Любовта им към България преминава през истерична омраза спрямо Русия, комунизма и сервилност към Запада. Ако не мразят и сервилничат, любовта я няма

На 22 ноември 1999 г. се случва нещо интересно в най-новата българска история. Площадът пред храм-паметника „Александър Невски” е пълен с  народ с развети национални знамена. Там са президент, премиер, кмет, a „Мила родино” звучи от висока трибуна. Казват се слова, с които може да бъде обговорен най-героично един народ – за неговата смелост, всеотдайност, добродетели, воля и способност да изгради светлото бъдеще. Навършват се 10 години от падането на комунизма и точно този ден, 22 ноември, е възможно най-патриотичният от старта на прехода – и с оглед на държавния церемониал, и заради допълващото го надъхано множество. Към еуфоричния площад полита фразата „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин”, която за първи път е аплодирана от толкова много хора накуп.

Има обаче една особеност. Фразата е произнесена от президента на САЩ  Бил Клинтън, а трибагрената феерия е допълнена с американски знамена. Господарят на Белия дом е на историческо посещение у нас, властта и гражданите на България еуфорично го посрещат. Клинтън е тук, за да затвърди – след бомбардировките над Югославия – западното проникване в сърцето на Балканите. Иска силна атлантически ориентирана България, а тя няма против да е такава. Българският президент Стоянов говори от трибуната за „унизителния комунизъм”,  Клинтън припомня „полицейската държава”, събуждат призрака на СССР. Така цялата патриотична визия за „благоденстващия български народ” е построена върху трупа на комунизма. Множеството радушно прегръща „будителите” оратори – то не се срамува да се нарече българин, ако в бъдещето му липсват комунистите, СССР, Желязната завеса и другите атрибути на доскорошното минало.

Тези позабравени сцени са важни, защото показват „идейния” корен на българския патриотизъм, демонстриран от някои политици и част от „гражданското общество” във времето след 10 ноември. Те са родолюбци само тогава, когато почитта към националните ценности е подчинена на разправа с комунистическото минало. Още по-добре е, ако този „патриотизъм” е съчетан с удари по Русия (по възкръсналия СССР), а най-добре – ако българското знаме се вее редом с американското. Няма ли ги тези условия, те просто престават да са патриоти. Паметник на български цар в центъра на София? О, не, стига с този национализъм, докога ще градим помпозни държавни символи, казват те. Паметник на американски президент? О, да, това е великолепно, той (Рейгън) е велик държавник, допринесе за освобождението ни от комунизма, заявяват. Такава е доктрината на техния патриотизъм.

В последните няколко седмици имахме възможност да се уверим, че този тип „родолюбие” върлува със страшна сила. Демонстрира се от държавната власт, а и от така нареченото „гражданско общество”. Обяснимо е. Управлява ГЕРБ, десният наследник на СДС, устроил знаменитото посрещане на Клинтън. Най-гласовите сред „обществото” са присъдружните им десни апологети, заедно с либерални интелектуалци и фейсбук активисти – приемници на онова площадното множество, чийто връх в родолюбието бе да развеят българския флаг редом с американския.

Първият пример е възстановеният лъв от мемориалния войнишки комплекс пред НДК. Поставен 83 години след изработката му, той трудно се вписва в коренно променената градска среда. Противоречи на архитектурните принципи. Отгоре на всичко лъвът е допълнен с карта на старото българско етническо землище. Дяснолибералното поселение не се възпротиви естетически, както го направи бурно за паметника на Самуил, нито възрази срещу националистическата карта, макар да е громяло национализма хиляди пъти по друг повод. Напротив – една част от него положи дългогодишни усилия за възстановяването на лъва. Но защо тези хора толкова много настояват за един естетически спорен паметник, пропит от национализъм? Защо нямат възражения? Просто е – защото той заменя стария „1300 години България”, построен през комунизма и превърнал се в един от печалните му архитектурни символи. Иронията е, че монументът на Старчев също е националистически, а десните либерали, които се кълнат в „Свят без граници”, „Обединена Европа” и другите атрибути на глобалната модерност, го замениха с още по-националистически. Но те изживяват случилото се като триумф, защото всяка победа над комунизма за тях е връх в патриотизма и цивилизационното развитие. Поискайте да се възстановят камбаните на Людмила Живкова – в тях имаше и родолюбие, и послание за мир, и чувство за отворен свят, тоест всичко, което е ценност днес. Десните либерали ще бъдат против. Камбаните щяха да имат шанс, ако ги бе измислил Борис III.

Вторият пример дойде след посещението в Сърбия на вече бившия председател на парламента Димитър Главчев (ГЕРБ). В една октомврийска сутрин дойде новината, че той поискал от сръбския президент Александър Вучич преименуването на Димитровград и връщането на старото название Цариброд. После дойде уточнението, че Главчев не е представял такова искане, просто съобщил на Вучич какво желаели сънародниците ни в Западните покрайнини; направил го, защото Вучич много се интересувал. Дали българите в Сърбия наистина желаят връщане на старото име, след като преди няколко години бе проведен референдум, потвърдил названието Димитровград, е друга тема. Важното в случая е, че щом парламентарен председател каже нещо подобно на президент, няма как това да не се приеме за официална позиция. БСП протестира, ужилен скочи и Антифашисткият съюз. ВМРО, участник в управленската коалиция, ги обвини в „национално предателство”. Чуха се и познатите дяснолиберални гласове, че патриотизмът изисква да се подкрепи името Цариброд. Интересен в цялата ситуация е не толкова фактът, че е нелепо да говориш за преименуване на Димитровград, щом по същия начин се казва селище в собствената ти държава. Любопитното е друго. И тази мека провокация към Белград, и други подобни напоследък, се случиха в нов период на успешна американска инвазия на Балканите. Неин плод е рязкото стопляне на българо-македонските отношения. Позициите на натовска България в Скопие, след встъпването на премиера Заев, видимо се увеличиха. Губеща е Сърбия, оттам и Русия, чийто жокер на Балканите е Белград. Георги Димитров е комунист, българин, но и съветски деятел; именуването на града преди десетилетия става в чест на интернационалната дружба; връщането на името Цариброд би било знак за успешен пробив на натовска България и в Сърбия – поради тази причина бликна внезапната патриотична грижа на десните либерали към сънародниците ни в Западните покрайнини; в тази връзка бе и „неволното” искане на Главчев. Когато САЩ при Клинтън бомбардира Югославия, те не бяха толкова загрижени за тях. Нито пък съчувстват днес на бесарабските българи. Как ще съчувстват, та нали те са русофили, тоест неподлежащи на обич и съпричастност!?

Третият пример дойде след изказването на говорителя на Кремъл Мария Захарова за Червената армия и спасяването на българските евреи. Изявиха се либералите. След като някои от тях въобще досега не признаваха, че България е спасила евреите си, визирайки депортацията в Македония, изведнъж се оказаха много наранени от думите на Захарова. Кръгът се затвори, след като старите съветски паметници у нас бяха нацапани с антисемитски надписи. Новоизпечените патриоти пак изнамериха правилната трактовка – русофилите сами ги нацапали, България е в опасност.

Неслучайно в този текст няколко пъти стана дума за „десните либерали”. Терминът го няма в учебниците. Но това е съвсем реална порода „политическо животно”, обитаващо България. То мени козината си, нрава, но неизменно в мирогледа му живеят три истерични репера – „Долу Русия”, „Долу комунизма”, „Да живеят САЩ и Запада”. Те са въздухът, който диша, водата, която пие, любовта, която го окрилява, омразата, която го разяжда. Те го превръщат в единен организъм. Всички други понятия и състояния нямат значение за дяснолибералното животно. Патриотизмът за него е конюнктура – може да го има, може и да го няма, зависи от фобиите и филиите му. Поради тези причини десните либерали воюват непрекъснато и с времето на Османското владичество – истински ужас за тях е да го обговорят като „робство”; непрекъснато търсят „доказателства” за злини, причинени от Царска Русия. Не го правят от порив към истината или науката. Правят го, защото за тях е екзистенциална катастрофа да признаят, че Русия е освободила България от робство.

Ако някой се чуди имаме ли конкретен дяснолиберален политически субект, то отговорът е положителен. Какво друго, ако не това, е пръкналото се наскоро обединение между ДСБ, „Да, България”, „Зелените” и ДЕОС. Даже при тях е и БЗНС (Николай Ненчев). Първото нещо, което направи този дяснолиберален субект, бе да демонстрира своя „патриотизъм”. И то какъв! Изработиха декларация, озаглавена „Български манифест за Европа”, а първите изречения в нея са: „Пътят на модерна България към Европа започва още с Възраждането. Той не е „проект”, а борба на поколения български будители и просветители, революционери и държавници. Днес, вече повече от десет години, европейското членство е реалност”. Към края четем: „Но със самочувствието на български родолюбци, ние ще обсъдим с нашите съграждани и… как интересът на най-засегнатите държави да бъде защитен в бъдещия енергиен съюз и да не допуснем най-силните европейски икономики да налагат двоен стандарт в отношенията с Русия”. Има ли неразбрали? Възраждането целяло европейско членство и опирало до днешните енергийните тегоби спрямо Русия.

Есента донесе и още една новина. Столичният общински съвет реши в центъра на София да бъде поставена модерна арт инсталация, наречена Бронзовата къща. Тя е подарък от Австрия и символизирала европейското председателство. Знаково ще бъде сложена на мястото на бившия мавзолей – долу Димитров, да живее ЕС! Инсталацията бе внесена като предложение в Столичния общински съвет от ГЕРБ и Реформаторския блок. Това е същата дяснолиберална коалиция, която организира и поставянето на лъва пред НДК. Няма изненада – днес са почитатели на модерното („космополитно”) изкуство, вчера – на старомодното („национално”), утре може и бог Тангра да преоткрият – важното е комунизмът и Русия да бъдат борени!

Всичко това е древно колкото света. Едни варвари прииждат, помитат други такива, на мястото на старите светилища изграждат свои. Не другаде, а точно върху старите.