжие и поради това целта му е да получи обучение на полигона в Анево да борави с тези остарели боеприпаси, за да може след това да преподава в Сирия в рамките на програмата „Обучение и екипиране”. Семейството му също не е уведомено как точно е станал инцидентът, затова бащата Джо Норуило споделя пред „Вашингтон Поуст”, че очаква с нетърпение заключението на българската прокуратура и на американския експертен екип, което трябва да е известно до края на годината. Фирмата SkyBridge Tactical, за която е работил Норуило, не провежда разследване и изчаква разследването, за да реши дали трябва да се плаща обезщетение. Този инцидент се оказва много сериозен удар по фирмите, търгуващи с руско оръжие, защото България е основен доставчик за тези оръжейни системи, и според Лий Толсън, директор на фирмата Regulus Global, също със седалище в щата Вирджиния, „България е източник на голяма част от оръжието, с което воюват бунтовниците в Сирия”. Лий Толсон знае, защото неговата фирма е основният подизпълнител на много договори на Purple Shovel.
БИЗНЕСЪТ НА СЕМЕЙСТВО ЕРДОГАН
На 24 юни 2014 г. синът на турския президент Билал Ердоган, президент на компанията BMZ Group, купува петролния танкер Mecid Aslanov от фирмата Palmali Denizcilik срещу сумата от 35 милиона долара. В следващите десет месеца флотилията на BMZ набъбва и в корабостроителницата Türkter в истанбулския квартал Тузла Palmali Denizcilik доставя още 10 танкера с доста звучни и дори поетични имена, като Poet Qabil, Begim Aslanova, Armada Breeze, Shovket Alekperova... Тази флотилия е закотвена в турския пристанищен град Джейхан, който е изходът на петролопровода Киркук–Джейхан (от Ирак) и където всеки ден пристигат десетки петролни цистерни, след което се товарят на танкери. От началото на тази година нефтът се товари само на танкерите на BMZ Group. От другата страна на Средиземно море е разположено израелското пристанище Ашдод, където пък се подвизава друг корабен магнат – това е Бурак, другият син на Ердоган, който разполага с дузина кораби, с които извършва търговски курсове на ръба на риска. Според турския вестник Sözcü синовете на турския президент много умело използват политическия курс на баща си, за да си осигурят солидни печалби. Само един пример: въпреки че Ердоган критикува остро политиката на Израел спрямо палестинците в Газа, неговият син непрекъснато снове и осъществява търговски сделки, благодарение на които стокообменът между Турция и Израел от 2002 до 2014 г. е скочил 400 процента! Корабът на Бурак Ердоган Safran 1 домува постоянно в пристанище Ашдод и от там редовно транспортира американски стоки за Египет, въпреки че Реджеп Ердоган не поддържа връзки с режима на генерал Сиси в Кайро. Другият му кораб G. İnebolu до края на ноември редовно снове между Новоросийск в Черно море и сирийския пристанищен град Тартус, въпреки че официално Анкара не признава режима на Башар Асад. От началото на ноември Регионалното правителство на Кюрдистан увеличава доставките на петрол до израелския пристанищен град Ашкелон през нефтопровода Джейхан. За тези доставки отговаря отново Билал Ердоган. Заедно с баща си той е разследван за корупция в края на 2014 г., но, естествено, двамата са оправдани. След свалянето на руския боен самолет Су-24 бизнесът на Билал Ердоган излиза на бял свят. Става ясно, че заповедта за свалянето е дадена лично от турския президент по настояване на сина му, който бил бесен, че откакто Русия е започнала бомбардировките срещу позиции на джихадистите, в Северна Сирия са унищожени 1000 цистерни, които транспортират контрабандния петрол на „Ислямска държава”. Тези цистерни стигат до Джейхан и Бейрут, където танкерите на Билал Ердоган стоят закотвени на строго охранявани пристани и извозват след това петрола на джихадистите за... Япония. Танкерите му пътуват под малтийски флаг, а договорите уж са сключени от японски компании. Турският вариант на Anonimous, известен с името Фуат Авни и прочул се с изобличителните коментари в социалните мрежи, пише още на 18 ноември, че шумът, който турските медии вдигат около „нарушаването” на турското въздушно пространство от руски самолети, има само една цел – да се подготви общественото мнение за неизбежното – сваляне на руски самолет. Посланието е еднозначно: Русия може да бомбардира колкото си иска района на Латакия и вътрешността на Сирия, но не и района на сирийско-турската граница. Защото оттам минават контрабандните цистерни на Билал Ердоган, оттам Турция снабдява с оръжие терористите за борба срещу режима на Башар Асад. След намесата на Русия и тежките удари срещу бригадата „Султан Абдулхамид” (на името на последния отомански владетел) турските игри с ИДИЛ са изложени на риск. А с това и бизнесът на семейство Ердоган. Преди това конвоите са „бомбардирани” от американски самолети, като операциите са превърнати в пълен цирк: преди всяко нападение американски хеликоптери пускат бюлетини с предупреждение хората от конвоите да се оттеглят на безопасно разстояние, защото „след 45 минути започват въздушните удари”. По тази схема за последните три години при рейдовете са „ликвидирани” 286 незаконни конвоя на ИДИЛ. Докато руските самолети след 13 ноември, когато атакуват първия конвой от цистерни на ИДИЛ, само за две седмици унищожават напълно 1000 цистерни.
КОЙ Е НЕДЖМЕДИН БИЛАЛ ЕРДОГАН
Най-малкият син на турския президент е роден на 23 април 1980 г. След като завършва елитната гимназия „Картал Имам Хатип”, през 1999 г. продължава образованието си в САЩ. През 2004 г. завършва училището за политика „Джон Кенеди” към Харвардския университет, след което започва работа в Световната банка. През 2006 г. се връща в Турция и започва собствен бизнес, като става един от тримата главни акционери в корпорацията BMZ Group Denizcilik. От този момент компанията за морски транспорт започва да се развива много бурно. Тя е основният посредник при продажбата на контрабанден петрол, от който ИДИЛ реализира годишна печалба от близо 400 милиона долара. Тази компания също така участва и в схемите за контрабанда на културни артефакти от древната история на Сирия. Гюрсел Текин, лидер на опозиционната Републиканска народна партия, разкрива на пресконференция в Анкара, че схемата за бизнеса на Билал Ердоган е разработена на най-високо ниво. Турският президент гарантира, че Билал ще бъде недосегаем, докато той е начело на държавата. Сюмейе, дъщерята на Реджеп Ердоган, също печели от войната в Сирия, като поддържа таен лагер с лазарет на турска територия, в който се лекуват ранени бойци на ИДИЛ, които след това се връщат отново да се сражават срещу правителството на Асад. Любопитното е, че Сюмейе изповядва алауитски ислям точно като сирийския президент Башар Асад, заради който салафитите искат да го свалят от власт. В началото на ноември бойци от кюрдската армия Пешмерга залавят турския гражданин Рамазан Бигол, който се опитва да се добере до контролираните от джихадистите територии, за да се сражава на страната на ИДИЛ. При разпитите той разказва, че е обучаван в таен лагер в околностите на турския град Коня, който е контролиран от сектата „Исмаилия”, която оказва финансова подкрепа и набира доброволци, които да се сражават на страната на ИДИЛ. Твърди се, че тя е свързана с Реджеп Ердоган. Малката дъщеря на турския президент Езра е женена за бизнесмена Берат Албайрак, президент на бизнес корпорацията Çalık Holding. Всъщност той е известен повече с това, че благодарение на ходатайството на Ердоган поема този пост през 2007 г., когато е едва 26-годишен. Макар че работи в холдинга още от 1999 г., тъй като баща му (известният турски журналист Ахмет Албайрак) е много добър приятел с основателя на холдинга Ахмет Чалик. Иначе това е една от най-тайнствените и загадъчни бизнес групи, която неизменно печели тлъсти държавни поръчки. Годишните печалби на Çalık Holding са над 1 милиард долара, а най-доходоносното перо е строителството на електростанции. Когато Путин казва, че ответните мерки на Русия ще засегнат болезнено Ердоган, той има предвид тъкмо Çalık Holding, който е определен за основен оператор на стратегическия проект на Турция – строителството на тръбопровода „Самсун–Джейхан”. Според Толга Танис, кореспондент на вестник „Хюриет”, Берат Албайрак е собственик на компанията Powertrans, на която през 2011 г. тогавашният премиер Реджеп Ердоган предоставя „ексклузивното право” да търгува с кюрдския петрол от района на Киркук, който е доставян с цистерни до Джейхан, а след това транспортиран до Малта. Търгът за превоза на петрола с цистерни е спечелен от... Ахмет Чалик, собственик на Çalık Holding. В началото на декември министърът на информацията на Сирия Омран ал-Зуби коментира на пресконференция в Дамаск: „От началото на годината цялото количество петрол, добивано от кюрдите и от ИДИЛ, отива в крайна сметка при една фирма, собственост на сина на Реджеп Ердоган. Това е причината, поради която Турция реагира толкова нервно, когато Русия започна да унищожава конвоя от цистерни, с които се осъществява тази контрабанда. Когато загубите им стигнали 500 цистерни, синът на Ердоган побеснял, а когато вече станали 1000, вдигнал скандал на баща си и поискал от него да действа, иначе бизнесът му отивал по дяволите”. След него бившият главен съветник по националната сигурност на Ирак Моуфак ал-Рубайе казва: „Турция помага на бунтовниците да продават контрабандно иракски и сирийски петрол по 20 долара, което е почти половината от световната цена”. Схемата според Ал-Рубайе е следната: „Петролът се извозва с танкери от Джейхан, най-често два, като единият е пълен с петрол, а другият - празен, за да е по-трудно да бъде проследен пътят на танкерите. От Малта петролът постъпва в италианска рафинерия, собственост на един от най-големите спонсори в италианския футбол, където суровината се обработва, след което се продава по цени от 30–35 долара за барел”. Според френския геополитически политолог Тиери Мейсан след началото на войната Реджеп Ердоган организира „грабежа на Алепо, индустриалната столица на Сирия, откъдето банди на туркмените под командването на лидера на „Сивите вълци” Девлет Бахчели извозват машините от 8000 завода и предприятия и ги изнасят в Турция, а обратно връщат 2000 камиона оръжие и муниции. Освен това Турция инсценира унищожаването на археологически артефакти, за да привлече вниманието на света и да се яви в ролята на спасител на древното историческо наследство. След това с подкрепата на директора на Управлението на военното разузнаване на Франция (DRM) генерал Беноа Пуга организира създаването на международния пазар за археологически артефакти в Антиохия. Френските и турските тайни служби са замесени също така в организирането на най-голямата провокация срещу режима на Башар Асад – химическата атака в района на Гута, край Дамаск, за която първоначално бе обвинен режимът на Асад. Мейсан твърди, че стратегията на Ердоган е разработена тайно през 2011 г. в координация с бившия френски външен министър Ален Жупе и тогавашния турски колега Ахмет Давутоглу, който сега е премиер. Планът предвижда услуга за услуга: Франция активно ще работи за членството на Турция в ЕС, а в замяна на това Реджеп Ердоган ще трябва да развали добрите си отношения със Сирия и да застане срещу своя съюзник (заради кюрдите) в региона Башар Асад. След като Жупе загубва поста си, Франция сменя тактиката, но Ердоган вече е отишъл твърде далеч и трябва да продължи сам да действа в сирийското блато, обвързвайки своята политика с фундаменталистите от ИДИЛ.
В съвременната война няма победители и САЩ най-болезнено изпитват това. Но горчив опит имат също Франция, Русия, Израел... Политиката на Ердоган спрямо Сирия и Асад е поредният пример за това, че в тези войни всички са губещи. Външната политика на Турция реално се превръща в пълен фарс и търпи абсолютен провал заради финансовите машинации на Ердоган и неговото семейство.