„Популист такъв!” Днес това е любимият упрек, който представителите на либералните елити по света и у нас стоварват върху всеки, дръзнал да оспори защитаваното от тях статукво. Популисти според либералните политици, анализатори и журналисти са например американският социалист Бърни Сандърс, френската националистка Марин льо Пен, испанският левичар Пабло Иглесиас и италианският антисистемник Бепе Грило. Тези хора и ръководените от тях структури са ужасно различни и ако все пак имат нещо общо, то е желанието им да разрушат консенсуса, който доминира в развития свят през последните няколко десетилетия. Затова и либералите ги ненавиждат толкова силно и правят всичко възможно, за да дискредитират протестиращите в очите на масовата публика. Обвинението „Популист!” е част от тази стратегия. Смята се, че ако пришиеш към някого този етикет, той моментално олеква и хората започват да го възприемат като лъжец и демагог. Само че дали наистина е така? Успехът на гореизброените политически фигури, а и на други значими протестни лица показва, че тактиката на дискредитация не дава особени поводи за радост на тези, които я прилагат. Явно избирателите в различните държави не се страхуват чак толкова от „ужасния популизъм” и даже намират посланията на „страшните популисти” за разумни и заслужаващи сериозно обмисляне. И това е напълно естествено. Повечето нормални хора за разлика от либералните елити разсъждават с главите си, а не с предпоставени политкоректни клишета. Ето защо нито се плашат от „популистите”, нито са склонни да следват напътствията на онези, провъзгласили се за носители на истината от последна инстанция. Либералите обаче се страхуват от оспорващите статуквото. За да разберем този страх, трябва да се върнем назад в историята, във времената, когато започва оформянето на популистките движения. Тоест на онези структури, които защитават правата на обикновените хора срещу ексцесиите на привилегированото малцинство.
Започваме от Съединените щати, където в края на XIX век се появява Популистката (Народна) партия, която отправя сериозно предизвикателство към американската двупартийна система. На какво се дължи този успех?
Ето как отговарят на този въпрос Оливър Стоун и Питър Кузник в книгата си „Премълчаваната история на САЩ”: „Огромната пропаст между капиталистическото охолство и борещите се за оцеляване маси разтърсва из основи американските идеали за равенство и демокрация. Селяните и работниците ненавиждат шепата банкери и индустриалци, които управляват страната чрез свитата си от законодатели и съдии. Поетът Уолт Уитмън долавя това чувство и нарича ексцесиите на капитализма антидемократична зараза и уродливост”. Още тогава става ясно, че толкова често повтаряното определение за САЩ като за държава, където всеки бедняк може да стане милионер, няма нищо общо с реалността. Да, има единици бедняци, които натрупват огромно състояние с годините, но те са по-скоро изключение от общото правило.
Изследване за произхода на над 300 големи собственици в сферата на текстила, железопътната мрежа и добива на стомана показва, че 90% от тях идват от средната или от висшата класа. По-голямата част от богатството е натрупана съвсем законно с неоценимата помощ на държавни и общински служители. Например Даниел Дрю и Джей Гулд изхарчват милиони долари, за да си осигурят благосклонното отношение на съдебните власти в Ню Йорк по отношение на стопанисваната от двамата жп линия Ери. По време на Гражданската война финансистът Джей Пи Морган купува от държавата пушки на стойност 3,50 долара всяка, след което ги продава на сражаващите се на фронта за 22 долара парчето. Много от пушките се оказват дефектни и буквално откъсват пръстите на стрелящите войници. Случаят е споменат с две изречения в доклад на една сенатска комисия, но сезираният по въпроса федерален съдия решава, че въпросната афера си е съвсем законен търговски договор. През XIX век възникват няколко крупни бизнесимперии – на въпросния Джей Пи Морган, Джон Рокфелер, Андрю Карнеги. Става дума за могъщи структури, които задушават конкуренцията, установяват монопол, държат високи цените на предлаганите стоки и услуги, а заплатите на служителите си – ниски, използват държавни субсидии. А като споменахме държавата, тя как се държи в тази ситуация? Американската държава има за основна цел да съдейства за мирното решаване на споровете между финансовите акули, да унищожава в зародиш всеки опит за съпротива от страна на потисканите класи и да води политика, която да подпомага укрепване на статуквото. На практика няма никакво значение дали на власт е Републиканската или Демократическата партия. Националната политика не се променя ни на йота. Най-добрата илюстрация на дружбата между двете партии е разбирателството им през 1877 г. във връзка с това за президент да бъде избран Ръдърфорд Хейс. През същата година избухва стачка на железничарите, която парализира голяма част от трафика. Все още преследвани от спомена за Парижката комуна (1871 г.), капиталистите са ужасени. Техните слуги във вестниците също. Излизащият във Вашингтон „Нешънъл Рипъбликан” пуска статия, озаглавена „Американската комуна”, в която се казва, че стачката на железничарите е „комунизъм в най-лошата му форма, не само незаконен и революционен, но и антиамерикански”. Полицията в Сейнт Луис и Чикаго, където стачните действия са най-масови, не успява да се справи със ситуацията и президентът Хейс изпраща военни части. В сблъсъците загиват над сто души. Стачката е смазана, но причините за недоволството на работещите хора изобщо не са изчезнали. Елитът си дава сметка, че само със сила не може да се удържи положението. Трябва още нещо много важно. А то е да бъдат убедени хората, че настоящото положение е абсолютно естествено и че бунтът срещу него е всъщност бунт против Божия промисъл. Затова в училищата, в църквите, в популярните книжки се насажда следната представа: да си богат означава, че си по-умен от останалите, а бедността е доказателство за личен провал. Естествено, всеки беден може да стане богат, продължава популярният мит, стига да е достатъчно работлив и да има малко късмет. В годините след Гражданската война популярни са автори като Ръсел Конуел, който изнася лекции из цяла Америка с основното послание, че ако хората гледат достатъчно внимателно, те със сигурност ще открият „безброй диаманти”. Ето и кратък откъс от неговите разсъждения: „Казвам, че трябва да станете богати и че е ваше задължение да бъдете богати. Хората, които забогатяват, са най-честните хора в общността. Нека го кажа ясно – 98 от всеки 100 богати хора в Америка са честни. Те именно затова са богати. Затова им поверяват пари. Затова ръководят огромни компании и намират хора, които да работят с тях. Съчувствам на бедните, но броят на бедните, които заслужават съчувствие, е много малък. Да съчувстваш на човек, когото Бог е наказал за греховете му, е грешно. Нека не забравяме, че няма и един беден човек в САЩ, който да не е такъв заради собствените си недостатъци”. Известно е, че много американски мултимилионери щедро спонсорират или дори основават колежи, университети, библиотеки. Така правят Рокфелер, Карнеги, Вандербилт. Тази дейност се нарича филантропия и на нея се гледа с добро око. Ето, казват си хората, тези не просто са много богати, ами искат да помогнат и на бедните да се образоват. Браво на тях! Всъщност мотивите за мултимилионерската филантропия съвсем не са толкова идeалистични. Образователните институции, които те създават, нямат никакво намерение да толерират несъгласието и бунта. Тяхната цел е да обучат хора, които да обслужват системата, и да правят така, че никой да не се сеща да се бунтува. Висшето и средното образование трябва да бъдат средство за подчинение и контрол. Само че независимо от масовото индоктриниране, път в съзнанието на хората си прокрадват и различни от официално пропагандираните тези. През 1879 г. Хенри Джордж, самообразовал се работник от Филаделфия, станал икономист и вестникар, издава книгата си „Прогрес и бедност”. В нея той обяснява, че развитието на науката и техниката води до увеличаване на богатството, но това богатство е разпределено крайно несправедливо. Именно тази несправедливост подхранва недоволството на работещите класи и ги кара да се бунтуват. За кратко време книгата на Джордж се продава в милиони екземпляри. Подобен успех има и Едуард Белами с романа си „С поглед назад”. В книгата главният герой заспива и се събужда през 2000 година, когато вече има общество, основано на кооперативния труд. След излизането на романа през 1888 г. възникват стотици групи, които се опитват да реализират неговите идеи на практика. През втората половина на XIX век се създават и организации, които искат промяна сега, а не в някакво далечно бъдеще. Една от най-влиятелните е „Рицарите на труда”. Организацията е създадена през 1869 г. от работника Урай Стивънс. Основната цел на „Рицарите на труда” е подобряването на условията на работа и живот на работниците, а структурата й наподобява тази на масонските ордени. Създателите й държат особено много на тайнствеността. В началото това е подходяща стратегия, но с годините се оказва, че въпросната тайнственост носи много негативи, защото позволява на властите да хвърлят всякакви обвинения срещу „рицарите”. Десет години след създаването си организацията се отказва от мистериозната си обвивка, започва да издава вестник и открито да пропагандира идеите си. Ето основните от тях: въвеждането на 8-часов работен ден, забрана на труда на тийнейджъри под 15-годишна възраст, законодателство, което гарантира здравето и живота на работещите, увеличение на заплатите, изравняване на заплащането на мъжете и жените. През 1882 г. по време на Генералното събрание на „Рицарите на труда” в Ню Йорк се решава, че стачката е едно от най-ефективните средства за постигане на целите, но към нея трябва да се прибягва едва след като всички останали варианти са изчерпани. През първата половина на 80-те години организацията става все по-популярна. През 1883 г. в нея членуват 52 000 души, през 1884 г. – 71 000, през 1885 г. – 111 000, през 1886 г. – 752 430. Именно 1886-а е годината, когато борбата на работниците за по-добър живот достига своя пик. Тогава в страната са организирани 1400 стачки, в които вземат участие половин милион души. На 4 май обаче се случва едно трагично събитие. На площад „Хеймаркет” в Чикаго е организиран работнически протест, на който присъстват и много анархисти. Малко преди официално декларирания край на митинга полицията отцепва площада и нарежда на събралите се да се разпръснат. От трибуната отговарят, че това ще стане до няколко минути. Точно в този момент към полицейските редици полита бомба. Седем служители на реда са убити, ранените са десетки. Полицията открива огън по демонстрантите, убивайки няa-specto Guliver/Getty Images На тази улица в Ню Йорк е разположена Стоковата борса, 1908 г. колко от тях и ранявайки стотици. Още на другия ден са арестувани осем анархистки лидери, макар че седем от тях не са били на „Хеймаркет”, а осмият е говорил по време на атентата. Конкретният извършител на атентата така и не е открит. Според редица информации става дума за изпратен от полицията агент провокатор, чиито действия трябва да предизвикат разгром на революционното движение в Чикаго. От осмината осъдени на смърт анархисти трима са обесени, един се самоубива, а останалите са освободени по-късно. Независимо от тези трагични събития работническите протести и стачките не стихват. Част от протестната енергия се насочва и към изборните бюлетини. През същата тази 1886 г. профсъюзите създават Независимата работническа партия и издигат за кандидат-кмет на Ню Йорк споменатия по-горе Хенри Джордж, чиято книга „Прогрес и бедност” го е направила изключително популярен. Демократите издигат фабриканта Йебрам Хюит, а републиканците Теодор Рузвелт. Изборите са спечелени от Хюит с 41%, а втори е Джордж с 31%. „Дълбокият протест, който се изрази в гласовете, подадени за Хенри Джордж, пише The New York World, срещу обединените сили на двете главни политически партии, на Уолстрийт и на бизнес интересите, трябва да бъде предупреждение за нашата общност да чуе работническите искания.”
През 80-те години в Америка се надига още един протест, който е по-мощен и от работническия. Става дума за недоволните фермери. Падането на цените на хранителните продукти има пагубен ефект върху тях. Не могат да плащат наеми на собствениците на земята, която са наели, не могат да връщат кредитите си. Фермерите се чувстват не само ограбени, но и излъгани. Цял живот са ги учили, че е достатъчно да работиш упорито, за да постигнеш успех. А какво се получава на практика? Работили са със свръхсили само за да се изправят пред ръба на фалита. В същото време виждат как „големите акули” не спират да богатеят. Недоволството се превръща в гняв. В средата на 80-те години е създаден Съюзът на фермерите, който бързо започва да набира популярност. През 1889 г. лидерите на съюза се срещат с ръководителите на „Рицарите на труда”. И едните, и другите са съгласни, че двете основни политически партии – демократи и републиканци – са контролирани от банкерите, едрите земевладелци и изобщо от онзи елит, който няма никакво намерение да работи за подобряване на живота на обикновените хора. Ето защо е взето решение да бъде създадена нова партия. Учредена е две години по-късно и е наречена Народна (Популистка) партия. Една от най-борбените активистки на партията Мери Елизабет Лийз произнася реч, в която се казва: „Това не е правителство от народа и за народа. Това е правителство на Уолстрийт, от Уолстрийт и за Уолстрийт. Великите обикновени хора са роби, а монополистите са господари... Има 30 души в САЩ, чието общо състояние възлиза на един и половина милиарда долара. В същото време има един и половина милиона души, които търсят работа...”. В платформата на новата партия е записано премахване на националните банки, прогресивно данъчно облагане, осемчасов работен ден, правителствен контрол върху железниците, телеграфските и пощенските услуги. Възгледите на Популистката партия по отношение на народа и народовластието рязко се отличават от преобладаващите концепции на буржоазната демокрация. Висша ценност за популистите не е някакъв абстрактен народ, а трудещите се маси – работниците и селяните. За разлика от традиционната американска концепция за слаба централна власт популистите пропагандират точно обратната гледна точка. Държавата трябва да е силна, твърдят те, защото само така могат да бъдат защитени интересите на обикновените хора срещу експлоататорите и монополистите. Основната цел на новата партия е подобряване на положението на работещите хора, а това може да стане главно чрез регулиращата роля на държавата в икономическата сфера. Популисткото движение има силно изразен демократичен характер. Едно от най-силните доказателства за това е съвместната работа на бели и чернокожи срещу всевластието на промишлено-финансовите магнати. Тази черно-бяла коалиция е наистина уникална, имайки предвид, че се случва на територията на южните щати – най-расисткият ареал в САЩ. Когато в щата Джорджия няколко негърски лидери са заплашени да бъдат линчувани, на помощ им се притичват две хиляди въоръжени бели фермери. Както казва един от лидерите на Популистката партия Томас Уотсон: „Карат ви да се мразите един друг, защото тази ненавист е крайъгълният камък на финансовия деспотизъм, който поробва и белите, и черните. Лъжат ви и ви заслепяват, за да не можете да видите, че расовият антагонизъм увековечава онази парична система, която ви ограбва”. Още със създаването си новата партия се включва активно в политическия процес. На президентските избори през 1892 г. популистите издигат кандидатурата на Джеймс Уивър. Той печели над милион гласове, но това е недостатъчно за голямата победа. През следващите няколко години кандидати на Популистката партия печелят губернаторски постове, места в Сената и в Камарата на представителите. Като цяло обаче новата партийна структура не успява да разбие монопола на републиканците и демократите. За упадъка й допринася и фактът, че Демократическата партия включва в своята програма много от популистките искания. На президентските избори през 1896 г. популистите застават зад кандидата на демократите Уилям Браян. Това е началото на края на Популистката партия, която на практика изчезва от политическата сцена. Браян губи едва с 600 000 гласа от републиканския кандидат Уилям Маккинли. На страната на републиканеца се включват големите корпорации и вестници. Това е и първата президентска кампания, в която парите играят толкова голяма роля.
Независимо от краха на популизма като политическо движение неговите послания, насочени основно към защита на правата на обикновените хора и борба срещу олигархичния елит, не изчезват. Тези послания стават особено популярни по време на Голямата депресия от края на 20-те и началото на 30-те години на XX век. Този тип говорене преобладава в лексиката на особено популярния тогава губернатор на Луизиана и сенатор Хю Лонг. В началото той подкрепя политиката на Франклин Делано Рузвелт, но бързо се разочарова от него и започва да го нарича „враг на бедните”. През 1934 г. Лонг създава организацията „Да споделим нашето богатство”, която за кратко време привлича близо осем милиона души. Програмата на структурата предвижда висок прогресивен данък, освобождаване на бедните американци от данъци и много високо облагане за милионерите. Хю Лонг предвижда още въвеждането на минимална заплата и отпускане на всяко домакинство по 5000 долара годишно. Парите ще идват от специален фонд и ще бъдат осигурени след конфискация на имотите на най-богатите. Лонг води истинска война с големите корпорации и особено със „Стандарт Ойл”. Той е убеден, че краят на депресията и избягването на кървавата революция може да стане само чрез тотално преструктуриране на икономиката, което да премахне неравенствата. След като Сенатът за пореден път отхвърля една от радикалните му законодателни инициативи, Лонг заявява: „Отвън има тълпа, която възнамерява да ви обеси, негодници. И аз изобщо не съм сигурен дали да остана с вас, или да изляза и да поведа хората”. Окрилен от широката популярност, която има сред народа, Хю Лонг решава да се кандидатира на президентските избори през 1936 г. Но е застрелян през септември 1935 г. само месец след като официално е обявил намерението си за участие в президентската надпревара. Основните му послания, насочени към борбата срещу несправедливо забогателите, продължават да бъдат използвани. През втората половина на 30-те години президентът Рузвелт непрекъснато увеличава популярността си, говорейки и действайки срещу несправедливата концентрация на богатство и власт. Твърди, че е горд да има за врагове „роялистите” на икономиката, и остро критикува „привилегированите принцове на новите икономически династии, които искат да си осигурят контрол дори над Вашингтон”. Акцентът в неговата политика вече не е върху индивидуалните права, каквато е традицията в САЩ, а върху отговорността на държавата като защитник на мнозинството.
През 30-те години на миналия век темата за ролята на държавата е централна и в съседната на САЩ Латинска Америка. Тогава повечето страни в този регион се управляват от харизматични популистки лидери, които развиват идеите на „националния капитализъм” и индустриалното развитие, обещават „да върнат страната на народа” и да се борят с империализма. На държавата е отредена централна роля в икономиката и особено в индустрията. Прави се всичко възможно да се намали вносът, защото това ще спре външната зависимост и ще стимулира националното производство. Тази политика се провежда особено силно в Бразилия, където през 1930 г. на власт идва популисткият лидер Хетулио Варгас. Програмната му декларация при вземането на властта се превръща в насока за действие на останалите популистки правителства в Латинска Америка. Главното в нея е, че мерките в посока на индустриалния протекционизъм трябва да бъдат придружени от политика в защита на бедните. Варгас започва реформи, които силно наподобяват действията на Ф. Д. Рузвелт. Това кара американския президент да нарече бразилския си колега „единият от двамата души, които изобретиха Новия курс”. През 1938 г. е национализиран бразилският петрол, а две години по-късно започва строежът на стоманодобивни предприятия. Макар че целите на популистките ръководители изглеждат идентични с тези на класическите марксистки партии, а именно подобряване на положението на работниците, между едните и другите има важна разлика. Марксистите смятат, че пътят към разрешаването на социалните противоречия минава през господството на една класа, тази на пролетариата, докато популистите смятат, че са в състояние да провеждат политика, която да обедини целия народ. Затова ролята на водача, който да олицетворява народа, е изключително важна. Това в никакъв случай не трябва да бъде някакъв партиен бюрократ. Тъкмо обратното, трябва да е човек, който да вдъхновява масите. Ораторското майсторство е задължително за такива лидери. Ненадминат оратор е например Хосе Мария Веласко, който е избиран пет пъти за президент на Еквадор и четири пъти е свалян с преврат. Негова е станалата знаменита фраза: „Дайте ми балкон и ще стана президент”. В своята дейност Веласко отделя голямо внимание на строежа на пътища, мостове, болници, летища. Основните противници на популистките лидери са представителите на либералните елити. Либералите обвиняват популистите в „диктатура” и „потъпкване на свободата на индивида”. На тези обвинения популистите отговарят, че за тях най-важни са правото на труд и на дом за най-обезправените. Латиноамериканските лидери популисти твърдят, че защитават низините – работниците и селяните – и че се борят за истинска демокрация, тази на социалната справедливост. Популизмът в Латинска Америка представлява тотално отрицание на либералния модел, тъй като той се е оказал неспособен да осигури благоденствие на мнозинството хора.
Безспорно един от най-известните популистки лидери е Хуан Перон, който за първи път става президент на Аржентина през 1946 г. Перонизмът пък става име на определен тип популистка политика. Веднага след като застава начело на държавата, Перон декларира двете си основни цели – социална справедливост и икономическа независимост. Изготвен е петгодишен план за икономическото развитие на Аржентина, като основната му задача е постигането на пълна заетост и повишаване на заплатите. Държавата започва да играе активна роля, когато избухват стачки, като категорично застава на страната на синдикатите. През първите две години на управлението си Хуан Перон национализира Централната банка, изплащайки милиардните й заеми към Bank of England. Национализирани са и железниците, които дотогава са собственост на британски и френски компании, търговският флот, общественият транспорт. В период от десет години заплатите на работниците нарастват с 40%, като в пъти нараства броят на хората, които са обхванати от социалното и здравното осигуряване. Големите приходи от износа на хляб и месо, основно за разорената от Втората световна война Европа, се влагат в развитието на страната. Започва строежът на предприятия в сферата на тежката и химическата промишленост, както и на държавни жилища за крайно нуждаещите се. Забранява се детският труд, а безработицата е почти изкоренена. Освен 13-а заплата работниците получават платени отпуски и безплатни карти за почивка. В областта на външната политика Хуан Перон обявява симпатиите си към т.нар. Трети път. Това означава, че Аржентина не желае да се присъединява нито към капиталистическия, нито към комунистическия лагер. Перон иска да се отнася към Съединените щати и Съветския съюз по еднакъв начин, да има приятелски отношения и с двете държави. Възстановени са дипломатическите връзки със СССР, прекъснати след Октомврийската революция. Аржентина дори започва да доставя зърно за Съветския съюз. Във Вашингтон обаче не гледат с добро око на затоплянето на аржентинско-съветските отношения. В този период огромно е влиянието на Джордж Кенън в сферата на американската външна политика. Той е класически антикомунист и главен пропагандатор на доктрината за „сдържането” на руснаците. Според Кенън и последователите му стремежът на Аржентина към икономическа независимост и неутралитет в Студената война е просто маска, зад която се крият опитите за засилване на ролята на комунизма в Латинска Америка. Заради тези подозрения аржентинският експорт е изключен от плана „Маршал”. Така на мястото на аржентинската селскостопанска продукция на пазарите в Западна Европа пристига канадската. Опитвайки се да омилостиви САЩ, Хуан Перон предлага преференции за американските стоки, а така също и включването на аржентински сили във войната в Корея под американско командване. Второто предложение скоро е оттеглено заради силната обществена съпротива. Разбира се, популярността на Хуан Перон сред трудещите се хора никога не би била толкова силна, ако не са усилията на втората му съпруга Ева (Евита) Дуарте. Аржентинският елит не може да я търпи заради скромния й произход, но тя е обожавана от бедните аржентинци заради неуморната й работа в подкрепа на милионите обезправени граждани на страната. Благодарение най-вече на нейните усилия жените получават право на глас през 1947 г. Именно Евита вкарва темите за социалната справедливост и равенството в обществения дневен ред. „Не става дума за филантропия или за благотворителност, казва тя, става дума за справедливост. Не правя нищо друго, освен да върна на бедните това, което ние им дължим, това, което несправедливо сме им отнели.” През 1948 г. Евита създава фондация „Ева Перон”, която изиграва огромна роля за провеждане на социалната политика на президента. Фондацията разполага с 50 милиона долара, което представлява 1% от БВП на Аржентина. С тези пари са създадени стотици нови училища, болници, домове за стари хора, почивни станции. Сред най-забележителните архитектурни проекти са Евита Сити, който включва 25 000 къщи, и „Детската република”, увеселителен парк, построен върху мотиви от приказките на братя Грим. Според редица наблюдатели онази част от първия петгодишен икономически план, която се отнася до пълната заетост, общественото здравеопазване, повишаване на заплатите, се дължи най-вече на влиянието на Ева Перон върху съпруга й. Това превръща Евита в истинска любимка на народа. Хуан Перон решава да използва тази любов и обявява, че на следващите президентски избори именно съпругата му ще се състезава за вицепрезидентския пост. Синдикатите изцяло застават зад тази идея, но значителна част от армията е категорично против. Започва подготовката за военен преврат и дори многохилядните работнически демонстрации в подкрепа на Евита не могат да обърнат вълната. В крайна сметка Хуан Перон се отказва от идеята да се състезава за изборите заедно със съпругата си. Малко по-късно Евита умира от рак. През 1951 г. Перон печели втория си президентски мандат, който няма нищо общо с първия. Страната попада във водовъртежа на безработицата и инфлацията. Президентът отваря Аржентина за чуждите инвеститори, надявайки се по този начин да стабилизира положението. Не става така. Социалното напрежение постоянно расте и поредната група военни предупреждават Перон, че ще се стигне до гражданска война, ако той не напусне доброволно поста. През 1955 г. президентът подава оставка и емигрира в Испания. Любопитна подробност от живота му там са срещите с Че Гевара. Според някои сведения като министър в правителството на Фидел Кастро Че работи за връщането на Перон в Аржентина. Отстраненият аржентински президент се отнася със симпатия към сънародника си революционер, макар че смята партизанската му тактика за остаряла. Перон намира Че за прекален утопист, но определено харесва главоболията, които той причинява на американците. Хуан Перон се връща в Аржентина 18 години по-късно и за трети път става президент. На изборите през септември 1973 г. той получава 63% от гласовете, с което надминава предишните си резултати. Управлението му е кратко, защото на 1 юли 1974 г. умира от сърдечен удар на 78-годишна възраст. Наследен е на президентския пост от третата си съпруга Изабела, която обаче не е в състояние да се справи с тежкото политико-икономическо положение на страната. В допълнение Аржентина е разтърсвана и от постоянните сблъсъци между леви и десни радикали. В крайна сметка през 1976 г. Изабела Перон е отстранена с военен преврат. Дошлата на власт хунта започва истинска „мръсна война” срещу противниците си. Смята се, че около 30 000 противници на режима, основно хора с леви убеждения, са избити без съд и присъда по време на седемгодишното управление на хунтата. Както обича да казва самият Хуан Перон по време на изгнанието си в Испания: „Не че ние не бяхме лоши, но тези, които дойдоха след нас, бяха още по-лоши”. И наистина през 60-те и 70- те години в редица латиноамерикански държави на мястото на популистките управления, насочени към подобряване на живота на работещите хора, идват военни управления, чиято основна цел е запазването на привилегиите на елита. В икономическата сфера военните прилагат класическите неолиберални рецепти, които не след дълго ще бъдат предписани и на останалия свят. От средата на 70-те години Латинска Америка се превръща в нещо като неолиберална лаборатория, където върху огромни маси от хора се прилагат на практика теоретичните концепции на Милтън Фридман и последователите му.
В най-чистия си вид това се случва в Чили, след като през 1973 г. предвожданите от генерал Аугусто Пиночет и наставлявани от ЦРУ военни свалят лявото правителство на президента Салвадор Алиенде. Няма по-логично нещо от този преврат. Още в началото на управлението си през 1971 г. Алиенде започва работа по национализация на големите частни компании и банки, както и по широкообхватна аграрна реформа. Започва и повишаване на заплатите на най-ниско платените работници, а безработицата е намалена наполовина. Въведени са мерки за социална защита на населението, достъпът до медицинско обслужване и образование става много по-възможен за малоимотните чилийци. Целият свят гледа с огромен интерес на чилийския експеримент. Десните наричат Алиенде „комунист” и го обвиняват в „популизъм”. Отношението на левите е доста по-нюансирано. За разлика от концепцията на класическия марксизъм-ленинизъм социализмът в Чили е дошъл по мирен път. Мирно се извършват и кардиналните леви реформи, а никой не говори за диктатура на пролетариата. Може да се каже, че от успеха на този експеримент зависи изобщо бъдещето на социализма. Само че богатите чилийци и американците нямат никакво намерение да оставят дълго време Алиенде на власт. САЩ организират бойкот на медта, основен източник на доходи за чилийското правителство. Много чилийски сметки са замразени в американските банки. От своя страна едрите чилийски собственици изнасят капиталите си в чужбина и изкуствено създават недостиг на стоки от първа необходимост. Икономическата ситуация в страната рязко се влошава, дясната опозиция организира всевъзможни стачки и протести под претекст, че лявото правителство нарушавало „свободата на гражданите”. Единствената надежда за Алиенде е голяма финансова помощ от Съветския съюз. Само че това не се случва. В книгата си „Прегръдката на мечока” историкът Александър Сивилов разказва, че в началото на 1973 г. съветското ръководство обмисля отпускането на помощ в размер на 30 милиона щатски долара. Доклад на КГБ обаче показва, че дори и да получи тези пари, лявото правителство няма да успее на удържи на обединения натиск на дясната опозиция и на американците. В крайна сметка ръководството на СССР отказва да помогне на Алиенде. Оставено без никаква подкрепа, лявото правителство е обречено. Военният преврат е извършен на 11 септември 1973 г. Икономическата политика на новото правителство е поверена на т.нар. „чикагски момчета”, т.е. на чилийците, обучавани в катедрата по икономика на Чикагския университет. Фридман и учениците му вярват безрезервно в „чистия и несмущаван от никакви регулации” пазар. Преди време той е бил точно такъв, твърдят неолибералите, но после дошли едни „лоши” хора като Джон Кейнс с неговите идеи за активната роля на държавата в икономиката и като Ф. Д. Рузвелт, който решил да приложи тези идеи на практика. Крайно време е светът да завие в точно обратната посока, наставляват Фридман и апостолите му. Нужно е веднага да бъдат направени следните прости неща: да бъдат премахнати регулациите, спъващи натрупването на печалби, държавата да продаде всичките си активи на частни компании, драстично да се орежат социалните програми. Абсолютно задължителна е приватизацията на здравеопазването, образованието, пенсионното осигуряване. Именно тези идеи лежат в основата на икономическата програма, изготвена от „чикагските момчета” доста време преди преврата в Чили. Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина” обяснява: „Тази библия от петстотин страници – детайлна икономическа програма, която направлява хунтата още в първите й дни на власт – става известна в Чили като „Тухлата”. Осем от десетте основни автори на „Тухлата” са учили икономика в Чикагския университет”. Веднага след като застава на мястото на самоубилия се Алиенде, Пиночет прави две неща: методично избива противниците си и позволява на „чикагските момчета” да приложат на практика всичко онова, на което са ги научили Съединените щати. В резултат на „новаторския” икономически подход година по-късно инфлацията в страната достига 375%, цените на основните стоки нарастват в пъти, а много чилийци губят работата си, защото местният пазар е наводнен с евтини чуждестранни стоки. От 3% при Алиенде безработицата скача на 15%. След като е разгледала детайлно чилийския опит, Наоми Клайн пише, че в страната „за първи път се прилага еволюирал модел на корпоративизъм, при който полицейската държава и корпорациите се съюзяват, за да обявят тотална война на третия източник на власт – работниците, като по този начин драстично увеличават своя дял от националното богатство”. Аржентина и Уругвай са следващите държави, в които се прилагат рецептите на ултралиберализма. Резултатът е същият – масово обедняване на населението и баснословно нарастване на богатствата на елита. Това, разбира се, поражда съпротива. Колкото и да е могъща пропагандата, описваща прелестите на пазарния фундаментализъм, реалността няма как да бъде подмината. Все повече хора в Латинска Америка проглеждат за ужасяващите последици на ултралиберализма. Така в началото на новото столетие в региона се надига една нова вълна. Отдясно веднага я определят като популистка, но истинският й смисъл се изразява в реабилитацията на държавата и първостепенна грижа не за пазарите, а за обикновените хора. Още през 90-те години на миналия век Сапатистката революция в Мексико и надигането на движенията на автохтонното население в Боливия и Еквадор показват, че дните на крайния либерализъм са преброени. През 1998 г. Уго Чавес печели президентските избори във Венецуела, опирайки се на твърда антилиберална платформа. В началото на новия век в Латинска Америка на власт идват леви и лявоцентристки лидери. Лула в Бразилия, Ево Моралес в Боливия, Рафаел Кореа в Еквадор, Фернандо Луго в Парагвай, естествено, веднага биват наречени от противниците си „популисти”. Всъщност става дума за един много по-дълбок процес, а именно за нов процес на освобождение на Латинска Америка. Този процес носи двояк характер. Става дума едновременно за освобождение от корумпирания местен елит и от задушаващата хватка на Съединените щати. Това движение носи името боливаризъм в чест на Симон Боливар, воювал за освобождението на Латинска Америка от колониалното испанско владичество. Още през 1982 г. младият венецуелски офицер и преподавател във военната академия в Каракас Уго Чавес създава Боливарското революционно движение въз основа на идеите на този национален герой. Крайната цел е създаването на социална държава, изградена на принципите на свободата, равенството и националната независимост. Реалните преобразования в това отношение започват в края на XX век, когато на власт във Венецуела идват Чавес и съмишлениците му. Прилага се широка национализация на петролната индустрия, както и на ключови предприятия в сферата на телекомуникациите, стоманодобивната и циментовата промишленост. В политическата сфера се окуражава самоуправлението чрез формирането на местни съвети, които трябва да заменят неефикасната, враждебна и корумпирана бюрокрация. Тъй като представителната демокрация се счита за остаряла, акцентът се поставя върху т. нар. демокрация на участието, включваща провеждането на референдуми по множество въпроси. В социалната сфера стремежът е да бъде подобрено тежкото положение на работниците, селяните, самотните майки. Въведено е безплатно медицинско образование и здравеопазване. В страната идват хиляди кубински лекари, строят се клиники и болници най-вече в бедните райони на страната, които са били тотално пренебрегвани от предишните управници. В сферата на външната политика Уго Чавес е изключително критичен към действията на САЩ не само в Латиноамериканския регион, но и по целия свят. Критично настроен към американската хегемония е и изкаралият два мандата като президент на Еквадор Рафаел Кореа. Конкретен израз на това отношение е прекратяването на договора на американската военна база в Манта. Още по-радикални са мерките, които Кореа предприема в икономическата сфера. Веднага след като застава на президентския пост през 2007 г., изгонва представителите на Световната банка и на Международния валутен фонд. Освен това основава комисия, която трябва внимателно да прегледа външните и вътрешните дългове на страната. Комисията установява, че голяма част от този дълг е нелегитимна. Така държавата прекъсва плащанията по над 60% от дълга в облигации. Това освобождава огромен финансов ресурс за провеждането на широкомащабна социална политика. Още по време на първия си президентски мандат Рафаел Кореа прокарва на практика идеята си, че основната част от доходите от петрол трябва да отиват за подобряване на живота на хората. През 2009 г. е приет закон, който постановява, че държавата ще притежава 100% от произведените петрол и газ. Тази смесица от национализъм и активна социална политика, която често либералите клеймят като „популизъм”, е характерна и за политиката и на боливийския президент Ево Моралес. Когато Моралес за първи път става президент през 2006 г., тогавашният американски посланик в Боливия предупреждава, че страната я чака икономически колапс, социален хаос, масово производство на кокаин и насилие. Действителността обаче се оказва доста по-различна от американските предсказания. Благодарение на правителствените усилия Боливия се оказва държавата в Латинска Америка с най-бързо понижаване на бедността. През последните години растежът на Брутния вътрешен продукт е над 5%, безработицата намалява, а заплатите растат. Всичко това става възможно благодарение на коренно различната политика на Ево Моралес по отношение на използването на природните ресурси на държавата. Преди неговото идване на власт те служат за обогатяване на един минималистичен процент от населението. Моралес тотално променя това. Държавата провежда национализация и печалбите от природните ресурси вече се инвестират в подобряване на транспортната система, в строежа на нови училища, в повече средства за социалнослабите и възрастните. Любопитното е, че напук на всички неолиберални „строго научни” теории, според които подобна политика неизбежно води до социално-икономически крах, ситуацията в Боливия се подобрява. Дори Standart&Poor’s повишава кредитния рейтинг на страната заради продължителната икономическа стабилност и намалялата задлъжнялост. Разбира се, политиката на Ево Моралес, основаваща се преди всичко на защитата на националните интереси, му печели и много врагове. Периодично се появяват съобщения за готвени покушения, а на 3 юли 2013 г. срещу него е проведена истинска международна дипломатическа атака. На този ден самолетът му излита от московското летище „Шереметиево” в посока Лисабон. По време на полета става ясно, че Португалия, Испания, Италия и Франция отказват на самолета да мине през тяхното въздушно пространство, защото смятат, че на борда му се намира беглецът от американското правосъдие Едуард Сноудън. Самолетът на Моралес се приземява във Виена, където в пълен разрез с международните договори е направен опит да бъде претърсен. В крайна сметка се оказва, че никакъв Сноудън няма на борда.
Политиката на държави като Венецуела, Еквадор, Боливия често бива наричана „популистка” с цел лесната й дискредитация. В описваните държави обаче тази политика бива наричана „социализъм на XXI век”. Авторите на тази концепция категорично се разграничават от социалистическите практики в съветския лагер през миналия век. Те отхвърлят авторитаризма, бюрократичното планиране и липсата на демокрация. „Социализмът на XXI век”, твърдят неговите привърженици, не се налага отгоре, от държавния връх или от някакъв партиен авангард. Той идва отдолу, от масовите самоорганизирали се движения. За разлика от социалистическите държави през миналото столетие днес в Еквадор, Боливия и Венецуела се използват единствено демократичните процедури и изборите, за да бъдат провеждани определени политики. В същото време наблюдателите на процесите в Латинска Америка отбелязват засилващото се недоволство сред голяма част от населението от традиционната представителна демокрация. Заради огромната власт на капиталите, както местни, така и международни, държавните структури често се оказват обикновени проводници на различни икономически интереси. Резултатът е контролирана демокрация, при която на хората им се позволява да гласуват веднъж на няколко години за кандидати, които не оспорват нито статуквото, нито господстващата роля на пазарните отношения. Все повече хора искат обаче друг тип демокрация, която действително да изразява техните интереси. В държави като Боливия, Венецуела, Еквадор акцентът се поставя върху развитието на местното самоуправление и активното участие във вземането на решения на колкото се може повече хора. Вярно е, че заради огромната си ангажираност в Близкия изток и в регионите на постсъветското пространство днес САЩ не са толкова активни в Латинска Америка, както преди. Но те в никакъв случай не оставят това пространство без внимание. През 2008 г. САЩ възобновиха дейността на Четвърти американски флот в Карибския басейн и в близост до Централна и Южна Америка. Според официалното изявление на американското министерство на отбраната това се прави, „за да се противодейства на тероризма и наркоразпространението”. Категоричните възражения по този повод на държави като Аржентина, Венецуела, Боливия са оставени без отговор. Освен пряката демонстрация на военна сила американците използват и други средства, за да прокарват интересите си в региона. NGO-та като Американската агенция за международно развитие (USAID) и Националния фонд за демокрация (NED) отдавна са се превърнали в мощни инструменти, които финансират и направляват действията на т.нар. структури на гражданското общество в Латинска Америка. Целта на въпросните „граждански” структури е да дестабилизират колкото е възможно повече ситуацията в страни, които се управляват от „популистки” правителства. В някои случаи им се удава както дестабилизацията, така и смяната на неудобните за Вашингтон ръководители. През 2008 г. президент на Парагвай става Фернандо Луго. Това е едва вторият случай в историята на страната, когато начело застава представител на левицата (първият е Рафаел Франко в периода 1936-1937 г.). „Вярвам, че можем да възродим тази страна. Страна, потънала дълбоко в мизерията, бедността и дискриминацията. Защото вярвам, че Парагвай може да бъде различен. Ние ще бъдем там, откъдето се носят стоновете на бедните, там, където се лее пот, там, където хората нямат обувки. Защото именно в силата на тези хора лежи възраждането”, казва Фернандо Луго. Основната дейност на Луго като президент е свързана с провеждането на мащабна поземлена реформа, чиято цел е да подобри живота на бедните селяни. На 15 юни 2012 г. се стига до жестоки сблъсъци между безимотни селяни и полицията. Убити са 17 души. Противниците на Луго използват това и го импийчват. Случаят е определен като безкръвен държавен преврат. Същата съдба сполетя и първата жена президент на Бразилия Дилма Русеф, която беше отстранена от поста през август 2016 г. Антилявата офанзива в Латинска Америка едва ли е изненада за някого. Да, това не е най-важният и невралгичен регион в света днес, но елитът, бил той транснационален или местен, не отстъпва лесно от веднъж завоюваните позиции. Независимо от това за коя точка на света става дума. А и случващото се в Латинска Америка, без значение дали ще го наричаме популизъм или по някакъв друг начин, оказва влияние върху събитията на други континенти.
Директна е връзката между лявата латиноамериканска вълна и раждането на една от най-значимите леви формации през това десетилетие – испанската „Подемос”. Още през 2005 г. днешният лидер на формацията Пабло Иглесиас, който тогава е съвсем млад учен, е в Боливия, където наблюдава на живо как Ево Моралес печели първия си президентски мандат. Иглесиас далеч не е единственият от „Подемос”, който има личен опит от случващото се в Латинска Америка. Хуан Карлос Монедеро, едно от най-запомнящите се лица на партията при нейното създаване, е съветник в правителството на Уго Чавес. Друг активист на „Подемос”, философът Луис Алегре, е автор на изследвания за ставащото във Венецуела. Тази все още млада испанска партия, която някои наричат „популистка”, а други – радикално лява, се вдъхновява не само от принципите, заложени в социалната латиноамериканска вълна. „Подемос” ползва и конкретните действия на сродни организации в Латинска Америка. Един от най-важните уроци е мобилизирането на човешката енергия чрез допитването до местни асамблеи. Във Венецуела това са collectivos, в Боливия – ayllus, а в Испания се наричат кръгове. Идеята е хората да се самоорганизират по места, да излизат с конкретни предложения, които после да бъдат включвани в партийните програми. Херман Кано от Гражданския съвет на „Подемос” подчертава в сп. Jacobin важността на примера, който дава Латинска Америка. Най-същественото е, че латиноамериканският опит нагледно демонстрира несъстоятелността на толкова често повтаряната мантра в Европа как нямало алтернатива на либерализма. Казваха ни, че най-прогресивното нещо, което може да бъде измислено, е т. нар. Трети път, т.е. политиката на Шрьодер, Блеър, Бил Клинтън, припомня Кано и допълва, че в тези политики няма нищо прогресивно, че те само леко захаросват горчивите ястия на либералните действия. Теоретиците от „Подемос” не се притесняват да обсъждат и самия термин „популизъм”. За тях той съвсем не носи онези отрицателни конотации, с които го натоварват мейнстрийм медиите. В случая испанците от „Подемос” се солидаризират с концепциите на учени като белгийката Шантал Муф и политици като Гарсиа Линера, вицепрезидент на Ево Моралес. За разлика от Маркс и неговите класически последователи, които разчитат преди всичко на пролетариата за извършването на радикална промяна, съвременните леви мислители имат доста по-широк хоризонт. В тяхната концепция за това кои са агентите на промяната, т.е. народът, влизат не само индустриалните работници, но и прекариатът, безработните, оцеляващите на ръба на фалита дребни собственици, критично настроени интелектуалци, т.е. всички онези, които през последните десетилетия са се оказали жертви на либералната политика. За разработването на своите теоретични концепции лидерите на „Подемос” дължат много на трудовете на Ернесто Лакло. Започнал като привърженик на перонизма, аржентинският философ и политолог минава през постмарксистките виждания, за да извърши на практика цялостна реабилитация на понятието „народ”, а оттук и на понятието „популизъм”. Лакло смята, че класическото марксистко определение за класите отдавна не е актуално. Тръгвайки от това виждане, последователите му от „Подемос” също смятат, че строгите очертания между класите отдавна са се размили и че днес основното противопоставяне не е между тях, а между елита, „кастата” (както те го наричат), и народа. Изключително важна тенденция не само в средите на радикалната испанска левица, но и в редица други леви движения е поставянето на понятието „народ” в положителен контекст. Дълго време се смяташе, че за проблемите на народа говорят единствено десните и дори крайнодесните формации, че левицата не бива да има нищо общо с този тип говорене. Събитията от последните години опровергават това схващане. Гръцката СИРИЗА и испанската „Подемос” постигат значими електорални успехи не само защото отправят традиционни леви послания, а и защото настояват за връщането на националното достойнство. Разбира се, в представите на левицата народът не е някаква аморфна маса, включваща всички, които говорят на един език или обитават обща територия. Народът включва нормалните работещи или изпаднали от пазара на труда хора. Изключването на елита от понятието народ е напълно естествено. Представителите на френския, да кажем, елит се чувстват много по-близко до представителите на британския, италианския, американския и т.н. елити, отколкото до сънародниците си французи. Елитът няма националност. Групиран в транснационални корпорации и общества, той се ръководи от съвсем различни мисли от тези, които занимават нормалните хора. През 70-те години на миналия век Пиер Паоло Пазолини вкарва в употреба думата palazzo. Това е метафората за властта – политическа, икономическа, културна. Тези, които я притежават, т.е. елитът, са вътре в палацото, а останалите, т.е. мнозинството от хората, са отвън. Обитателите на палацото, макар формално да принадлежат към италианския народ, на практика нямат нищо общо с него. Те са поведенчески, ментално и социално извън него. Нямат нито възможността, нито желанието да осъзнаят проблемите, които вълнуват обикновените италианци. Ето защо би било огромна грешка да смятаме, че тези в палацото и тези извън него са част от една общност. Тези две групи хора нямат нищо общо помежду си. Едните са привилегировани още от раждането си, разполагат с огромен ресурс и нямат намерение да се разделят дори с нищожна част от него. Другите без значение дали имат постоянна работа или не постоянно са на ръба на оцеляването. Ако се върнем към метафората на Пазолини за палацото, ще видим, че във връзка с този образ той отделя голямо внимание на ролята на интелектуалците. Според Пазолини те са изправени пред избора да живеят вътре в палацото или извън него. Голяма част от тях избират да са вътре. Така стават част от елита и живеят доста приятно. Повечето интелектуалци стават част от властовите йерархии. Или се превръщат в обслужващ персонал на политикоикономическия елит, или създават свой затворен елит, който, подобно на другия, няма нищо общо с терзанията и стремежите на нормалните хора. Някога интелектуалците възприемаха като пример за подражание поведеното на Емил Зола по време на аферата „Драйфус”. Днес мнозина от тях не желаят да действат по сходен начин. За тях пребиваването в палацото е несравнимо по-важно от придържането към истината. Затова напълно естествено е и недоверието, което изпитват нормалните хора към повечето интелектуалци. Въпросните персонажи отдавна са се превърнали в част от статуквото и категорично са се отказали от неговото оспорване. Те също обичат да клеймят хората, които не им се харесват, с етикета „популисти”. В България това се вижда особено ясно. На който и канал да превключите телевизора, задължително ще попаднете на някой бг либерален интелектуалец, който с угрижена физиономия ще предупреждава в никакъв случай да не вярваме на популистите. В момента, в който се появи политическа партия или движение, които заявяват, че ще работят в името на нормалните хора, идва и обвинението в популизъм. Тоест, ако си политик и си поставяш цели, които са важни за по-голямата част от населението, задължително те наричат популист и трябва да се срамуваш от това. Кои са темите, които най-често предизвикват подобни обвинения? Ниските доходи и необходимостта от повишаването им, улеснен достъп до образование и здравеопазване, търсене на наказателна отговорност от тези, които извършиха и се облагодетелстваха от приватизацията, борбата с престъпността, връщането на националния суверенитет, който често се принася в жертва на исканията на Брюксел и Вашингтон. Точно това са и темите, с които би трябвало да се занимава една съвременна левица, без да се интересува дали ще я нарекат „популистка”. Основната грешка на традиционните леви партии от социалдемократически тип през последните няколко десетилетия е, че се отказаха от обсъждането на тези проблеми. И така доброволно ги подариха на десните. Ако левицата иска да върне влиянието си, трябва да престане да гледа на народа като на враг, като на сбор от неуки индивиди, които трябва да бъдат постоянно наставлявани. Тя може да има успех само при положение че възстанови връзката си именно с най-онеправданите класи, с всички онези, които се чувстват забравени и изоставени. Едновременно със стремежа си да печели избори и да управлява левицата трябва да убеждава хората, че държавата е техен съюзник, че именно държавата, а не „невидимата ръка на пазара” може да подобри живота им. Да, държавните структури заслужават да бъдат критикувани. Само че нека си припомним какво стана, когато преди десетина години избухна световната финансово-икономическа криза. Тогава се наложи именно държавите да спасяват банките и всевъзможните частни фондове, а не обратното. Независимо от натиска на транснационалните корпорации държавата продължава да бъде достатъчно силна, да разполага с достатъчно ефикасни инструменти, които, ако се използват правилно, могат да влияят положително върху социално-икономическата ситуация.
В този контекст задължително е левите партии и движения да се борят за отстояването на националния суверенитет. Да, ще ги обявят за „националисти популисти”, но това няма никакво значение. Защо защитата на националния суверенитет е толкова важна? Защото, ако една държава е слаба, ако се подчинява на диктата на мултинационални компании или на някакви анонимни брюкселски институции, тя няма как да води независима политика и съответно с нищо не може да помогне за подобряване на живота на гражданите си. Защитата на националния суверенитет е заради възможностите, които той дава за провеждането на независими политики. Концепцията за „ограничения суверенитет”, която действаше официално в държавите от социалистическия лагер по времето на Леонид Брежнев и която продължава да действа и днес под формата на „върховенство на европейските закони и правила над националните”, не води до нищо добро. Идеята за Обединена Европа е чудесна, но през последните десетилетия тя се изроди в олигархичен проект за обединяване на елитите. Тази идея може да бъде възродена, но само на базата на обединение на народите. Едно обединение, в центъра на което да стоят солидарността и социалните въпроси. Да, либералите веднага ще заклеймят подобен призив като „популистки”. Хубавото е, че все по-малко хора обръщат внимание на това, което либералите проповядват.