В ролята на главно щатско proxy в Източна Европа
Народ, който е останал днес без чест, утре ще остане без хляб.
- Елиза Ожешкова, полска писателка
Полша не е само географско пространство, а нация с хилядолетна история. През столетията поляците гледат винаги на запад, фанатично верни на полския католицизъм. Полша приема християнството през 966 г., а по-късно се превръща в агресивен и жесток проводник на католицизма в региона. Ползвайки полски език и латинската азбука, от XIV до XVIII век Полша се обособява като мощна славянска държава. През XVI век настъпва т.нар. Златен век на Полша, след като през 1386 г. Полша се обединява с Литва. Това се случва в резултат на династически брак между принцеса Ядвига и литовския крал Ягело (по това време Литва е силно княжество в Източна Европа) и така възниква полско-литовската държава, наречена Жечпосполита. Тя има всички предпоставки да се превърне в империя. Полша има тази възможност много преди Московското царство. В периода 1605-1610 г. поляците два пъти окупират Москва и открито посягат към руския трон. Така че, исторически погледнато, на мястото на Руската империя е могла да се окаже Полша, а Москва е щяла да бъде обикновен областен център. Но историята не пожелава да стане това. Полша не успява да създаде империя. Взаимоотношенията между Русия и Полша винаги са много напрегнати. Най-сериозната конфронтация между Русия и Полша датира от началото на XVII век, от смутното време и полско-литовската интервенция. До края на XVIII век между Русия и Жечпосполита се водят четири войни, които завършват с поредното разделяне на Полша. През 1815 г. Полша става част от Руската империя. Но сблъсъците между поляци и руснаци продължават. Двете полски въстания през XIX век (1830 и 1863 г.) принуждават Русия да предприеме контрамерки. През 1832 г. е закрит полският Сейм и е разформирована полската армия. През 1864 г. са въведени ограничения в изучаването на полски език и в придвижването на мъжкото население. Паралелно с това в Полша нараства русофобията. Поляците водят общо десет войни с руснаците. От 1018 г. до 1939 г. Полша не съумява да преодолее ограниченията на националната си държава и да се превърне в империя, в една многонационална държава. Кои са причините? Те са три. ПЪРВАТА Е НЕРАВНОПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЕТНОСИТЕ В ПОЛША Дълго време в покрайнините на Полша живеят казаци, които са предимно православни. Да си православен в Полша означава ограничаване на възможностите за добър живот и успех не само сред казашката общност. Да надминеш по статут поляк католик е много трудно. Така неравноправието между вероизповеданията в Полша поддържа разединението на полското население. Във времето, когато Полша е в състава на Руската империя, в нея живеят много православни руснаци, украинци и белоруси. Самите поляци твърдят, че в момента, когато получават независимост през 1918 г., в страната живеят над пет милиона православни. На тези пет милиона православни жители на Полша полските политици отнемат 500 църкви и около 20 000 хектара манастирски и църковни земи заедно с постройките върху тях. За периода от 1919 до 1924 г. полските власти затварят 111 православни храма, разрушават 50 православни църкви, а 150 православни църкви са превърнати в католически църкви. През 1926 г. във Варшава е взривен най-красивият и най-големият в Европа православен храм „Св. Александър Невски”. Не е закрит, а тотално унищожен. И понеже е стабилно построен, необходимо е било да се произведат и да се заложат 1200 взрива. През 20-те години в СССР болшевиките отнемат на православните 27% от съществуващите храмове. В демократична и уважавана Полша унищожените православни храмове са 45%.
Стига се до откровени изстъпления и гаври спрямо православните жители на Полша. Поляците преоборудват отнетите православни храмове за битови нужди, някъде ги ползват за свинарници. Ватиканът гледа равнодушно на полското варварство и практикува, както винаги, активен прозелитизъм. Едва 14 православни енории и 16 православни свещеници се съгласяват да приемат папската уния. Всички останали запазват своята православна вяра. Малко над 15 000 православни стават католици по насилствен начин. През 1937 г. Генералният Синод на католическия Епископат в Полша провъзгласява за своя основна задача присъединяването на „схизматичната” Руска православна църква към католическата. Незабавно са сринати нови 114 православни църкви. През 1938 г. на територията на Полша са унищожени още 127 православни храма, като в това число влизат паметници на историята. Официалното обяснение е, че православните храмове се разрушават, защото напомнят на коренното население за времената на русификация и тежките неволи на поляците в този период. Унищоженият православен храм в град Жешов, Подкарпатско войводство, е построен през 1184 г., а православният храм в град Хелм, Люблинско войводство, е построен през 1596 г., т.е. по време на Златния век на Полша. Тоест много преди Полша да стане част от Руската империя. Около разрушените православни храмове се изкореняват дърветата, за да не остане никаква следа от тях. В Люблинското войводство от 300 православни църкви остават само 54. Православните жители на Полша под стража и под музиката на военен оркестър са конвоирани като скотове в католическите църкви. През 1938 г. Синодът на Руската православна църква зад граница се обръща към Ватикана, към Кентърбърийския епископ, към всички автокефални църкви, към Лигата на нациите, към правителствата на водещите световни държави и към общественото мнение на всички страни по повод безпрецедентното гонене и унищожаване на православните в Полша. В този момент Българската православна църква се държи изключително достойно. Реагира незабавно. Предстоятелят на Българската православна църква, който носи титлата патриарх български и митрополит Софийски, връща на правителството на Полша всички получени полски награди. Ватиканът е принуден да признае факта за гоненията на православните в Полша и изпраща гневно писмо до полското ръководство. Как реагират поляците? В полския вестник „Нов час” се публикува следното недостойно писание: „Остатъците (православните) се размърдаха. И именно на това трябва да се обърне внимание. И да не се пренебрегва, а да се изкоренят от корен бурените”. Подобна лексика е характерна за Третия райх. Поляците считат православното население на Полша за нелоялно население и смятат, че тези хора ще станат пета колона на германците. След освобождаването на Полша от германската окупация през 1944 г. моментално се възобновяват атаките срещу останалите храмове на Руската православна църква. През 1945 г. в село Вешховина поляците за един ден убиват 200 православни селяни само за това, че са с друга вяра и с друга националност. Започва насилствено изселване на православните от полска територия. Останалите към този момент 65% полски православни са принудени да напуснат страната. По това време са убити свещениците мъченици Николая Галица и Петра Огризенко. Поляците отрязват езика и ушите на Галица. Още жив му отрязват и главата. А Огризенко е убит по време на служба в храма. Тялото му е изгорено. Поразителен е фактът, че германските окупатори не пипат православните храмове в Полша, а след 1944 г. поляците, използвайки момента, отново започват да убиват свещеници на Руската православна църква. Погромите над православните храмове спират единствено по време на окупацията на германската армия. Странен, но и ужасяващ факт. Идва Червената армия и освобождава поляците от хитлеристите. Червената армия напуска Полша и поляците отново се нахвърлят яростно върху православните. Нещо още по-невероятно. По време на германската окупация на Полша православните руски храмове, които са превърнати от поляците в свинарници, започват да се почистват и възстановяват. След всички тези факти има ли някой днес, който да е учуден от намеренията на полските управляващи да разрушат всички паметници на червеноармейци, загинали за освобождението на Полша?
ВТОРАТА ПРИЧИНА ПОЛША ДА НЕ СТАНЕ ИМПЕРИЯ - ЛИПСА НА ПОСТОЯННА СТРАТЕГИЯ
Поляците се гордеят със своето историческо свободомислие, което дават като пример за многовековни демократични традиции. Но едва ли анархията и дребната тирания могат да се отъждествят с демокрацията. Полуанархистичните правила се отнасят само за полската шляхта, дворянството в Полша и Великото литовско княжество, привилегированата класа. Те не са валидни за полските низини, които живеят в положение на безправни роби. Шляхтичи са 10-30% от населението на страната, което значително превишава процента на дворянство в други страни. То е отменено през 1921 г. Неуважението към собствената държава закономерно довежда до неуправляемост заради прословутото полско свободомислие. Страната започва да губи своя потенциал, след това става играчка в ръцете на съседите и прекратява своето съществуване през XVIII век. Полша три пъти е поделяна (през 1772, 1793 и 1795 г.) между Прусия, Австрия и Руската империя. Нейните граници няколко пъти се преконфигурират. Накрая Жечпосполита престава да съществува. Именно през XVIII век се слага край на Полша, която е една от великите сили в средновековна Европа. През 1795 г. Полша е изтрита от картата на Европа за 123 години. Губи своята независимост до Първата световна война. Поляците отново получават като подарък от съдбата полска държава в началото на XX век. Това става в резултат на мощните вътрешни катаклизми в Австро-Унгария, Германия и Руската империя. След Първата световна война съгласно Версайския договор (28 юни 1919 г.) Полша е възстановена за сметка на земите на Прусия, Австрия и Германия. Тя отказва да признае източната си граница по етнически признак („линията Кързън”, наречена на лорд Кързън заради нотата, която британският външен министър отправя към съветското правителство да спре настъпващите си войски на 50 км от нея). И маршал Йозеф Пилсудски съвместно със Симон Васильович Петлюра започват поход срещу Украйна. Полша завоюва полиетническия Вилнюс, където има германско, полско, еврейско, литовско население, както и Виленската област на Литва. Рижкият договор от 1921 г. слага край на Полско-съветската война от 1919- 1920 г. Към Полша се присъединяват украински, белоруски и литовски земи. В същата година поляците отнемат от германците значителна част от промишлено развитата и богата на въглища Горна Силезия и други източни германски земи. Германия през 1939 г. си ги връща обратно. Полша на маршал Йозеф Пилсудски е провъзгласена за унитарна държава. Започва насилствена асимилация на 45% от населението, което се състои от германци, руснаци, украинци, чехи, кашуби (западнославянска етническа група), лемки (русини), силезийци и други. Самият маршал Пилсудски е от белоруско-полско-литовски произход. Неговата майка Мария Билевич е от известен дворянски род. По ирония на съдбата Йозеф Пилсудски се учи в Първата вилнюска гимназия, която завършва и Феликс Едмундович Дзержински. По-късно двамата стават заклети врагове. Има защо. Пан Йозеф Пилсудски пренебрежително говори за „белите” и „червените” в Русия. Той постоянно вижда в бъдещето Велика Полша, която може „лесно да си осигури сфера на влияние, която да се простира от Финландия до Кавказ”. В началото на 30-те Полша безуспешно се опитва да установи контрол над град Данциг (Гданск), който получава съгласно Версайския договор статут на свободен град. Буржоазна Полша през 30-те счита за свой главен противник СССР, а не Германия. По това време Варшава се заиграва с Берлин. Херман Гьоринг посещава полската столица през 1935 и 1937 г. Полша участва със свои войски заедно с Германия при анексирането на Тешинската област (Тешинска Силезия – исторически регион в Югоизточна Силезия, разположен между реките Висла и Одра) от Чехословакия. Варшава отказва да пропусне през полска територия съветски войски, които да окажат помощ на Чехословакия. Мюнхенското споразумение е подписано на 30 септември 1938 г. от премиера на Великобритания Артър Невил Чембърлейн, премиера на Франция Едуар Даладие, райхканцлера на Германия Адолф Хитлер, премиера на Италия Бенито Мусолини. През октомври 1938 г. Полша в сговор с Хитлер окупира Тешинска Силезия. В нея живеят 80 000 поляци и 120 000 чехи. В този момент Полша става агресор, аналогичен на нацистка Германия. Варшава и Берлин подписват Пакт за ненападение на 26 януари 1934 г., който може да се нарече пакт Хитлер-Пилсудски. Година и половина преди това, през 1932 г., маршал Йозеф Пилсудски подписва аналогичен документ и със СССР. Към пакта Хитлер-Пилсудски има секретни приложения, или протоколи, за които френската и английската преса пишат през 1934 г. Става въпрос, че поляците претендират за територии на Украйна, Беларус и Литва. И всичко това е пет години преди подписването на прословутия пакт Рибентроп-Молотов! Москва е последната европейска столица след Лондон, Париж, Варшава и други, която подписва договор за ненападение с нацистка Германия. През май 1935 г. обаче приключва жизненият път на маршал Йозеф Пилсудски. Ръководството на националсоциалистическата партия начело с Адолф Хитлер и Херман Гьоринг присъства на погребението. В Третия райх е обявен траур по повод смъртта на полския маршал. Полша през 30-те е милитаризирана държава. Тя има най-дългия срок на действителна военна служба. Има 5-милионна армия с огромен обучен военен резерв. Полският военнопромишлен комплекс произвежда танкове и самолети. През 30-те Полша има много висока самооценка. Поляците дори поставят въпроса и искат да имат колонии. С аргумента, че полското население е голямо, бързо расте и има висока раждаемост. Затова са им необходими колонии. Поляците поставят този въпрос даже и в Лигата на нациите. Полската агресия през 1938 г. в Чехословакия има много печални последствия в Европа за имиджа на Варшава. Уинстън Чърчил по този повод, характеризирайки поведението на Полша, пише, че тя „с алчността на хиена взема участие в ограбването и унищожаването на чехословашката държава”. Поляците не му остават длъжни. Те наричат Уинстън Чърчил „образована свиня”. Поляците не за първи път през 1938 г. воюват на страната на германците. Малко са тези, които знаят, че през февруари 1918 г. полският военен корпус, предвождан от генерал Йосиф Романович Довбор-Мусницкий, се сражава заедно с райхсвера (въоръжените сили на Германия, определени от Версайския мирен договор с численост до 100 000 офицери и войници) при превземането на Минск. На 5 февруари 1919 г. генерал Ерих фон Фалкенхайн, командир на окупиралата Беларус Десета германска армия, подписва в град Бялисток таен договор с полското правителство. По това време управляващите във Варшава виждат като своя основна цел разгромяването и разчленяването на Русия. Полша има претенции към съветска Украйна с изход на Черно море. От 1 ноември 1918 г. до 17 юли 1919 г. полското правителство води война със Западноукраинската народна република, съществувала малко над една година като самопровъзгласила се държава. Поляците навлизат в Беларус и Украйна. Окупират Минск и Киев. През октомври 1920 г. полските войски превземат част от Литва и град Вилнюс. Полското нахлуване е мотивирано с „историческото право” на Полша над украинските, белоруските и литовските земи.
През 1939 г. в резултат на германската агресия Полша е окупирана практически без съпротива. Националистическа Полша, която се задържа на повърхността две десетилетия, при първия сблъсък с външни сили отново се срива. Около 100 000 поляци воюват на страната на Третия райх. Около 6 милиона поляци загиват във Втората световна война. В тази цифра по препоръка на Кремъл влизат и всички концлагеристи на полска територия, които са предимно евреи от цялата окупирана от нацистите Европа. До Втората световна война 30% от жителите на Варшава са евреи, а Вилнюс е наричан европейският Йерусалим. След въстанието във Варшавското гето на 1 август 1944 г. от 400 000 се спасяват едва 300 човека. Варшавското въстание започва без съгласуване със съветското командване. Полското правителство в изгнание счита за важно да превземе полската столица със свои сили преди влизането на Червената армия във Варшава, както и на Войско полское (полска армия, формирана с помощта на СССР). За политическата авантюра на Лондон и полското правителство в изгнание са обвинени Сталин и етническият поляк и съветски маршал Константин Рокосовски. Той е главнокомандващ на Централния фронт. Рокосовски има честта на 24 юни 1945 г. да командва Парада на победата на Червения площад в Москва. Съгласно американски източници (данните не съвпадат с Уикипедия) след Втората световна война на територията на Полша, освободена от СССР, живеят 11,8 милиона човека. От тях 4,7 милиона (39%) поляци, 4 милиона (34%) украинци и по един милион (8,3%) белоемигранти и евреи. По време на Втората световна война след окупирането на Полша от Третия райх част от полските дивизии „Армията на Андерс” се оказват на територията на СССР. „Армията на Андерс” е условно наименование на формированията на Въоръжените сили на Полската република, създадени през 1941 г. на територията на Съветския съюз по съглашение между съветското правителство и полското правителство в изгнание. Тя е създадена и издържана за сметка на материално-технически ресурси на СССР. В нея са вложени 400 милиона съветски рубли. След нападението на Германия над Съветския съюз Сталин по време на среща с полския генерал Владислав Сикорски предлага заедно да воюват срещу общия враг. Като обещава след победата Полша да бъде компенсирана. Генерал Сикорски отказва и на полските дивизии е даден коридор за излизане от СССР в посока Иран. След напускането на Съветския съюз през юли 1943 г. „Армията на Андерс” е преформатирана във Втори полски корпус в състава на британската армия. Едва през януари 1944 г. поляците са прехвърлени в състава на Осма британска армия, за да се сражават на италианския фронт. В края на Втората световна война британските генерали предлагат операция „Немислимото”. По този план остатъците от хитлеристките войски се обединяват. Усилват се със сателитите на Германия. Възстановява се тяхната боеспособност. След това тези военни сили при поддръжка от страна на Англия и САЩ трябва да продължат войната на Източния фронт срещу СССР. Към операция „Немислимото” е планирано да се включи и „Армията на Андерс”. В действителност Сталин загубва всякакво доверие към съюзниците още през 1944 г., когато съветското разузнаване установява, че Алън Дълес, който е ръководител на американските тайни служби в Европа по време на Втората световна война, води сепаративни преговори с Берлин. Години по-късно инстинктът на полската „хиена” сработва автоматично при извеждането на съветските войски от Полша през 1991 г. и Германия през 1994 г. Полското правителство тогава незабавно увеличава четири пъти железопътните тарифи за съветските военни превози през полска територия. Такава наглост не си позволяват Германия и Литва. Полският въпрос е един от най-острите по време на преговорите между лидерите на антихитлеристката коалиция. Съюзниците след Втората световна война се договарят да съхранят Полша като отделна държава. Интересите на Полша са защитени благодарение на твърдата позиция на Сталин. Приета е схема за симетрично геополитическо „преместване” на Полша на запад. Лвов и Галиция остават в състава на СССР, а част от германските земи, Померания, Източна Прусия, Западна Прусия, се включват в състава на Полша. Днешните полски граници съществуват благодарение на Сталин. Полша увеличава с една трета своята територия. Съгласно Потсдамската конференция (от 17 юли до 2 август 1945 г.) източните граници на Полша са преместени на запад. От бившите пруски земи са депортирани през 1947-1949 г. над 4 милиона германци, от които загиват около 300 хиляди човека, предимно гражданско население. На присъединените към Полша германски земи и Източна Прусия са дислоцирани две съветски дивизии, включващи свързочни подразделения и тиловаци, съкратени части на ВВС с летищно обезпечаване, които по-късно съгласно Варшавския договор влизат в Северната група съветските войски. На историческите полски земи не е имало гарнизони и части на съветските войски. В периода на икономическа криза през 1980-1986 г. СССР оказва на Полша безвъзмездна помощ в размер на 7 милиарда валутни рубли, което е практически 8 милиарда долара. За един тон суров нефт от СССР поляците плащат по 115 рубли. А един тон суров нефт, закупен от Запада, струва 250 долара. Днес германците не са забравили това разширяване на полската територия за сметка на Прусия. Възниква логичният въпрос: може ли днес Варшава все още да балансира успешно между Вашингтон и Берлин? Повече от очевидно е, че не! Няма как едновременно да се „доят две крави” в икономическото и политическото пространство.
ТРЕТАТА ПРИЧИНА Е КОНФОРМИЗЪМ И СЛАБА УСТОЙЧИВОСТ НА ПОЛСКИТЕ ЕЛИТИ
Устойчивостта в трудни времена е най-важното условие за съхраняване и развитие на дадена държава. Полският народ може да проявява устойчивост. Но устойчивостта на полските елити е ниска. Войната през септември 1939 г. добре показва това. По ирония на съдбата разцветът на Полша е по-скоро в резултат на временно отслабване на нейните съседи, а не на полските предимства, сила и достойнства. При укрепването на германските държави Прусия и Австрия, а също и на Руската империя Полша винаги тръгва в посока към отслабване и раздробяване. Полша е едно странно противоречие между потенциални възможности и реални резултати. Основна пречка пред Полша винаги са били нейният великополски шовинизъм и католическият й радикализъм. Това са основните причини поляците да не могат да основат и създадат велика славянска империя. Поляците нееднократно губят своята държавност поради некачествен държавен елит. Полските елити често сменят във времето външнополитическата си ориентация и своите убеждения. От XVI век до първото разделяне на Полша през XVIII век в полската историография се култивира сарматизмът. Тази идеология обслужва културата на средновековна Полша и Литва в стремежа да бъде изградена историческа легитимация на средновековната държавност на тези народи. Те искат да се впишат в семейството на „историческите” народи, които творят европейската история, още в епохата на древността. Сарматизмът е преобладаващият мироглед на шляхтата. Полша през цялата своя история героично противостои на германските завоеватели и разни други наследници на дивите готи. Това противостоене сплотява народите на Полония (полската диаспора) в една силна държава Жечпосполита, която има претенцията да стане империя. При това истинският „сармат” е чужд не само на „раболепната и деспотична Азия”, но и на „буржоазна Европа”.
По време на Наполеоновите войни велможните поляци в Прусия и Австрия се молят вече на Франция, държава, създадена от готите франки. А полската шляхта в Руската империя е в сговор и се разбира добре с царското самодържавие, което й позволява да властва над полските крепостни селяни чак до 1864 г. Полското дворянство вярно служи при руския императорски двор даже и след нахлуването на Наполеон в Русия. След поражението на Наполеон полските франкофили започват да се кланят на Англия, която насърчава европейските революции и антируските настроения в Европа. По-късно със сарматска искреност поляците започват да уважават Америка и по европейски да презират „сарматите”. По същото време руските поляци се чувстват нелошо в Руската империя. Те участват в революциите през 1905 и 1917 г. Заемат високи постове в руските правителства. През 1922 г. полските социалдемократи даже призовават всички поляци от суверенната Жечпосполита да се присъединят към СССР. Варшава относително неотдавна става „защитник на европейската цивилизация от азиатщината”. Голямата преориентация на полския елит се случва след Ноемврийското въстание (1830-1831 г.). Полското въстание от 1830-1831 г. е конфликт между Руската империя и свързаното в персонална уния с нея Полско кралство. Към въстанието е съпричастна Великобритания, която е открит враг на руснаците. Полският историк и политолог Станислав Стремидловски твърди: „Полша си остава за Запада цивилизация от друг сорт колкото и да си мисли обратното”. Полските елити относително често променят общонационалната консолидираща идея. С нея се променя и властта. Променя се историята. Както казват самите поляци: „Геополитиката е по-важна от историческата истина”. Законът за декомунизация в Полша встъпи в сила на 2 септември 2016 г. Активистите на полската управляваща партия „Право и справедливост” очакват, че за една година страната ще се преобрази до неузнаваемост. От фиксираните около хиляда географски обекта, които подлежат на декомунизация в Полша, са преименувани няколко десетки. Общинските власти се позовават на гласа на народа. Местното население обаче не желае да участва в дискусиите за декомунизацията. Не липсват и комични ситуации. Градският съвет на Варшава представя шест улици за преименуване, които запазват своето име, но сменят героя, чието име носят. Например в микрорайона Мокотув улицата, именувана в чест на комунистическия деец Юлиан Бруно... сега ще носи името на великия италианец Джордано Бруно. Накратко варшавската улица „Бруно” остава след смяната на своето име... „Бруно”. Миналата година жителите на град Жешов се разбунтуваха и не позволиха разрушаването на паметника на Червената армия. Жителите на град Гливиц пък не позволиха да бъде махнат съветският танк Т-34, поставен в края на Втората световна война. Обикновените поляци продължават да се отнасят с уважение и грижа към гробовете на загиналите червеноармейци. Въпреки огромните усилия на управляващите обикновените поляци си остават нормални хора.
РОЛЯТА НА КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА И ГЕОГРАФСКОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ПОЛША
Поляците винаги се жалват от своето географско разположение, което обвиняват за своите проблеми в миналото, настоящето, вероятно и в бъдещето. След промените през 1989 г. Варшава започва ускорено да се интегрира в евроатлантическите структури. Но това не е единствената цел на правителствата във Варшава. Със своите 312 689 квадратни километра и 38 650 000 жители, живееща със спомените за водещата роля, която е имала през XVIII век, Полша има амбиция да играе значителна регионална роля. Тя има известен ресурс и мощна външна подкрепа за тази цел. По територия и население Полша е страната, която най-много „тежи” сред бившите социалистически държави. Единствено Украйна през 90-те може да се сравнява с нея, но няма полското централноевропейско разположение, а днес украинската държава е разорена, обезлюдена и пред разпад. Полша по територия се нарежда между Германия (356 000 кв.км) и Великобритания (246 000 кв.км). Полският БВП е приблизително два пъти по-голям от този на Унгария или Чехия. Географското разположение на Полша е стратегическо. Нейната равнинна територия позволява лесно преминаване от запад на изток, между Германия и Русия. Полша се пресича от два стари търговски пътя. Централен – през Познан и Варшава. Южен – през Вроцлав и Краков. Днес Полша не разполага с развита пътна инфраструктура освен в направление Варшава-Берлин и Жешов-Краков-Вроцлав-Берлин. Изключение прави само магистралата Варшава-Гданск. Пресичането на Източна Полша от север на юг става само по второстепенни пътища. Липсват магистрали по направлението Бялисток-Люблин-Жешов. В тази част на Полша по пътищата се образуват много задръствания поради това, че по тях циркулира селскостопанска техника – трактори и комбайни. Но пък Полша има изключително добре развито селско стопанство. Полските села са богати и населени с млади хора, а в централната им част се извисяват големи и красиви католически църкви. Селският пейзаж често е далеч по-добър от някои части на Западна Европа. Но Полша има частно селско стопанство и по времето на комунизма. Тогава полските селяни са относително бедни, но независими и скептично настроени към властта. Точно селското съсловие в Полша е основната опора на Католическата църква до 1989 г. Селяните подкрепят материално църквата. Но това не е най-важното. Полските селяни остават встрани от масовата култура, която комунистическият режим налага на градското население. Това позволява на Католическата църква по-пълно и свободно да влияе върху ежедневието на полските селяни. Нищо неочаквано. Отдавна се знае, че урбанизацията е процес, който ускорява секуларизацията. Полските комунисти със своята политика в областта на селското стопанство създават селски анклави, в които Католическата църква намира мощна опора. Над 95% от полските граждани са кръстени в католическа църква. За да се разбере по-добре Полша, необходимо е да се вземе предвид и още един фактор. След Втората световна война полската църква благодарение на селското съсловие успява да модифицира структурата на полското общество. Предвид жестокостите, извършени от нацистите и последвалите чистки от полските комунисти, една огромна част от буржоазията, интелигенцията и елита тотално изчезва от полския социален пейзаж. Първите двадесет години след 1945 г. в Полша са период на социална еволюция за жителите от свръхнаселените селски райони. Полските градове, заводи и канцеларии се пълнят със селяни, но този трансфер не скъсва връзките със селата, където родителите и фамилията продължават да живеят. Още повече че фамилните и приятелските връзки са съществен елемент от функционирането на индивида в системата на реалния социализъм. Тези контакти са важни предвид снабдяването с храни поради дефицита в градовете, гледането на децата, социалната подкрепа. Това позволява на частта от семейството, която е останала на село, да оказва огромно влияние върху своите роднини, които живеят в града. Тук е много важно да се отбележи, че най-важните католически празници в Полша се считат за „семейни празници”. От друга страна, празниците, свързани с дадено място или определен регион, които са много важни за италианските и испанските католици например, не се зачитат особено от поляците. В Полша разширената фамилия е общност, в която католическите ритуали са основен елемент на общуването. По този начин католицизмът придобива народен характер. Най-важната черта на полското религиозно чувство е, че то подпомага човек да функционира и оцелява във враждебно обкръжение. Това, което различава полската църква от църквите в другите страни, е нейният капацитет да създаде една общност благодарение на масовите ритуали. Така масите в Полша имат възможност чрез църквата да манифестират своята идентичност, която е независима от модела, който се предлага от социалистическата държава. Националкатолическият дискурс заема доминираща позиция в полското общество. Това позволява на църквата да се облегне на широки социални слоеве и да получи автономна позиция в отношенията си с комунистическата държава. Избирането на кардинал Войтила за папа през 1978 г. и неговото първо посещение година по-късно в Полша имат ключово значение в борбата с комунизма. Няколко месеца след посещението на папата в Полша се учредява профсъюзът „Солидарност” и значението на Католическата църква нараства още повече. Църквата се превръща в институционална подкрепа за „Солидарност”, а позицията на папата придава визия и морална легитимност на профсъюза. От друга страна, за управляващата Полска комунистическа партия църквата е стабилизиращ фактор, институция, с чието посредничество може да се води диалог с опозицията. Църквата, разположена между властта и „Солидарност”, започва да изпълнява политически функции. Тя става не само медиатор, но и арбитър. А това членове на комунистическата партия да посещават църква е нещо обичайно за страната. Позицията на Католическата църква в Полша през 80-те е уникална.
СЪВРЕМЕННИ ПОЛСКИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ АМБИЦИИ, ИЛИ ПОЛША КАТО ИНСТРУМЕНТ НА ЧУЖДА СТРАТЕГИЯ
Както и много други източноевропейски страни, първоначално Варшава счита, че може да играе ролята на мост между Изтока и Запада. Но не се получава. Полша дълго време е второстепенна тема в световния медиен мейнстрийм. Докато най-после не се появява прословутият „полски водопроводчик”, който е вкаран в дебатите около проекта за Европейска конституция през 2005 година. От тогава все по-ясно се очертава полският „геополитически проект” като инструмент и проекция на американската стратегия в Европа. През 2013 г. етническият поляк Збигнев Бжежински предупреждава, че редът в Евразия поради „импотентността на Европа” трябва да бъде утвърждаван от САЩ в съюз с Русия, Украйна и Турция. Днес тази идея на американския геополитик от полски произход е забравена! Днес на преден план излиза „планът за европейски ред”, в който „жандарм на Източна Европа” трябва да стане „Голяма Полша”. В нея трябва да бъдат включени Украйна и Беларус. Редица аналитици и експерти с евроатлантическа окраска в областта на международните отношения все по-често твърдят, че Европа отново може да се превърне в огнище на конфликти. Те считат, че за благоприятното формиране на отношенията между народите е важно Централна Европа да се превърне в мощно звено, което да осигурява стабилността на европейската система. Ето защо на политическата карта на света трябва да се завърне „Голяма Полша” като съюз между поляци, белоруси и украинци. Ако този проект се реализира, то „Голяма Полша” ще има население 90 милиона жители, което е повече от Германия. Но най-важното е Полша да се превърне във водеща славянска държава. Основната цел на „Новия славянски проект” е рано или късно да погребе конкурентния за англосаксонците от геополитическа гледна точка проект „Русский мир”. През 2010 г. е публикувана книгата „Следващите 100 години. Прогноза за събитията през XXI век” на Джордж Фридман от агенция „Стратфор”. Въпросната агенция е известна като „пресслужбата на ЦРУ”. Обикновено плановете на централата в Ленгли се представят на световното обществено мнение като прогнози на агенция „Стратфор”. В цитираната по-горе книга Джордж Фридман пише: „През XXI век ще има повече войни, отколкото през XX век, но последствията ще бъдат по-малко катастрофални поради технологичните изменения, както и поради същността на геополитическите проблеми”. Нещо като техническо задание за използването на хибридни и мрежови войни. „В началото на XXI век новата Студена война ще доведе до нови горещи точки след приключването на войните между САЩ и мюсюлманите”, твърди американският експерт. От тези фрази става ясно, че Студената война е планирана и е неизбежна. Тя ще прерасне в локални войни и въоръжени конфликти, които ще започнат от момента, когато САЩ престанат да воюват с мюсюлманите. Американците ще се затворят на своя „остров”, ще наблюдават ставащите събития и ще коригират тяхното протичане. Не живеем ли вече в подобен свят? Джордж Фридман посочва и контролираните от САЩ съюзници в Източна Европа. За водещ съюзник на Вашингтон е избрана Полша. Поляците разбират това. Полша е избрана да бъде водеща страна на инициативата-проект „Тримариум”, която на практика представлява изграждането на санитарен кордон между Русия и Западна Европа. На Германия е определена ролята на аутсайдер в Европа за радост на полските националисти. Дадената от САЩ позиция на Полша се харесва на днешните управляващи във Варшава. Това ги прави все по-агресивни и безцеремонни по отношение на Москва и Берлин. Отново се обновява стратегията Drang nach Osten („Натиск на изток”), но мястото на нацистка Германия се планира да заеме Полша. Джордж Фридман налива масло в огъня: „Полша не е била велика държава от XVI век. Но някога е била такава... и аз мисля, че ще стане отново. Да се постигне това ще помогнат два фактора. Първи, бъдещият упадък на Германия, чиято икономика въпреки внушителния обем и продължаващия ръст губи своята динамика, която й бе свойствена през последните два века. Освен това през следващите 50 години населението на Германия ще се съкрати рязко, което ще подкопае и без това обезкървения икономически сектор. Вторият фактор ще бъде нежеланието на германците да влязат в трета война с Русия независимо от натиска, който ще оказва Русия на Полша от изток. САЩ ще подкрепят Полша, като й предложат всеобхватна икономическа и техническа помощ. Ако войната не доведе до унищожаване на една страна, то тя стимулира в нея икономически ръст и Полша ще стане водещ играч в коалицията от държави, разположени близо до Русия”. Накратко и ясно – Полша се укрепва икономически от САЩ, така както Германия през 30-те. Прословутата „успешна шокова терапия” на „гениалния” полски икономист Лешек Балцерович в началото на 90-те е само прикритие на първоначалното американско икономическо „напомпване” на Полша. Целта е реализиране по-късно на разкритата от Джордж Фридман стратегия на Вашингтон в Европа. Русофобските настроения в Източна Европа са политически ресурс на англосаксонците и преди всичко на финансовата олигархия в САЩ за създаването на хибриден юмрук с военна проекция срещу Кремъл. Полша е планирана като лидер и основен стълб на източноевропейския антируски блок, съставен от Литва, Латвия, Естония, Украйна, Румъния и България. Предстои да бъдат включени и Западните Балкани. Затова е този ажиотаж през последните месеци в нашия регион. Затова българският външен министър обикаля разположените на запад балкански столици. Това е причината премиерът Бойко Борисов да се превърне „изненадващо” по никое време във „водещ балкански геополитик”. Планира се също така към хибридния юмрук да бъдат включени Турция и националистите от кавказките републики. Ето защо Реджеп Ердоган е неудобен за Вашингтон. Турският президент установи добър диалог с Москва, координира турските действия с руснаците в Сирия. Започна да купува руско оръжие. И разваля американската схема. Не е случайност, че през 2016 година 25% от висшите офицери на генералното командване на полската армия, сред които петима ключови генерали, бяха изпратени в оставка. Това е класическо „саниране” на полското военно министерство заради несъгласието на полските висши офицери с ролята, която е предвидена за Полските въоръжени сили в НАТО. Във Варшава има умни поляци, които виждат съдбата на Полша в бъдеще като сакрална жертва на източната англосаксонска политика. Доналд Тръмп при посещението си в полската столица заяви: „Ние работим с Полша и отговаряме на руските действия и дестабилизиращото поведение на Русия. Америка се ангажира с мира и сигурността в Централна и Източна Европа”. Става ясно, че прогнозите и думите на Джордж Фирдман са в пълен синхрон с декларациите на Доналд Тръмп и реалната американска политика в Източна Европа. Днес Полша е „задействана” да изпълнява описаната по-горе американска стратегия. Варшава се конфронтира остро както с Берлин, така и с Москва. В голямото и „дружно” европейско семейство върви шумен скандал. Премиерът на Полша Беата Шидло неочаквано поиска от Германия мащабна финансова компенсация за щетите от Втората световна война. Германците, естествено, категорично отказаха да плащат. Варшава няма никакви лостове да накара Берлин да промени своята позиция. Но темата не е закрита! Полският ултиматум не е в резултат на възпалените мозъци на политиците във Варшава. Въпросът не опира само до пари. Полските лидери по този начин се опитват да възстановят ролята на Полша на регионална супердържава. Днешната полска политическа класа страда от два тясно свързани антагонистични психологически комплекса. Първи, национална непълноценност и тревожно очакване, че коварните съседи отново са на път да смачкат Полша. Не без основание. От XVIII век до средата на XX век полската история е унизителна хроника за всеки полски патриот. Втори комплекс, национална суперпълноценност и подчертано усещане за национално превъзходство. Не без основание. През XVII век границата между Русия и Полша минава недалеч от Москва. Даже град Смоленск до 1654 г. е част от полската държава. До началото на Втората световна война в състава на Полша влиза днешната столица на Литва град Вилнюс. Както и днешният украински областен център Лвов. Московският експерт Юрий Солозобов твърди: „Русия и Полша постоянно вървят напред с глава, обърната назад. Затова за тях има много ями и гребла на равно място”. С един важен нюанс. Днешна Русия е в положение на „обсадена крепост”. Срещу нея американците прилагат геополитическата Стратегия на анакондата. Отвсякъде я обграждат с американски военни бази и с недружелюбни и агресивни съседи. Стремят се да я задушат. Днес Русия не разполага с никакъв сериозен ресурс за експанзия. Москва се опитва да удържи своята екзистенциална „линия на отбрана”. Да отбие натиска, който идва от множество различни страни. Днешното положение на Полша е коренно различно от това на Руската федерация. Варшава счита, че се е появил исторически шанс да възстанови поне част от своето бивше величие и могъщество. Периодът след 1989 г. за Полша е изключително успешен. Европейският съюз е ласкава и грижлива майка за Варшава и доведен зъл баща за София. Полша е един от най-големите фондополучатели от структурните фондове на Брюксел. А парите ги дават „локомотивите” на ЕС в лицето на Германия и Франция. Още тогава все по-ясно се откроява новата роля, която Вашингтон е отредил за Варшава. Даже когато американците нахлуват в Ирак, на поляците им е предоставен специален „полски” сектор на командване заедно с другите големи съюзнически глобални фактори. Българският контингент в Ирак е в „полския” сектор. Да свикваме овреме. Варшава днес открито се лансира от САЩ като „по-голям брат” на бившите европейски социалистически страни и като водач в днешния свят на истинските евроатлантически ценности. Доказателство за това е дизайнът на новите полски паспорти. В тях са изобразени градове, които не са полски. Става въпрос за Лвов и Вилнюс. Нагнетяването на напрежение в отношенията между Русия и Германия е част от същата стратегия. Принизявайки държавите от региона, се търси повишаване на ролята на Варшава. Но на Полша, както и на другите дотационни страни от ЕС, между които и България, й предстои труден период. Приключи времето, когато Варшава получаваше повече пари, отколкото внасяше в бюджета на Европейския съюз. От 2020 г. Полша ще трябва да започне да връща тези пари. Предявявайки финансови претенции към Германия като водещата страна в ЕС, Варшава се надява да получи отстъпки в междубюджетните отношения с Брюксел. До 2014 г., когато премиер на Полша е Доналд Туск, поляците прокарват своята политика на „по-големия брат” по отношение на своите съседи красиво и елегантно. Днешните управляващи във Варшава нямат способности за подобна тънка и деликатна игра. Ето защо вече стремежът на Полша да стане регионална супердържава се вижда и с невъоръжено око.
ПОЛСКО-ФРЕНСКИЯТ ТАНДЕМ СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ И ЕС
В наши дни отново наблюдаваме перфектно стратегическо планиране на англосаксонците в Европа. Съществуващият модел днес на ЕС от гледна точка на англичаните и САЩ има за цел да ограничава безкомпромисно геополитическата стратегия на германците след разпада на СССР. Берлин през последните години непрестанно се опитва да пресече „червената англосаксонска линия”. Какво последва? Последва Brexit, а Швейцария „отвърза” швейцарския франк от еврото. Какво излиза? ЕС в сегашния си вид, доминиран от Германия, повече не е нужен на англосаксонската геополитическа стратегия в Европа. Варшава със своите действия, за които обяснява, че имат за цел да усъвършенстват Европейския съюз и да защитят интересите на източноевропейците, на практика разрушава ЕС. Перспективата е на негово място да се появи нова геополитическа конструкция, чийто ембрион е проектът „Триморие”. По този начин се цели Полша да получи по-голяма политическа тежест от Германия. Или поне да бъде съизмерима с нея. Тактиката на поляците е груба и агресивна. Много „дърводелска”. Защото знаят, че американците стоят зад тях. Виж, действията на Еманюел Макрон са с по-голяма виртуозност. По френски. Трудно обикновените европейци могат да допуснат, че ходовете на френския президент могат да донесат някаква вреда на ЕС. За експертите обаче е повече от ясно, че действията на Еманюел Макрон имат по-голяма разрушителна сила за Брюксел в сравнение с „кавалерийските” атаки на Варшава. Този факт е особено болезнен за Берлин. И най-вече за Ангела Меркел, която подкрепи мощно предизборната кампания на своя „френски приятел Еманюел”. Не е тайна, че новият френски президент е креатура на банковата група Ротшилд. По-ясно казано, на кралския двор на Великобритания. Има редица признаци, които подсказват, че Еманюел Макрон води много интелигентна и тънка игра за разрушаване на ЕС. Не груба и безцеремонна като поляците, които практикуват челни атаки срещу Брюксел. А по пътя на привидното усилване на интеграционния модел на Европейския съюз заедно с Германия. За да не заподозре европейското обществено мнение двойната игра на френския президент, Париж и Варшава периодично демонстрират пред европейската и световната публика остра публична полемика между тях. Няма как да се отрече перфектното професионално стратегическо планиране. На 29 август 2017 г. Еманюел Макрон проведе традиционната в Quai d’Orsay (френското Министерство на външните работи) среща с френските посланици. На нея той заяви, че разработва нова концепция за ЕС, която ще представи на широката публика по-късно. Защото на 24 септември предстоят парламентарни избори в Германия. Възникват незабавно логични въпроси. Като какъв Еманюел Макрон самостоятелно разработва нова концепция за ЕС? Нима в нея има постановки, които могат да обърнат резултатите от изборите в Германия... и Ангела Меркел да не може да бъде преизбрана? В какво се състои в най-общи линии формулата на френския президент за реформата на ЕС? Нейният акцент е върху формирането на някакво ново ядро в Европейския съюз и оформянето на някаква периферия. Новото европейско ядро вече заседава в Рим преди няколко месеца. Без периферията то взе решения, които я касаят. Става въпрос за страните от Стара Европа, разположени около Германия – Франция, Италия, Испания... На базата на това преформатиране на ЕС ще бъдат променени и финансовите потоци, идващи от Брюксел. Постсъветският модел за издигане на периферията на ЕС до нивото на ядрото отива в историята. Ограбената и опустошена източноевропейска периферия, боса и гола, се отхвърля и се оставя да плува свободно в политическото и икономическото пространство. Тази тенденция ще доведе до остри социални катаклизми в Източна Европа. Естествено, ще има и политически турбуленции и драми. Днешните източноевропейски елити ще бъдат пометени и на тяхно място ще се появи нова политическа класа. Остава основният въпрос. На кого ще бъде нужна клошаризираната Източна Европа? Германия със съкратен потенциал и наводнена с бежанци няма да бъде същата. Едва ли ще запази сегашните си геополитически амбиции. Най-вероятно ще се фокусира върху това, което в Европа се нарича „германски свят” (Mitteleuropa). Отново бъдещето на Стария континент ще зависи от измеренията на отношенията между Берлин и Москва. Балканският полуостров и България не правят изключение.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Днес Варшава се опитва да чете историята, следвайки преди всичко американската конюнктура. Тя убеждава сама себе си в правото да иска репарации от Германия. Във Варшава днес върви много версията за поделяне на Полша през 1939 г. по сговор между Хитлер и Сталин. Но тя не се материализира, както желаят полските управляващи. Полският министър на външните работи Витолд Ващиковски отиде по-далеч. Той обвини СССР като отговорен за Втората световна война заедно с нацистка Германия. Руският външен министър Сергей Лавров не остана длъжен на своя полски колега. Руският дипломат №1 обвини Полша в разпалване на Втората световна война. На 1 септември 2016 г. на пресконференция на управляващата партия „Право и справедливост” в полския Сейм бе заявено, че Полша има право да иска репарации не само от Германия, но и от Русия. От Берлин Варшава иска репарации за Втората световна война. От Москва поляците искат репарации съгласно условията на Рижкия договор, подписан от РСФСР и Полша през 1921 г. „Руснаците трябва да понесат отговорност за това, което са направили на Полша”, твърди Патрик Який, министър на правосъдието на Полша. Проблемът е, че именно поляците започват тази война и нахлуват на територията на Украйна и Беларус. По-късно те са изгонени от Червената армия. Би следвало Варшава да плати репарации на Киев и Минск. Тогава и двата града са окупирани от полските войски. Очевидно е, че нито Русия, нито Германия ще изплатят на Полша някакви репарации. Въпросът е да се вдига пропаганден шум. Въобще полската историография в днешното й изложение е непредсказуема и нееднозначна. Тя сляпо следва и се нагажда към конюнктурата на американската стратегия на Стария континент. Варшава играе ва банк и залага изцяло на американската карта. На американските гаранции, че в обозримо бъдеще на европейската карта ще се появи „Голяма Полша”. Премиерът на Великобритания Невил Чембърлейн през пролетта на 1937 г. предоставя на Полша само английски „гаранции срещу агресия”, не военен съюз. Но този ход поразява не само Уинстън Чърчил, но и много други хора, които познават поляците. Английският военен историк и теоретик генерал-майор Джон Фредерик Чарлз Фулър в свой труд за Втората световна война пише: „Аз бях в Берлин веднага след предоставянето на гаранциите и попитах известен американски журналист какво мисли за тях (за поляците). Ето неговия отговор: „Аз считам, че вашият министър-председател (Невил Чембърлейн) направи най-грубата грешка от времето на приемането на Закона за гербовия данък”. (Има се предвид законът, приет от английския парламент през 1765 г., облагащ с данък всички документи и печатни произведения в американските колонии.) После той добави (американският журналист познава Полша от 30 години): „Напълно може да се застрахова завод за барут, ако в него се спазват правилата за безопасност, обаче да се застрахова завод, пълен с ненормални, е малко опасно”. През 1927 г. на конгреса на легионерите в град Калиш литовецът по националност и полски националист по дух маршал Йозеф Пилсудски не успява да се сдържи и произнася следната фраза: „Аз измислих множество красиви слова и определения, които ще живеят и след моята смърт и които слагат полския народ в категорията на идиотите”. Маршал Йозеф Пилсудски не е прав. Полският народ като всеки един народ е мъдър. Що се касае до неговите ръководители, то това вече е друг въпрос.