Съществуват над 700 частни армии, които воюват в 110 държави, разполагайки с 5 милиона бойци, които връщат света в епохата на международните отношения отпреди Вестфалската система…

Филмът на Акира Куросава „Йоджимбо” („Телохранителят”) разказва историята на самурая Санджуро Кувабатаке, който остава без господар – ронин, и пристига в малък град, където две престъпни банди водят борба за надмощие, за да сложат ръка върху търговията с коприна и хазарта. Санджуро успява да убеди главатарите на всяка от бандите да го наемат като телохранител за защита от враговете, след което успешно ги насъсква един срещу друг. Скоро бандитите се самоунищожават, а Санджуро забогатява и тръгва към ново приключение в друг град. Действайки в защита на своя икономически интерес, Санджуро дарява градчето с мир, като едновременно с това става заможен човек. „Йоджимбо” може да послужи като аналог за развитието на индустрията на частните армии по света. През последните 25 години след падането на Берлинската стена се забелязва странно явление – държавите не воюват помежду си в официално обявена война, но хаосът в международните отношения се увеличава. Нараства насилието и беззаконието, както и въоръжените конфликти, в които участват ислямски терористи, латиноамерикански наркобанди, сомалийски пирати, частни охранителни компании. Приватизацията на войната тече с пълна сила, увеличава се броят на частните фирми, те вече действат в 110 държави, имат 5 милиона служители и развиват бизнес с годишен оборот от 240 милиарда долара. Частните военни и охранителни компании са съвременното превъплъщение на старата традиция на наемници, воюващи за пари: кондотиери, корсари, капери, мерсенари. Заради това частните бойци се считат за втората най-древна професия. И също както при сексуалните услуги търсенето никога не намалява, затова бъдещето на частните воини изглежда добро. Докато бъдещето на войната е доста мрачно. Компании като DynCorp, Academi, MPRI (Military Professional Resources Inc.), Aegis, Triple Canopy и др. печелят от военни действия навсякъде по света, като убиват за пари или обучават други да убиват за пари. Може да се предполага, че в името на парите едновременно биха могли да предлагат услугите си тайно и на две враждуващи страни в изкуствено разпален конфликт, като ги увличат в самоунищожителна вражда, след което са готови да преминат към следващия конфликт. Нюансите могат да са най-разнообразни. Но целта е една: разрастване на „бизнеса с войната по договор”, който в момента е главната причина за увеличаването на военните конфликти в световен мащаб.

ИСТОРИЧЕСКИ КОРЕНИ

Думата наемник води началото си от латинската дума за заплащане merces. Днес наемничеството е свързано с подлост, предателство, убийства. Но някога е било твърде престижно, макар и кърваво занимание. Набирането на наемници е традиционна практика до средните векове. Царят на Ур Шулги (2094–2047 г. пр.Хр.) разчита само на наемници; армията на Ксенофонт, известна още като „Десетте хиляди”, също е наемна (401–399 г. пр.Хр); много известни са и картагенските наемници от Пуническите войни срещу Рим (264–146 г. пр.Хр), включително 60-хилядната армия на Ханибал, прекосила Алпите със слонове, за да атакува Рим от север. Когато Александър Велики напада Персия през 334 г. пр.Хр., в редиците на армията му има 5000 чужди наемници, а войската на Дарий III е съставена от 10 000 гръцки наемници под командването на Мемнон от Родос. Рим също разчита на наемниците, за да поддържа силата на империята в продължение на 1000 години, а Юлий Цезар постоянно постига победи над галския вожд Верцингеторикс благодарение на германските наемници. Половината от армията на Уилям Завоевателя е била съставена от наемници, тъй като той не можел да си позволи да издържа голяма армия. От края на Х до началото на ХV век византийските императори разчитали на северните наемници от варяжката гвардия, известни с уникалните си военни умения, лошата си хигиена, необичайните сексуални навици и способността си да поглъщат огромни количества алкохол. В Европа от XIII до XVI век войните основно се изнасят от италианските кондотиери, швейцарските военни компании, германските ландскнехти, отрядите на бретонци, гасконци, пикарди и други наемници. Всъщност в продължение на 3000 години войните се водят най-вече от наемници, които създават пазара на силата – частни армии, които намират клиенти, договарят цени, определят заплати и започват войни за лично облагодетелстване. Най-прочутият главатар на наемници е англичанинът сър Джон Хокууд, командир на „Бялата гвардия”. Той служил като посланик на британската корона в Рим, бил близък приятел на британския писател Джефри Чосър, на фламандския историк Жан Фроасар и на италианския хуманист Франческо Петрарка. Според италианския хроникьор от XIV век Франко Сакети веднъж двама монаси срещнали сър Хокууд близо до гората в Монтекио. Монасите го поздравили с традиционното за онова време благопожелание „Бог мир да ви дава”. На което Хокууд отговорил раздразнено: „А вас Бог да ви лиши от милостиня!”. Божиите служители се обидили и възмутено поискали обяснение. Което сър Хокууд направил охотно: „Не знаете ли, че войната е моят живот? И че мирът би ме погубил! Аз живея от войната така, както вие живеете от вашите подаяния”. Коментарът на Сакети е лаконичен: „Сър Хокууд живеел толкова добре, че в Италия по онова време изобщо не съществувал мир!”.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЧАСТНИТЕ АРМИИ

Наемничеството на практика изчезва в края на XIX и началото на XX век, но през 60-те години отново започва да се проявява след разпадането на колониалната система в Африка и Азия. ООН приема специална конвенция, която криминализира и поставя извън закона наемничеството, като под това определение трябва да се разбира войник, който се бори или участва във военен конфликт заради лична облага без оглед на идеологията, националността или политическите предпочитания на страната, за която се бори. Освен това Допълнителен протокол 1 на Женевската конвенция от 12 август 1949 г. също забранява използването на наемни войници за водене на военни действия. Преди тридесет години в Европа почти не съществуват частни военни и охранителни компании. Има само наемници, като най-голямата военна организация е Чуждестранният легион. Днес частните военни компании са над 700 и най-големите от тях са неотменима част от американската външна и военна политика. Частните военни компании подпомагат Пентагона при осъществяване на бойни операции и заемат позициите на американските части, след като те се изтеглят от зоната на конфликта, охраняват посолства, играят ключова роля в стратегията за борба с тероризма и дори Министерството за вътрешна сигурност (DHS) в САЩ зависи от тяхната дейност. Те участват в операции по гарантиране на сигурността в морските акватории, в обучението на полицейски кадри и дори в анализи на разузнавателни данни.

Ан Хейдждорн, автор на книгата „Невидимите войници”, смята, че американските политици осъзнават опасността от зависимостта на Пентагона и правителството от частните армии. Но въпреки това не са в състояние да ограничат, нито дори да установят периметрите на техните операции. Зависимостта на САЩ от договори с частни военни компании за осъществяване на военни операции нараства. Заедно с това се увеличават и ангажиментите за логистиката за армията, за която по Американската програма (LOGCAP I, II и III) всяка фаза струва по 22 милиарда долара. В момента се осъществява Четвъртата фаза на програмата – LOGCAP IV, която се различава от предишните по това, че контрагентите са сведени само до три фирми – KBR, DynCorp и Fluor.

През последните 15 години индустрията на частните армии се разраства от бизнес за няколкостотин милиона до бизнес за десетки милиарди. Стойността на военните договори остава секретна информация, но според експерти годишните обороти са между 20 и 100 милиарда долара. Известно е само, че за последните десет години договорните задължения на Пентагона са скочили от 200 на над 450 милиарда долара по официални данни на Сметната палата на САЩ (2014 г.). Тази сума представлява близо половината от бюджета за отбрана на страната, като не включва договорите, сключени от други правителствени агенции като Държавния департамент или USAID. Изобщо общата сума, която плаща американската администрация на частни контрагенти по сигурността и отбраната, остава неизвестна. По време на операциите в Ирак и Афганистан през 2010 г. в Близкия изток са разположени 175 000 американски войници и 207 000 частни контрагенти. През 60-те години частните бойци не надхвърлят 10% в американските операции, докато по време на иракската и афганистанската война те са почти 50:50 спрямо обичайната армия. С увеличаване на ангажиментите на частните войници нараства и броят на жертвите им и през 2013 г. всеки четвърти загинал при военни операции на американската армия е частен боец, докато през 2003 г. става дума едва за 4%.

ХУМАНИЗИРАНЕ НА ВОЙНАТА

В началото на новия век САЩ изобретяват т.нар. „хуманна война”, тоест използване на въоръжени безпилотни летателни апарати, известни като дронове, и използване на частни наемни армии, които изпълняват военни операции и се жертват вместо американските войници. Благодарение на технологиите и на частните армии САЩ успяват да водят войни без сълзи, без да проливат кръвта на своите войници, представяйки бойните действия почти като „хуманитарна интервенция”. Това обаче е само илюзорна заблуда, за която предупреждава още пруският теоретик на войната Карл фон Клаузевиц: „Добросърдечните хора си мислят, че съществува находчив начин за победа над врага без големи кръвопролития, и си въобразяват, че това е истинската цел на военното изкуство. Но макар да звучи добронамерено, това е една измама, която би трябвало да бъде изобличена: войната е много опасен бизнес, при който грешките, допуснати от добронамереност, се оказват най-лоши”. Въпреки това частните армии се превръщат в атрактивна опция за САЩ за водене на война много преди намесата в Ирак и Афганистан.

„Летящите тигри” е името на Първа американска доброволческа група в състава на китайските ВВС през 1941–1942 г. и тяхната ескадрила наброявала 60 изтребителя Curtiss P-40 с изрисувани челюсти на акула върху предната част на корпуса. Екипажите на „Летящите тигри” са съставени от бивши американски пилоти. Практически чрез тази частна структура САЩ неофициално воюват с японската авиация, преди американското правителство да обяви война на Япония след Пърл Харбър. По онова време „Летящите тигри” са най-скъпо платените войници: 600 долара за боен пилот, 250 долара за наземен оператор, а командирите на ескадрилите получават заплата от 750 долара месечно, което се равнява днес на 11 500 долара. До голяма степен „Летящите тигри” са предшествениците на съвременните частни бойни отряди. Тяхно първо съвременно копие е регистрираната през 1965 г. фирма WatchGuard International, която е разположена на британския остров Джърси. Нейни собственици са англичаните Дейвид Стърлинг и Джон Уудхаус, който е известен като основател на британските специални командоси SAS (Special Air Service) – елитните британски части, осъществили десетки тайни операции на всички континенти през 70-те и 80-те години. Със създаването на WatchGuard International частните армии започват да следват т.нар. „модел на военните предприемачи”, действайки по законите на бизнеса с цел реализиране на по-голяма печалба. В същото време тези фирми се ръководят от бивши началници от SAS и наемат бивши командоси. Например началникът на звеното за борба с тероризма на SAS Ян Крукс ръководи Kilo Alpha Services (KAS); шефът на ескадроните на SAS Ариш Търтъл управлява Control Risks; експертът по контрашпионаж към SAS Харклроуд ръководи J. Donne Holdings (които стават известни като охранителите на Муамар Кадафи); офицерът от разузнавателното звено на SAS Ендрю Найтингейл командва цели две фирми – Keenie Meenie Services и Saladin Security. Подобно на WatchGuard International тези компании поемат изключително опасни операции по поръчка на съмнителни режими и осъществяват планове, които всяко западно демократично правителство би отказало – включително контрабанда на оръжие, наркотици, пране на пари. Тези звена работят почти винаги на ръба на закона, а тяхната дейност много често е откровено незаконна.

След края на Студената война частните армии започват да набират скорост. Не е учудващо, че първата истинска наемническа военна фирма се появява в Африка. След падането на режима на апартейд в Южна Африка подполковник Ебен Барлоу напуска въоръжените сили на страната и създава фирмата Executive Outcomes. В нея се вливат командоси от специалните сили на страната, като 32-ри батальон и „Железен лост”, специализирани като полицейска сила за водене на антипартизанска война и потушаване на въоръжени бунтове, т.нар. „тактика COIN” (counterinsurgency). За разлика от частните военни фирми, нароили се от SAS, южноафриканската Executive Outcomes е изцяло наемническа компания по модела на средновековните кондотиери. Това е самостоятелна военна структура с напълно функционални звена, способна да води мащабни военни действия на определена цена, дори въздушни нападения със собствена авиация. Executive Outcomes е корпорацията, която предлага на ООН в разгара на геноцидната война в Руанда да се намеси, за да прекрати кръвопролитията на хуту-милициите, причинили смъртта на близо 1 милион души от етноса на тутсите и умерените хуту. Но Кофи Анан отказва. Пазарът на военни услуги не е съвсем свободен. Той представлява монопсония, тоест един купувач, най-вече правителството на САЩ, и много продавачи. Тази ситуация е резултат от ненаситното желание на САЩ да контролират развитието на процесите в много горещи точки на света, без да се намесват пряко със своя военна сила. В това има известен абсурд, защото като най-могъща икономика и военна мощ САЩ не би трябвало да „купуват” допълнително военни услуги. Предлагането ще се разшири още повече с появата на частни военни компании в Русия и Китай, което е съвсем нова тенденция. Въпреки това влиянието на гигантите като G4S, Triple Canopy и DynCorp International едва ли ще бъде нарушено в близко бъдеще. Макар това да са фирми с централи в САЩ и Великобритания, те са мултинационални структури, които набират своя персонал в целия свят – от Колумбия, Мексико и Еквадор през Южна Африка и Гана до Индия, Филипините и Австралия. Ето конкретни цифри: в Ирак едва 26% от окупационния корпус са американци, в Афганистан американците са още по-малко – 16%. Частните военни корпорации участват дори в политически назидателни кампании. Такъв е случаят с Чили, след като страната в качеството си на ротационен председател на Съвета за сигурност през 2004 г. не одобрява военната намеса в Ирак и отказва да се присъедини към „коалицията на желаещите”. Заради това страната е замесена в скандал с участие на чилийски бойци в международната мисия, които са част от частна корпорация. През 2005 г. 105 чилийци пристигат нелегално за обучение в бившата военна база Лепатерик в Хондурас. Курсът включва тактически умения за антипартизанска борба, избягване на засади, обезвреждане на експлозиви. Освен това се обучават в стрелба с голямокалибрено оръжие като М-16 и лека картечница. Всъщност чилийците пристигат в Хондурас като туристи. Едва след като се явяват на уреченото място, се присъединяват към група от 189 хондурасци, наети по договор от перуанската фирма Defion Internacional, подизпълнител на американската Triple Canopy, сключила договор за изпълнение на военни операции на Държавния департамент. След края на курса групата отлита със самолет от град Сан Педро Сула за американската военновъздушна база Кефлавик в Исландия, откъдето са транспортирани с американски самолет до Багдад. Там са разделени на 24 групи и поемат охранителната дейност на различни обекти. Те са служители на фирмата Your Solutions Honduras SRL – местен представител на Your Solutions Incorporated, регистрирана в щата Илинойс и подизпълнител на операции на базираната в Чикаго Triple Canopy. Част от чилийците са изпратени да охраняват посолството на Австралия, сключвайки договор с фирмата Unity Resources Group (URG). Това е често срещана практика – частните военни фирми да си прехвърлят служители за изпълнение на определени задачи. При това парите са основният стимул и в името на парите служителите се оказват в опасни и непредвидени ситуации, за които не са подготвени.

Частните военни структури от XXI век действат в изключително сложни ситуации, при които е трудно да се разграничат точно границите. Например корпорациите, които действат като частни армии, наемат бивши военни в качеството им на цивилни служители да изпълняват задачи чрез пасивна или защитна охранителна дейност. Но възможно ли е тези бивши професионални военни да бъдат считани за цивилни лица, след като те носят и употребяват оръжие, боравят с експлозиви, управляват военни машини и дублират всички дейности, присъщи на войниците от редовната армия. Волнонаемните професионалисти много бързо могат да превключат от пасивна (защитна) роля към активна (нападателна) функция за дестабилизиране на законно избрани правителства и в нарушение на изконни граждански права. В същото време според международното право те не могат да бъдат считани за войници или поддържащ военен персонал, тъй като не са част от редовната армия и не се подчиняват на военното командване, а освен това принадлежат към множество различни нации. Не могат да бъдат считани и за наемници, тъй като официално се водят служители на легално регистрирани компании, работещи по договор в чужди държави. Съвременните частни военни и охранителни компании действат в условия на законов вакуум и въпреки определенията и терминологията те реално представляват заплаха за цивилното население. Примерите не са един и два.

НЕОСРЕДНОВЕКОВИЕ

Животът в Средновековието е бил хаотичен, „фрагментарен” и несигурен, защото обикновените хора имали множество господари, които изисквали от тях васална зависимост: местният феодал, кралят, съседният манастир, императорът на Свещената римска империя, папата. Дори още по-лошо – тези господари воювали помежду си и победителите налагали допълнително бреме върху населението. По онова време нямало един върховен авторитет в рамките на определена територия и това водело до поделена лоялност и множество господари. С установяването на Вестфалския ред в Европа държавите вече стават субект на международните отношения и си присвояват легитимното право на насилие, което е подкрепено от множество международни документи като Конвенцията от Монтевидео за права и задължения на държавите (1933 г.) или Хартата на ООН. Съответно всички недържавни субекти, които използват насилие, се криминализират като „бунтовници”, „терористи”, „наемници”. Затова, когато САЩ обявиха война на тероризма след 11 септември 2001 г., те не визираха пряко Ал Кайда, организирала нападенията, а намериха за виновна държавата, която уж е спонсорирала тероризма – Ирак.

След разпадането на двуполюсния свят много суверенни държави загубиха монопола върху силата и бяха обхванати от гражданска война, загубиха свои територии или се разпаднаха – една част мирно (Чехословакия), други с кървави войни (Югославия), трети, като се превърнаха в неуправляеми територии, в които доминират сепаратистки групировки – Мали, Конго, Йемен, Судан. Или направо бяха поробени от могъщи наркокартели като Гвинея Бисау или от фундаменталистки религиозни формирования като „Ислямска държава” в Ирак и Сирия. Дори нещо повече – недържавни организации като ООН започнаха да се намесват пряко и да диктуват политиката и управлението на суверенни държави в нарушение на собствената си харта, където върховенството на вестфалските принципи е гарантирано от Член 20.2. Днес в света съществуват 40 000 неправителствени и 355 международни организации, които се опитват да налагат на суверенни държави своите критерии за човешки права, справедливост, докато преди 100 години техният брой е бил съответно 1035 (извънправителствени) и 12 (международни). За първи път идеята за „неосредновековието” е формулирана от проф. Хедли Бул, преподавател в Оксфорд и Лондонския икономически институт още в началото на 80-те. Той пише за разпадането на държавите в своя фундаментален труд „Анархистичното общество”. Днес „Ислямска държава” воюва, за да наложи своята интерпретация на исляма, а бандитската криминална армия от Калифорния Mara Salvatrucha (MS-13), която действа на територията на няколко страни (САЩ, Мексико, Салвадор, Хондурас, Гватемала), се стреми единствено да установи контрол върху нелегалната търговия с наркотици, оръжие, хора и пр. Тяхната цел не е създаване на суверенна демократична държава. Допълнителна загриженост от връщането на средновековната практика предизвиква фактът, че конфликтите се превръщат в стока и всеки, който разполага с пари, е в състояние да си позволи да разпали конфликт, да наложи своите разбирания за ред и политика и да манипулира бъдещето на войната.

Например шейх Халифа ибн Зайед ал-Нахаян, емир на Абу Даби, е платил на частната военна консултантска компания Reflex Responses 529 милиона долара за създаването на малка армия от командоси (800 души), които да изпълняват свръхсекретни операции в района на Близкия изток. Reflex Responses е собственост на бившия създател на Blackwater (сега Academi) Ерик Принс и неговите професионалисти са участвали в почти всички ключови събития от Арабската пролет – от Тунис, Либия, Египет, Йемен до Сирия и Ирак. Друг пример: враждуващите групировки в гражданската война в Кот д’Ивоар през 2011 г. воюват една срещу друга чрез наемни главорези от съседна Либерия, които изпълняват мисиите си с изключителна жестокост и с помощта на тактиката на „изпепелената земя”, унищожавайки всичко по пътя си, подобно на ордите на Хокууд от 1377 г., сринали до основи град Чезена.

Възможни са две посоки на развитие, при които пазарът на частни армии ни връща в Средновековието. Първата е разрастване на пазара на военна сила, доминиран от милитаристични компании, които работят в близко сътрудничество със своите работодатели – политическите лидери. Така както се случва в средните векове с граф Албрехт фон Валенщайн, който предлага услугите си на императора на Свещената римска империя Фердинанд II във войната с Венеция и разпалва Тридесетгодишната война. След като извоюва победата за Фердинанд, Валенщайн събира огромна армия от 70 000 души и се опитва да създаде собствена империя върху територията на Германия. Когато обаче през зимата на 1633–1634 г. се пробва да извърши преврат, офицерите му не го подкрепят и остават лоялни на император Фердинанд. След което Фердинанд изпраща наемни убийци, за да убият Валенщайн на 25 февруари 1634 г. Втората посока е свободният пазар на военни услуги, на който наемниците работят за всеки, който даде повече пари за осъществяване на своите цели. Което означава, че войната ще се превърне в обикновен бизнес и фирмите ще търсят войната, за да реализират печалба според принципа bellum se ipsum alet (войната се подхранва с война). Обаче именно тази фраза, изречена най-напред от римския политик Катон Стари, се превръща в мото на граф Валенщайн и на Тридесетгодишната война. Щом като парите са в състояние да купят военна сила, то тогава съществува реална опасност големите корпорации да си купят и статута на свръхсила, която да налагат след това над другите. Всеки ден в глобализираната икономика около 3 трилиона долара преминават през националните граници на държавите. Това е сума, която е три пъти по-голяма от БВП на всички държави в навечерието на Втората световна война. Тази гигантска икономическа мощ се задвижва от мултинационални частни корпорации, които оперират на всички континенти. През 1970 г. те наброяват около 3500 с обща пазарна капитализация от 68 милиарда долара. Четиридесет години по-късно вече съществуват 64 000 мултинационални корпорации, а тяхната стойност е вече 7,1 трилиона долара. Те осигуряват между 25 и 33% от световното производство, монополизирали са 70% от търговията и изпълняват 80% от инвестициите в световен мащаб. Ако беше държава, компанията Royal Dutch Shell би се наредила сред 30-те най-развити страни, тя осигурява 44% от БВП на Холандия. Могъществото на мултинационалните компании се увеличава, а с това отслабва системата на силните суверенни държави, а най-влиятелните компании намират убежище в данъчни оазиси, за да увеличават своите печалби. Според данни на Американската данъчна служба 83 от държавите в топ 100 на борсово търгуваните компании използват за бизнеса си офшорните зони. Още по-скандално е, че доста от тези фирми, като Morgan Stanley, Citigroup и Bank of America, след началото на финансовата криза се възползваха и получиха рефинансиране от правителствения спасителен пакет в размер на 700 милиарда долара. Мултинационалните компании налагат световната финансова система, която е обвързана с икономическата съдба на нациите и е толкова могъща, че нито едно правителство не е в състояние да издържи на масирани спекулации срещу своята валута. Държавите са в клопка, те не могат да игнорират мултинационалните корпорации, защото те са вратата към глобалните пазари и контролират потока и разпределянето на икономическите и технологичните капитали. От своя страна най-могъщите корпорации разчитат на частните военни компании, за да защитават своя бизнес. Така например компанията Chevron разчита на Outsourcing Services за мощностите си в Нигерия. Freeport McMoRan е наела Triple Canopy за защита на своите мини в Индонезия. А G4S охранява почти всичко престижно – от ООН до големи банки и неправителствени организации. Нюйоркската фирма за корпоративно разследване и управление на риска Kroll Inc. осигурява охраната на крупните бизнесмени (включително и на мултимилиардера Карлос Слим) и предоставя срещу заплащане експерти по борба с отвличането на хора – един от най-сериозните проблеми на борбата с организираната престъпност в Мексико. Само за пет години – между 2009 и 2014 г. – американски частни военни компании са увеличили приходите си от договори за борба с наркомафията в Латинска Америка с цели 32% (от 482 милиона долара на 635,8 милиона долара). Лъвският пай от тези договори отива за пет частни компании. Един от най-атрактивните пазари за дейност на частните армии е ООН, тъй като 70% от годишния бюджет, който е 10 милиарда долара, отиват за „мироопазващи мисии”. В началния стадий на геноцида в Руанда южноафриканската частна военна фирма Executive Outcomes осъществява среща с директора на департамента за мироопазващите операции на ООН Кофи Анан и му предлага сделка: да спре кървавия геноцид, като се намеси със свои бойци – най-напред с ограничен контингент в рамките на 14 дни, след което до 6 седмици да изпрати бригада от 1500 души професионални войници с пълно снаряжение и екипировка, включително собствена авиация. Целта на тази частна армия е да установи „острови на сигурността” на територията на Руанда, където ще могат да намират защита жертвите на геноцида (тутсите), които са преследвани от народа на хуту. Офертата на Executive Outcomes е конкретна и точна: фирмата ще осъществи спасителната операция за период от шест месеца срещу хонорар от 600 000 долара на ден, или договорът е на обща сума от над 100 милиона долара. Офертата е много изгодна, примамлива и направена на много високо професионално ниво, като цената е почти три пъти по-ниска от други подобни мироопазващи мисии на „сините каски”. Но Кофи Анан не се съгласява и по-късно, когато става генерален секретар на ООН, обяснява решението си с аргумента, че „светът не е готов за приватизацията на мира”. Разбира се, светът би трябвало да е още по-малко готов за ужасяващия геноцид, на който са подложени тутсите и който коства живота на 1 милион души за около 100 дни масови кланета на територията на Руанда. Когато в края на 1993 г. в страната пристига Мисията на ООН за подпомагане на Руанда, вече е твърде късно. Специалните пратеници на ООН остават в страната чак до 1996 г., а общата стойност на мироопазващата операция се оказва пет пъти по висока от офертата на Executive Outcomes. След като ООН се проваля в операциите си за спиране на кръвопролитията в Дарфур и Конго, организацията вдига неофициалното ембарго върху наемането на частни армии за осъществяване на мирни мисии. След 1999 г. частни армии осъществяват мирни операции по земя, въздух, море, а отскоро дори в космическото и в киберпространството.

С помощта на частната SomCan са прекратени масираните пиратски нападения край бреговете на Сомалия, които близо 10 години са сериозен проблем за международното корабоплаване. В момента десетки частни военни компании изпълняват операции по охрана на граници и въздушно пространство с помощта на дронове. Частни хакерски компании водят всекидневна война със зачестилите нападения срещу корпорации и правителства в киберпространството. В същото време тероризмът продължава да подкопава Вестфалската система. „Ислямска държава” в Близкия изток, Ал Кайда в Югоизточна Азия, „Боко Харам” в Западна Африка, Ал-Шабаб в Африканския рог се борят за ликвидиране на държавата, на вестфалския ред и за създаване на религиозно общество, халифат, което е базирано само върху постулатите на исляма. Обявявайки „война на терора”, САЩ реално също подкопават Вестфалската система, според която войната се води между държави и армии. Когато войната не се води между две суверенни държави, не е възможно и постигането на победа. Несигурността се запазва, държавите отслабват, разпадат се. В такива условия днес живеят над 1 милиард души. Тази тенденция ще се развива и в бъдеще с прекрояването на картата в Европа, Азия, Африка, Латинска Америка. Днешните конфликти в Близкия изток, Латинска Америка, Африка, дори в Украйна, връщат света към средновековното статукво, когато държавите не доминират в международната политика и не са в състояние да се справят със заплахите от разни частни бандитски групировки. Това е и една от основните причини с изчезването на официално обявената война да изчезне и победата като крайна цел на кървавите стълкновения. През последните 60 години феноменът на неофициалната война без победа е доминиращ в света: Франция срещу Алжир (1954–1962); СССР в Афганистан (1979–1989); Израел в Ливан (1982, 2006); Иран и Ирак; САЩ срещу Виетнам (1959–1975), Ирак (2003–2011) и Афганистан (2001–2014). Във всяка от тези войни атакуващата държава се опитва да наложи волята си само с масирани бомбардировки и откъслечни сражения, без да успее да реализира стратегическите си цели, защото военната мощ може да постига само тактически победи. Но не и да гарантира категорична победа. Вестфалските стратегии не могат да сработят при водене на война от средновековен тип. Така се случва и при войната в Руанда, където не се воюва за територии, а просто има сблъсък между две етнически групи – без наличие на национални армии, без сражения по правилата и нормите на международното право, без политика в смисъла на Клаузевиц. Сега сме свидетели на същия модел „неосредновековни войни” в Близкия изток, където воюва една ислямистка групировка срещу всички останали, които не са й удобни. Генерал сър Рюпърт Смит от британската армия нарича тези сблъсъци „войни между хората”, защото те не засягат цели държави. Той е служил в Африка, Арабския полуостров, Карибите, Европа: бил е командващ силите на ООН в Босна, както и на британския контингент в Северна Ирландия. Завършва кариерата си като зам.-командир на силите на НАТО в Косово. Той също стига до извода, че вестфалският модел за водене на война е мъртъв: „Войната е битка на бойното поле между хора и техника, войната е могъщо решаващо събитие при спорове по международни въпроси. Такава война вече не съществува”.

ВАКУУМЪТ СЛЕД СТУДЕНАТА ВОЙНА

След падането на Берлинската стена и края на Студената война Франсис Фукуяма обявява края на историята, тоест на идеологическата еволюция на цивилизацията, на двуполюсния блоков свят. Това е триумфът на либералнодемократичната държава като еманация на Вестфалската система и западната либерална демокрация като крайна форма на управление. Но Фукуяма се оказва прекален оптимист. Светът само с една велика сила става още по-хаотичен. А либералната демокрация не само че не се разпространява в по-слабите държави, но много от тях се разпадат под напъните на либералната икономика. Всъщност краят на Студената война открива достатъчно пространство за разпространяване на принципите на пазарната икономика и не на последно място за разрастване на индустрията на частните армии. Единствената велика сила – САЩ, предприема драстично намаляване на своята военна мощ с близо 40% с цел да си осигури „мирен дивидент” от победата в Студената война. Съкращенията обхващат всички родове войски – армейските дивизии са намалени от 547 на 346, ескадрилите на ВВС са редуцирани от 36 на 19, разположените в чужбина войници са съкратени с повече от 50% – от 600 000 до 250 000 през 1999 г. Тези драматични съкращения полагат основите за създаването на новата частна военна индустрия. Защото, макар предлагането на военна сила да намалява, търсенето на военни операции непрекъснато се увеличава. Между 1960 и 1991 г. американската армия организира само десет мащабни оперативнокомандни учения извън рамките на традиционните учения и редовните маневри в рамките на НАТО. В същото време в много по-краткия период между 1991 и 1998 г. американската армия участва в 26 мащабни учения с участието на своите съюзници. Според данни на Пентагона Американският морски пехотен корпус (US Marine Corps) е участвал в 15 извънредни военни операции в периода между 1982 и 1989 г. и в цели 62 подобни операции след 1990 г. Военните съкращения след края на Студената война създават „вакуум на сигурност”, който бързо е запълнен от частната военна индустрия. Най-напред лицензираната от Пентагона частна военна компания Military Professional Resources Inc. (MPRI) сключва през 1991 г. с правителствата на младите държави Хърватия и Босна договор за 150 милиона долара за обучение и екипиране на армейските и полицейските им сили. По-късно в хода на войната Държавният департамент сключва договор с DynCorp International да осигури „контрольори за мира” в Косово. Други договори с DynCorp са за обучение на хаитянски полицаи, както и за унищожаване на плантациите с кока в Колумбия. По време на последната мисия трима пилоти от селскостопанската авиация са убити. В резултат на драстично намаления личен състав на всички родове войски САЩ решават да запълнят вакуума с частни военни експерти, които са натоварени да изпълняват задачи, които преди това са били изцяло от компетенцията на професионалните военни.

Тим Спайсър от частната военна фирма Sandline International обяснява: „Краят на Студената война разпали потискани от великите сили стари конфликти. В същото време армиите бяха съкратени. Предаването на военни операции на живо по телевизиите с шокиращи кадри за убити американски войници имаше негативен ефект върху желанието на правителството да се намесва пряко в чужди конфликти. Тогава ние запълнихме тази празнина”. Това означава на практика аутсорсване на победата и поражението. САЩ се оказват в положението на средновековна Флоренция или Венеция, принудени да разчитат на частни армии за продължаване на своята политика. Тези, които контролират насилието, могат да налагат своите закони, или както някога казваше Мао Дзедун: „Политическата власт се ражда от дулото на оръжието”. Напъните за приватизация на войната стартират по време на президента Джордж Буш-старши след края на Първата война в Персийския залив през 1991 г. Тогавашният министър на отбраната Дик Чейни възлага на Brown&Root Services, дъщерна фирма на компанията Halliburton, разработване на анализ за 9 милиона долара на тема „Как частни компании могат да подпомагат американските войници в зони на бойни действия и конфликти”. След като напуска поста си, Чейни става президент на Halliburton, а Brown&Root се прекръства на Halliburton KBR и за периода на войната в Ирак печели договори на стойност 2,5 милиарда долара – за строеж на секретни военни бази и за осъществяване на логистична дейност в рамките на Програмата за гражданска логистика за армията. Приватизацията на войната създава и съответна структурна динамика, която напълно отговаря на комерсиалната логика на индустрията. Само един пример с британската частна военна компания BAE Systems. Дори бегъл анализ на счетоводните й книжа показва, че вече не става въпрос за нормална корпорация с определен профил на дейност, а за картел, който обединява производители на хай-тек оръжия (BAE Systems, United Defence Industries, Lockheed Martin), спекулативни инвеститори (Lazard Frères, Goldman Sachs, Deutsche Bank) с енергийни суровинни гиганти (British Petroleum, Shell Oil) и частни военни и охранителни компании. Повечето от тези частни армии са създадени и се ръководят от бивши военни и полицейски началници. Като например ръководството на MPRI (Military Professional Resources Incorporation), което изцяло е от бивши началници от Генералния щаб и Централното командване на армията. Същото важи и за Blackwater (Academi), която се счита за гнездо на бившите оперативни директори на ЦРУ. Социолозите наричат този феномен „синдром на въртящата се врата” и прогнозите са, че в бъдеще този бизнес ще се разраства и все повече ще измества демократичния модел на управление, заменяйки го с реализирането на частни корпоративни интереси, опаковани като държавна политика.

ЧАСТНОТО ФИАСКО В ИРАК

На 16 септември 2007 г. около 12:00 часа автомобил KIA се движи в района на площад „Нисор” в Багдад. В корейската кола пътува иракско лекарско семейство, 20-годишният студент Ахмед Рубаи с майка си Махасен и баща си Джавад Рубаи. Те отиват до медицинския институт, за да подадат документите на сестрата за медицинския колеж. В този момент на площада навлиза военен конвой от четири бронирани автомобила, в които пътуват охранители от американската фирма Blackwater Security Consulting (прекръстена през 2011 г. на Academi). Конвоят навлиза в насрещното движение и препречва пътя на цивилната кола, но въпреки това дава сигнал автомобилът KIA да спре. Шофьорът Ахмед Рубаи обаче продължава, не спира при сигнала на иракските полицаи, които му нареждат да даде път на военните коли. Американците не се ориентират в ситуацията, решават, че в иракската кола пътуват потенциални нападатели, поради което откриват огън и убиват шофьора. Майката прегръща сина си и започва да крещи за помощ, а иракските полицаи се опитват да ги извадят от колата. Американците обаче продължават да стрелят, смятайки, че и полицаите са терористи. В този момент автомобилът избухва и се запалва, а семейство Рубаи изгарят вътре в огромния пожар. Иракските полицаи отвръщат на огъня, в резултат на което охранителите от конвоя вземат на мушка всички хора, които в момента се намират на площада, и ги разстрелват хладнокръвно. Повечето от 17-те жертви са разстреляни в гръб, докато се опитват да избягат. Убийствата предизвикват възмущението на иракчаните и на правителството, което отнема лиценза на Blackwater и настоява фирмата да напусне страната. Разследването на полицейския следовател Фарис Саади Абдул установява, че вината за инцидента лежи изцяло върху частната охранителна фирма. Разследването на ФБР показва, че от 17-те жертви 14 са напълно невинни случайни минувачи, оказали се в този ден и час на площада заедно с американския конвой. И тяхното убийство е било абсолютно безсмислено. Оказва се, че това не е първият подобен кървав инцидент, в който е замесена фирмата Blackwater. Частната охранителна компания участва в над 200 инцидента с употреба на огнестрелно оръжие, въпреки че според договора служителите на Blackwater могат да използват оръжието си само при законна самоотбрана. При това при повечето от тези инциденти хората от Blackwater са откривали първи огън! Но досега нито един служител не е разследван и подведен под отговорност за убийство. Иракският премиер Нури ал Малики настоява всички договори с Blackwater да бъдат прекратени и фирмата да напусне страната. Четири дни охранителите на Blackwater не работят и лицензът им е отнет. Но ето, че става ясно кой управлява в Ирак. На петия ден техните разрешителни са върнати и те отново продължават да охраняват поверените им обекти. Държавният секретар Кондолиза Райс лично се обажда на премиера Малики и след като изразява съболезнованията си, недвусмислено му разпорежда разрешителните на фирмата да бъдат върнати и тя отново да започне да изпълнява ангажиментите си по контракта. Фирмата Blackwater всъщност не обслужва Пентагона и не е част от военните операции на американското военно командване, а работи директно за американското правителство, за Белия дом, чрез договор с Държавния департамент. Тоест компанията е извън военните структури и действа като „въоръжената ръка, като военното крило на Белия дом в чужбина”. Когато Държавният департамент се заема да разследва инцидента, неговите следователи гарантират на четиримата обвиняеми охранители, т.нар. „имунитет за ограничено ползване”, което означава, че те се считат за защитени свидетели и техните показания ги предпазват от по-нататъшно съдебно преследване. Когато полицията преследва заподозрян и го разпитва, той може да откаже да говори, позовавайки се на т.нар. „право на мълчание” според Петата поправка. В конкретния случай разследващите прилагат принципа наопаки, тоест в интерес на цялата истина гарантират на извършителите на убийствата имунитет срещу съдебно преследване!

Малко по-късно на 7 октомври 2007 г. друга частна американска компания – Unity Resources Group, която също охранява конвои, открива огън по невъоръжени граждани, като убива две жени – Женевия Антраник и Мари Аванис. Разследването установява, че три месеца преди това охранители на същата фирма са разстреляли без никаква вина 72-годишния австралийски професор Кайс Джума, който живеел от 25 години в иракската столица и преподавал в Багдадския университет. Неговата вина била, че докато минавал с колата си покрай обект, охраняван от служители на Unity Resources Group, изведнъж ускорил скоростта (грешно натискал газта вместо спирачката). Охранителите приели това за съмнителен знак и открили огън, като направили колата на решето. До този момент само четирима бойци от частните военни компании са осъдени. Но не и героите от тези трагични инциденти.

КОРЕНИТЕ НА «ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА»

На 31 януари 2004 г. автомобил с четирима бойци на Blackwater във Фалуджа попада в засада. Градът е в централната част на Ирак, намира се в т.нар. „Сунитски триъгълник”, който е крепост на опозицията срещу коалиционните сили, и там са най-честите нападения срещу американски войници. Автомобилът на охранителите е обстрелван с гранатомети и автоматично оръжие, след което избухва в пламъци. Телата на четиримата убити американци са извлечени от горящите останки на автомобила. Телевизионните репортажи показват как тълпата рита и мачка обгорен труп, а други два са вързани за автомобил и са влачени по улиците, разказват очевидци. Възрастни и деца разкъсват телата, преди в крайна сметка да окачат двата от осакатените трупове на мост над река Ефрат. Президентът Буш гледа ужасен репортажа и разпорежда на американското командване: Kick ass! и Kill them! Да убият виновниците. Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд се заканва да изпълни заповедта на главнокомандващия с думите: „Няма да позволим на убийците и главорезите на Саддам да саботират мира и свободата”. Той е твърдо убеден, че съпротивата срещу американското присъствие е дело единствено на разформированата армия на сваления иракски диктатор, а иракчаните безрезервно подкрепят американската окупация. Това се оказва огромна и фатална грешка.  Американската окупация радикализира иракчаните и буквално всеки ден се сформират нови групи за съпротива. „Американците бяха в пълно неведение за състоянието и истинските причини за бунта (на иракчаните). Арогантността и надменността им бяха просто поразителни”, пише в секретен доклад на командването на британския контингент в Ирак. Следват разкритията за мъченията и издевателствата, на които са подлагани задържаните иракчани в затвора „Абу Грейб”. На 8 май американски патрул открива обезглавеното тяло на младия американски бизнесмен Никълъс Берг на мост в Багдад. Три дни по-късно в интернет се появява видео на Абу Мусаб ал-Заркауи, главатаря на бунтовническата групировка Джамаат ал-Таухид ал Джихад, чийто наследник след смъртта му става Абу Бакр ал-Багдади. Във видеото той се заканва: „Казваме ви, че достойнството и кръвта на мюсюлманите от „Абу Грейб” и на другите жертви не могат да бъдат компенсирани с нищо друго освен с кръв и души. От нас няма да получите нищо освен ковчези, ковчези, ковчези...”. Това се оказва удобно оправдание за президента Буш да обяви, че насилието в Ирак се разпалва от Ал Кайда, и заповядва на своите войници да се разправят със Заркауи. От този момент войната в Ирак поема по пътя на необузданата ескалация, неконтролируемия хаос и масовото кръвопролитие. Ал-Заркауи е обявен за най-големия враг, а за главата му е определена награда от 20 милиона долара (по-голяма от тази на Саддам). Така той се превръща в мъченик за иракчаните и удобно оправдание за американските военни за осъществяването на най-кървавата военна операция по време на иракската война. Заркауи обявява война и на предателите шиити, които сътрудничат с американците, а американското командване прилага тактиката „салвадоризация на Ирак”, тоест създаване на „шиитски ескадрони на смъртта”. Със задачата се заема полковникът от резерва Джеймс Стийли, експерт по антипартизанска война, започнал от войната във Виетнам, работил като съветник в Салвадор и участвал в създаването на салвадорските ескадрони на смъртта, замесен в аферата „Иран-контри” и принуден да напусне армията, след което станал шеф в злополучната енергийна компания „Енрон”. През септември 2004 г. Джеймс Стийли докладва на Доналд Ръмсфелд, че задачата е изпълнена: „Ирак вече разполага с отряд от 5000 „специални полицейски командоси” (известни още като „Вълчата бригада”), поставени под командването на първия временен иракски премиер Аяд Алауи и вътрешния министър Фалах ал-Нагиб. Но след поредица неуспешни операции на командосите Нагиб решава да прибави към тях и бивши военнослужещи от специалните части на Саддам Хюсеин (Републиканската гвардия) и поверява командването им на своя чичо генерал Аднан Тахиб. След първата кървава операция на командосите срещу сунитски бунтовници министърът на отбраната Хазин Шалан коментира: „Американците и техните съюзници си налагат ограничения, които ние нямаме. Това е нашата страна, нашата култура, ние имаме различни закони. Ние ще налагаме ред, като режем ръце и обезглавяваме”. Няколко месеца по-късно „иракските ескадрони на смъртта” са поставени изцяло на подчинение на шиитите и се превръщат в инструмент за борба със сунитите, ползвайки се с подкрепата на командването на американския контингент в лицето на генерал Дейвид Петреъс. С това гражданската война в Ирак пламва с пълна сила, раждайки днес закономерно и чудовището „Ислямска държава”. Инцидентът във Фалуджа с бойците от частната армия Blackwater променя драматично и безвъзвратно хода на войната и американската окупация на Ирак. Всъщност това е повратният момент във войната, чиито зловещи последици виждаме сега с разрастването на конфликта в Близкия изток. Кулминацията е бруталната операция на американската армия за установяване на пълен контрол над Фалуджа през ноември 2004 г., наречена „Операция призрачна ярост”. При офанзивата загиват 1350 иракски сунитски бунтовници, докато американската армия дава 96 жертви и 560 ранени. Американските части, които наброяват 12 000 души, подкрепени с 3000 бойци от иракската армия, използват запалителни снаряди с бял фосфор Mark 77. Белият фосфор е отровно вещество, което при изгаряне развива температура от 1300 градуса и при попадане върху тялото разяжда кожата и тъканите до костта. Фосфорът се възпламенява във въздуха, после образува облак, всичко живо в радиус 150 метра умира. Запалителните бомби над Фалуджа убиват и мирни жители, сред които жени и деца, а използването на подобни „осветителни” бомби срещу мирни жители е забранено от Конвенцията на ООН за особените видове конвенционално оръжие, приета през 1980 г. В списание International Journal of Environmental Research and Public Health през 2010 г. са публикувани резултати от медицинско изследване, според които в резултат на това оръжие рязко се увеличават случаите на заболявания от рак, детската смъртност, левкемията. Това е последната мащабна битка, в която участват бойци от редовната американска армия. След това осъществяването на операциите се поема от частните армии. Към момента на изтеглянето на САЩ от Ирак Пентагонът разполага със 195 000 униформени войници и 218 000 частни контрагенти. Около 8% от тях, или 20 000 души, са въоръжени охранители. Ако към тях се прибавят американските ангажименти и в други райони на въоръжени конфликти, то общият брой на частните бойци достига 242 657 души, от които едва 54 387 са американци, 94 260 са чужденци и 94 010 са местни жители на съответната територия. Държавният департамент разчита на персонал от 2000 души за гарантиране на сигурността на своите мисии в Афганистан, Ирак, Израел и Пакистан, както и за въздушни операции в Ирак. Договорите са поверени основно на три частни фирми – Triple Canopy, DynCorp International и U.S. Training Center (част от бившата фирма Blackwater, по-късно Xe Services, а сега Academi). Договорите са сключени още през 2005 г. и продължават автоматично и до днес. Една характерна особеност: през последните десет години броят на приватизираните или аутсорсвани дейности от Пентагона към частни фирми, които са сключили договори директно с Държавния департамент или с Белия дом, е четири пъти по-голям от контрагентите на Министерството на отбраната. Тоест с помощта на частните армии американската администрация пряко осъществява военизирани операции в чужбина, без да се налага да търси одобрението от Конгреса или да преминава през сложните бюрократични процедури по тяхното узаконяване. Проф. Шон Макфейт, учен от RAND Corporation, преподавател в Джорджтаунския университет и Националната академия за отбрана, казва: „Голяма част от дейността на американската армия е приватизирана, като частните контрагенти представляват близо половината от военните структури на сцената на военните действия. Съкращаването на професионалната армия и отмяната на задължителната военна служба не позволяват на американската армия да води продължителна война без участие на частни военни структури. В същото време много от договорите с частните контрагенти се оказват част от по-мащабни договори, като например строителни проекти или операции за хуманитарна помощ, които налагат допълнителни мерки за сигурност и охрана”. Поради това проф. Макфейт предполага, че частните военни специалисти в Ирак и Афганистан са над 70 000.

В статия за Washington Post авторите Дана Прийст и Уилям Аркин анализират: „След терористичните атаки от 11 септември свръхсекретната дейност на правителството под оправданието за борба с тероризма е взела такива размери, че вече не е ясно колко пари струва тя, колко хора са ангажирани и колко програми съществуват, а най-вече колко агенции и частни фирми вършат една и съща работа”. В материала се посочва, че тяхното двегодишно разследване е успяло да идентифицира 1271 правителствени организации и 1931 частни компании, които участват в различни програми, свързани с антитероризма, разузнаването и гарантирането на вътрешната сигурност. Те са разпръснати в 10 000 отделни пункта на територията на САЩ и в над 240 локации в чужбина. Общо 854 000 души разполагат с разрешително за извършване на секретна агентурна дейност, тоест 1,5 пъти повече от населението на столицата Вашингтон! Близо 70% от бюджета за разузнавателна дейност се предоставят на частни контрагенти, като съответно голяма част от техните договори са засекретени и не е ясно точно за какво се харчат тези пари и какви операции се осъществяват. „Липсата на прозрачност и контрол по отношение на дейността на частните фирми от индустрията на сигурността е основната причина за шокиращия факт, че не е ясно точно за каква цел са осъществени транзакции на сума от 2,3 трилиона долара от началото на войната срещу тероризма до сега”, пише Washington Post.

АФГАНИСТАН – МИРЪТ Е НЕВЪЗМОЖЕН

В Афганистан се подвизават 52 регистрирани и лицензирани от правителството в Кабул частни армии, които подпомагат Международните стабилизиращи сили на НАТО и сегашната мисия „Решителна подкрепа”, която стартира на 1 януари 2015 г. Но те не са толкова силни и влиятелни като други 22 частни армии, които обаче работят извън закона, макар че се ползват с доверието на командирите на НАТО в съответните провинции. Точно на тях разчитат американските частни военни компании, които изпълняват договори с Пентагона и Държавния департамент и за които САЩ ходатайстват пред властите. Кабул все пак успява да разформирова и забрани над 50 нелегални военизирани структури. Тази тенденция е показателна за мащабите, в които се развива индустрията в районите на конфликти. Пример за това е договорът Host Nation Trucking на стойност 2,16 милиарда долара, според който американският военен контингент наема осем местни транспортни фирми за доставка на продоволствия и материали за американските бази в страната. В секретен доклад на Конгреса, с който разполага Washington Post, озаглавен „Господари на войната АД”, се разкрива, че основните контрагенти на договора за транспортни услуги (Host Nation Trucking) са „полеви командири, главатари на банди, племенни вождове и командири на въоръжени милиции, които се сражават срещу правителството в Кабул”. Осигурявайки „защита” за американските транспортни конвои, тези реални врагове на правителството и на чуждестранните контингенти в Афганистан осигуряват за своите бандитски структури парични средства, легитимност и право на съществуване. В заключение докладът подчертава: „Този порочен модел на сътрудничество подпомага съществуването на местни частни армии, които на практика налагат корупция, рекет, сепаратизъм”. В крайна сметка това е абсурдно сътрудничество с враговете на Афганистан. В друг доклад на Сената се прави заключението, че „Тази порочна практика всъщност легитимира вражеските милиции и ги превръща в частни компании за охрана”. В документа са цитирани 17 американски и британски частни военни компании, които са създали верига от местни компании и така са формирали базата за развитие на този бизнес в Афганистан. Подробно е анализиран казусът с британската фирма ArmorGroup, сключила договори за сътрудничество и охрана с две афганистански бандитски групировки, които са посочени под шифрованите имена Mr. White и Mr. Pink. Американското военно разузнаване обаче разполага с категорични данни, че двете групировки са свързани със серия от убийства, отвличания, подкупи и престъпни схеми, както и с директни сблъсъци с войници на натовската коалиция, при които са дадени многобройни жертви (повече от 100). „Подпомагане на процеса на разпространение на частни армии за охрана е несъвместимо с основната стратегия за борба с талибаните и антиправителствените сили”, се подчертава в доклада. Още по-тревожно е, че „единствените местни структури, с които успяват да установят сътрудничество контингентите на НАТО в различните провинции, се оказват в крайна сметка командири, племенни вождове, бунтовници, които воюват срещу правителството в Кабул. Като най-драстичен пример е цитиран договор за сътрудничество и охрана на най-голямата военновъздушна база Баграм на коалицията на НАТО, на 47 километра, северно от Кабул, където се доставят всички важни товари за изпълнение на мисията на западните сили. Оказва се обаче, че охраната на базата е поверена на един от бившите главатари на муджахидините от Северния алианс Адир Хан. Той от своя страна и на своя глава препродава част от контракта си на друга афганистанска групировка – Afghanistan Navin, която подсигурява със своите 500 бойци охраната на пътя до базата.

Град Тиринкот е столица на южната афганистанска провинция Урозган. Този град е известен с това, че тъкмо от Тиринкот на 16 ноември 2001 г. тръгва победоносният марш на Хамид Карзай към Кандахар, последната голяма крепост на талибаните. След тази победа Карзай става временен президент на Афганистан, а след това остава на този пост до края на септември 2014 г. Легендата разказва, че Карзай се налага като полеви командир благодарение на помощта на специалните части Operational Detachment Alpha (ODA) 574 от състава на Трети батальон на Пета група на специалните част под командването на подполковник Джейсън Амерайн. Всъщност истината е малко по-различна. Проф. Шон Макфейт разказва за това в книгата си „Модерните наемници”: „Силният човек в Тиринкот не е нито губернаторът, нито шефът на полицията или командващият афганистанската армия. Силният човек там се казва Матиула Хан и той е командир на частната армия на племето поползай (от което е и бившият президент Хамид Карзай)”. Само за две години неграмотният бивш пътен полицай Матиула става мултимилионер, след като неговата армия от 800 души започва да изпълнява мисии на американските специални сили като ODA 475 и на австралийския контингент, който контролира провинция Орузган. Неговият доходен бизнес е съвсем елементарен: да контролира положението по единствения път, свързващ Кандахар с Тиринкот. Веднъж в седмицата той обявява 160-километровия третокласен път за „сигурен”, като разполага своите хора по целия маршрут, за да не допусне провокации от талибаните, които контролират голяма част от този регион в Южен Афганистан. Така Матиула позволява на конвоите на НАТО да преминат по този път и да транспортират провизии, муниции и други важни стоки. Той получава пари, за да осигурява сигурността на пътя. Неговата частна военна армия таксува всеки голям камион на НАТО по 1200 долара и всеки малък по 800 долара. Но освен това той взема такса „сигурност” и от афганистанците, които искат да преминат по този път безпрепятствено. Така той си осигурява доход от 2,5 милиона долара месечно – астрономическа сума за държава, която е сред десетте най-бедни в света. Голяма част от парите се изплащат от бюджета на австралийския военен контингент, а освен това афганистанското правителство е поело издръжката на 600 от общо 1500-те частни бойци от армията на Матиула, включително и неговата лична заплата. Това позволява на Матиула Хан да създава паралелни структури на властта и да демобилизира полицията, тъй като нейните кадри напускат и предпочитат да станат част от частната армия заради по-високото заплащане. Дори нещо повече, бойците на Матиула много често носят униформи на афганистанската полиция и карат полицейски автомобили, на които са залепени портрети на Матиула. „Без бойците на Матиула пътуването по този път е направо самоубийство”, твърди пред New York Times шофьорът Мохамед, който снабдява холандския контингент с торби пясък и електрически лампи. Директорът на независимата анализаторска агенция Afghanistan Analysts Network Мартин ван Бийлерт допълва, че първоначално властите в Кабул се опитали да отстранят Матиула и сами да поемат охраната на пътя, но след като не успели, се съгласили той да продължи да подсигурява охраната, а те да му плащат за това. „Офисът” на армията на Матиула се намира само на 50 метра от командването на американските специални части в провинцията. Така с помощта на НАТО и най-вече с подкрепата на американските командири Матиула се налага като най-силната фигура в провинцията. С парите от договорите за охрана той започва да подпомага 15 000 бедни семейства, на които след това разчита да попълват редиците на армията му. Със собствени пари построява 70 джамии и така поддържа добри отношения и с религиозните лидери. Всяка седмица провежда срещи с лидерите на най-големите племена от провинцията и така гарантира своята сигурност. В същото време началникът на полицията е безпомощен и нищо не може да направи, когато получи информации за нелегални операции, осъществявани от бойците на Матиула – рекет, изнудване и контрабанда с наркотици. Когато някой откаже да плати на Матиула за гарантиране на сигурността на преминаването, той веднага реагира и наказва „опърничавите”. Според бившия началник на полицията в Тиринкот Матиула или изпраща своите бойци да обстрелват, или се договаря с талибаните да свършат тази работа. Но Матиула остава недосегаем, защото се ползва с протекцията на американския контингент и на властта в Кабул. Според британския генерал Ник Картър, командващ силите на НАТО в Южен Афганистан, известните на властите 23 нерегистрирани частни армии в Афганистан имат сериозен финансов интерес да поддържат хаоса в страната. Това се отнася и за Матиула, макар че няма никакви доказателства за двойната му игра. При това този бизнес се осъществява на национално ниво. Случаят с Матиула Хан е просто върхът на айсберга и е показателен за блатото, в което затъва инициативата за демократизиране на Афганистан. В един от секретните доклади на американското военно разузнаване се казва, че Матиула и Ахмед Уали Карзай, братът на президента Хамид Карзай, са главните действащи лица в контрабандата с наркотици – те контролират почти целия трафик на търговията с опиум от маковите полета. Ахмед Карзай осигурява конвоите с дрогата, а Матиула гарантира сигурността им по пътищата към Кандахар. Това започва още през 2001 г., когато Матиула става шеф на пътната полиция в Орузган, а по-късно и на целия Афганистан. След многобройни сигнали от холандския и британския контингент, в които пътната полиция се определя като „гръбнакът на наркотрафика”, тя е разформирована. След което Матиула приватизира тази своя дейност и я превръща в доходен частен бизнес. Уали Карзай и Матиула са свързани с най-силния човек в южната част на Афганистан – Джан Мохамед Хан, бивш губернатор на провинция Орузган и тъст на Матиула. Той е отстранен от власт през същата 2006 г. по сигнал на холандския контингент, който попада на информация за връзките му с наркотрафика. Но Джан Хан не изпада в немилост, а напротив. Той е привикан в Кабул и е назначен за личен съветник на Хамид Карзай! А самият Матиула е повишен и става началник на полицията в провинция Орузган. След смяната на властта в Кабул цялата структура се разпада. На 18 март тази година в 8:00 часа сутринта на излизане от хотел „Сафи” близо до Шесто полицейско управление неизвестен атентатор се приближава ненадейно до Матиула и се самовзривява. Най-могъщият главатар на частна армия в Афганистан получава тежки наранявания в гръдния кош и по-късно умира в болницата. Едва шестият опит за атентат срещу него се оказва успешен. Отговорността за атентата е поета от талибаните, които отдавна искат да си отмъстят на човека, организирал и осъществил най-сериозния бунт срещу тях, който завършва със свалянето им от власт. „Матиула Хан бе знакова фигура за новата порода племенни вождове и полеви командири, създадени и забогатели след установяването на международното присъствие в политическия живот в Афганистан”, твърди политологът Ананд Гопал, автор на книгата „Няма добър човек сред живите: Америка, талибаните и войната пред очите на афганистанците”.

Но този бизнес не търпи вакуум и мястото на Матиула веднага е заето от частния бизнес на шефа на полицията в провинция Кандахар генерал-лейтенант Абдул Разик. Той не е сам, неговата дейност е просто една от общо 23-те частни военни фирми, които работят без официално разрешение и разиграват своята двойна игра, печелейки милиони без никакви изгледи хаосът в Афганистан да бъде овладян през следващите десет години. Но това е устойчива тенденция не само в Афганистан. В глобален мащаб според проф. Шон Макфейт се очертават четири отчетливи характеристики на този бизнес. Първата е, че той е изключително гъвкав, устойчив и адаптивен. След като САЩ се изтеглиха от Ирак, този бизнес не се разпадна, а напротив – разви се и се разрасна още повече. Същото ще се случи и в Афганистан. Афганистанците са убедени, че да се залага на такива „бизнес партньори” като Матиула за изпълнение на конкретни тактически задачи, това ще доведе до зловещи дивиденти в бъдеще: „Матиула бе един неграмотник, който използваше правителството в свой собствен интерес. След като американците напуснат, те ще оставят след себе си слабо правителство и много силни еднодневни герои, забогатели като наемници и останали без никаква подкрепа от народа. И след като бъдат убити, какво остава за нас – отново хаос и разруха”, споделя в интервю за Washington Post Мохамед Еса, племенен вожд от град Тиринкот. Втората характерна черта е, че тази тенденция се глобализира. Тя се разраства навсякъде, където САЩ се намесват, за да наложат демокрация, а всъщност оставят след себе си хаос и разруха. Защото американските частни протежета след това търсят и намират нова клиентела. Третата черта е, че индустрията се унифицира. Местни диктатори и военни професионалисти използват частните си армии, за да печелят. Международни клиенти като САЩ с охота се ползват от техните услуги. Четвъртата характеристика е, че индустрията се разклонява, от една страна, процъфтява пазарът на частни експертни фирми като посредник при изпълняване на военни операции, а, от друга, се разраства свободният пазар на наемници, които са готови на всичко за пари. Нарастването на свободния пазар на частните армии е нещо очаквано, защото засегнатите от конфликти държави притежават идеалните условия за извличане на печалби: естествени политически противници, достатъчно ресурс за вражди, тиранично управление или обезверено и тероризирано население, наличие на въоръжени отряди или наемници, сериозна или пълна липса на справедливост и законност.