Интервю с Ролан Юро, бивш дипломат. Юро е сътрудник на Филип Сеген (председател на френския парламент), а по-късно член на кабинета на министър-председателя Едуар Баладюр (при президентството на Митеран). Писател и член на ръководството на фондация „Шарл дьо Гол”.

Атлантико : Смущаващите условия, при които беше спечелена победата на партията на Ердоган на неотдавнашните парламентарни избори в Турция, създадоха истинско вълнение в Европа. Освен това турският президент продължава да оказва натиск върху Европейския съюз (по въпроса за мигрантите например) и в по-широк смисъл върху международната общност (последната среща на Г20 беше в Анталия). Защо? Какво превръща турския президент в неизбежен събеседник?

Ролан Юро: Победата на партията на Ердоган изглежда много изненадваща, тъй като той бе станал много непопулярен в собствената си страна и прогнозите за него не бяха благоприятни. Поради това има съмнения, че изборите са били нечестни и некоректни или най-малкото, че държавният и религиозен апарат, които са зависими от Ердоган, са били тотално мобилизирани с цел да подменят резултата. Като се има предвид, че Ердоган е една от големите пречки за мира в този регион, всъщност можем да бъдем шокирани и преди всичко обезпокоени от този резултат. Както и една част от турския народ, която се готвеше да празнува неговата загуба. Този резултат е преди всичко риск за Турция. Един възрастен турчин от Анадола ни каза скоро, че с този избор Турция е на път да се превърне в Саудитска Арабия! Но аз от своя страна съм още повече шокиран от факта, че решаващата подкрепа за Ердоган беше дадена от Ангела Меркел, която няколко дни преди вота отиде в Анкара, за да обещае на Ердоган всякакви неща: подновяване на преговорите за прием на Турция в Европейския съюз, свободно придвижване на турците в Шенгенското пространство, увеличена финансова помощ. Тази подкрепа е смайваща, след като се знае за пагубната роля, която Турция играе в конфликтите в Близкия Изток: на кратко – в Южна Турция преминават два противоположни, но еднакво опасни потока. Единият минава от Запад на Изток, по него се движат хиляди джихадисти, които идват от целия свят, за да подкрепят Ислямска държава. Другият е от Изток на Запад, по него преминават хилядите сирийски или иракски бежанци, които стигат крайбрежието на Мала Азия, за да се опитат да преминат с корабчета в Гърция.

Не само че Ердоган ги оставя да преминат, но има сериозни причини да вярваме, че той стимулира и окуражава преминаващите. Южна Турция, каза скоро един журналист, критик на Ердоган, се е превърнала в булевард на джихадистите. Ако първият поток, този на джихадистите, бъде спрян, мирът ще се възстанови бързо в Сирия. Ако вторият поток също спре, Европа няма повече да е изправена пред огромния проблем с бежанците. Това показва колко вредна личност е г-н Ердоган. И Ангела Меркел му помогна да бъде преизбран! Уточнявам, че идващите в Европа, не са тези два милиона сирийски бежанци на турско-сирийската граница, защото те са затворени като в истински концентрационни лагери, нямат и едно су, което да дадат на каналджиите, и нямат друг избор освен самите те да станат каналджии, както бащата на малкия Айлан. Сирийците, които идват в Европа са част от дребната буржоазия на Дамаск. Те се качват на автобус на сирийската граница (организирани са специални линии) до пристанището Триполи в Ливан, след това взимат кораб за Западна Турция, след което се опитват да преминат в Европа. Това им струва между 5000 и 10 000 евро. Докато, ако мадам Меркел, която прилича на молителка, вдигне санкциите срещу Сирия и им даде визи, биха могли да хванат без риск полет за Берлин за 500 евро. Това показва каква нехуманност се крие зад претенциозната увертюра на г-жа Меркел. Потокът от хора не съществуваше преди лятото. Той започна това лято. Потокът е организиран от мафия каналджии, но е защитаван (казват) от турските тайни служби и други. Като негатив на турския президент може още да се добави и обидната реч, която той държа пред своите сънародници емигранти в Брюксел и Страсбург, това е обидно за Франция и обидно за Европа. И защо тогава на турският президент, въпреки неговата силна враждебност към нас, му се позволява да оказва натиск върху Европа, а също и върху НАТО? Трябва да се има предвид до известна степен и европейското двуличие, чиито последствия стават все по-сериозни във всички области. Видяхте непоследователността на Меркел, познавате мекушавостта на Оланд. Трябва да се каже: няма вече пилот в самолета на Западна Европа. Но Ердоган не би притежавал такава увереност, ако не разполагаше с дискретната, но определена подкрепа на САЩ. Неговите интереси съвпадат с тези на Вашингтон: той е (не винаги, но често) против руснаците, той е против Сирия на Башар Асад. Той играе срещу Европа, но вярвате ли, че САЩ желаят толкова много доброто на Европа? Посланиците на САЩ настояват Европа да поеме религиозното и културното си разнообразие: Ердоган е добър инструмент на тази политика. Като се има предвид, че Вашингтон е склонен да пази Турция в НАТО, ето защо се съобразява с нея. Това, че срещата на Г20 се състоя в Турция е безспорен знак за подкрепата, която Вашингтон оказва на Ердоган. Съюзът на Турция и Израел дълго време беше солиден, въпреки, че дълбоко в себе си Ердоган ненавижда еврейската държава. Отношенията напоследък се развалиха. Но е възможно да е останало нещо. Ердоган се ползва също от подкрепата на монархиите в Залива.

Атлантико : Кои са рисковете в кратък и по-дълъг план за Европа да поддържа съюз с една личност като Ердоган? Пресилено ли е да се счита, че Европа има толкова сериозни противоречия с Ердоган, колкото и с Башар Асад?

Ролан Юро: Очевидно е, че Башар Асад ни причинява много по-малко проблеми отколкото Реджеп Ердоган. Разбира се режимът на Башар Асад, както онзи на Саддам Хюсеин, или на маршал Ал Сиси в днешно време, е диктатура. Но има и други диктатури и аз не съм сигурен, че тя е по-лоша от останалите, предвид уважението към религиозните малцинства, което винаги е съществувало в Сирия. Освен това, след като Сирия  изтегли военните си части от Ливан, Башар Асад няма амбициия извън своите граници. Той не претендира за световна империя. В близко минало, той никога не ни е създавал какъвто и да е проблем (това включва и Израел), напротив, ние му създадохме проблеми, на първо място Вашингтон, но и Париж също. Но Ердоган, напротив, афишира своите империалистически намерения и амбиции. Преди да вземе властта през 1999 година, той повтори думите на един турски поет: «Минаретата са наши щикове, куполите – наши каски, джамиите са наши казарми и вярващите са наши войници!» Това е достатъчно, за да тръгнеш отново да завоюваш Европа. Ердоган остро възприема унижението, което е споходило турските султани, когато са тръгвали да покоряват Европа след завладяването на Константинопол, съответно през ХVI и XVII век, когато са били спрени в битката при Лепанто (1571 г.) и пред стените на Виена (през 1683 г.). Това е вторият опит за ислямизиране на Европа след този през 732 година, който се е провалил в Поатие. Ердоган иска да направи трети опит: като влезе в Европейския съюз и като насърчава масовото навлизане в Европа на мюсюлмани, разчитайки на нашия упадък, който не е тайна за него. Ердоган се надява ислямът да бъде доминиращ в Европа. Турците не са разпръснати само в Европа, те са владяли и една голяма част от арабския свят: свалянето на Асад и поставянето на протеже в Дамаск ще бъде за Ердоган начин да отмъсти за нанесеното поражение на турците през 1917 година, когато полковник Лорънс и шерифът на Мека Хюсеин са завладели отново Дамаск в полза на арабите… Но Европа не за първи път обърква своя враг. Да можеш да разпознаеш врага си, това е цяло изкуство в света на политиката. Тези, които бъркат своя враг, трябва да се приготвят за определени нещастия. Има ли избор Европа? Има ли друга стратегия освен тази, която продължава да се прилага спрямо Ердоган? Разбира се, че има друга възможна стратегия. Това предполага от страна на европейците по-голяма смелост, когато оценяват Ердоган, и също така да не се оставят на корупционните действия, които извършват някои западни столици. Това предполага също, преди всичко и едно еманципиране спрямо САЩ, които са без съмнение съучастници на Ердоган. Но и за това е необходима смелост. Бихме могли да си представим, че за да се противопоставим на политиката на Ердоган, ние европейците можем да разчитаме малко повече на Владимир Путин. Тъй като въпреки че той направи неуспешни опити да сближи Москва и Анкара през последната година, има всички основания да се съмнява в Турция, която е един вечен враг на Русия. Какво да се прави? Просто е. Вместо да се обещава както мадам Меркел (в замяна на други обещания на Ердоган като това да воюва с Ислямска държава, които очевидно не бяха спазени), трябва да се заплашва. Да кажем просто: Ако не спрете двата потока, джихадистите, от една страна, и бежанците, от друга, а ние знаем, че имате средства да го направите, ние ще прекратим всички предимства, които Турция извлича от ситуацията на кандидат-член на Европейския съюз – преференциални тарифи, изобилно субсидиране и т.н. Но за да се държи подобен език, трябва онези, които ръководят Европа, в Брюксел, Берлин и Париж, както и управляващите във Вашингтон, да не подкрепят тайно плановете на Ердоган: да поддържа Ислямска държава и Ал-Нусра (още Ал Кайда) в Сирия за свалянето на Башар Асад и да докара в Европа евтина работна ръка, най-вече в Германия.

Източник: Atlantico.fr
Превод: Деми Маринова