„Защо ни мразят?” Това е най-често задаваният въпрос в Европа и САЩ след всеки кървав атентат или след всяка проява на враждебност, идващи от мюсюлманския свят. Отговорът е печално ясен. Западът е мразен, защото в продължение на дълги години безцеремонно се разпорежда в Близкия изток, Азия и Африка, защото безжалостно експлоатира природните ресурси на държавите там, защото сменя правителствата им в момента, в който прецени, че не обслужват западните корпоративни и геополитически интереси. XX век е пълен с примери за всичко това. А едно от най-ярките доказателства за западната арогантност по отношение на мюсюлманския свят е превратът, организиран от американските и британските тайни служби през 1953 г. срещу законно избрания ирански премиер д-р Мохамед Мосадък.
Допреди сключването на историческото споразумение за Иранската ядрена програма западните медии представят Иран като страна, където вилнее някакъв бесен ислямски фундаментализъм и чиито ръководители не се интересуват от нищо друго освен от унищожаването на демокрацията в целия свят. Разбира се, тази опростенческа картина силно се разминава с реалността, а що се отнася до разцвета на политическия ислям, намерил своя най-ярък израз в Иранската революция от 1979 г., той е пряк резултат именно от грубите действия на Запада в тази древна държава. В средата на миналия век Иран е една напълно светска държава, където влиянието на левите и на националистическите идеи е много по-голямо, отколкото това на ислямистките. В периода 1905-1907 г. в Персия (така се нарича държавата до 1935 г., когато приема името Иран) се вихри т.нар. Конституционна революция, която води до свикването на първия ирански парламент и до приемането на първата иранска конституция.
Едновременно с опитите за въвеждането надемократични практики в страната там еоткрита и най-важната суровина на съвремието – петрола. Историята на иранския петрол започва през 1901 г. с „концесията Д’Арси”. Тогава британският предприемач Уилям Нокс д’Арси получава ексклузивното право да открива, обработва и изнася петролни продукти от иранската земя в продължение на 60 години. За тази привилегия тойдава на шах Музафар ал Дин 50 000 лири, още20 000 предоставя на други влиятелни фигурии обещава 16% годишни приходи от нефтените доходи. Няколко години по-късно Д’Арси продава правата си на една структура, която ще стане световно известна с името Англо-иранска нефтена компания (АИНК). Независимо от името в тазиструктура, която е предшественик на BritishPetroleum, няма нищо иранско. 52,5% от неяпринадлежат на британското правителство,а останалите са собственост на частни инвеститори. По това време лорд адмирал на Великобритания е Уинстън Чърчил, чиято основна цел е да замени въглищата с петрол като основно гориво във флота. Ето защо той не спира да убеждава всички важни лица в империята, че за нея е жизненоважно да си гарантира контрола върху нефтавъв всички точки на земното кълбо. В следващите десетилетия Лондон ще прави именно това. Когато избухва Първата световна война, британците веднага изпращат войски в Иран, които трябва да пазят петролните инсталацииот армията на Османската империя, кактои от местните племена, които са германскисъюзници. През Втората световна война Лондон също разполага войски в Иран и Ирак, за даохраняват нефтената индустрия от напредващия Вермахт. Англо-иранската нефтена компания има решаващо значение за Британската империя. Благодарение на нея Великобритания получава десетки милиони лири всяка години. Находищата, които компанията стопанисва в Иран, са на четвърто място сред най-големите в света, намиращи се в САЩ, СССР и Венецуела. Ключовата рафинерия в Абадан осигурява 85% от горивото за военноморските и военновъздушните сили в Азия. Всичко това обаче не прави компанията особено популярна в Иран. След края на Втората световна война зачестяват оплакванията на местни политиципо повод факта, че АИНК вкарва много повечепари в британската хазна и в джобовете на акционерите си, отколкото оставя в Иран. Всеповече иранци настояват и в тяхната странада бъде приложено прословутото споразумение„50 на 50”, тоест половината от петрола дастане национална собственост, а другата даостане в ръцете на чуждите компании. Венецуела вече е подписала такова споразумение, както и Кувейт и Саудитска Арабия. АИНК обаче упорито отказва да сключи подобен договор. Компанията допълнително дразни иранското обществено мнение и с начина, по който прави бизнес. Почти няма иранци на висши мениджърски позиции. Наемат се британци, пакистанци, индийци, но не и хора от местното население. Иранците биват наемани за най-нископлатената работа и живеят в крайно лоши условия. Катоцяло ръководството на АИНК има подчертанорасистко отношение към иранците. Това карадори и някои британски дипломати да предупреждават Лондон, че ако подобна политика продължи, Великобритания ще има големинеприятности с Иран. И неприятностите незакъсняват. На 1 май 1946 г. близо 100 хилядииранци, организирани от комунистическатапартия Тудех, излизат на протест в Абадансрещу политиката на АИНК. Те настояват за по-добро заплащане и за стриктно спазване на наскоро приетия закон за труда. Една от говорителките на протестния митинг се провиква: „Братя,петролът е нашата най-голяма скъпоценност.Трябва да си върнем тази скъпоценност. Не голи направим, значи не ставаме за нищо”. Това е може би първият публичен призив за национализация на петролната индустрия в страната. Компанията обаче се прави, че не забелязва исканиятана протестиращите, и за да увеличи печалбитеси, отменя допълнителното заплащане, даванона работниците за труд в петъчния ден. Този ход предизвиква нова вълна от недоволство и обща стачка в Абадан. В нея вземат участие представители на всички професии, включително шофьорите, слугините и готвачките, ангажирани в личните британски домове. Това е най-мащабната стачна проява, организирана до този момент в Близкия изток. За да се подсигури при евентуално разрастване на протестите, Лондон изпраща два бойни кораба в Абадан, както и сухопътни сили. В същото време редица представители на британския политически елит открито призовават АИНК да увеличи заплащането на иранските си работници и да подобри условията на труд. „Явно трябва да променим достанеща – заявява в парламента един от депутатите, след като се е върнал от обиколка в Иран, – при положение че 14-годишни момчета настояват,че „течното злато” си е на иранския народ ине трябва да бъде подарявано на британците”. Тези настроения се разпространяват все по-силно в целия Близък изток, предупреждава депутатът. Огромният негативизъм, който иранците изпитват към британската петролна компания, е в пълно съзвучие с принципното враждебно отношение към Британската империя. Антиимпериалистическите чувства нарастват още от първата половина на XIX век, когато държавата се оказва приклещена между две разширяващи се империи - Руската от север и Британската от юг. Тъй като Руската империя се разпада през 1917 г., основният гняв на обикновените иранци се насочва срещу Великобритания. Пък и Лондон прави всичко възможно, за да го разпалва.
След Първата световна война например е подписано Англо-персийското споразумение, което превръща Иран във васална държава. Негативизмътпо отношение на британците не отслабва дорислед като в страната е извършен преврат и есвален силно пробритански настроеният шахАхмед Каджар. Така се слага край на династията на Каджарите и шах става Реза Пахлави. Той е изключително амбициозен военен, който си пробива път от командващ казашка бригада до министър на войната, министър-председател и върховен управител на страната си. Още с встъпването в длъжност той започва провеждането на редица ключови реформи. Създава модерна армия и полиция. Слага крайна номадския начин на живот на многобройните племена, населяващи Иран. Хвърля много усилия, за да бъде изградена съвременна инфраструктура. Нито една дейност от обществения живот не е пренебрегната при реформаторските усилия. През 1928 г. например парламентът приема закон, задължаващ иранците да носят национални шапки с формата на фуражки вместо традиционните. Въвеждат сеевропейските сака, отменя се забулването нажените. За да задоволи националистическитечувства на сънародниците си, новият шах отменя Англо-персийското споразумение, подписва договор за неутралитет със Съветска Русия, намалява драстично броя на британскитевоенни и търговски съветници, връща националния контрол върху Телеграфната компанияи Централната банка, управлявани до тозимомент от Лондон. Започва и масово наемане на специалисти от Франция, Германия, Италия, Швейцария, изобщо отвсякъде другаде, само не и от Великобритания. През 1932 г. той дори слага краяна толкова мразената от иранците „концесияД’Арси”. Отмяната е съпроводена с масови тържества, улични празненства и обявяване на нови национални празници. Само година по-късно обаче РезаПахлави сключва ново споразумение с АИНК,което отново облагодетелства много повечекомпанията, отколкото иранската държава.А и срокът на концесията е удължен от 1961до 1993 г. Така за пореден път иранското обществено мнение се убеждава, че управляващият елит и неговият най-висш представител –шахът, са обикновени британски марионетки,които поставят егоистичните си интересиизцяло над тези на нацията. Готовността, демонстрирана от Реза шах в този момент да служи на Британската империя, не се оказва достатъчна, за да осигури дълготрайността на неговото управление. През август 1941 г. британски и съветски войски нахлуват в Иран и принуждават шаха да абдикира в полза на сина си Мохамед Реза Пахлави. Старият шах губи престола си заради пронацистките си симпатии и заради отказа да сътрудничи напълно с Лондон и Москва. Неговият син Мохамед е само на 21 години, когато поема трона, и през целия си живот ще се сравнява и ще бъде сравняван със своя баща. Най-големият му комплекс е да не бъде възприеман като слаб и нерешителен владетел в сравнение с баща си. За да му даде подходящо възпитание и образование, татко му най-напред го поверява на френска гувернантка, след което го праща в пансион в Швейцария. Така Мохамед се превръща в първия ирански престолонаследник, който получава образованието си в чужбина. Освен очевидните плюсове това му носи и минуси. През 1950 г. анонимен американски дипломатказва, че „шахът е твърде „озападнен” за държава в тази част на света”. И тъкмо този човек, смятан както от свои сънародници, така и от чужди политици за неспособен на категорични действия, се оказва в една изключително сложна ситуация в началото на 50-те години. Мохамед Реза Пахлавитрябва да балансира между националистите,комунистите, ислямистите, военните, британците, американците. Доста трудна задача наистина. В този момент антиимпериалистическите и особено антибританските настроения сред широките ирански маси, достигат своя пик. На най-силна омраза се „радва” именно АИНК. Когато шефоветена петролната компания все пак решават данаправят известни отстъпки и да предложатвече популярното от други държави споразумение „50 на 50”, вече е твърде късно. Иранците искат всичко. Настроенията в обществото са изцяло в полза на национализацията. Най-яркият изразител на тези настроения става д-р Мохамед Мосадък, който ще изиграе главната роля в започващата иранска драма.
Мосадък е роден през 1882 г. в Техеран. Както по бащина, така и по майчина линия, е пряко свързан с Каджарската династия. В началото на XX век учи право и финанси в Париж, след което защитава дисертация в областта на правото в университета в Нюшател, Швейцария. Така става първият иранец, който е получил докторска степен от европейски университет. Още от съвсем млад е привърженик на либералните идеи. Влиза в иранската политика по време на Конституционната революция и е избран за депутат в първия парламент. Не успява да заеме мястото си, защото не е навършил изискваната от конституцията 30-годишна възраст. След края на Първата световна война Мосадък заема редица високи постове в няколко ирански правителства: министър на правосъдието (1919 г.), губернатор на Фарс (1920 г.), финансов министър (1921 г.), губернатор на Азербайджан (1923 г.), външен министър (1923 г.). Докато изпълнява тези длъжности, си спечелва име на искрен и некорумпиран политик, нещо изключително рядко за иранската публична сфера от онзи период. Първоначално той подкрепя амбициозния Реза Пахлави-баща, когато става премиер и главнокомандващ, заради желанието му да провежда решителни реформи. Мосадък обаче категорично се противопоставя на намеренията на Реза да стане монарх, твърдейки, че това ще бъде подигравка с конституцията. Мохамед Мосадък е един от много малкото депутати, които имат смелостта открито да се противопоставят на връчването на короната на Реза. Ето защо д-рМосадък прекарва по-голямата част от управлението на новия шах в необявено заточениев семейното си имение в Ахмадабад. Не му епозволено да говори публично и да издава книги,както и да пътува извън селището. След като сменя баща си на трона, синът Мохамед Реза Пахлави премахва наложените върху Мосадък забрани. Дългогодишната изолация на преминалия 60-те политик му носи и плюсове. Тъй като не е опетнен от традиционните политически компромиси, за голяма част от иранското общество именно Мохамед Мосадък е политикът, който може да върне достойнството на нацията. Бившият заточеник бърза да отговори на тези очаквания и все по-често говориза необходимостта от защита на националните интереси и за национализация на петролната индустрия. От думи Мосадък бързо преминава към действия. На 15 октомври 1949 г. той повежда демонстрация от няколко хиляди свои съмишленици, която тръгва от дома му и стига до един от дворците на шаха. Целта на протестния марш е да бъде демонстрирано несъгласие с начина, по който правителството се кани да проведе изборите. Твърд привърженик на идеите на Махатма Ганди, Мосадък настоява демонстрантите да пазят пълна тишина и да следват принципите на ненасилие. Прави впечатление, че почти всички участници впротеста са гладко обръснати, носят костюми и вратовръзки и изглеждат като типичниевропейци. Когато мъж с голяма брада се провиква, че Мосадък трябва незабавно да установи република, докторът моли този човек да бъде отстранен от шествието. После протестиращите излъчват 20 души, които правят седяща стачка в градината на шахския дворец. Тя трае четири денонощия и спира едва когато шахът тържествено обещава да проведе честни и свободни избори. Няколко дни по-къснонай-близките съмишленици на Мосадък се събират в дома му и обявяват създаването наНационален фронт. Сред основните точки впрограмата на новата организация са провеждането на честни избори, край на военното положение, свободна преса и реално изпълнение наконституцията от 1906 г. Националният фронт всъщност се явява една обща структура, към която се присъединяват не индивиди, а цели организации. Това отговоря напълно на философията на председателя Мосадък, че строго структурираните и дисциплинирани партии не са подходящи за държава като Иран. Освен това той държи да бъде говорител не на някаква част от обществото, каквото на практика представлява една партия, а на цялата страна. През следващите седмици Националният фронт приема в редиците си няколко малки партии, както и няколко професионални организации. Всички те изповядват принципите на секуларизма и национализма. Също така са убедени, че природните ресурси на страната трябва да се управляват единствено от нея, а не от чужди държави и компании. Подобни възгледи изповядва и един човек, който също ще играе важна роля в иранската история от началото та 50-те години, но който няма нищо общо със светските идеи. Това е шиитският духовник Адол Гасем Кашани.
Аятолах Кашани е по-известен с политическата си дейност, отколкото с теологическите си позиции. При това някои от ходовете му в политиката са доста спорни. Така например през Втората световна война той установява близки отношения с германците. За него е по-важно да намери съюзник в борбата срещу британците, отколкото да се интересува от престъпленията на Германия по време на войната. Тези симпатии на аятолаха не остават тайна за британското правителство, което го изпраща на заточение в периода 1944-1945 г. Това допълнително засилва популярността му, както и омразата към Великобритания. Когато на Кашани най-после му е позволено да се върне в Техеран, го посрещат като герой. Постилат килими по улиците, по коитотрябва да мине колата му, а някои от най-блестящите шиитски духовници го посещават вдома му. През февруари 1949 г. следва поредният обрат в съдбата на аятолах Кашани. Журналист от неговия вестник „Знаме на исляма”стреля срещу шаха. Мохамед Реза Пахлави се отървава с леко нараняване, но използва случая, за да си разчисти сметките с различни свои политически противници. Въведено е военно положение,забранена е комунистическата партия, виднифигури на опозицията са или арестувани, илипратени в изгнание. Кашани прекарва една година в Бейрут, след което отново му е позволено да се върне в страната, за да участва в насрочените през 1950 г. избори. Следва поредното тържествено посрещане. Хиляди се събират на летището, за да приветстват шиитския духовник, а когато колата му тръгва по столичните улици,възторжените почитатели няколко пъти буквално я носят във въздуха. Популярността на аятолаха се дължи не толкова на религиозните му проповеди, колкото на речите му, изпълнени с антиимпериалистически и антибритански призиви. Кашани постоянно говори за колониализъм, империализъм, национален суверенитет, експлоатация, демокрация... Клейми управляващите, задето са затънали в корупция и лукс и са се превърнали в марионетки на чужди сили. Независимо от тази класическасветска риторика аятолах Кашани поддържатесни връзки и с радикалните ислямисти отгрупата Fedayan-e Islam („Отдадени на исляма”). Те настояват за стриктно приложение нашариата както в частния, така и в обществения живот. Според федаините всички, коитосъгрешават пред ислямския закон, трябва дабъдат наказвани с отсичане на крайници, а нес лежерен престой в затвора. Ако пък продължават с греховете си, е задължително да бъдат екзекутирани. Изобщо федаините призовават да бъдат унищожавани всички, които нарушават принципите на исляма. През 1946 г. членове на организацията намушкват до смърт един от водещите ирански историци, който си е позволил да оспори шиитската концепция за исляма. През 1949 г. един федаин убива министъра на правосъдието, който е заподозрян, че е таен бахаец (тоест, че се обявява за обединение на религиите). Убиецът е осъден на смърт и така се ражда първият „мъченик” на групата. Аятолах Кашани се присъединява към листата на Националния фронт и става депутат след проведените в началото на март 1950 г. парламентарни избори. Той рядко участва в заседанията на Меджлиса, тъй като смята, че човек с неговия висок духовен сан не бива да се смесва много-много с „обикновените” депутати. Резултатите от изборите отреждат на Националния фронт ролята на опозиция. Но твърде скоро се оказва, че именно оглавяваната от Мохамед Мосадък организация изразява най-добре преобладаващите настроения в обществото. Това се отнася с пълнасила до основния въпрос за национализациятана петролната индустрия. Британският посланик с неохота признава, че се броят на пръстите на едната ръка онези депутати, коитооткрито биха защитавали позицията на Лондон. Дори и пробритински настроените министри не смеят открито да подкрепят в Меджлиса допълнителното споразумение между ИРАН и АИНК, защото то не предвижда национализация. Междувременно в парламента е сформирана 12-членна комисия, която трябва да обсъди този документ. Шестима от членовете й са от Националния фронт, а председател е д-р Мосадък. Комисията категорично отказва да даде одобрение за петролното споразумение и това предизвиква оставката на двамапремиери в разстояние едва на няколко месеца. Мосадък не се притеснява да играе ва банк, защото усеща подкрепата на голяма част от сънародниците си. Зад него стоят и професионални организации, структури на средната класа, синдикати. Подкрепя го и партията Тудех, която, макар и забранена от закона, продължава да функционира и да събира немалко симпатии. Макар че някои от партийните лидери изповядват крайно леви възгледи и критикуват Мосадък за неговата „либерално-буржоазна” политика, като цяло Тудех подкрепя действията на опозиционния лидер. В последен опит да прокара в парламента петролното споразумение шахът назначава за премиер началника на Генералниящаб ген. Али Размара. Той е завършил френската военна академия „Сен Сир” и е известен сабсолютния си професионализъм и с категоричното нежелание да се съобразява с когото ида било – било с политици, било с общественото мнение. Затова и не се притеснява открито да говори срещу национализацията. Според него Иранне притежава достатъчно на брой специалисти, които биха могли да ръководят петролната индустрия. Подобни изказвания срещат силна съпротива в иранското общество, а особено силно не се харесват на федаините. Те смятат, че всеки, който говори по този начин, е предател и британски агент. На 7 март 1951 г. малко преди давлезе в централната джамия на Техеран, ген.Размара е убит. Според моментално плъзналите из столицата слухове смъртта му е желанане само от радикалните ислямисти, но и отсамия шах, който започнал да се опасява, чепрекалено амбициозният премиер-генерал можел да го свали от трона. Докато Мохамед Реза Пахлави се чуди дали отново да не обяви военно положение и да разпусне парламента, д-р Мосадък действа много по-решително. Още в деня след убийството на премиера ръководената от него парламентарна комисия единодушно отхвърля новото петролно споразумение. Веднага след това лидерът на Националния фронт внася в Меджлиса закон, който съдържа само един член, постановяващ национализиране на иранската петролнаиндустрия. Ето и неговия текст: „За благотои просперитета на иранския народ и с цел установяването на световен мир постановяваме, че петролната индустрия на цялата територия на страната без никакви изключениясе национализира; това означава, че всичкидейности по изследването, добиването и експлоатацията на петрола ще бъдат извършвани от правителството”. Седмица по-късно Меджлисът с голямо мнозинство приема този закон. Не след дълго Мосадък внася предложение за разширяване на закона. То включва замяната на АИНК с нова структура – Националната иранска петролна компания, компенсации за предишните собственици, както и задължението новата компания да продава петрола на клиентите на АИНК на старите цени. В този момент ръководството на Меджлиса предлага на Мохамед Мосадък да заеме овакантения премиерски пост. Лидерът на Националния фронт заявява, че ще приеме само при положение че парламентът гласува допълненията към закона за национализацията. Така в един и същи ден д-р Мосадък е избран за премиер и законът му е одобрен с огромно мнозинство. В специално изготвен по този повод документ на британското външно министерство се признава, че Мохамед Мосадък е дошъл на власт на вълната на огромна обществена подкрепа, че той е честен, искрен, патриотично настроен, че хората го обичат и виждат в него иранския Махатма Ганди. Ето пък какво пише в меморандума на американското посолство в Техеран: „Не може да има съмнение в огромната обществена подкрепа, на която се радва д-р Мосадък. Обикновените хорагледат на него като на полубог. Крехката фигура на този възрастен човек, който печелиполитически битки, изглеждащи невъзможниза спечелване, предизвиква симпатиите напочти всички иранци. В държава, където политическата корупция се възприема катонещо съвсем нормално, се появява човек, чиито патриотизъм и финансова безукорност санеопровержими”. Шахът подписва закона за национализацията на петролната индустрия на символичната дата 1 май. Същия ден в специално радиообръщение премиерът Мосадък казва, че имайки предвид напредналата си възраст (той е на 69 години) и разклатеното си здраве, никога не си е представял, че ще стане министър-председател. Поздравявайки работниците с техния празник, той подчертава, че ги смята за също толкова скъпи на сърцето му, каквито са собствените му деца. Изразява и убеждението си, че с годишната печалба от 120 милиона долара от петролните продукти правителството ще бъде в състояние значително да подобри живота им. По-късно наблюдателите ще отбележат, че Мосадък е първият близкоизточен лидер, който използва силата на медиите и най-вече на радиото, за да активира привържениците си. Неговите радиобръщения са в състояние за отрицателно време да изкарат на улицата хиляди хора. Освен това докторът е майстор и на политическия спектакъл. Докато изнася пламенните си речи, често избухва в сълзи, стене от емоции и дори припада. В края на едно особено емоционално изказване в парламента Мосадък се строполява безжизнен на земята. Страхувайки се, чевъзрастният човек е на прага на смъртта,един от депутатите, лекар по образование, сеспуска към него и сграбчва китката му с надеждата да усети някакъв пулс. За огромно негово учудване изглеждащият като умрял Мосадък отваря очи и свойски му намига. Национализацията на петролната индустрия става окончателен факт, когато държавната нефтена компания се настанява в централата на АИНК. В еднаизпълнена със символен драматизъм церемония флагът на британската компания е спуснат и на негово място е вдигнато националното знаме на Иран. За много британци това епоредният пирон в ковчега на тяхната империя. За много иранци това е окончателнотопотвърждение на националната независимост. Национализацията на петролната индустрия е за Иран това, което за много други държави е освобождаването от колониалната зависимост. Индиецът Джавахарлал Неру е един от първите чуждестранни лидери, които изпращат своите поздравления. Следващият е мексиканският президент Лазаро Карденас, който също е национализирал петролната индустрия в страната си. Настроенията в Лондон са на противоположния полюс. Британците са шокирани, стреснати и ядосани. Ясно виждат какзлатната петролна кокошка се изплъзва отръцете им. Длъжни са да реагират веднага.Обаче как? На Даунинг Стрийт 10 сериозно обсъждат военна операция, чиято цел е да бъдевърнат британският контрол върху Абадан,където се намира най-голямата петролна рафинерия в света. Ако се действа изненадващо, твърдят някои представители на правителството, може и да се стигне до успех. Други обаче предупреждават за възможността от провал. Пък и със сигурност ще има загинали британски войници. Със сигурност ще бъдат взети заложници. От Вашингтон също бързат да предупредят да не се избързва с военна операция. Не че управляващите в Съединените щати изпитват симпатии към Мосадък или към извършената от него петролна национализация. Тъкмо обратното. Обаче американците си даватсметка за възможността една евентуалнабританска агресия да доведе до намеса на СССР,което би могло да означава придърпването наИран в съветския блок. Докато в Лондон и Вашингтон трескаво обмислят варианти за противодействие на стореното от правителството в Техеран, на медиите в двете държави е спуснато указанието да атакуват Иран и иранците по всички възможни начини. Приказките за „независимата преса, която се интересува единствено от интересите на читателите”, няма да ги споменаваме, нали? Твърде елементарно би било. Ето как „Обзървър” характеризира Мосадък: некорумпиран фанатик,объркан, но изпълнен със страст старец, неподатлив на аргументите на здравия разум, отчайващо късоглед политик с една-единственаидея в гигантската си глава, трагичен Франкенщайн, остарял Робеспиер, провален Керенски. „Световният символ на безпристрастната и обективна журналистика” Би Би Си също се включва с готовност в пропагандната война. Медията не спира да твърди, че национализацията на петролната индустрия ще доведе до обедняване на страната, защото ще повери добива на природни ресурси в ръцете на некомпетентни хора и ще насочи печалбата основно към джобовете на корумпирани държавни служители. В медийната война срещу Иран се използва и един класически прийом, който ще бъде ползван много пъти след това. Държавните институцииизготвят доклади по дадена наболяла тема сточно определена насоченост, които след товауслужливо биват подхвърляни на медиите. Така например Форин офис (британското външно министерство) съставя меморандум, посветен на народопсихологическите особености на иранския народ. Това четиво няма нищо общо с какъвто и да било научен подход, но пък отлично обслужва каузата на британците в момента. Ето какво пише там: „Повечето иранци са интровертни. Въображението им е силно развито, обичат поезията и дискусията на абстрактни идеи. Емоционални саи лесно се палят. Само че винаги се провалят,когато трябва да съпоставят въображениетоси с фактите и да подчинят емоциите на разума. Липсва им чувството за реалност и способността да разграничат емоциите от действителността. Тяхното прекалено развитовъображение и пренебрежението към истината води до невъзможността им да влязат в детайлите на случващото се. Представителитена почти всички класи се стремят основнокъм лично облагодетелстване и са готови даправят много неща за пари. Не желаят да признаят дори пред самите себе си, че са способнида сбъркат. Винаги са готови да обвиняват другите за собствените си пропуски”. Ето откъс от още един документ, озаглавен „Персийският характер”: „Въпреки че персите притежават лустрото на западната цивилизация, техният характер носи черти, родени от дългата история наавторитарно управление и от ислямската религия. Измежду най-важните черти са: изключителна национална гордост, понякога стигащадо гротескни размери; остър интелект, чувство за хумор и желание за задълбочени разговори; безсрамно лъготене; фаталистичен възгледза света и готовност за големи страдания;склонни са да се сприятеляват бързо, гостоприемни са. Обикновеният персиец е повърхностен,готов да обещае неща, които не може, пък иняма намерение да изпълни. Обожава интригите и често си служи с лъжа, когато е налицедори и най-малката възможност за лична облага. Тъй като е завършен лъжец, когато преговоря, дори не очаква отсрещната страна много-много да му вярва”. Докато вървят преговорите между Лондон и Техеран за постигане на поне някакво взаимноизгодно решение за бъдещето на иранската петролна индустрия, в британската преса постоянно излизат подобни писания. Целта на това „изтичане на информация” е общественото мнение – както на Острова, така и в останалия свят – да бъде убедено, че да се преговаря с иранците си е чиста загуба на време. Сблъсъкът между желанието на британците да продължи тоталният контрол върхуиранския нефт и желанието на иранците даползват собствените си природни ресурси бивапредставен като някакъв изначален сблъсъкна цивилизациите. И, естествено, западната цивилизация е много по-развита и готова на какви ли не отстъпки, но персийската е инатлива и в крайна сметка „вярното” решение трябва да й бъде наложено със сила.
Много американски журналисти също дават всичко от себе си, за да представят Иран и неговите ръководители във възможно най-неблагоприятна светлина. Това е съвсем естествено, при положение че и те ползват същите опорни точки, спуснати от официални британски и американски източници, както и колегите им на Острова. Дрю Пиърсън, един от най-уважаваните американски журналисти и основен колумнист на „Вашингтон Пост”, пише напълно измислена история, според която Хюсеин Фатеми, иранският външен министър и най-близък съратник на Мосадък, има присъди за незаконни присвоявания на имущества и опити за намеса в работата на съда. „Съгласни ли са американците подобен мошеник да се занимава с петролната криза, обхванала целия Близък изток?”, риторично питажурналистът. „А точно такъв човек най-накрая ще има последната дума по въпроса, далиамериканците ще имат достатъчно петролили дали ще им се наложи да участват в Третасветовна война”. Братята Стюарт и ДжоузефАслоп, и двамата водещи колумнисти на „НюЙорк Хералд Трибюн”, предупреждават, че акоСъединените щати не действат твърдо спрямо Иран, „много други малки Мосадъчета същоще бъдат изкушени да създават проблеми”.Списание „Тайм” обявява Мохамед Мосадък за„човек на годината”, но за да не си помислятчитателите, че редакцията има някаква симпатия към него, бърза да опише иранския премиер като „твърдоглав”, „фанатичен”, „заплашителен”, „склонен към внезапни избухвания”,„ужасна карикатура на държавник”. „Фактът,че иранците са съгласни със самоубийствената политика на техния премиер, показва докъде е стигнала омразата в Близкия изток къмЗапада, и по-специално към Великобритания”,обобщава изданието. Всъщност позицията на официален Вашингтон по повод ставащото в Иран в началото на 50-те години най-добре е изразена в спомените на Лу Хендерсън, американски посланик в Техеран, човекът, направил много, за да успее превратът срещу Мосадък. Ето какво пише той 20 години по-късно: „Премиерът беше чаровен мъж. Честосъбуждаше симпатии у събеседниците си. Имаше страхотно чувство за хумор. Беше приятно да се работи с него, независимо че понякогабеше твърде инатлив. Искахме да имаме добриотношения с него, но не и да се съгласим с национализирането на петролната индустрия.Не смятахме, че това отговаря на интереситена Иран, Великобритания или на Съединенитещати. Най-накрая стигнах до извода, че не евъзможно решение на кризата с иранския петрол, докато Мосадък е на власт”. Последното изречение казва всичко. Американците в крайна сметка стигат до заключението, че ако искат проблемът да бъде решен в тяхна и на британците полза, Мосадък трябва да бъде отстранен. Преди това обаче те правят един последен опит да убедят иранския премиер да приеме условията им. За целта изпращат в Техеран Аверил Хариман. Той е забележителна фигура в американския бизнес и политически живот. Хариман е милионер и бивш министър на търговията. Освен това е бил посланик във Великобритания и Съветския съюз, както и личен говорител на президента Труман по всички въпроси, свързани с плана „Маршал”. Хариман има репутацията на човек, който може да реши всички проблеми. Официално обявената цел на визитата му в Иран е да намери компромисно решение, което да удовлетворява както Лондон, така и Техеран. Неофициалната е да убеди Мосадък, че национализацията не е добър вариант за страната му, защото иранците не могат да се оправят с всички тънкости на петролния бизнес. Разбира се, иранският премиер може да продължи данарича случилото се „национализация”, но всепак трябва да остави контрола върху петролната си индустрия в ръцете на истинскитепрофесионалисти, т.е. на американците и британците. Хариман съветва Мосадък да приемепринципа „50 на 50”, защото той удовлетворява по най-добрия начин и двете спорещи страни. Само че иранският премиер твърдо отказва да приеме това условие. Той е убеден, че страната му трябва сама да използва собствените си природни ресурси, а не да ги дава на концесия на чужди компании. В крайна сметка до компромис не се стига. Независимо от неуспеха си Аверил Хариман остава с добри впечатления от разговорите си с Мосадък и през следващите години от дългия си живот (умира на 95) винаги говори с много симпатия за „стария Моси”. Междувременно споровете за стопанисванетона иранския петрол се пренасят в Международния съд в Хага и в ООН. Мохамед Мосадък заминава за Ню Йорк, за да защитава лично каузатана правата си в Съвета за сигурност. В емоционална реч, произнесена на брилянтен френски,иранският премиер обвинява Великобритания,че съзнателно предизвиква международна криза,заплашвайки с военна операция и налагайки икономически санкции. „Щях веднага да призная, чезастрашавам световния мир, ако ирански кораби се насочваха към Темза. Само че случаят еточно обратният. Британски кораби се насочват към нашите брегове”, казва Мосадък. Премиерът обвинява Великобритания, че се държикато старомодна колониална империя, чиятоцел е да експлоатира безжалостно ресурсите надруги държави, без да дава нищо в замяна. След Ню Йорк Мосадък отива във Вашингтон, за да се срещне с Хари Труман. Опитите му да убеди американския президент в справедливостта на иранската позиция, естествено, удрят на камък. На връщане към дома Мохамед Мосадък минава през Кайро, където го посрещат като истински герой. Ентусиазирани египтяни носят колата му на ръце по улицата, кръстена на негово име. Египетските управляващи приветстватв лицето на Мосадък изразителя на една политика, която самите те смятат да водят, аименно да национализират контролирания отВеликобритания и Франция Суецки канал. Когато се прибира в Техеран, иранският премиерофициално съобщава в парламента, че британците се интересуват единствено от това какда си върнат контрола върху петролната индустрия в Иран и правейки се, че приемат национализацията, всъщност подготвят свалянето на правителството. Мосадък не преувеличава ни най-малко, когато казва това. Във Великобритания вече има нов кабинет. На парламентарните избори консерваторите са победили управляващите до този момент лейбъристи и на Даунинг Стрийт 10 отново се е настанил Уинстън Чърчил. Той е вече на 77 години и е твърд противник на каквато и да било национализация. Докато е бил в опозиция, често е обвинявал управляващите лейбъристи, че са прекалено нерешителни по иранския казус. Така че в края на 1952 г. висшипредставители на британския и американскияуправляващ елит все по-често обсъждат възможността за организирането на военен преврат в Иран. Все пак конкретните планове за такива действия са отложени за времето, когато в Белия дом трябва да се настани администрацията на новия американски президент Дуайт Айзенхауер. След неговото официално встъпване в длъжност започва и сериозната подготовка за преврата в Иран, в която важно участие вземат държавният секретар Джон Фостър Дълес и неговият брат Алън, който е новият шеф на ЦРУ. Двамата братя открито изразяват притеснението си, че в търсене на съюзници срещу британците и американцитеМосадък ще вкара Иран в съветската орбита.Тези опасения се засилват, след като в Техеранпристига новият посланик на СССР. Това е същият дипломат, който е бил посланик в Чехословакия, когато местните комунисти вземат властта чрез преврат през 1948 г. Наспециална среща в Белия дом Джон ФостърДълес пророкува, че ако американците не се намесят, не след дълго Иран ще стане част от съветския блок. Това според държавния секретарби било катастрофа, защото по този начин Западът ще бъде лишен от огромните ирански петролни запаси. Нещо повече, продължава Дълесда плаши останалите участници в срещата, стези ирански запаси Съветският съюз ще правикаквото си иска, а пък, поучени от примера наИран, и други близкоизточни държави биха могли да влязат в орбитата на Москва. Не бива дасе забравя, добавя още държавният секретар, чев Близкия изток са съсредоточени 60 процентаот световните петролни запаси. Никой не отваря дума, че трябва да бъдат „защитавани демокрацията и свободата, тези основни ценности на западния свят”. Всички се интересуват единствено от опасността голяма част от близкоизточния петрол да не попадне под контрола на Съветска Русия. „Е, има ли начин това да бъде предотвратено?”, пита президентът Айзенхауер. Разбира се, че има. Първата чернова на плана за превратсрещу иранското правителство е изготвена вначалото на април 1953 г. във Вашингтон. Следтова в британската военна база в Кипър се правят корекции, а окончателният вариант е написан през юни в Лондон. На 1 юли тайниятплан е подписан от външните министри на Съединените щати и на Великобритания, а на 11юли подписите си върху документа слагат Айзенхауер и Чърчил. Акцията е планирана за средата на август. ЦРУ и МИ6 кръщават операцията „Аякс”. Кърмит Рузвелт е човекът на ЦРУ, който трябва да организира всичко на място. Той е внук на президента Теодор Рузвелт и далечен роднина на другия президент Франклин Делано Рузвелт. Кърмит е служил и в Управлението на стратегическите служби (предходникът на ЦРУ). В началото на Втората световна война е изпратен във Финландия, където ръководи тайни операции срещу Съветския съюз. Първото нещо, което Кърмит Рузвелт прави, когато пристига в Техеран под чужда самоличност, е да се срещне с шаха. В този момент популярността на Мохамед Реза Пахлави в иранското общество е на най-ниската възможна точка. Той обаче все още се ползва с лоялността на една част от армейското командване. А това за ЦРУ е много по-важно. За да не бъде забелязан от никого, Кърмит прониква в двореца на шаха през нощта, свит на кълбо и покрит с одеяла на пода на един автомобил за снабдяване. Първоначално Пахлави силно се колебае (това си е постоянното му поведение) да подкрепи ли готвещия се преврат. Страхува се, че в случай на неуспех една подобна подкрепа би означавала край на династията. Рузвелт веднага разбира, че шахът е от хората, с които трябва да се действа твърдо. И затова мупредставя ситуацията съвсем директно: преврат със сигурност ще има, шахът има правото да реши дали да го подкрепи или не; ако гоподкрепи, може да смята, че ще запази престоласи, ако обаче продължава да се колебае, няма даима никаква яснота за по-сетнешната му съдба. Мохамед Реза Пахлави разбира предупреждението и се съгласява да съдейства за свалянето на Мосадък. Най-важното нещо, което трябва да направи, е в навечерието на преврата да издаде указ за свалянето на премиера. Превратът започва на 15 август. И започва много конфузно. Шахът издава въпросния указ имоментално една военна част се отправя къмкъщата на Мосадък, за да го арестува. Там обаче превратаджиите се натъкват на една многопо-голяма група военни. И така, вместо да арестуват премиера, самите превратаджии са арестувани. Работата е там, че два дни по-рано Мосадък е получил предупреждение за готвещия се преврат и е взел необходимите мерки. Предупреждението идва от един капитан, който е част от тайното армейско крило на партията Тудех и който, бидейки във военните среди, е разбрал какво се готви. Генерал Фазлулах Захеди, който е определен да стане премиерслед свалянето на Мосадък, се скрива в американското посолство. Шахът заедно със съпругата си се натоварват на един малък самолет, който ги откарва в Багдад, след което заминават за Рим. За по-сигурно. Хиляди привърженици на Мосадък изпълват улиците на Техеран, празнувайки победата си. Спореднякои шефове в ЦРУ и МИ6 превратът е претърпял провал. Кърмит Рузвелт получава заповед да се изнася от Техеран колкото се можепо-скоро. Той обаче няма никакво намерение да го прави. Убеден е, че с малко повече импровизация нещата могат да бъдат доведени до победен край. Дори заплашва иранците, които изпълняват поръчките на ЦРУ, че лично ще ги разстреля, ако разпространяват пораженчески настроения. В този момент Мохамед Мосадък прави фатална грешка. Решавайки, че е победил превратаджиите, той призовавапривържениците си да се приберат по домоветеи нарежда на верните си армейски части да сеприберат в казармите. Така Кърмит Рузвелт получава втори шанс. И той се възползва от него.Организирани от ЦРУ иранци излизат на улиците, започват да крещят „Долу монархията” и„Да живее комунизмът”, както и да чупят всичко по пътя си. Тогава шефът на превратаджиите генерал Захеди излиза от американското сискривалище и призовава армията да „спаси страната от комунистическата заплаха”. Така самоза няколко часа столицата се оказва под контрола на танковете на подкрепящите преврата военни части. Мохамед Мосадък и членовете направителството са арестувани. Три дни по-късно шахът и съпругата му се завръщат в Иран.Следва съдебен процес срещу вече бившия премиер и неговите съмишленици. Мохамед Мосадък еосъден на смърт. Веднага след това шахът заменя смъртната му присъда с доживотен домашенарест.
Първото нещо, което новата власт прави, е давъзстанови контрола на Запада върху иранскияпетрол. Понеже и във Вашингтон, и в Лондон си дават сметка, че ще бъде прекалено нахално да върнат всичко в ръцете на Англо-иранската нефтена компания, избират друг път. Създава се специален консорциум, в който освен АИНК, която междувременно се преименува на „Бритиш Петролиум”, влизат и други петролни компании – американските „Сокони”, „Тексако”, „Шел”, френската „Тотал”. На практика в Иран се извършва процес на денационализация на петролната индустрия. Това обаче е само най-бързият резултат от извършения преврат. Той има и много по-дълготрайни последици. Най-важната от тях е унищожаването на светската опозиция в страната. Ключовите фигурина Националния фронт и на Тудех са екзекутирани, осъдени на дълги години затвор или пратени в изгнание. Когато през 1963 г. Меджлисът гласува закон, който постановява, че законите в страната не се разпростират върху действията на американските военни, в Иран избухва силно недоволство. Този път обаче за разлика отпреди двайсетина години то не е оглавено от светски лица, а от религиозни дейци. Именно тогава изгрява звездата на аятолах Хомейни. Бъдещият лидер на Ислямската революция заклеймява американците и техните местни слуги. Същото започват да правят и много други иранци. Само че вече използват не езика на национализма или социализма, атози на радикалния ислям. През 70-те години Иран е силно поляризирана страна. От едната страна е малобройният управляващ елит, който е стопроцентово проамерикански настроен, защото дължи и парите, и властта си на САЩ. От другата страна са все по-обедняващите ирански маси. Огромната част от тях смятат, че спасението ще дойде на крилете на исляма. Така се подготвя почвата за успеха на Ислямската революция, която избухва през 1979 г. Причината за този успех се крие не само в несъмнените качества на аятолах Хомейни и твърдостта на следовниците му, а и в късогледата политика на Запада както в Иран, така и в целия Близък изток.