Появата на „жълтите жилетки“ във Франция е „червен картон“ не само за френската левица. Протестното движение в страната на Волтер показа ясно, че тази европейска левица, която мобилизираше народните маси, си е отишла безвъзвратно. Днес тя е стара, сбръчкана, прегърбена и с шкембе. Като млада бе красива и привлекателна. Нещо като Брижит Бардо днес и преди 60 години. Левицата бе трибун. Говореше за бедните. Защитаваше бедните. Трудовите хора дори и да нямаха илюзии се чувстваха представени в публичното пространство. Това не бе никак малко. Това им позволяваше да живеят макар и трудно, но достойно. Защото в живота не всичко е само хляб. Достойнството е необходимост. То е съизмеримо с хляба. Човекът с достойнство живее чисто и ясно.

Голямата трагедия на левицата е, че веднъж дошла на власт, тя се изправя пред икономическите и социални реалности. И още от самото начало започва да се срамува от своята предизборна програма, с която е била в опозиция. Винаги е по-забавно и по-лесничко да се протестира. Далеч по-трудно е да се управлява. Формулата „Само да свалим десницата, а после ще видим, ще се оправим“ вече не работи. „Жълтите жилетки“ не харесват френската левица. Не й вярват. Затова са на улицата. Левицата „сее“, когато изкарва на улицата хората да протестират. И им вдъхва вяра, че като дойде на власт ще приберат „реколтата“. Левицата в опозиция обявява капитала за свой враг. За да бъде избрана. А като вземе властта незабавно започва да се прегръща с финансите. Забравя за своите „жълти жилетки“, които са гласували за нея.

Европейската левица е болна от една стара болест наречена „неотроцкизъм“. Нейното име днес е „соросоизъм“. Тази лицемерна болест я повали. Тя я състари и сбръчка. Троцкистите и соросоидите качиха левицата в инвалидна количка. Тя все още се преструва, че е жива. Но едвам достига с инвалидната количка до предградията, до малките градчета и села. Търси млада и свежа плът. Но все по-безуспешно. Прибира при себе си само млади соросоиди и джендъри. В най-добрия случай откровени кариеристи. „Жълтите жилетки“ са доказателство, че днешната френска левица е тежко болна, на смъртен одър. И не само тя. „Жълтите жилетки“ и техните идейни последователи в Европа в по-голямата си част са бедни хора. Те имат много ниски доходи. Трудно свързват двата края. „Жълтите жилетки“ инстинктивно осъзнаха, че френската левица е изчезнала. И не само тя, не само френската. „Жълтите жилетки“ не виждат в левицата своя говорител. Те не смятат, че левицата ги представлява. Тя не им вдъхва надежда за бъдещето, в което ако не друго, то поне ще могат да се надяват на достоен живот. За европейската левица „жълтите жилетки“ и други подобни престанаха да съществуват. И затова „жълтите жилетки“ излязоха по улиците и площадите. За да покажат, че съществуват, че имат проблеми, че нямат свое легитимно представителство.

Какво може да се очаква от една палеативна и неотроцкистка левица? Нищо. Шоуто, което тя предлага, е естрада издигната на гробището на историята. Комунистическите партии са се превърнали в екзотични лилипути изпразнени от съдържание. Социалистическите партии, за да продължат илюзията, че са живи, се примириха с избора на „гражданска квота“. Така е не само в България. И нещата няма рязко да потръгнат с една популистка гримаса на 1-ви май. „Гражданската квота“ няма да плаща партийния членски внос вместо редовите социалисти. Нито в буквален, нито в преносен смисъл. Изплашени от случващото се старите хора с леви убеждения гледат напрегнато този спектакъл. Те инстинктивно не желаят да участват в него. Жизненият опит им подсказва, че това не е тяхното, че има нещо тежко объркано, много фалшиво.