Вулгарна и груба популистка анархия ще характеризира ХХІ век.

Робърт Д. Каплан е автор на шестнайсет книги в областта на международните отношения, както и на пътеписи. Последните две от тях са «В сянката на Европа: Две студени войни» и «Трийсетгодишно пътешествие през Румъния и отвъд». Той е старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност.

От Робърт Д. Каплан, «Нешънъл Интерест»

През 1935 г. австрийският интелектуалец от еврейски произход и антинацистки писател Йозеф Рот публикува своя разказ „Бюстът на императора” за един възрастен граф, който по време на хаотичния край на Хабсбургската империя отказва да мисли за себе си като за поляк или италианец, независимо че неговите прадеди принадлежат и на двете народности. По негово мнение единственият белег на „истинските благородници” е, че те са „хора с чувство за наднационална идентичност” в традицията на Хабсбургите. „Моят стар дом – самата монархия – е едно огромно жилище с много врати и много стаи за хора с всякакво обществено положение, от различни съсловия” , пояснява графът. И наистина ужасите на ХХ век в Европа, пише Рот далновидно, се случват на фона на рухването на империите и появата на моноетническите държави, като фашистки и комунистически лидери заменят властта на традиционните монарси. Империята има своите лоши страни, както Рот сам излага подробно в друга своя велика творба – романа „Радецки марш”, но никой не може да отрече историческата функция на империята – да осигурява стабилност и ред в обширни пространства, населявани от различни народи, особено в Европа. Ако не империя, то тогава какво? Както американският писател и публицист Майкъл Линд („Политико”, „Нешънъл Интерест”, „Ню Йоркър”, „Ню Рипаблик” и др.) интуитивно усеща, опорите на глобалния ред днес се опитват да заместят функциите на империята – от основаната на правила международна система до множеството наднационални и мултинационални организации, като например НАТО, Европейския съюз, Международния валутен фонд, Международния съд и Световния икономически форум. След Втората световна война този процес тихомълком се обезопасява и укрепва от неоспоримия факт на американската мощ – военна, дипломатическа и икономическа, чрез охраняване на морските пътища, геостратегическите точки, достъпа до въглеводороди и изобщо чрез предоставяне на някаква мярка за сигурността на света. Тези задачи са аморални дотолкова, доколкото не са обвързани с възвишени принципи, но без тях няма никаква възможност за морално действие, където и да било по света. Това не е традиционният империализъм – той вече не е възможен като вариант, а е един далеч по-хуманен негов заместител. Макар че Съединените щати продължават да са единствената най-мощна държава на земята, тяхната мощ става все по-слабо и по-малко препятствие. Дифузията на централната власт в новите демокрации навсякъде по света, разпространяването на хаос в Близкия изток и в Северна Африка, възходът на Русия, Китай и Иран като регионални хегемони – всички тези обстоятелства работят за ограничаването на американската мощ. Това е част от процеса, който продължава вече цяло столетие.

В края на Първата световна война мултиетническите империи в Европа – Хабсбургската и Османската империя, се разпадат. В края на Втората световна война със задморските империи на британците и на французите се случва същото. Краят на Студената война предизвестява разпадането на Съветската империя в Източна Европа и части от Евразия. Началото на ХХІ век сваля от власт или подкопава властта на влиятелни политически диктатори в изкуствено създадени постимперски държави като Ирак, Сирия и Либия. А ето, че сега и Американската империя, макар и империя от по-различен тип (тоест последната останала държава, чиито военни части и дипломати са се оказали в нещо като имперска ситуация), също започва да поддава и да губи позициите си. Това частично отстъпление на американската мощ се дължи както на международни, така и на вътрешнополитически причини. На международния фронт бързата урбанизация, нарастването на населението и недостигът на природни ресурси подкопават устоите на централната власт навсякъде. Появата на индивидуалното съзнание благодарение на революцията в комуникациите само ускорява тази тенденция. Съединените щати просто вече не могат да влияят върху вземането на решения в други държави по начина, по който са свикнали да го правят. В същото това време съзряването на яростните и войнствено настроени религиозни движения, както и влиянието на регионалните хегемони, представляват директна заплаха за проекцията на американската мощ. На вътрешнополитическия фронт администрацията на Обама в желанието си да трансформира американското общество избягва поемането на сериозни ангажименти отвъд океана и търси да подобри отношенията със своите противници и най-вече с Иран. Това е белег за умора на империята, белег за имперско изтощаване – добър знак може би, но нещо, което в крайна сметка работи за ограничаване, отколкото за проектиране на американската мощ. С други думи казано, Съединените щати сигнализират, че все по-малко и по-малко ще гарантират и обезпечават световния ред. И това не е дело на един президент. То е началото на нова фаза в американската външна политика, идваща като резултат от хиперактивността през Втората световна война и по време на Студената война, както и от трайните последствия, причинени от тях на Балканите и в Близкия изток. Вътрешната социална и икономическа бъркотия в американската държава наред с трудно управляемата сложна ситуация и резките политически промени в чужбина тласкат Вашингтон към ограничаване и икономии. Световният безпорядък от тук нататък само ще нараства. Отслабването и разпадането на малките и средните по големина държави в Африка и в Близкия изток ще прогресират до квазианархия в по-големите държави, от които зависи географската организация на Евразия: Русия и Китай. Защото насочената навън агресия на тези нови регионални хегемони отчасти ще бъде мотивирана от вътрешнодържавната им слабост. Те използват национализма за успокояване на недоволството от слабите им местни икономики. Освен това налице е и Европейският съюз, който е омаломощен и дори е пред разпадане. Вместо да се превърне в единна и последователна свръхдържава, Европа ще става по-малко съгласувана и непоследователна сбирщина от държави и региони, постепенно изчезваща в променливата география на Евразия, Леванта и Северна Африка. Това се доказва от руския реваншизъм и демографския щурм на мюсюлманските бежанци.

Разбира се, в по-дълъг времеви хоризонт роля играе и самата технология. Както изтъква стратегът Томас Хамис, „срещата” на евтините дронове, кибервойната, триизмерният печат и така нататък ще съдействат по-скоро за разпределянето на властта сред множество държавни и недържавни играчи, отколкото за концентрацията й в ръцете на няколко подобия на империи. Ние навлизаме в епохата на това, което аз наричам сравнителна анархия, тоест в епохата на анархия, която е на много по-високо ниво в сравнение с анархията по време на Студената война или в периодите след Студената война. В края на краищата глобализацията и революцията в комуникациите засилват, вместо да отричат, ролята на геополитиката. Днешната карта на света е по-малка и по-клаустрофобична, така че територията е обект на много по-ожесточени борби, а всички регионални конфликти си влияят един на друг, както никога досега. Войната в Сирия е неделима от терористичните изстъпления в Европа, точно както намесата на Русия в Сирия въздейства върху политиката на Европа и на Съединените щати спрямо Украйна. Това се случва в момент, когато, както споменах, многонационалните империи са изчезнали, както са изчезнали и по-голямата част от тоталитарните режими в изкуствено създадените държави, където официалните граници не съответстват на границите между различните етноси и религиозни общности. Крайният резултат е един водовъртеж от национални и субнационални групи, които се намират в жестоко съперничество. И така, геополитиката – борбата за пространство и власт – вече се проявява както между държавите, така и в рамките на държавите. Културните и религиозните различия са особено дразнещи и изострени: след като различията между групите са стопени по време на тежките предизвикателства на глобализацията, те трябва да бъдат изковани отново, трябва да бъдат възродени в една по-безкомпромисна и по-идеологическа форма. Това, което се случва, не е толкова сблъсък на цивилизации, колкото сблъсък на изкуствено реконструирани цивилизации. Доказателство за тази теза е „Ислямска държава”, която не представлява исляма сам по себе си, а исляма, разпалващ тиранично подчинение и масова истерия. Постмодерното преоткриване на идентичности само ожесточава геополитическите разделения.

В хода на всички тези процеси технологията не изтрива географията, а я укрепва, усилва я. Просто погледнете Китай и Индия. В продължение на по-голямата част от историята, с изключение например на разпространението на будизма през Античността и опиумните войни през ХІХ век, Китай и Индия нямат почти нищо общо помежду си, зараждайки се като две цивилизации, разделени от Хималаите. Но напредъкът в технологиите заличава разстоянията. Индийските междуконтинентални балистични ракети могат да нанесат удари по китайски градове, а китайските изтребители могат да проникнат във въздушното пространство над Индийския субконтинент. Индийски военни кораби са разположени в Южнокитайско море, а китайски военни кораби маневрират из Индийския океан. Появила се е нова стратегическа география на съперничеството между Китай и Индия. Не белезите и враждите от предходните векове, а новата геополитика се втъкава все по-здраво в тъканта на международните отношения. Индия търси нови съюзници в лицето на Виетнам и Япония, Китай се стреми към сближаване с Русия и Иран. На практика вече няма чисто регионални конфликти, след като локални хегемони като Русия, Китай и Иран могат да се ангажират с кибератаки и действия навсякъде по целия свят. Следователно кризите са едновременно както регионални, така и глобални. А понеже продължават да избухват войни и да се разпадат държави, страхът, който трябва да таим, трябва да е по-малко страх от помиряване и повече страх от вредните последствия за въпросните проблемни държави. Ясно е, че беше невъзможно да бъде постигнато „меко кацане” за тоталитарните режими в Ирак и Сирия. Съединените щати осъществяват инвазия в Ирак, обаче не нахлуват в Сирия; но резултатът е един и същ – стотици хиляди хора са убити във всяка от двете държави и екстремистки групировки запълват вакуума.

И още нещо: запомнете, че глобализацията не е задължително да бъде свързана с икономически растеж или стабилност, а само с широки икономически и културни връзки. Тези връзки могат да дадат тласък на геополитически безпорядък в случай на забавяне на икономическия растеж. Това е, което наблюдаваме понастоящем. Вземете Африка, която е имала години на устойчив икономически растеж не толкова благодарение на развитието на производствения сектор, колкото заради повишаването на цените на стоките за широко потребление. Сега цените на тези стоки падат покрай китайските инфраструктурни инвестиции в Африка, докато самият Китай преживява драматично намаляване на растежа на Брутния вътрешен продукт. Излиза, че икономическите промени в Азия застрашават стабилността на Африка, доколкото такава стабилност изобщо съществува. От друга страна, налице са и различните радикални ислямистки движения, които вилнеят из Сахелския регион на Африка. Това действително е последната фаза на африканската анархия, при която революцията в комуникациите докарва миленаристки ислям в слаби и провалени държави. Очевидно Съединените щати имат незначителна възможност да контролират тези процеси. Накратко казано, всичко е толкова взаимно обвързано, колкото никога не е било. Йерархиите навсякъде се разпадат. Само обърнете внимание на първичните президентски избори в Съединените щати – едно разместване на пластовете отдолу, за което политическата върхушка няма отговор. Междувременно вулгарната популистка анархия, която елитите на места като Давос ще се мъчат да използват или дори да проумеят, ще помогне за определянето на ХХІ век. Тогава на многонационалните империи от Новото време, както и на идеологическите разделения от времето на Студената война, ще се гледа с носталгия и с презрение.