Разривът между евроелита и обикновените европейци се задълбочава. «Брюкселският народ» изглежда все по-незаинтересован от съдбата на простосмъртните европейски граждани. Ако този процес продължи, ЕС няма да просъществува дълго.
В разгара на предизборната кампания за последния евровот големите европейски градове, включително и София, са изпъстрени с плакати, които убеждават гласоподавателите, че именно от тях зависи кой ще управлява Европа. Гласувайте, призовават от плакатите, и така ще определите ръководителите на ЕС за следващите пет години. Разбира се, това е лъжа. Обикновените европейци могат да гласуват колкото си искат, само че те изобщо нямат думата нито при определянето на това кой ще заеме важните постове в различните евроструктури, нито при формулирането на политиките, които тези структури ще прокарват. Хора като Жан-Клод Юнкер, Доналд Туск, Федерика Могерини, както и останалите повече или по-малко важни еврокомисари, биват назначавани на съответните позиции не защото са спечелили доверието на европейските избиратели, а защото са успели да отговорят на безбройните условия, измислени от най-знаковите фигури на европейските държави и от висшата брюкселска номенклатура. Еди-каква си бройка евроначалници трябвало задължително да бъдат жени, ако шефът на едното станел социалист, на другото задължително трябвало да бъде консерватор, ако ръководителят на някаква служба е подозиран в недостатъчна твърдост спрямо Русия, то ръководителят на другата служба трябва да е отявлен русофоб. Вероятно през следващите години ще бъдат измислени още условия – например ще бъдат въведени задължителни квоти във висшите еврослужби за вегетарианци и всякакви други гастрономически, религиозни или сексуални малцинства. В името на толерантността и плурализма, разбира се.
Ще остане, без съмнение, и още едно условие, което, макар и неписано, е страшно важно – кандидатът за съответната висша служба трябва да е убеден евроатлантик или, по-директно казано, да обича Съединените щати и да изпълнява идващите оттам указания. Естествено, никой не пита гражданите на страните – членки на ЕС, дали са съгласни с въпросните условия. Всъщност няма никаква нужда да бъдат питани, защото концентрираният в Брюксел и в още няколко столици евроелит отдавна няма нищо общо с обикновените европейци. В момента, в който станат част от този елит, представителите на отделните държави забравят за националната си принадлежност, както и за социалните си позиции. Няма значение дали един еврокомисар е дошъл от България, Полша или Франция, няма значение дали е изповядвал десни, центристки или леви идеи. Той вече принадлежи на „брюкселския народ”, по сполучливото определение на бившия чешки президент Вацлав Клаус, и се стреми да забрави колкото се може по-бързо предишните си привързаности. Този феномен се отнася не само до „живеещите в Брюксел” евродепутати, еврокомисари и други подобни. Повечето представители на политическите елити на отделните държави също чувстват много по-голяма близост с колегите си от други държави, отколкото с обикновените си съграждани. В книгата си „Евроинтеграция без илюзии” Вацлав Клаус обяснява много добре този феномен: „Изведнъж започват да си говорят на малко име с президентите и премиерите на други страни, участват във всякакви съвещания и срещи на върха, струва им се, че вече са станали част от света на голямата международна политика - и всичко това ги заслепява. От собствения си дългогодишен опит знам, че повечето наши министри, включително и министър-председателите, както и депутатите от всички нива, имат две лица. Едното е за пред избирателите, а другото използват в Брюксел на разните срещи на върха на ЕС и на други подобни форуми. Докато у дома показват мускули, минат ли границата, решимостта им да се борят за чешките интереси обикновено бързо се изпарява”. Като цяло „брюкселският народ” се интересува твърде слабо от интересите на обикновените европейци. Евроелитът е загрижен основно за собственото си добруване, както и за просперитета на мултинационалните бизнес империи. Това е така още от 80-те години на миналия век, когато неолибералният модел започва да завзема все повече и повече територии, включително и в социална Европа. Печалбите на мегакорпорациите са единственото, което има значение, а в името на тази цел всичко останало спокойно може да бъде отхвърлено. Когато през 2008 г. американската финансова криза, предизвикана от отпадането на регулациите пред безогледната печалба, се прехвърля на Стария континент, тукашният икономико-политически елит има една-единствена задача: да спаси банките без значение какво ще стане с хората. В края на 2011 г. гръцкият премиер Георгиос Папандреу решава да свика референдум, на който сънародниците му да кажат дали подкрепят наложените от Тройката (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международният валутен фонд) мерки за излизане от кризата. Понеже е предварително ясно, че повечето гърци няма да одобрят тоталната приватизация и тоталното орязване на социалните разходи, веднага след огласяването на тази идея Ангела Меркел и Никола Саркози привикват Папандреу и недвусмислено му заявяват да забрави за цялата работа. Гръцкият премиер бързо се отрича от „еретичната си идея”, но евроелитът вече го е обявил за съвършено неблагонадеждна персона и седмица по-късно Папандреу вече не е министър-председател. Три дни след неговата оставка един друг премиер напуска поста си – Силвио Берлускони. Тръгва си не защото е загубил избори или всенароден референдум, а защото Меркел, Саркози, както и други лидери на транснационалния елит, не вярват, че той е в състояние да извърши така желаните от тях неолиберални реформи, т.е. да приватизира безогледно и да съкращава разходи. Открито демонстрираното приятелство с Владимир Путин също допринася за създаването на такава обстановка, при която Берлускони да няма друг изход, освен да подаде оставка. На мястото на Георгиос Папандреу и Силвио Берлускони идват лица, които не са се явявали на избори, но пък имат абсолютното доверие на наднационалния елит. Премиер на Гърция става Лукас Пападемос, който е бивш вицепрезидент на Европейската централна банка, а на Италия – Марио Монти, който е бил съветник в „Голдман Сакс” и „Кока-Кола” и е член на клуба „Билдерберг”. Понеже не са отговорни пред никого, а и нямат по-сетнешни управленски амбиции, те без колебание въвеждат в подопечните си държави толкова харесваните от елита austerity политики. В случая мнението на обикновените хора изобщо няма значение. Последният път, когато гражданите на някоя държава – членка на ЕС, са потърсени, за да се изкажат по тема, засягаща общото европейско бъдеще, е през 2008 г. Това се случва в Ирландия, която е единствената членка на Европейския съюз, решила да одобри основополагащия Лисабонски договор с референдум. Във всички останали държави въпросният договор е одобрен от послушните парламенти. На ирландския референдум обаче споразумението е отхвърлено. Налага се година и половина по-късно да бъде организиран „поправителен изпит”. Този път вече повечето ирландци гласуват с „да” и така Лисабонският договор влиза в сила. Оттогава евроелитът не се осмелява да подлага важни въпроси на всенародно допитване. Предпочита да взема решенията сам. Никой, разбира се, не пита гражданите на държавите – членки на ЕС, дали одобряват въвеждането на икономически санкции срещу Русия. Мисля си, че и самите обикновени европейци вече не очакват да бъдат питани за подобни неща независимо от тяхната важност. Те са свикнали решенията да се вземат от лидерите им и дори не питат какви са точните основания за заемането на една или друга позиция. За всеки непредубеден наблюдател е ясно, че с въвеждането на санкции срещу Русия Европа действа директно срещу собствените си интереси. Това се знае още преди Москва да въведе контрасанкции, забранявайки вноса на плодове, зеленчуци, някои видове месо и млечни продукти от държавите – членки на ЕС. Еврокомисията оценява загубите, които ще претърпят европейските производители заради непродадените си стоки, на 5 милиарда евро. Пак от ЕК официално признават, че разполагат само със 125 милиона евро за компенсации. Много скоро, след като производителите започват да подават заявления, за да бъдат компенсирани, еврошефовете спират целия процес по предоставяне на средства, защото... исканите суми им се сторили прекалено високи. На фона на тази безумна ситуация един от малкото европейски лидери, които се държат нормално, е унгарският премиер Виктор Орбан. Той официално заявява, че отдалечаването на Европа от Русия е лошо не само за Унгария, но и за целия Европейски съюз. Орбан казва още, че ще работи за формирането на политически алианс в Евросъюза, който да спре изолирането на Москва. Според него санкциите, наложени срещу Русия, ще ударят по-силно ЕС, отколкото руснаците. В политиката, обяснява Орбан, на това му се казва сам да се простреляш в крака. Унгарският премиер е схванал един много важен детайл, който отказват да разберат много други западни политици, както и много учени политолози. Има огромна разлика между твърденията, че „руската икономика е на ръба на катастрофата”, „Русия фалира”, „уморените от санкциите руснаци ще се разбунтуват и ще свалят Путин” и реалното състояние на нещата. Първо, макар и засегната от евросанкциите, руската икономика не е на ръба на фалита, както признават дори и онези американски анализатори, които винаги са били критично настроени към Кремъл. И, второ, много по-важно: прагът на издръжливост на болка при руснаците е несравнимо по-висок, отколкото при повечето останали народи. В сложна икономическа ситуация, при която европейците или биха изпаднали в тежка депресия, или биха се отдали на безсмислен бунт, руснаците просто махват с ръка и изчакват да дойдат по-добри времена. Историята им – както по-близката, така и по-далечната, ги е научила на търпение. Така че, ако някой очаква настоящите евросанкции да доведат до всенародни бунтове срещу Путин, той определено няма представа от темата на разговора. Санкциите няма да променят политиката на Кремъл, а повечето руснаци си обясняват проблемите на руската икономика, а оттам и своите собствени не с действията на Москва, а с желанието на Запада, и най-вече на Съединените щати, да бъде отслабена Русия. В момента на особена популярност в Русия се радва тезата, че санкциите са не толкова отговор на политиката на Путин спрямо Украйна, колкото са наказание за цялостното поведение на страната през последните години. Действително Русия отдавна не е онази унизена държава от времената на Елцин, която изпълняваше безпрекословно нарежданията на Вашингтон. Днес тя не просто се държи независимо, ами се превръща в притегателен център за всички онези държави, които оспорват американската хегемония. Това положение на нещата няма как да не се харесва на повечето руснаци. Според социологическо проучване на независимия „Левада център”, който в никакъв случай не може да бъде заподозрян в особени симпатии към Владимир Путин, рейтингът на одобрение на руския президент в края на юни е достигнал 86 процента. Това е увеличение с 20 процента в сравнение с началото на кризата в Украйна. Тези данни показват, че американската кампания за дискредитирането на руското ръководство в очите на руското население търпи пълен провал. Много точно е наблюдението на Клифърд Геди от института „Брукингс” и Бари Икес от Университета в Пенсилвания, според които санкциите укрепват властта в Москва, защото при опасност обществото се обединява около лидера. Двамата учени смятат, че най-големият ефект от санкциите ще бъде окончателното маргинализиране на либералните политици в Русия, на онези, които сочат Запада и Съединените щати като пример за подражание. В същото време американският натиск засилва позициите на „ястребите” в Кремъл, които не спират да убеждават Путин, че ако днес Русия не воюва в Донбас, утре ще трябва да воюва в Крим. Най-печалното в цялата тази ситуация е, че ръководителите на ЕС се изявяват много повече като защитници на американските интереси, отколкото на страните членки на собствената си организация. През миналата година общият търговски оборот между Русия и европейските държави възлиза на 400 милиарда долара. На този фон оборотът от само 38 милиарда долара между Русия и Съединените щати изглежда доста скромно. Да, Русия страда от икономическите санкции, но също така страдат и редица държави от Евросъюза. Очаква се около 300 хиляди души да загубят работните си места в Германия в случай на влошаване на бизнес отношенията между двете държави. Финансистите в лондонското Сити също се чувстват некомфортно, защото руските пари помагаха за процъфтяването на финансовия сектор, а богатите руснаци даваха баснословни суми при закупуването на луксозни имоти в Лондон. В Италия, която през миналата година изнася за Русия стоки на стойност 2 милиарда евро, отдавна изчисляват с пот на чело вероятните загуби. Да не говорим какво може да се случи, ако през тази зима бъдат нарушени доставките на руски газ за Европа. Между другото Съединените щати вече имат отговор на този въпрос. В едно скорошно свое интервю за германския телевизионен канал N24 Кондолиза Райс, която е държавен секретар на САЩ по време на втория мандат на Джордж Буш-младши, а сега е спрягана за кандидат-президент на Републиканската партия на следващите избори, заявява: „В дългосрочен план трябва да бъде изменена глобалната структура на доставката на енергоносители за Европа. Тя може да използва ресурсите на Северна Америка. Ние притежаваме гигантски запаси от енергоносители. И тогава няма да има нужда от тръби, минаващи през Украйна или Русия. От много време се опитваме да убедим европейците да използват тръбопроводи на други държави. Вече е време това да бъде направено”. От тези думи, както и от доста други изказвания на високопоставени американски представители, става ясно, че ангажираността на Съединените щати в Украйна няма нищо общо със „защитата на демокрацията” или с „наказанието на руските агресори”. Става дума за две съвсем различни цели. Първата е да бъде ударена Русия – икономически и политически. Втората е да бъде принудена Европа да купува енергоносители от американските фирми. В случая поведението на Съединените щати е напълно разбираемо. Те просто защитават своите политически и бизнес интереси. Доста по-трудно за обяснение е поведението на лидерите на ЕС, които действат изцяло срещу себе си и бележат гол след гол в собствената си врата. Те действат като типични чуждестранни агенти, които работят за интересите на друга държава. Наскоро д-р Пол Кристи, ръководител на Института за глобални перспективи към Колумбийския университет, каза: „На САЩ им трябват нови пазари, които по мащаба си да бъдат съпоставими с американските. Единственият такъв пазар е европейският. И трябва да се намери начин за пълното отваряне на европейския пазар за САЩ. Европа трябва да бъде преориентирана към още по-тясно сътрудничество със Съединените щати. Значи трябва да се създаде такава ситуация, при която европейците сами да се откажат от енергийното сътрудничество с Русия и да свържат своя икономически интерес с доставките на американски енергоносители”. Икономическата, а оттам и политическата колонизация на Европа стои в основата на агресивните американски опити да бъде подписано прословутото Споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС (ТТИП). Ако то влезе в сила така, както е замислено, това ще означава, че чуждестранните инвеститори ще имат абсолютен приоритет за сметка на националните икономики и гражданите. Ако например някоя държава въведе минимално трудово възнаграждение или нови екологични изисквания, които биха могли да ограничат печалбите на чуждия инвеститор, тя ще трябва да покрива финансовите му загуби. Освен това чуждестранните инвеститори ще имат право на компенсации, ако държавата въведе по-високо тарифно заплащане в определени сфери. Накратко, европейските данъкоплатци ще трябва да компенсират чуждите фирми, ако те открият, че имат пропуснати ползи. За това, че ако ТТИП влезе в сила, европейските пазари ще бъдат наводнени с американски ГМО продукти, вече е говорено достатъчно. Освен в хранителната продукция обаче ГМО-то ще се настани и в културната сфера, образно казано. Германският вестник „Ди Цайт” ни предлага да си представим един американски филмов продуцент на европейския филмов пазар, който се изправя пред конкуренцията на държавно субсидираното френско или германско кино. Според изискванията на ТТИП американският продуцент може да поиска същата субсидия, каквато се дава на европейските му колеги, или да поиска спирането на техните субсидии, защото те „нарушавали свободната конкуренция”. Всичко това няма как да остане скрито от европейската публика. И съвсем не е случайно, че в началото на този век наблюдаваме определена промяна в отношението на европейците към Съединените щати. В книгата си „След падението: Краят на европейската мечта и упадъкът на един континент” историкът Уолтър Лакьор цитира социологически проучвания, според които позитивното отношение към САЩ намалява: от 62 на 41 процента във Франция, от 78 на 45 процента в Германия, от 50 на 38 процента в Испания. Повече от сигурно обаче е, че процентите сред евроелита са съвсем различни. Личните интереси на „брюкселския народ” налагат сътрудничеството със Съединените щати да се задълбочава все по-силно независимо от негативните последици за обикновените европейци. Затова съвсем естествено изглеждат проучванията, според които все повече европейски граждани се отнасят все по-скептично към Европейския съюз. Проучвания на общественото мнение показват, че процентът на европейците, които асоциират ЕС с демокрацията, е паднал под 20. Притеснителното е, че скептицизмът нараства дори в източноевропейските държави, за които се предполага, че са се облагодетелствали най-много от членството в Евросъюза. Всъщност независимо от това в коя точно държава от ЕС живееш, не е трудно да забележиш, че евроелитът се занимава с какви ли не дребнотемия, включително с формата на зеленчуците и мощността на прахосмукачките, които се продават на общия пазар, само не и с най-екзистенциалните въпроси на Стария континент. През последните няколко десетилетия например Европа се е превърнала в притегателен център за имигрантския поток от целия свят, но европейските лидери така и не намират време, за да помислят как конкретно може да бъде решен този проблем. А присъствието на чужденци и особено на мюсюлмани в Европа, става все по-видно. Ако преди двайсет години броят на джамиите във Франция е 260, то днес те са около 2500. Броят на мюсюлманските храмове в другите европейски държави също расте лавинообразно. През 1999 г. във Великобритания има 584 сертифицирани джамии, а днес са 1800. В Бирмингам, втория по население английски град, има повече джамии, отколкото църкви. Според някои проучвания броят на практикуващите мюсюлмани във Великобритания е по-голям от редовно практикуващите последователи на Англиканската църква. Да, живеещите в Европа млади мюсюлмани не са толкова ревностни посетители на джамиите, както техните бащи и дядовци, но това едва ли е повод за голямо спокойствие. За една част от младежите джамиите са заменени от уличните банди, а религиозните стремежи – от политическата религия на крайния ислямизъм. Основният проблем, с който се сблъскват европейските общества, е, че именно представителите на второто и третото поколение имигранти мюсюлмани, т.е. именно тези, от които се очаква да са най-добре интегрирани, се оказват особено зле настроени към държавите, в които живеят, и са най-склонни да извършват екстремистки действия. Клишираното политкоректно обяснение на този проблем е, че за него са виновни властите, които не са създали достатъчно добри условия за интеграция на имигрантите. Според либералната мантра държавните служби, а и самите европейци не правели достатъчно, за да създадат по-добри условия на живот за младите мюсюлмани и затова те се ядосвали и се отдавали на антиобществени прояви. Либералите обаче удобно премълчават, че гетоизацията на мюсюлманската общност в европейските държави е до голяма степен самоналожена, а не предизвикана от някаква имагинерна омраза към чужденците сред местното население. Във вече споменатата си книга Уолтър Лакьор прави интересно сравнение между днешните имигранти мюсюлмани в Европа и някогашните имигранти, потърсили убежище в началото на миналия век в основните страни на Стария континент – евреи, руснаци, ирландци, поляци. Имигрантите отпреди век също се групират в определени райони на базата на етническата си принадлежност. Има обаче една голяма разлика между тях и по-късните имигранти мюсюлмани. Някогашните имигранти не получават никакви помощи нито от държавата, нито от местните власти, докато от втората половина на ХХ век нататък такива помощи за новодошлите чужденци са по-скоро правило, отколкото изключение. Така че много от тях нямат никакъв стимул да напускат съответния етнически квартал и да се интегрират в приелото ги общество. Макар условията им за живот да не са бляскави, все пак са по-добри от тези в страните, от които идват. Когато в края на XIX и началото на XX век евреите от Източна Европа започват да пристигат в Уайтчапел, Източен Лондон, няма нито социални работници, нито добросърдечни NGO-та, които да се погрижат за тях. За да оцелеят, те, както и представителите на други народности, трябва да преодолеят несравнимо по-големи трудности, отколкото днешните имигранти. Днешните парижки квартали, които са населявани основно от мюсюлмани чужденци, със сигурност не са особено красиви и удобни, само че нямат нищо общо с Източнолондонските бордеи от миналото. Ето защо много млади мюсюлмани предпочитат да си стоят там, вместо да се опитат да положат усилия и да направят живота си по-добър. За тази пасивност определено допринасят и много от ислямските проповедници, които постоянно обясняват на младежите, че трябва да държат много повече на собствената си религия, отколкото да се опитват да се сближават с „неверниците християни, които са потънали в блатото на моралното разложение”. Именно защото в продължение на дълги години висшите европейски политици, както и многобройните анализатори, си затварят очите пред тези смущаващи факти, излизането през 2010 г. в Германия на една книга, посветена на тези въпроси, предизвиква ефекта на взривила се атомна бомба. За първи път един научен труд се превръща в бестселър, който доминира обществения живот през следващите месеци. Книгата се нарича „Германия се самоунищожава”, а неин автор е Тило Сарацин. Той твърди, че бързо растящата мюсюлманска общност в страната му се превръща в непоносимо бреме за Германия, тъй като само една твърде малка част от имигрантите са в състояние да допринесат с нещо за развитието на местната икономика, за социалния или интелектуалния живот поради липсата на умения и ниското културно ниво на мюсюлманите. Авторът прави извода, че необезпокояваната от никого мюсюлманска имиграция, съчетана с ниската раждаемост сред германците, в крайна сметка ще доведе до краха на немската култура, че Германия на бъдещето ще бъде по-малка и по-глупава. Тило Сарацин не е ислямофоб, нито неонацист. Когато излиза книгата му, от която за няколко месеца се продават над един милион екземпляра, той е уважаван член на Социалдемократическата партия, бил е финансов министър в берлинското местно самоуправление и участва в Съвета на директорите на Немската централна банка. След излизането на книгата му е подложен на безброй нападки от почти всички представители на либералстващите германски политически и интелектуални елити и е принуден да напусне банката. Самата Ангела Меркел взема отношение по казуса, заявявайки, че твърденията на Сарацин по отношение на имигрантите мюсюлмани са изключително некоректни. Не след дълго обаче канцлерката на практика повтаря тезата на Сарацин, искрено признавайки, че германският опит да бъде изградено мултикултурно общество се е провалил. Припомням този класически случай, защото той е крайно показателен за дълбокото лицемерие, което цари в повечето европейски общества по отношение на проблема с мюсюлманските имигранти. От страх да не бъдат заподозрени в расизъм и ксенофобия европейските елити предпочитат изобщо да не повдигат темата, правейки се, че не виждат как мюсюлманите се затварят все повече и повече в собствените си групи, категорично отказвайки да се интегрират в приелите ги страни. Представителите на либералните европейски елити дори измислят специалния етикет ислямофоб, лепвайки го на всеки, който се опитва да посочи проблемите, предизвикани от масовата мюсюлманска имиграция в Европа. А тези проблеми не са плод на болните мозъци на шепа ксенофоби, те са съвсем реални. В редица големи европейски градове например вече са обособени цели квартали с предимно мюсюлманско население, в които местните жители не смеят да припарят от страх за сигурността си. Изобщо все повече европейци се чувстват чужденци в собствените си държави. Мълчанието на европейските елити по този проблем, отказът им да предприемат каквито и да било действия водят до повишаване на популярността на националистическите и антиимигрантските политически движения. Социологически проучвания показват, че подкрепата за тези сили идва най-вече от средите на работническата класа и безработните, докато повечето защитници на имигрантите са от средната класа. Обяснението на този факт не е особено трудно. Представителите на средната класа много рядко срещат мюсюлмани имигранти – те не живеят близо до тях и не работят заедно с тях. Много е лесно, когато не познаваш някого, да се отнасяш толерантно и либерално към него. Със сигурност някои от най-силно обичащите мюсюлманите европейци щяха да престанат да изпитват подобни възвишени чувства, ако трябваше всеки ден да се сблъскват с обектите на либералната си любов. Другият основен европейски проблем, на който е крайно време лидерите на ЕС да намерят решение, е разграждането на социалния модел, на т.нар. държава на благоденствието. След края на Втората световна война докъм средата на 70-те години на миналия век именно този модел отличава повечето европейски държави от Съединените щати. Ако в САЩ неписаните, пък и писаните общоприети правила са, че „победителят взема всичко” и „загубилият трябва да се сърди единствено на себе си и да не разчита на чужда помощ в трудни моменти”, то в онзи период в Европа действат съвсем други отношения. В демократичните държави на Стария континент се смята за напълно естествено държавата да помага на тези, които временно или постоянно са изтласкани от пазара на труда. Най-общо казано, в Европа принципът на солидарността е много по-силен от принципа на егоизма. Само че от края на 70-те години насетне започват опитите за разграждането на държавата на благоденствието. Вдъхновени от „рейгъномиката” в САЩ, консервативни политици като Маргарет Тачър във Великобритания, Хелмут Кол в Германия, Карл Билд в Швеция правят всичко възможно, за да наложат и в Европа американския социално-икономически модел, който благоприятства единствено най-силните и осъжда на мизерия по-слабо приспособимите. Тъй като е трудно да бъде изтрита вкоренената в повечето европейски граждани идея, че справедливостта и солидарността са по-важни от безбожното увеличение на печалбите, за успеха на неолибералната промяна е впрегнат огромен ресурс. Големият бизнес инвестира в безброй NGOта, аналитични центрове, специализирани и общодостъпни научни публикации, университетски преподаватели и публични интелектуалци, които трябва да убедят аудиторията, че „няма такова нещо като общество” (по Маргарет Тачър) и че егоизмът е много по-сигурен двигател на успеха на една държава, отколкото солидарността. Управляващите десни партии пък се ангажират да облекат тези концепции в законова форма. Така на практика се извършва демонтажът на социалната държава. Този процес не спира дори когато десните европейски правителства са заменени от своите идеологически опоненти. Мерките, които прилагат „левите” правителства на Герхард Шрьодер в Германия и на Тони Блеър във Великобритания, почти не се различават от политиките на техните предходници. Този неолиберален модел, който тръгва от Съединените щати, за да превземе впоследствие и Европа, в крайна сметка предизвиква световната финансово-икономическа криза от 2008 г. Твърде несправедлив, но всъщност напълно логичен се оказва фактът, че основните жертви на кризата стават не тези, които са я предизвикали – могъщите финансови акули и техните политически приятели, а съвсем обикновените американци и европейци. Нивата на неравенството стигат неподозирани размери и това положение не само не води до разцвет на икономиката, както ни убеждават неолибералните теоретици, ами тъкмо обратното – допълнително я закопава. И ако в Съединените щати това не прави чак толкова огромно впечатление, защото там винаги е имало определено ниво на видимо неравенство, то в Европа, свикнала с принципите на солидарността, настава „шок и ужас”. Настъпва огромен разлом както между бедни и богати държави, така и вътре в самите държави. Дори Европейската комисия признава, че ЕС се разпада на богат Север и беден Юг. Изследване на влиятелната германска фондация „Бертелсман”, публикувано през септември, показва, че справедливостта в двете географски части на Европа е разпределена крайно неравномерно. Според „Бертелсман” най-справедливите общества са изградени в Швеция, Финландия, Дания и Холандия, а най-силна е несправедливостта в Гърция, България и Румъния. Оказва се, че Гърция, която е подложена на класическите неолиберални мерки за излизане от кризата – приватизация и драстични съкращения на социалните разходи, затъва все повече, а Швеция, която често е обвинявана, че въвежда „социалистически мерки”, се справя прекрасно. Авторите на изследването на германската фондация правят извода, че „ако социалното разединение продължи, ако несправедливостта се увеличава и занапред, под въпрос ще се окаже самото бъдеще на европейския интеграционен проект”. В анализа има и един особено обезпокоителен пасаж, свързан с нашата страна: „Ако измерваме процента на онези хора, които страдат от тежки материални лишения, ще установим, че в скандинавските страни това предизвикателство почти не съществува, докато в България и Румъния между 40 и 50 процента от хората са лишени от основни блага”. В крайна сметка авторите на изследването призовават влиятелните европейски политици да си поставят като основна цел борбата с несправедливостта във всичките й форми. До този момент ръководителите на ЕС не показват особена загриженост по темата. Те, изглежда, приемат за напълно нормален факта, че най-потърпевши от кризата са именно най-малко виновните за нейното избухване. На тях не им прави впечатление, че банките биват спасявани с парите на данъкоплатците и че независимо от всякакви кризи „брюкселският народ” продължава да получава високите си заплати и да се радва на високите си пенсии. Само че, ако евроелитът не забелязва или се прави, че не забелязва тези явни несправедливости, европейските граждани със сигурност ги виждат. И се настройват все по-критично към „онези от Брюксел”, които се грижат единствено за опазване на собствения си просперитет. Няма да е особено изненадващо, ако в скоро време тази критичност избие не просто в гласуване за националистически партии, а и в много по-радикални действия. Защото всяко търпение, колкото и безкрайно да изглежда, все пак има някакви граници.