Лисабон е единствената европейска столица, където сърфистите използват метрото, за да стигнат до водата. Португалската столица е разположена на самия бряг на Атлантическия океан и е един от най-старите градове в света. Според редица наблюдатели Лисабон днес силно конкурира Берлин от гледна точка на разнообразието и оригиналността на културните прояви. А през декември, когато повечето европейски държави са поразени от студове и снегове, да бъдеш в Лисабон с неговото слънце и пролетни температури е истинско щастие. Все пак едва ли това е основната причина Партията на европейските социалисти (ПЕС) да реши да проведе своя Съвет тъкмо в този град. По-същественото за социалистите е, че Португалия е една от малкото останали държави, с които те могат да се гордеят. Само през тази година традиционната левица претърпя големи поражения на изборите във Франция, Германия, Чехия. На този фон португалските постижения са истинска success story за ПЕС. Преди два месеца управляващата Социалистическа партия спечели категорично местните избори, включително и в столицата. Това не е изненада, като се има предвид, че ръководеното от Антонио Коща правителство се справя отлично с управлението на страната. Политиките на правителството нямат нищо общо с неолибералните рецепти, доскоро смятани за единствена панацея за излизане от икономическата криза. Днес в Португалия нито орязват разходи, нито замразяват заплати. Тъкмо обратното, социалистическото правителство, подкрепяно в парламента с гласовете на Комунистическата партия, Левия блок и Зелените, прави всичко възможно, за да увеличи доходите на нормалните хора, защото смята, че тъкмо потреблението е в основата на икономическия възход. Действителността потвърждава този възглед. Само допреди няколко години Португалия беше давана като пример за държава с огромни икономически проблеми. И това, при положение че португалските управляващи от десницата стриктно изпълняваха предписанията на Международния валутен фонд и други световни институции. Лявото правителство, формирано след изборите в края на 2015 г., заложи на съвсем друг подход. И спечели. Икономическият растеж е налице, за две години в страната са открити над 250 000 нови работни места, а разликата между бедни и богати намалява – нещо, което е абсолютно изключение от световното правило. Заради добрите икономически показатели в бюджета за следващата година е предвидено както повишаване на заплатите в държавния сектор, така и увеличение на пенсиите. Планирано е и свиване на бюджетния дефицит. Ето защо напълно обясним е оптимистичният тон, с който се обръщат португалските домакини към гостите си. „Лисабон винаги е бил в центъра на прогресивните идеи”, припомня кметът на града Фердинандо Медина при откриването на Съвета на ПЕС и допълва, че правителствата не бива да робуват на десните клишета, а трябва да използват обективните икономически процеси, за да снижават нивата на безработица и да спомагат за увеличаване на благосъстоянието на хората. Медина наследява кметския пост от Антонио Коща, настоящия премиер на страната. Именно Коща е в основата на настоящото португалско икономическо чудо и аз много искам да се видя с него. Също толкова голямо е и желанието ми да разговарям с Джереми Корбин, лидера на британските лейбъристи. 

Корбин е не просто днешен лидер на опозицията и вероятен утрешен британски премиер. Той редом с хора като Бърни Сандърс и Пабло Иглесиас от „Подемос” е един от световните символи на новата левица. Мария Дивизиева, която е шеф на кабинета на председателя на ПЕС Сергей Станишев, и Милен Марчев, директор на отдел „Комуникации” на ПЕС, ме уверяват, че желанието ми за лични срещи с Антонио Коща и Джереми Корбин е напълно осъществимо и че ще направят всичко възможно това да се случи. Честно казано, аз съм скептично настроен. Не че въпросните хора са горделиви или недостъпни. Проблемът при тях е, че са обкръжени от рояк пиари и какви ли не съветници, които смятат, че единствената им работа е да пазят работодателите си от журналистически въпроси. Разбира се, единственият смисъл от съществуването на пречки е в тяхното преодоляване. Пък и в крайна сметка има път към сърцето и на най-недоверчивия премиерски пиар. Правилността на тази максима се оправдава, когато получаваме зелена светлина за действие от пиарката на Антонио Коща. Това обаче съвсем не слага край на усилията ни. Защото твърде много са хората, които искат да говорят с португалския премиер, където и да се намира той. Трябва да си много настоятелен, за да привлечеш вниманието му. В крайна сметка успяваме заедно с Мария Дивизиева да „заловим” Антонио Коща точно след края на съвместната му пресконференция със Сергей Станишев. Питам португалския премиер какво стои в основата на икономическото чудо, което преживява неговата държава. „Не става въпрос за чудо – отговаря той, – а за много работа. Нашата политика е следната. Първо, повече растеж, по-голяма заетост и колкото се може по-малко неравенства. Стремежът е да намалим дефицита, дълговете и да имаме стабилни публични финанси. Мисля, че вече сме постигнали доста добри резултати по всички тези теми. Излязохме от процедурата на свръхдефицит (над 3%) и върнахме доверието за пръв път от началото на века до днес. Намалихме безработицата от 12,6% до 8,5% и, тази седмица видях цифрите, реализирахме най-голямото намаляване на неравенствата в Португалия от 1994 г. до сега.” Това се признава дори и от противниците на г-н Коща. И още нещо важно. В последно време Португалия е задължително място за посещение на всякакви леви хора – премиери, политици, анализатори. От тук и логичният въпрос към Антонио Коща: възможно ли е португалският опит да бъде прилаган и в други държави? „Всяка страна има свои специфики и свои проблеми – отговаря премиерът на Португалия. – Това, което ние показахме, е, че винаги има алтернатива и че всеки самостоятелно може да намери най-добрите начини за решаване на икономическите проблеми на страната си. Дълго време се смяташе, че политиката на остеритет няма алтернатива. Ние показахме обратното. Ние показахме, че съществуват добри политики извън остеритетните, благодарение на които може да се постигне оздравяване на публичните финанси, икономически растеж, намаляване на безработицата и намаляване на неравенствата. Така че алтернативите са напълно възможни. Просто всяка страна трябва да ги намери.” Предците на Антонио Коща по бащина линия са от Гоа, най-малкия индийски щат. За разлика от индийските земи, които са били колонизирани от Великобритания, Гоа в продължение на четири века е португалска колония. Смесицата от португалски и индийски влияния създава една уникална местна култура. Питам Антонио Коща, чийто баща Орландо да Коща е известен португалски писател, какво означава за него фактът, че е първият политик с корени в Гоа, издигнал се на такъв висок пост. „Това показва – обяснява Коща, – че за щастие Португалия е държава, напълно отворена към света. Сигурно заради нашите география и история. Ние имаме възможността да интегрираме най-различни народи. Винаги сме били място за смесване на култури и хора. Именно този процес води до обогатяване. Всеки път когато спрем да правим това, да търсим новото, когато се затваряме, неминуемо обедняваме.” Един от въпросите, които много обичам да задавам на политици от социалистически и социалдемократически партии е защо традиционната левица продължава да губи влияние, защо обикновените хора вече не се доверяват на тези формации, а предпочитат да гласуват за други формации – националистически, крайнодесни, крайнолеви? „Мисля, че вашето наблюдение – отговаря Антонио Коща – се отнася не само за традиционната левица, но и за всички отдавна установени политически семейства. В никакъв случай не бива да забравяме основните искания на гражданите. Ясно е, че нашият фокус трябва да са хората и техните нужди. Най-добрият начин да бъде отговорено на тези искания е с Европа и чрез Европа.”

Настоящият Съвет на Партията на европейските социалисти има за основна цел да изработи нов ляв проект за Европейския съюз. Казано с други думи, да покаже на обществото как социалистите си представят бъдещето на ЕС. Много от хората, които се изказват и на официалните заседания, и на паралелните уъркшопове, признават, че обикновените европейци все повече губят вяра в европейския проект. Доста вярно е това наблюдение. За все повече хора ЕС означава най-вече бюрокрация, неразбираем език и безсмислени закони, а не инструмент, който да служи за подобряване на живота им. Но въпреки този нарастващ скептицизъм социалистите са убедени, че негативните тенденции могат да бъдат преобърнати. Това ще се случи, ако в рамките на Евросъюза всички хора имат достойно заплащане и достойни условия на труд и ако съществува баланс между работата и свободното време. В заключителния документ, приет на Съвета на ПЕС, пише, че за да се подобри животът на гражданите и да бъдат засилени икономиките на отделните държави, е необходимо по-бързо увеличаване на заплатите. Минималните заплати трябва да бъдат над равнището на бедността, убедени са социалистите. Те също така смятат, че правилата на конкуренцията нямат предимство пред базовите социални права. Това наистина е революционен възглед. Дълго време традиционната левица се придвижваше все по-надясно и приемаше все по-близо до сърцето си пазарните принципи. Явно все пак социалистите са започнали да осъзнават, че това не е никакъв „трети път”, а си е пряк „път към нищото”, т.е. към тоталното им заличаване. И затова предлагат неща, за които доскоро не биха и помислили. Днес искат не просто данък върху финансовите транзакции, за да бъде принуден финансовият сектор да дава своя достоен принос към обществото. Вече в ПЕС говорят и за данък върху дигиталните гиганти, върху компании като Гугъл, Амазон, Фейсбук, Епъл. Настоящият Съвет на ПЕС, където се чуват всички тези предложения, се провежда в Павилао Карлуш Лопеш. Сградата е разположена в центъра на португалската столица и има интересна история. Проектирана е през 1922 г. по повод Международната индустриална експозиция в Рио де Жанейро. Изградена е в бразилската столица с материали, доставени от Португалия, и служи за място, където се излагат обекти на португалската индустрия. По-късно сградата е демонтирана и пренесена в Португалия. Издигната е отново в парка Едуардо VII и през следващите десетилетия там се провеждат множество спортни, културни и политически събития. Сградата носи името на Карлуш Лопеш, който печели състезанието по маратон на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г. Любопитното е, че само седмица преди въпросните олимпийски игри Лопеш е блъснат от лека кола в Лисабон. Независимо от това, както и от факта, че тогава маратонецът вече е на 37 години, той печели златния медал. Самата сграда, която е кръстена на него, пък е затворена през 2003 г. за основен ремонт и е отворена едва в началото на тази година. Факт е, че зданието е много красиво, но също толкова неоспорим факт е и това, че вътре е много студено. Не знам дали организаторите на събитието съзнателно са решили да поддържат ниски температури, за да стимулират процеса на мислене на участниците във форума, или просто смятат, че външната топлина е достатъчна, но аз не си и помислям да си сваля връхната дреха. И това не е специфичен български каприз, защото и много други хора си ходят с палта и якета. Естествено, такива дреболии не могат да развалят доброто ми настроение. То се дължи на много фактори, включително и на разходките из улиците на португалската столица във времето, когато няма заседания на Съвета на ПЕС. А що се отнася до студа, на идване към Лисабон вече съм го усетил. Заради лошото време полетът ни от София бе пренасочен през Мюнхен вместо през Виена. Имахме шест часа престой и хората от българската група решихме да ги прекараме в този класически баварски град. Да усетим коледното настроение. За усещане, усетихме го. Но заедно с коледното настроение вървяха минусови температури и мокър сняг. След два-три тегела из мюнхенските улици скоростно се прибирам на летището. Не след дълго вече сме в Лисабон, което означава, че студът е забравен. Пък и има други, несравнимо по-интересни неща в този град. В Павилао Карлуш Лопеш основните обсъждания са върху две резолюции – за бъдещата лява визия за Европа и за общия кандидат на социалистите за председател на Еврокомисията след изборите през 2019 г. Лидерът на ПЕС Сергей Станишев припомня, че още през 2009 г. социалистите са предложили избирането на общ кандидат за всяка от партиите за председател на ЕК. Това вече е факт. „Тогава другите политически сили ни последваха и дадохме шанс на европейските граждани сами да избират председателя на Комисията – продължава Станишев. – Днес сме готови за следващата крачка – да направим процедурата още по-отворена, да вървим към първични избори на кандидатите вътре в самите европейски политически семейства. Левите премиери и лидерите на социалистическите партии от цяла Европа заявиха ангажимента си да изберат кандидата на ПЕС в отворен и демократичен процес, обсъждайки възможността за избори при наличието на повече от един кандидат.” И още едно интересно предложение се дискутира по време на Съвета на ПЕС – изготвянето на транснационални листи за изборите за европарламент през 2019 г. Целта е тези листи да заменят досегашните национални. Ако това се приеме, във всички държави – членки на ЕС, ще се гласува за листи, в които ще присъстват хора от всички държави. Това предложение предизвиква ожесточени дебати в залата. Толкова ожесточени, че спорещите, изглежда, се стоплят, защото започват да свалят палта и якета. Твърдо против идеята за транснационални листи се обявяват социалистите от Дания и Швеция. Позицията им не е особено изненадваща. В рамките на евроструктурите отдавна се говори, че след Брекзит най-големите евроскептици в рамките на ЕС са именно шведите. И затова ги наричат „новите британци”. Независимо от всички възражения обаче резултатът от гласуването е 150 гласа в подкрепа на идеята за транснационални листи и 47 против. Разбира се, за да бъде въведено това нещо на практика, то трябва да бъде подкрепено и от останалите политически семейства. А това е доста дълъг процес. С напредването на деня все повече хора се пренасят от залата в коридорите на Павилао Карлуш Лопеш. Там също е доста интересно. А и можеш да срещнеш и да си побъбриш с интересни личности като Елио ди Рупо и Педро Санчес. Неслучайно споменавам точно тях двамата. Елио ди Рупо е шеф на белгийската социалистическа партия, а в периода 2011-2014 г. е премиер на Белгия. Той е вторият политик, заел министърпредседателския пост, който открито признава своята хомосексуалност. Преди него това е направила само премиерката на Исландия с невъзможното за произнасяне име Йоухана Сиюрдардоухтир. Другият политик, който се радва на огромен интерес тук най-вече сред дамите, е лидерът на испанските социалисти Педро Санчес. Интересът е напълно обясним. Санчес има вид на латино кинозвезда. Облечен е с дънки и спортно сако, като по този начин видимо се отличава от повечето останали участници в Съвета, които са предпочели костюмите и вратовръзките. Дами на всякаква възраст спират лидера на испанските социалисти буквално на всяка крачка с молба да се снимат с него. Той не отказва. Дори една девойка се щраква 3-4 пъти с него, защото все не харесва начина, по който е излязла. Аз също спирам Педро Санчес. Нямам намерение да си правя селфи с него. Просто искам да му задам няколко въпроса относно позицията на испанските социалисти по повод каталунската независимост. Той учтиво ми отказва с обяснението, че страшно много бърза, пък и след малко като участник в един от панелите щял да говори точно по тази тема. Е, няма как, ще трябва да почакам официалната част, за да разбера какво мисли Педро Санчес по темата за независимостта на Каталуния. Оказва се, че нищо особено не мисли. Изказването му изобилства от клишета и от факти, които всички отдавна знаем. Като например този, че заради несигурността в Каталуния 3000 компании са напуснали региона. Санчес постоянно търкаля в устата си думата „единство” и заявява, че на изборите в Каталуния на 21 декември пак трябвало да се гласува за единството. В същото време испанският социалистически лидер признава, че напоследък партиите, които подкрепят независимостта на Каталуния, са във възход. Все пак речта му завършва оптимистично, с пожеланието през 2019 г. да има повече демокрация в Европа и социалистите да имат повече премиери. После Санчес си сяда на мястото и се заглежда съсредоточено в обувките си. Сигурно се опитва да си спомни колко селфита си е направил. Следващият участник в дискусията е доста по-смислен. Това е холандският политик Франс Тимерманс от Партията на труда, който в момента е вицепрезидент на Европейската комисия. „Хората трябва да могат да мечтаят за бъдещето, казва той, това е задължително условие за възраждане на левицата. Нашето движение ще печели победи, ако си върнем оптимизма. Има твърде много негативизъм в Европа днес, очаквания за упадък, за загуба на идентичност. Засилват се страховете, че новата индустриална революция ще ни отнеме работните места, че глобализацията ще ни направи по-слаби. А има толкова много доказателства, че индустриалната революция може да работи в наша изгода. Просто разпределението на това, което имаме, трябва да е по-справедливо. Вземете Португалия, с чийто премиер преди малко говорих. За първи път от 1994 г. намалява разликата между бедни и богати в тази страна. И това е благодарение на социалдемократическото правителство. Това е нещо много конкретно, което хората могат да докоснат. Ето защо Антонио Коща е толкова популярен в тази страна.” Напълно прав е. Португалският премиер наистина е с много висок рейтинг, което не е особено характерно за политик на такъв пост. По-нататък Франс Тимерманс посочва основния въпрос, който стои пред днешната социалдемокрация: „Ще защитаваме Системата или ще я променяме? Промяната трябва да е позитивна. Единственото, което крайната десница иска, е да разруши Системата. И след разрухата няма нищо. Разрухата за тях е върховната цел. А ние трябва да се стремим към реконструкция, към създаването на нов социален договор, който ще донесе повече справедливост. Като движение имаме една основна цел – да събудим младото поколение на Европа. Вижте какво стана във Великобритания на последните избори. Джереми Корбин спечели младите. Имено младото поколение трябва да събудим”. Идеята за събуждането на младото поколение, за убеждаването на младите, че трябва активно да участват в политическия живот, в промяната на Европа се превръща в една от централните теми и на следващите дискусии. Много от дискутиращите обръщат специално внимание на начините, по които трябва да се водят политическите кампании. За да се постигне успех, особено сред милениалите, е необходима тотална промяна и модернизация на социалистическата стратегия. Напълно съм съгласен с всички тези констатации. Особено с онези от тях, които подчертават пагубния характер на клишетата в политиката. Въпреки тези заявления обаче забелязвам, че немалко от изказващите се продължават да бъдат в плен на различни догми. Например много ги е страх да не би да бъдат обвинени, че не спазват т.нар gender balance, или „полово равновесие”. Според този принцип във всички комисии на ПЕС трябва да има по равен брой мъже и жени. Например в Комисията за изготвяне на правилата за избор на общ кандидат за председател на Еврокомисията за изборите през 2019 г. има точно 17 мъже и 17 жени. Аз пък смятам, че хората трябва да бъдат избирани въз основа преди всичко на качествата си, а не на това от кой пол са – първия, втория, третия или шейсет и деветия. Намирам подобни правила за изкуствени и най-вече за глупави. Нека например да има комисии, в които да са избрани само жени, при положение че те са най-качествените. Или само мъже. Защо трябва да търсим насила някакъв измислен баланс? Тръгнем ли по тази плоскост, рискуваме да изпаднем в абсурдни ситуации. Нещо такова забелязах и по време на дискусиите в Павилао Карлуш Лопеш. След края на един от панелите водещата призова хората в залата активно да се включат в обсъжданията по повдигнатите теми. След което специално подчерта, че иска да вижда на микрофоните gender balance, т.е. да се редуват мъж-жена, мъж-жена. Говори напълно сериозно, никак не се шегува. И още едно глупаво клише се мярва понякога в залата. Клишето за „руската заплаха”. В това отношение някои традиционни западни социалисти изобщо не се отличават от психодесните в България. Имаше наистина абсурдни изказвания като това, че Русия решително повлияла на събитията около референдума в Каталуния, защото в деня на гласуването именно оттам били пуснати хиляди туитове. Може и да са били пуснати, ама да вярваш, че някакви туитове обръщат вота, значи силно да обиждаш гласоподавателите. Значи те са някаква безмозъчна тълпа, която изобщо не знае какво да прави и само чака туитовете от Русия, които да й прояснят съзнанието. Подобни възгледи наистина звучат обидно. Към странните идеи, чути на Съвета, мога да добавя и искането в заключителната резолюция да бъде вкарано изречение, което да призовава за засилване на връзките на ЕС с НАТО. Доста екзотично е, най-меко казано, една лява организация да иска по-силен контакт с НАТО. Все пак делегатите проявяват здрав разум и почти единодушно отхвърлят това предложение. Фактът, че на Съвета се изразяват различни мнения, понякога напълно противоположни, никак не притеснява лидера на ПЕС. Сергей Станишев е убеден, че именно в това е същността на демокрацията, в съчетаването на различните позиции. В речта си при закриването на форума Станишев признава, че далеч не във всички държави социалистите имат такива успехи, с каквито може да се похвали лявото правителство в Португалия. „Знаем добре – продължава лидерът на ПЕС, – че много хора са разколебани във вярата си в нашето семейство. Става дума за хора в нашите редици. Наясно сме, че сме в окото на може би най-голямата буря, която е застигала Европейския съюз. Много съм горд, че съм част от семейство, което има смелостта да признае дълбочината на кризата, в която са изпаднали политическите партии. Когато говоря за несигурността, която понякога обхваща социалдемократите в Европа, се сещам за мотото на Париж. Градът, в който за първи път бяха формулирани прекрасните идеи за свобода и равенство, а след това те промениха света след Френската революция. Мотото на Париж е Fluctuat net mergitur. Люлее се, но не потъва. Това напълно важи и за социалистическото движение, и за социалдемокрацията. Можем да преодолеем всяка криза, ако имаме вяра. Вяра в нашите сили и в нашите ценности. Понякога самите ние не си вярваме. Не вярваме в собствените си сили, в нашите способности да постигаме резултати. И много често други хора казват добри неща за нас. Точно преди месец Джефри Сакс каза нещо забележително, нещо, което е много важно: социалната демокрация е туптящото сърце на човечността. Помислете за това, имайте повече вяра в нашите ценности, които са толкова нужни днес.” За основните битки, които социалдемокрацията води днес, разговарям и с Джани Питела, председател на групата на социалистите и демократите в Европарламента. Дали традиционните леви имат усет за темите, които най-силно безпокоят обикновените хора. „Имаме – убеден е Питела, – ние се борим именно за хората, които са най-нуждаещи се. За нас основни са онези икономически политики, които са свързани с труда, растежа, развитието. Нашите социални политики защитават правата както на младите, така и на най-възрастните. Защитаваме планетата от климатичните промени. Борим се срещу данъчните несправедливости. Искаме най-после всички, които не си плащат данъците, да започнат да правят това. Говоря за големите компании, за интернет гигантите. Това означава, че се борим в името на най-уязвимите граждани.” Вие хубаво се борите, ама хората май не ви разбират. Все по-често гласуват не за вас, а за десни или националистически парти. Защо? „Защото в момента преобладава страхът. И този страх кара гражданите да се обръщат към партиите от десницата, към онези, които предлагат да се капсулираме. Признавам, че и ние сме правили грешки. Често си представяхме, че битката срещу несправедливостите е приключила. Че пазарът носи справедливост, че глобализацията носи справедливост. Осъзнахме обаче, че това е грешна представа. И съм убеден, че ще си върнем доверието на избирателите.” Не мога да не попитам моя събеседник и за изненадващото политическо завръщане на Силвио Берлускони. 81-годишният политик и медиен магнат бе принуден да си подаде оставката като премиер, а после бе осъден за данъчни измами. Въпреки това коалицията, която се формира около неговата партия „Форца Италия”, е един от основните участници в надпреварата за изборите през 2018 г. Защо Силвио се оказа такъв Феникс? „Е, Берлускони не е чак такъв Феникс – усмихва се Джани Питела, – а и „Форца Италия” сама не събира повече от 15%. Така че нека не преувеличаваме значението на „феномена Берлускони”.” А „феноменът Бепе Грило”, към него как да се отнасяме, пак ли със снизхождение? „Такива политици има във всички европейски държави, отговаря Питела, където има един популистки вот. Струва ми се обаче много трудно един такъв вот, протестен и опозиционен, да може да се трансформира в управленска политика.” В момента покрай ситуацията със съставянето на правителство в Германия много се говори за „големи коалиции”. В Италия три политически структури се борят за първото място – управляващата лява Демократическа партия, Движение „Пет звезди” на Бепе Грило и коалицията около „Форца Италия”. Вероятно ще има фотофиниш. Дали тогава и в Италия няма да се наложи да бъде създадена някаква „голяма коалиция” от доскоро непримирими противници? Джани Питела е твърд: „Имаме намерение да спечелим достатъчно гласове, така че да можем да управляваме самостоятелно”. Очевидно е, че Питела, който е представител на Демократическата партия, няма как да отговори по друг начин. Освен това изборите в Италия още не са минали, така че събеседникът ми може да си позволи да бъде ярко оптимистичен. В съвсем различна ситуация се намира Ахим Пост, генералният секретар на Партията на европейските социалисти. Разговаряме с него след края на форума в Павилао Карлуш Лопеш, докато работниците разглобяват съоръженията. Чукането и тряскането, които съпровождат разговора ни, могат да се тълкува по диаметрално противоположен начин – и като срутване на германската социалдемокрация, записала на последните парламентарни избори най-лошия резултат в историята си, и като усилена работа по възраждането й. Хамлетовският въпрос пред ГСДП днес е дали отново да влиза в коалиция с Меркел. На мен ми се струва, че още едно участие на социалдемократите в подобна коалиция окончателно ще ги срине. „По тази тема може много да се говори – отговаря Ахим Пост. – Ако беше ясно, че участието в подобна коалиция ще е катастрофално за нас, аз никога не бих препоръчал такъв ход. Но животът е много по-сложен. Вижте първата голяма коалиция между социалдемократи и християндемократи. Тя е между 1966 и 1969 г. Точно след нея лидерът на социалдемократите Вили Бранд става премиер на ФРГ.” Хубаво, ама това е било много отдавна. А напоследък резултатите ви драстично падат именно защото участвате в такива коалиции. Генералният секретар на ПЕС не се съгласява с мен: „Загубихме не защото участвахме в тази коалиция, а защото не успяхме достатъчно добре да обясним на обществото какво сме постигнали, докато бяхме в управлението. Има и друг един важен момент. Ако сега не бъде съставено правителство и се стигне до нови избори, и двете големи партии ще имат проблеми. Защото тогава много хора ще си кажат: социалдемократите и християндемократите постоянно си говореха, преговаряха, но така и не успяха да се разберат. Така че няма смисъл да гласуваме отново за тях? Я по-добре да гласуваме за други партии като „Алтернатива за Германия” или изобщо да си останем вкъщи в деня на вота.” Много ми е интересно какво мисли Сергей Станишев по този въпрос. Трябва ли ГСДП отново да влиза в коалиция, или трябва да бъде категорична опозиция. Все пак Станишев като лидер на ПЕС е една от най-важните личности в традиционната левица и мнението му има голямо значение. „Процесът е с отворен финал, всичко може да се случи – отговаря той. – Ние нямаме намерение да се месим във вътрешните решения на ГСДП. Това е партия на над 150 години. Минали са през всичко – възходи, падения, забрана по време на нацизма. Сигурен съм, че тази партия добре разбира своята отговорност и пред Германия, и пред Европа. Факт е също така, че много лидери и премиери социалисти са убедени, че едно германско правителство с ГСДП в него ще бъде много по-добро от правителство без ГСДП. Ако днес в Германия управляваше коалиция „Ямайка” с християндемократи, либерали и зелени, в момента, в който се вземат решенията за Еврозоната, за бюджета на ЕС, германското правителство щеше да отиде рязко надясно, защото германските либерали всъщност са крайни неолиберали. Така че никое решение не е лесно. Лидерът на социалистите Мартин Шулц много ясно каза, че партията не може да бъде на всяка цена във властта, но не бива да бъде и опозиция на всяка цена. Най-важното е да се постигат резултати, които да показват на хората, че левите работят за тях.” Една от най-забележителните особености на Лисабон са старите дървени трамваи. Първите трамваи се появяват тук още през 70-те години на XIX век и са теглени от мулета, а първата електрическа мотриса тръгва през 1901 г. Прекрасно е усещането да се возиш на такова нещо. Докато се движи из центъра, трамваят пъпли едва-едва заради натоварения трафик. Съвсем друго е по малките стръмни улички на града. Там трамваят се развихря. Спуска се бясно надолу и се катери, събрал всичките си сили, нагоре. А понякога си се движи спокойно. Не защото има много други превозни средства, а защото така му се иска. Пък и по този начин ти дава различни възможности. Да разглеждаш улиците. Или просто да си мислиш всевъзможни неща. Да прескачаш безразборно от тема на тема. Да се отпуснеш безметежно в потока на съзнанието. От някой особено любим интимен момент да се прехвърлиш без никаква връзка на някое актуално политическо събитие. Или просто да си мечтаеш. И няма да е никак чудно, ако в един момент мечтите придобият реални измерение. Просто Лисабон е град, в който всичко е възможно.