Романът „Цялото президентско войн­ство” на Робърт Пен Уорън има едно от най-забележителните начала в световната литература. В него е описано как един въображаем пътник би стигнал до града, в който се развива действието. Този хипотетичен пътник би стигнал там по чисто ново шосе с блестяща маркировка и би изпаднал в унес от това хипнотично каране. И без да се усети може да обърне автомобила в канавката и всичко би свършило в този миг. „А после негърът, който прекопава памук на една миля от шосето, ще вдигне глава, ще види тънкия стълб черен дим, виещ се над отровно-­жлъчнозелена памучна плантация нагоре към убийствената метална синева на нажеженото небе, и ще каже: „Господи, помилуй, още един се пречука”.” Това споделя в изящното като стилен кошмар начало Робърт Пен Уорън. И понеже говорим за един доста силен политически роман, очевидно трябва да потърсим в притчовидната му зловещина някакъв универсален код за разчитането на политическите страсти. За България този извод вероятно ще гласи следното ­ бъдещето ще е неизменно катастрофично, интересно е обаче как точно ще се обърне колата. А политическата система днес е в такова състояние, че са възможни повече от една катастрофи, дори и там, където те изглеждат невъзможни.

Преследване на левия мираж

Откакто дойде отново на власт в размирната пролет на 2013 година, направо е очевидно, че БСП е в състояние на шизофрения. След като остана единствен стабилен представител с парламентарно участие на лявото пространство, стана ясно, че в колективното съзнание на тази партия звучат твърде много гласове, за да можем да говорим, че ситуацията не е объркваща. БСП се отличава със здрави, стабилни и единни социалистически низини и ръководно тяло, което така се е изчистило откъм идеология, че понякога дори има проблем да я пренесе в дежурните речи. Вярно е, обявената формула – „експертен кабинет” – позволяваше лек флирт с неориентирано десните, но флиртът си премина почти в предложение за стабилен брак. В мига, в който летните протести избухнаха, огромно количество социалисти се оказаха в абсурдната ситуация да са принудени да защитават една купчина стари седесари, които имаха явен проблем дори с имитацията на лява патетика. Тези две партии крайно лявата (мнозинство) и либерално никаквата (управляващо малцинство) ­ много трудно съжителстват в един политически организъм. Това създава у страничния наблюдател усещането, че БСП е една въздушна кула, пясъчен замък, който всеки момент ще се срине от напора на политическите ветрове или от внезапната мощ на постпреходния обществен прилив. И, както става в истинската добра литература, нищо и никога не е било по­-измамно от това крехко усещане. В годините на прехода БСП остана стабилна, защото наистина е единственият политически субект, който носи чертите на партия и има проект, на който може да се посвети. Този проект в никакъв случай не е социалистически, той представлява някаква странна политическа демиургия за социално справедливо общество посредством леви олигарси или поне това е неизказаната част от него, което звучи абсурдно в ушите на непосветените. Но всяка утопия има възможност да консолидира хората, дори и тази, която звучи като зле написано фентъзи. И второ ­ голяма част от хората, които гласуват за БСП, всъщност са най-­големите жертви на прехода ­ те бяха ударени, пометени, обедняха, оскотяха, разболяха се, бяха емоционално унищожени, обществено прокълнати. Нито една от другите, възникнали на реваншистка основа политически партии, не се опита да им предложи политическо представителство. Нещо повече, огромната конспирация на българския преход се състоеше в грандоманския опит вината за всички проблеми да бъде стоварена върху най-­невинните. И именно този подъл опит подсигурява политически монопола на БСП в лявото пространство. БСП е единствената партия, която не заклейми тези хора и не се опита да ги обяви за непотребни. Точно това не успяха да схванат участниците в летните протестни карнавали. В момента, в който ритуално възкресиха окултното чучело на пещерния антикомунизъм, те унищожиха всяка възможност да изпълнят архицелта си ­ да подменят БСП с нещо друго. Когато се опитваш колективно да сатанизираш една група, само я правиш единна и силна. Опитът на Първанов да си отчупи парче от тази сила също е на път да катастрофира именно защото АБВ не схваща основното. Битката в България досега, вън от факта кой ще приватизира най-­големите предприятия, винаги е била битка за поемане на вината на проваления преход. А в тази битка хората колективно не харесват и постоянно наритват тези, които се правят на ангели. Заради това в лявото пространство е леко самотно и миражно. Всички чакат нещо да се случи в него, да се появят най­-накрая тези нови леви, които като супермени да изкарат левицата от епохата на мрака и да я окъпят в революционна звездна светлина, но засега надеждите си остават единствено един радостен сън за възможно бъдеще. И все пак първите опити бяха направени, а това е отпушило някаква форма на надежда. Резултатът от описаните процеси е в това, че имаме една партия, чиито низини са втренчени мечтателно в политическия хоризонт, където се мержелее миражът на социализма, а ръководството вероятно се чуди ­ какво ли толкова виждат тези, които гласуват за тях, в играта на политическите облаци.  Подземията на дясната крипта

По време на целия преход никой не забеляза един особен български драматизъм. Всички бяха убедени, че левицата е немодерна, архаична и допотопна, но никой не забеляза, че десницата също е порочна и изтрещяла в своето зачатие. Понеже тя никога не успя да роди никаква друга самобитна идеология освен изперкалия напълно антикомунизъм, десният титан на прехода СДС се разби на десетки по­-малки партии, които започнаха да се борят за все по­свиващ се електорат с все по-­малко влияние. Трагичният резултат от това спотаено мракобесие не закъсня. Десницата започна да се лющи като мазилка по стара сграда, а вдясно се появи модерното популистко чудовище ГЕРБ, всеядно, силово и арогантно, което помля всякакви остатъци от здрав разум и смислена политика. Резултатът от този процес днес е очевиден. Това, което се нарича десница у нас, е потънало в някакво неизбродимо блато от мракобесна омраза и може да произвежда единствено оратории на абсолютния хейт. Парадоксалното е в това, че тези, които привиждаха в себе си буревестници на демокрацията, закостеняха като криптосталинисти в своите маски и не помръднаха дори с един милиметър от територията на абсолютната лудост. Заради това политически десницата предаде богу дух още в началото на този век, но отгласът на нейната омраза и привнесени токсични идеи бе запазен от обръча от неправителствени центрове и финансирани от чужбина тинк­танкове, които са нещо като радиоактивното наследство на епохата, когато десните догми бяха виждани като политически аксиоми за просперитет. Българите обаче не се трогнаха чак толкова много от тази подмолна стратегия за оцеляване и през 2013 година окончателно оставиха самотитулуващата се като „традиционна” десница вън от парламентарните банки. Дясното пространство със своята неукротима омраза и свирепото желание за постоянна конфронтация се превърна в любимата политическа лаборатория на олигархията, която системно започна именно от там да си произвежда нови политически продукти с идеята да излъже народа поне на още едни избори, използвайки напудрена риторитка и бляскавия образ на някакъв извънреден европейски успех. Инженерният бяс се увеличи неимоверно покрай протестите през лятото, защото дясното като полигон се задръсти от мъртви политически субекти с неизтребими лидери, а всяка партия, съществувала повече от три години, става трудна за контрол и започва да развива стратегически интереси, които я отдалечават от плановете на конструкторите. Заради това възникването на поредния мутант с име Реформаторски блок, обединил несъвместими партии и понятия, бе тласнат неумолимо в обятията на ГЕРБ, защото пренаселеността на този десен пейзаж вече е почти комедиен фактор. Със страстта на протестантски пастори, които са имали пророчески сън с дявола, десницата за пореден път се опита да се представи като някаква модернизационна сила, като някакъв кораб на ЕС, който ще избегне измислените водовъртежи на евразийството, но както винаги, като говорим за „дясното”, плановете рухнаха като небостъргач. Десницата е литературен пленник на своята страст за разрушение и желанието да бъде световен прокурор. Тя проспа да види, че нейните идеи осигуриха крещяща бедност в страната, напълниха олигархията със собственост, създадоха прослойка на работодатели, които смятат, че плащането на заплати е нещо като върховен лукс, отвориха регионални диспропорции и тотално деиндустриализираха страната. Тази дясна катастрофа остана неописана и невъзпята, защото голяма част от експертната общност всъщност действаше не като анализатори, а като политкомисари. Те се опитваха да създават фантомна реалност, а резултатът от това се изрази в мащабно недоверие към всякакви държавни институции от страна на хората. Държава изобщо не трябва да има, твърдят десните либертарианци, чиято дума единствено се чува от подземията на дясната крипта. Днес живеем в тяхната осъществена утопия и те отказват да си го признаят. Това е генераторът и на омразата. Защото, ако не мразят, те трябва просто да се гръмнат. Катастрофата тук е налице. След 24 години на осъществяване на десни идеи днес имаме една голяма популистка десница с авторитарна психика и много маргинални десни партийки, които се борят да бъдат взети на този борд с надеждата, че някой ще оцени техния талант в заклеймяването. Десният свят е светът след катастрофата, която никой не иска да признае.

Карнавалният център

След всичко описано беше неизбежно новите политически субпродукти да не се опитат да превземат и центристкото пространство. Първият опит за такъв субект – НДСВ – изкара два политически сезона като парламентарна сила и после потъна в блатото на историята. Вероятно заради това сега инженерите решиха да не залагат на сериозна фигура, а извадиха от фокусническия ръкав един доста нелеп телевизионен водещ като Николай Бареков и го институционализираха като политик. В този опит има логика. В разрушения свят на българското общество телевизията остана последното политическо пространство. В този смисъл вероятно всеки тв водещ носи биографията си на бъдещ политик в джоба. Бареков е и феномен от нов тип. Това е първият протополитик, който се опитва да развива своята кампанийност не само от платени публикации в централните вестници, но и чрез мощно нахлуване в клюкарските сайтове. Всеядността на неговите политически амбиции също впечатлява, той се обзаведе със заместник­председател от партия „Българската левица” и с още един, който вербува директно от екрана на телевизията. В неговия политически микс могат да се забележат още нереализирани земеделци, неуспели атакисти, изобщо цялата утайка на прехода видя в телевизионния гуру, в господаря на карнавала своя шанс да изгрее по­-трайно на политическия небосклон. Целият този карнавал е пропит от най­банален провинциализъм, защото политическият проблем на България е, че тя се опитва да съществува сама за себе си, без да си дава сметка, че е част от един разтревожен и гневен свят. Бъл­гария е парадоксално изкривено огледало на световните процеси, където обикновено хората протестират срещу дясната политика, а центристките политици са носители на скука и здрав разум, напълно недостъпен за местните им аналози тук. Вероятно Бареков и неговата партия е поредното доказателство за фалита на политическата мисъл в страната, за интелектуалния крах на българската политическа душа, която не може да се ориентира в световния хаос и предпочита изгарящата горещина на всекидневната интрига пред стратегическата визия за място в големия свят. Именно от този карнавал не може да се спаси България дори и през 2014 година. А с факта, че всички отиват на европейски избори все едно предстоят парламентарни, вероятно се опитват да ни покажат, че ние живеем в някакъв вариант на началото на романа на Робърт Пен Уорън. Тоест, че колата отдавна се е обърнала на шосето и всичко, което се случва, е някакъв наш начин да се самоубедим, че краят не наближава. Предстои да видим дали е така.