Защо външната ни политика търпи деволюция и кога лидерството се превръща в месианство, според бившия заместник-министър на външните работи и експосланик в Лондон Любомир Кючуков.
Фотография: Антоанета Киселинчева
Може ли малка държава да бъде глобален фактор в глобалния свят? Без излишна патетика бих казал два пъти „да”. Първото „да” е възможно, стига да има национална позиция и солидна експертна аргументация. Тук ключова е общонационалната позиция, а не трансферът на вътрешни интереси на партиите във външната политика на държавата. Второто „да” е възможно, ако се използват регионалните и интеграционните формати. За мен това на първо място означава Брюксел да не се възприема като „те”, от които чакаме решение, а като „ние” – да участваме във вземането на тези решения, да носим отговорност заедно с всички останали и за грешките, и за провалите. И затова трябва да сме критични.
Мястото на страната ни определено е в Европейския съюз и НАТО и алтернативата Европа или Евразия е изкуствено, домашно съчинена, със силен партийно-идеологически акцент с цел да се натика политическият опонент в ъгъла. Поставена пред двете опции – дали да разтвори своята външна политика в тази на Европейския съюз (въпреки че външната политика не е обща на ЕС), или да се опита да аргументира своите политически виждания – например за Балканите, за отношенията с Русия, с Турция и т.н., в подходи на Европейския съюз, България се плъзна към първата опция, като по-безпроблемна, но и по-обезличаваща като резултат.
Има ли българска външна политика, след влизането ни в Европейския съюз? Бих казал, че има очевидна деволюция в българската външна политика. Ние все още имаме добри дипломати. Проблемът са политиците и политиките. Правим посещения, а не политика. Като резултат се създава впечатлението, че българският външен министър не отива с позиция в Брюксел, а се връща с такава от там .
Може ли да има българска външна политика, извън Европейския съюз и НАТО? Не само може, но и трябва, като същевременно се използват всички предимства на България. Тоест от позицията си на член на Европейския съюз и НАТО, България има силен ресурс за лидерство. И аз няма да се побоя от тази дума. Ще дам два примера. В регионалното сътрудничество това не беше просто фраза, това беше факт, като се има предвид, че процесът на сътрудничество в Югоизточна Европа беше създаден през 1996 г. по българска инициатива, а през 2008 г. -по време на българското председателство, беше оформена новата архитектура на регионално сътрудничество. Докато при следващото председателство през 2016 г., което изтича след няколко дни, аз се боя, че не само широката публична общественост, но може би и външният министър, не разбра, че сме председатели. Пример – за разлика от Вишеградската четворка, Във формата „Югоизточна Европа” липсваха регионалните дебати за основния проблем с бежанската криза, въпреки че той се отрази изключително остро и в региона. Липсваха общи позиции, липсваха предложения за решение. Регионалното сътрудничество отсъстваше и България не просто не използва възможността като председател да поеме инициативи, но тя не беше и на нивото на отговорностите на един председател. А в двустранните отношения – достатъчно е да се споменат само тези с Турция, където съседната страна в продължение на доста дълъг период от време не само определя динамиката, но и дневния ред на отношенията в двустранен план.
Къде е България на картата на европейската външна политика? Иначе казано – доказала ли е България своята експертиза и по кои въпроси? При влизането ни в Европейския съюз от нас се очакваше активна добавена стойност към общоевропейските позиции и подходи поне в три насоки – Балканите, Черно море, постсъветското пространство, по силата на нашите традиции и опит. След 2009 г. има ясно проследим процес на абдикация на българската външна политика от тези региони, при това не само в рамките на Европейския съюз и НАТО, но и като национални приоритети. И за съжаление, аз бих казал, че ние успешно трансферирахме сериозен геополитически ресурс просто в географско положение . Най-очевидният пример за това са енергийните проекти.
А днес проблемите пред Европа и пред света са достатъчно сериозни. И тенденциите сочат, че има динамика за преход от двуполюсен свят през илюзия за моноцентризъм – родила събитията в Афганистан, Либия, Сирия и т.н., към многополюсност. Утвърждават се не само други глобални играчи, но и регионални лидери, включително – ако вземем сирийската криза – Турция, Иран, Саудитска Арабия, които очевидно са фактори в региона. Второ, войната се върна в Европа. Не просто като факт, а като морално допустим инструмент за решаване на конфликти . Трето, новата Студена война очевидно е анахронизъм от миналото, защото светът не е двуполюсен, а и липсва идеологическата алтернативност. Но този анахронизъм е с потенциал да се пренесе в бъдещето, ако не разруши настоящето. И от друга страна, това е инерционен опит за решаване на нови проблеми със стари инструменти.
Геополитическите разломи не са вътре в евроатлантическия свят в широкия смисъл на думата, (старата фраза „От Ванкувър до Владивосток”), а по-скоро между него и останалия свят. Конфликтните зони не са само по границите, а вътре в обществата . Особено очевидни в Европа са надигащата се ксенофобия и десен радикализъм. Войните не са само и толкова за територия, колкото за съзнанието на хората – такива са опитите на „Ислямска държава” да трансформира религията в радикална антизападна идеология. Глобализацията доведе до криза на националната държава и обособи нови противоречия. Изведе на преден план глобалното неравенство. Досегашните национални баланси, осигуряващи сигурност на ниво държава и уют на ниво общество, се разтвориха в глобалните дисбаланси и неравенства. Глобализацията глобализира социалните проблеми. Пандемиите, гладът и безработицата вече не са проблем само на Африка, но и на Европа. Имаме нова субектност. На сцената се появи новият недържавен човек – глобалният индивид, извън националната юрисдикция. И Европа се сблъска брутално с него, политически – под формата на радикалния ислям, социално – чрез бежанската криза .
Европа е изправена пред дебати за своето бъдеще. Напред – към задълбочаване на интеграцията, назад – към хлабав общ пазар. Това обаче, което за мен изглежда достатъчно ясно е, че спасяването поединично едва ли е адекватен подход за новия глобален свят. Балканите са изправени пред избор от „зона фронт” или „зона буфер”. Между другото Украйна показа, че двете са несъвместими. Не бих се радвал Балканите да се превърнат в поле за геополитика в задния двор.
Външна политика или външни политики? Външната политика не може да бъде персонално дело и тук нямам предвид само драматургията от последните дни. Наскоро прочетох своя коментар от преди 12 години по повод войната в Ирак със същото заглавие, но тогава ситуацията беше огледална и в ролята на коректив стоеше президентът спрямо решенията на правителството. Тоест, институциите и механизмите не могат да се кроят intuitu personae (от лат. – с оглед на личността). И това директно ме насочва към последния въпрос – лидерство или месианство във външната политика. Президентът има задълженията и правомощията да ситуира политически държавата в света, но това предполага наличието на идеи и политики на базата на осъзнати национални интереси и ясни приоритети при взаимодействие на институциите. Иначе казано, без ясно формулирани цели и идеи лидерството наистина има тенденция да се превърне в месианство, а оттам във волунтаризъм, какъвто външната политика не търпи.
( Изказване в дебати на тема „ Президентът – част от решенията или проблемите във външната политика” , организирани от АБВ на 19 юни. Със съкращения )