Притча за народ и небе

Крайно време беше да се случи! Нашият театър да ни види: нас, хората на ръба. Не само отделни наши съдби, а всички ни заедно – нас, мнозинството българи днес. Крайно време беше нашият театър да ни протегне ръка, да ни прегърне и утеши, да ни покаже, че не сме сами на ръба . Крайно време беше да припознае в нас героя на днешния ден! Да, в единствено число: нас, заедно. При това на първата ни сцена. А „нима има по-подходящо място да се обсъжда състоянието на нацията от националния театър?” (по думите на доайена на английската критика Майкъл Билингтън). Каквито и други звездни спектакли да е имало на нашите сцени през последните години, колкото и съвършени и прекрасни да са били те като произведения на изкуството, „На ръба” е най-мащабният акт на солидарност на нашия театър със своя народ.

Без преувеличение може да се каже, че с „На ръба” народният ни театър е отново народен в истинския смисъл на думата. През 1992 г. Станислав Стратиев имаше пророческо видение за на ръба . Нарече го „От другата страна” (една от малкото не-еднодневки пиеси на прехода) и го описа ето как: след определена възраст хората се изхвърлят през прозореца, ей така, напълно в реда на нещата, а в най-добрия случай се оставят на перваза – да си живеят там, докато могат; отдолу зяпачи спорят дали не трябва да се подобри обществената „Служба за изхвърляне”, за да не тежи това само на роднините, обзалагат се колко ще се задържи или ще се бори поредният старец, правят си снимки с падащите и коментират работата на данъчните, които от съседни прозорци проверяват дали съответният данъкоплатец се е издължил преди „полета”, а полицията внимава никой да не бъде ударен.

Днес стоя с майка ми „от другата страна” – всички, които отказваме да изхвърлим своите родители (ведно с „капризи” като чувствителност и достойнство), сме там, заедно с тях. Стоя и крачката напред изглежда понякога единствен изход. Не го избирам, защото вярвам безусловно в Бог и заради обичта (за мен наистина едно). Ала да се задържиш на ръба , особено заедно с напълно безпомощен човек, става все по-непосилен кръст. Стоя там и не мога да се начудя колко пророческо наистина може да бъде голямото изкуство, но как дори въображението на най-забележителния ни абсурдист не е успяло да нарисува мащабите на абсурда. Защото „от другата страна”, или на ръба, оказва се, е много голяма територия, една паралелна на нормалния свят реалност със суров, особен терен – хем се спуска стремително надолу, хем е някак си на тераси, така че падането понякога е на етапи, и хората по-горе могат да останат с илюзията, че всъщност не са на ръба и че онези под тях са там просто защото са „деградирали типове” – просяци, клошари, бездомници. Нощем, преди да легна, поглеждам навън: отсреща, 5 етажа по-долу, един от тези„типове” също се готви за сън – само че в легло от кашони и в нишата на една врата. Хора минават (пълно е със заведения) и почти никой не спира, не се обръща. Срам ме е и си мисля кой е по-деградирал? Той, другите като него – вече толкова много? Или ние, които не ги забелязваме (или удобно се правим, че не ги забелязваме) и които дори ще заспим с мисълта, че май не сме толкова зле? Срам ме е и когато се сетя как няколко над 70-годишни мъже през плач ме молеха да гледат майка ми само срещу подслон и храна. На обявата ми от преди година отговориха над сто души от цялата страна и продължават да ми звънят още и още. Може би и тези бащи и дядовци, по чудо оцелели след „изхвърлянето им през прозореца”, днес вече са „деградирали типове” и тъкмят някъде легла от кашони…

На по-горните тераси на ръба се култивира безчувственост, а по-долу в очите все по-често бляскат ножове. На ръба се караме и се мразим, страхуваме се да не би някой да ни излъже, но не смятаме за толкова лошо, ако ние самите излъжем. Или сме на ръба , защото се караме и се мразим, страхуваме се да не би някой да ни излъже, но несмятаме за толкова лошо, ако ние самите излъжем? Нямам съмнение, че е второто. На ръба обаче има и друго: съпричастие и взаимопомощ тъкмо от – и сред – най-изстрадалите, хора със съдби като измислени. Жена, преборила рака например, се грижи за болните в хоспис без пари, ей така – да помага. Познавам я и съм по-спокойна просто защото я има, защото има хора като нея, които поддържат огъня на надеждата… Спектакълът „На ръба” отказва да се занимава с нашите непрекъснати караници на тема „кой е виновен”, с враждите и разделенията. В него антигероите нямат честта да бъдат поканени. С изключение на една за кратко „гастролираща” тяхна двойка: мъж и жена, богаташи, сякаш слезли на „долната земя” като на туризъм сред бедността, се гаврят с един сакат просяк и даже се снимат за спомен, стъпили върху него. Иначе този, другият, не на ръба свят е напълно елиминиран от сцената. Както той е елиминирал нас извън театъра. Все още сме под едно небе: в новогодишната нощ (в последната сцена) виждаме там празничните му фойерверки. Но времето вече е само негово:

узурпирано, откраднато като в „Момо” на Енде от сивите хора. През бинокъл героите проверяват колко е часът: в изкривеното пространство на ръба часовниците отдавна са спрели. Изборът на Морфов да направи другия свят не само невидим, но и неконкретизиран и неразслоен, тоест напълно безличен, е много важен. Така той не само се разграничава от него, но, още по-важно, отказва да участва в насъскването на едни хора срещу други, отказва да продължи толкова добре проработилия у нас принцип „разделяй и владей”. Героите на ръба пък са с ярко разпознаваеми лица – самотна майка с бебе в ръце, клошар, писател, музиканти, влюбени, дядо, самотен мъж на средна възраст, инвалид след опит за „полет от покрива”, изоставена жена и още… Те може да са различни, те може да настръхват в шумотевицата на улицата, в стълпотворението на панелките и в мелницата на повторяемостта (в една забележителна сцена на фона на „Болеро” на Равел), но са заедно; те представляват общност. Така спектакълът се издига на много високо и много рядко ниво както за театъра ни, така и за нас извън него: нивото на единението. И изключително убедително и въздействащо – думата е разтърсващо! – кара човек да почувства с цялото си същество енергията на единението: неговата топлина – като човешко съпричастие и принадлежност – и неговата мощ – като единствен път за излизане от паралелния свят на ръба. Защото спектакълът на Морфов не е само проява на гражданска съвест, а висока проба изкуство. При това: изкуство, което само по себе си представлява образец на единение.

Още като процес на направа: всички участници в него (великолепните актьори, музикантите на сцената и целият постановъчен екип) са в еднаква степен негови сътворци. После: това е театър, който по език и въздействие прилича на музикална хармония. Без да „стъпва” на пиеса или какъвто и да е предварителен текст за трамплин. Но и без да се отказва напълно от думите: познати, дори „знакови” реплики от ежедневието, кратки разговори, които сме водили всички вкъщи, на улицата, в моменти на споделяне („Когато бях малка, мечтаех...”). Познати думи, вплетени в – или редуващи се с – познати действия, на познати места. Градски покрив (който актьорите създават пред нас в самото начало, докато щрихират и самите герои). Панелни кутии, които буквално танцуват (сценографията на Никола Тороманов е за учебник.) Клек шопове. Кофи за боклук... Достоверност – и в думи, и в действия, и в обстановка. Но не и натурализъм. А-ха да помислим, че битът или поведението, или смисълът са едно към едно или са в някакво предвидимо русло, и действието превключва. От реализма на редови житейски епизод – в песен и танц (походката на сакатия просяк се превръща в танц, който издига и него, и нас над унижението и над гнева). Или пък забързва до задъхване ход (въпросната сцена на фона на „Болеро”-то: ежедневието на бърз каданс, пак и пак). Превключването понякога е на друго ниво: поредният човек, избрал „полета” през балкона пред безизходицата, се прибира обратно вкъщи – оказва се, живее на първия етаж. За да не зациклим и тук, в театъра, на вълната на отчаянието, за да не влезе действието в сферата на мелодраматичната сърцераздирателност. Сменят се ракурси, настроения, скорости, темпо. Фокусът варира: ту в пълен мащаб, на цялата сцена, в цялата й дълбочина и височина, ту само в окото на прожектора, а понякога вместо чрез осветление „обективът” се свива чрез съсредоточие на звука. Спектакълът сякаш пулсира: съвършено живо същество, в което всяка клетка си е на мястото – не е необходимо да се прибави нищо, нищо не е в излишък. Лайтмотивът на полета преминава във всякакви вариации: зрелищен полет на всички герои на покрива, повдигнати буквално от разразила се буря; неочакван полет „зад сцената” на човек, който отказва да живее повече на ръба и чието глухо тупване въдворява смразяваща тишина в залата; самолети, които с рев се издигат в небето, отнасяйки поредната порция българи (задната кулиса е огромен екран); банални думи политат в песен, уморени тела – в танц, буцата в гърлото и сподавените сълзи – в смях... До окончателното излитане от сферата на материята в сферата на духа, на финала на спектакъла, когато ние, българите, се превръщаме в съзвездия, а последният дядо разказва на последното бебе какво се е случило. „На ръба” е удивителна притча за един народ и едно небе, разказана уж само чрез щрихи – на хора, предмети, събития, която обаче съдържа в себе си – и отваря в нас – шеметни дълбини. Не съм преживявала театър, който да говори точно този език. Но го разбирам напълно. Както, мисля, и повечето хора в салона. Зрителите до мен плачеха. Плачех и аз. Смеехме се заедно. А после, на излизане, беше необичайно тихо: вървяхме, разтърсени и по особен начин съсредоточени – сякаш трескаво търсещи изход, решение, като в животоспасяваща ситуация. Изход, решение може би вътре в нас… Такъв театър не праща на барикадите, нито събужда мисли за „взвода за разстрел”. Той променя отвътре. Помага ни да усетим с всичките си сетива, че състоянието на света е отражение на състоянието на душите ни и точно там нещата трябва да се променят. В този смисъл „На ръба” се родее с вълната политически театър, започнала с „Дълъг живот” на литовеца Херманис. Театър, чийто еквивалент в политиката е стратегията на не-насилие и в който любовта към човека не е просто трамплин (както в ударния театър на политическото кабаре например), а го определя изцяло. Театър, изпълнен с топлота. Театър, в който деконстукцията е градивна и който „удря с нежност”, по думите на Херманис. „На ръба” се родее и с още една тенденция на източноевропейските сцени: да говорят все повече, а понякога и предимно чрез музика. Може би като търсене на по-пряк път към човешката същност, отвъд рациото и вездесъщия днес прагматизъм. И като израз на все по-нарастващата необходимост от хармония във все по-дисхармоничната ни реалност. Всички добри думи накуп не са достатъчни за „На ръба”, за всичките му създатели. Спектаклите на Морфов предизвикват качествени скокове в нашия театър и интересното е, че те са все свързани с вълшебството на хармонията: хармония между зрелище и философски дълбини, между езика на драмата и куклената естетика (разбира се, той постигна това заедно с всички кукленици, работещи на нашите сцени). После: той дръзна и успя – заедно с Камен Донев в „Животът е прекрасен” – да навлезе в територията на блаженството на душевния мир – сърцевината на човешкото щастие. И ето сега още един пример за удивителна хармония в една съвършено нова сценична реалност. Мисля, че ако „На ръба” се покаже на големите международни сцени – където заслужава да бъде редом с творбите на други режисьори от най-високо ниво, – той ще постави българския театър по нов начин на световната театрална карта. „Да не би да е тежък спектакъл?” – питат ме познати у нас, на които го препоръчвам. Щеше да бъде тежък, ако беше документално-натуралистичен, ако се занимаваше с онова, което се случва долу, след „полета” от балкона, или със самозапалванията, с озверяването, с цялата грозота на мизерията. Но той не е толкова за живота на телата ни на ръба, колкото за живота на духа ни там. Затова в него припламва и темата за пословичната наша балканска жилавост, тип „В катафалката пак сме живи”. Има дори директно намигване към Костурица със старейшината, който опитва питието („По-добро от оригинала!” – за ментето уиски в „Черна котка, бял котарак”, тук „Еликсир!” – на новогодишната маса). Припламва и нашият черен хумор. Най-важното: има го избора на полета за основен лайтмотив, не само като самоубийство. „На ръба” е като откровение: разтърсва (ще си позволя отново да употребя тази дума), за „да просвети сърдечните” наши „очи” (както се казва в свещените текстове). А откровението винаги е подадена ръка. Ето защо за мен „На ръба” е основно надежда. Че го има. Че вече не сме невидими. Че в него и с него сме заедно. Последната сцена, в която всички герои празнуват Нова година, е всъщност най-големият полет в – и на – спектакъла: там всички политат – политаме! – един към друг. Големият театър повдига невидими завеси и ни помага да прогледнем. За истини, които иначе научаваме по трудния начин – от живота. Разбира се, че можем да продължим да стоим на ръба още дълго, да се караме и да се мразим, да се страхуваме да не би някой да ни излъже, но да не смятаме за толкова лошо, ако ние самите излъжем... и да оцеляваме все някак си; а междувременно някои от нас да се подхлъзват, да падат по-надолу, а други директно да се отказват от живота... Докато остане последното бебе в ръцете на последния старец. Надявам се, моля се въображението на Морфов да не бъде надминато от живота, както при Стратиев и „От другата страна”. Надявам се, моля се „На ръба” да е предвестник на чудо, от което толкова много имаме нужда и което да ни отвори очите, че само заедно можем да не сме на ръба.