Интервю на Десислава Пътева с журналиста и издател Мира Баджева
Снимка: личен архив

Скорошна класация на „Репортери без граници” показва, че страната ни е потънала от 106-то до 113-то място по свобода на медиите сред общо 180 държави в света. Според Вас каква е причината медиите у нас да не са свободни? Обичайно се смята, че основните фактори за това са политическата и корпоративната цензура, както и автоцензурата, която си налагат самите журналисти.

Медиите не са свободни отдавна, а факторите са много. Автоцензурата, за която говорите, е свързана с това, че журналистите у нас си пазят хляба и избягват да предизвикват работодателите си. Икономическата ситуация в пресата е убийствена. Всички медии – с изключение на големите телевизии – са губещи и на дотации. Затова собствениците им до един са хора с определени (и добре известни) политически, икономически, корпоративни, та дори и геополитически интереси. Вече се намесиха и нови играчи на пазара – до скоро интригата се развиваше само в рамките на родната сцена, но тъй като сме част от глобалния „бульон”, вече ясно личи как у нас играят и чужди пари. Отделно, самите колеги предпочитат да замълчат, да направят компромис и да не кажат цялата истина, защото сами не вярват в бунта си. Лашкат се в определена посока, водени или от собствени пристрастия, или от комерс, или защото така са им казали началниците. Наблюдаваме доброволна несвобода, която обаче е част от принуда. Тя само изглежда доброволна.

Ще се върна малко назад, защото днешното състояние на медиите ни е част от дълъг 26-годишен процес. В началото на 90-те, веднага след „избухването на демокрацията”, печатните медии бяха първият конкурентен пазар у нас и истинска четвърта власт. Бяха и самостоятелен играч, и основна арена, на която се случваха всякакви битки – пазарни, политически, междупартийни, властови. Част съм от онова поколение, което получи шанса си да се озове в журналистиката именно през 1990 г., защото в нея зейна огромна дупка. Повечето от журналистите на соца се оказаха на „бунището на историята” или защото бяха компрометирани и изчерпали кредита си на обществено доверие, или защото не успяха да вземат завоя и изпаднаха от професията при новите пазарни условия. Тяхното място заехме ние – млади, зелени, неопитни, но и необременени. Българите имаха нужда тогава именно от репортерски медии – от вестници и журналисти, които да не коментират и интерпретират субективно събитията.

Тоест имали са нужда просто от документалисти?

Имаха нужда от репортери, които да им съобщават новините кратко, без емоция, без лирически отклонения и коментари, ограничавайки се до най-важното, до т.нар. лийд. Да не поучават и манипулират, а да им разкажат – стегнато, ясно и без украса – за хаоса, наречен „преход”. Нормалните хора в България бяха адски уморени от факта, че през всичките години на соца партийните журналисти им бяха обяснявали как да мислят и им бяха спускали „правилните неща”. Трябваше да минат години, за да зажаднеят българите отново за субективна журналистика, за лично мнение и свобода на интерпретациите.

Но защо правя това отклонение? Защото в онази конкурентна пазарна среда, когато се появиха първите частни вестници и радиа, собствениците на медии бяха именно журналисти, кръвно свързани с професията. Добри или лоши, някои по-предприемчиви и опитни, други обикновени връзкари, оказали се на точното място в точното време с привилегии, финансови инжекции или големи количества хартия, но все пак бяха журналисти, идващи от недрата на професията, познаващи стандартите й, проблемите й, говорещи един и същи език с колегите си. Докато следващата партида собственици – в края на 90-те години и началото на милениума – вече бяха основно едри бизнесмени. Хора, които си напазаруваха медии, за да могат да ги използват по някакъв начин. Това беше първият момент, в който медиите у нас се пречупиха. Журналистите престанаха сами да определят съдбата си, техните работодатели престанаха да бъдат и техни колеги, съратници от окопа. Според мен първите масови прояви на цензура и автоцензура датират оттогава. Корпоративните акули, които си накупиха медии, наред с това, че имаха собствени интереси и бизнес, искаха да влияят и на политиката. Представяха си, че могат да диктуват на премиери и министри какво точно да правят в управлението, в каква посока да водят държавния кораб…

Не че и по-рано нямаше гафове, свързани с интересите на медийните собственици. Публикацията на фалшивата партийна книжка на Софиянски в „24 часа” в навечерието на местните избори през 1996 г. е най-прословутият пример. Но все пак подобни неща бяха изключения и скандал, това не се случваше всеки ден. Докато сега буквално всеки ден някоя медия публикува поредната „партийна книжка на Софиянски”, тоест нещо фалшиво, непроверено, умишлено пуснато, за да внуши определено негативно послание за дадена публична личност или пък политик. В този смисъл медиите днес наистина се превърнаха в бухалки – те целенасочено, откровено, безсрамно и срещу жълти стотинки се ползват за очерняне и отстрел на публични фигури. Особено на такива, за които се говори, че ще стават министри, кандидати за президент, премиер, генерален секретар на ООН…

Ако сериозните медии са започнали да се употребяват за очерняне на публични фигури, как си обяснявате бума на жълтите медии, които също бълват нечистотии?

Клюкарството не е някакъв днешен патент, нито пък е изконно български. На запад, особено във Великобритания, размерите на бедствието са огромни. В България дълго време бяхме опазени от разцвета на типичните таблоиди в британски стил. У нас се наблюдаваше най-напред някакъв смесен жанр – половината вестник действително беше сериозен, а другата му половина беше предназначена да забавлява със светски новини и развлекателни четива, обслужващи масовия вкус. Такива бяха „24 часа” и „Труд”, тогавашните два кита. От техните периферии се родиха днешните жълти медии и техните „идеолози”.

В началото жълтите вестници у нас се пълнеха с преписани от чужди списания дописки за световни шоузвезди, крадени снимки и кулинарни рецепти. Поради краденото си съдържание, те бяха много евтини и не се нуждаеха от реклами. „Домакинската” публика ги откри и им наля гориво. Така таблоидите и у нас почнаха лека-полека да набират скорост. Подплатиха се с крими хроники, разкази за мутри, футболисти, чалга певици и манекенки. Това, което се пишеше за т.нар. родни звезди, обикновено бяха измишльотини, „издоени” от клавиатурите. Но и читателите на тия писания не бяха почитатели на Шекспир.

Към онзи момент аудиторията на жълтата преса се състоеше предимно от провинциални лелки, за които основна разтуха, наред със сериалите по телевизията, беше четенето на гадости за живота по някакви недостъпни за тях „високи” етажи. Тъй като това бяха паралелни светове, които по презумпция не се пресичаха, съвместното им съществуване беше в някакъв смисъл безобидно и без последствия. Но колкото повече вестникарски боклук се произвеждаше, толкова повече масовият човек го консумираше с удоволствие. Накрая свикна с него като с junk food – така, както американците се пристрастяват към бургерите в Макдоналдс.

Това пристрастяване има много „бащи” – жълтите издатели, служителите им (сори, но не мога да ги нарека журналисти), външните автори и други съучастници, както и потребителите на тая съмнителна продукция. Но най-голяма вреда нанесоха политиците, които се възползваха от новото явление. Те яхнаха вълната и започнаха да пробутват целия си черен пиар през набралите аудитория жълти вестници, с което ги легитимираха, напълниха ги с кръв и с пари, и най-важното – надъхаха ги със самочувствие и енергия. Така те се превърнаха в днешните нагли, самозабравили се и ояли се „едва-ли-не-творци”.

Жълтата преса, днес вече и в онлайн версия, стана удобен канал за употреба и злоупотреба, за разправа с политически конкуренти. Но също така за ошамарване на всякакви други хора – обществени авторитети, независими публични личности, носители на свободна мисъл и несъобразяващи се с конюнктурата. Всъщност първият политик, който започна промишлено да употребява, при това с най-голяма наслада, жълтите медии, беше не някой друг, а Бойко Борисов – докато още беше кмет на София и се боричкаше с Тройната коалиция и лично със Сергей Станишев . Именно той беше флагманът на тяхната легитимация. Използваше ги умело по предназначение и ги превърна в инструменти за омаскаряване, развенчаване или публично „напляскване” на неудобни му фигури. Не с политически обвинения, а със свободни съчинения и полуистини за личния живот.

А последната капка, която допринесе за разпада на традиционните медии, беше появата на социалните мрежи и онлайн сайтовете. Хората вече масово се информират за „злобата на деня” от интернет, привикнаха да научават новините и коментарите, без да плащат за тях. Друга причина е формиралото се голямо информационно закъснение и десинхронизация между отделните видове медии. Преди това съществуваше един вид симбиоза под формата на постоянен пинг-понг между телевизиите и печата – вестниците захранваха ефира с герои и теми, които намираха на екрана своя отзвук и развитие. Сега всекидневниците мързеливо чакат някой „важен” в сутрешния блок да каже нещо, за да го направят на дописка. Но докато стигне това до читателя чак на следващия ден, вече е безнадеждно закъсняло. Освен това по естество съдържанието на пресата е статично, замръзнало – отпечатано веднъж на хартия, не можеш нито да го промениш, нито да го обновиш в движение. Остаряло е едва ли не още с появата си – междувременно са се случили много други неща и хората са разбрали за тях от телевизията или Фейсбук. Това информационно закъснение има съществен принос за тоталния спад на тиражите и за умиращия хартиен вестник.

Отделно в момента тече битка между телевизиите и интернет. Това е следващият фундаментален сблъсък, той е световен и не се знае как ще приключи. В досегашната история на човечеството текстът винаги е бил доминиращ. От словото е тръгвало всичко, а сега почти никой не чете. Картинката все повече преобладава над текста. Образът, снимката, видеото се настаняват на мястото на думите – вероятно, защото визуалното послание е директно и се възприема много по-бързо и лесно. Съвременният човек става все по-хиперактивен, невротичен и дори в някакъв смисъл информационно беззащитен, все по-трудно му е да се ориентира в океана от информация, да се фокусира задълго върху нещо или пък да мисли абстрактно. Тези глобални процеси, чийто отзвук наблюдаваме и у нас, са сравними с изобретяването на печатната машина или дори с възникването на писмеността. Навлизаме може би в епоха на посттекстова култура, а пък през картинки, освен всичко друго, манипулирането е доста по-лесно.

Казвате, че всичко това е част от един по-глобален проблем. Доколко са свободни медиите в Западна Европа и Америка, където се твърди, че има демократична среда, но геополитическите въпроси се отразяват твърде едностранчиво? Виждаме каква е ситуацията и в съседна Турция, където Ердоган вкара в затвора десетки журналисти за обида или за разкриване на информация, която уличава правителството в доставки на оръжия за ислямисти в Сирия.

Всички цитирани примери са много различни. В Турция е едно, в Западна Европа е друго, в Америка – съвсем трето. Навсякъде обаче важи това, за което говорех – има превес на картинката над текста. Текстът изисква съсредоточаване, подредба на логически аргументи. Той е читаем назад и е обратим във времето. В него не можеш чак толкова лесно да излъжеш, докато с една снимка можеш да подмамиш публиката безнаказано и фриволно.

Ще дам един скорошен пример колко ефикасно средство за манипулация е визуалният образ. Една снимка на унгареца Ласло Богат, наградена с „Пулицър” и публикувана от Ройтерс и „Ню Йорк Таймс”, обиколи света. Тя е от серията за мигрантската драма в Европа миналото лято. Правена е в Унгария и изобразява мъж, жена и дете, легнали на жп релси. Жената стиска в ръце детето си. Мъжът крещи, обгърнал я. Наоколо им виждаме двама полицаи – единият с палка в ръка, другият с пистолет в кобура, протегнал ръце към мигранта, сякаш му посяга. Първото нещо, което човек си мисли, виждайки този кадър, е, че срещу горките хора се случва някакво ужасно полицейско насилие. Краткият текст на агенция Ройтерс не допринася с нищо за изясняване на ситуацията: „Унгарски полицай, надвесен над семейство мигранти, които се хвърлят пред влака”. Видео, разпространено от Euronews месеци по-късно, обаче показа контекста на фотографията и така разкри истината, оказала се обратната на внушението от кадъра. Във видеото се вижда как същият мигрант сам изблъсква грубо жена си и детето си на релсите. Хвърля се заедно с тях пред приближаващия се влак, а полицаите се опитват да измъкнат семейството му от ръцете му. Те ги спасяват, а не ги бият, разбирате ли? Но това изобщо не личи от снимката. Ето ви чудесна илюстрация на тезата ми за превеса на картинката над текста и за това какъв перфектен манипулатор е визуалният образ, защото въздейства директно на човешките емоции.

Случаят дава отговор и на въпроса Ви как западните медии отразяват днешните геополитически събития и процеси, дали са обективни или тенденциозни. От една страна, уж са спазени всички професионални стандарти, а от друга – правдивост липсва. Запечатаното на снимката е действителен факт, не е колаж. Но е съзнателно селектиран отрязък без контекст, предистория, следистория, последствия, причини – затова адресатът му го възприема и тълкува в буквалния смисъл „очевидно”.

Струва ми се, че медиите на запад през последните години сами не спазват правилата, на които ни учеха в началото на прехода. Не бих могла да следя всичко навън, но по теми, които познавам или които ме интересуват, попадам все по-често на откровено тенденциозни публикации със сбъркани факти, без източници, дори на очевидно платен черен пиар – при това в медии доскоро сочени като сериозни. Това е тъжно, защото ако и журналистиката в развитите демокрации вече не е на ниво, за нас изобщо няма надежда.

За мен – като жена и като просветен феминист – беше фрустриращо откритието, че западните медии са мълчали за зачестилите случаи на сексуално насилие спрямо жени, извършвани от мигранти. Новогодишните ексцесии в Кьолн и други европейски градове повдигнаха завесата, прокъсаха съществуващото дотогава съзнателно информационно заглушаване. Но и в самия Кьолн полиция, власт и медии се опитаха първоначално да прикрият нещата и едва след разкази на жертвите в интернет, те се видяха принудени да огласят случилото се. Причината за опита за замитане на фактите е в криворазбраната политическа коректност. Тя е сякаш новата религия на неолибералите, но за мен започва да се превръща в обществено опасен заговор. Политическата коректност е новата форма на замаскирана цензура и автоцензура . С нея се оправдават всички премълчавания и престъпни понякога „разсейвания”. Още по-драстично разкритие дойде от Швеция – там се оказа, че власти, полиция и медии са прикривали в продължение на 2 години многобройни случаи на сексуално насилие по време на младежки музикален фестивал. Едва след Кьолн шведските власти признаха за ексцесиите срещу момичета, както и че насилниците са млади афганистанци. Защо? Бояли се да не ги обвинят, че насаждат ксенофобия, чух да обяснява шефът на стокхолмската полиция пред Би Би Си. Журналистите са се опасявали от същото.

Съществуват изследвания, според които колкото по-образовано е едно общество, толкова по-свободни са медиите му. Може ли феноменът на несвободните медии у нас да се обясни и с това, че у нас се повишава неграмотността?

Избуяването на жълтите медии може да се свърже с това. Но и самото образование в България отиде на кино. Разбира се, медиите не са образователна институция, но все пак възпитават вкус, особено телевизиите. А когато от екрана нонстоп ти каканижат някакви случайни хора, говорещи с апломб пълни глупости, става страшно. Телевизиите в момента са в дълг на обществото, защото изтикаха сериозната публицистика и смислените хора в периферията. Приоритет им е забавлението, комерсът и противопоставянето. В ефира целенасочено се търси безсмисленият и непродуктивен сблъсък, перманентният скандал, сеирът. А той е непродуктивен, защото абсолютно нищо смислено не ражда. Като представиш две полярни гледни точки, като поканиш в едно студио само хора, застъпващи крайни тези – вие кажете по коя тема…

Понеже наближава гей прайда, се сещам за Боян Расате и активисти от ЛГБТ общността…

Точно така. Та като ги събереш заедно, какъв разговор ще се получи? Никакъв, ще бъде едно надвикване. Интелигентният човек просто ще си изключи телевизора. Все по-често чувам репликата: „Не гледам телевизия от много години”. И аз почти не гледам – отблъсква ме повърхностността, кресливият тон, инфантилната патетика, токсичността на негативните новини. Новинарските емисии са някакъв колективен некролог всеки ден. Този американски модел, който изкопирахме още със създаването на първите частни телевизии в България, е едно постоянно помпане на невроза. Но животът ни и без това е толкова хаотичен, динамичен и сложен, че тази допълнителна невроза, която ни инжектират в големи дози от екрана, е напълно излишна. Как няма да си изхвърлиш телевизора?!

Как мислите, прокарва ли се тенденция за комерсиализиране и на обществените медии? Наскоро се състоя избор на нови членове на СЕМ и по време на изслушванията се появиха мнения, че техният бюджет трябва да се определя от рейтингите. Това няма ли да ги ограничи още повече, вместо да им позволи да предложат медиен продукт, който никой друг не прави и именно по този начин да привлекат публиката?

За обществените телевизии комерсиализирането – що се отнася до програмата им – дори е вредно. Не така стои обаче въпросът за менажирането им. Аз например, нямам и един ден на държавна заплата. 26 години съм работила все в частни медии, сега съм работодател, издавам списания, тъй че много добре познавам частния сектор. Трудно ще ме убедите, че държавата е добър стопанин и спазва здравите пазарни принципи като икономичност, гъвкавост, конкурентоспособност. Не вярвам, че някой на държавна заплата внимава как харчи парите на данъкоплатците. Но въпреки това смятам, че рейтингите не бива да са водещи при формирането на програмата и съдържанието на обществената телевизия и нейната програма. Да, във всяка телевизия, включително и в обществената, трябва да има качествено забавление – при филмите, развлекателните шоута, спорта и сериалите е логично да е водещ рейтингът. Наред с това е задължително да има по-бутикова, дори нишова продукция – публицистика, документалистика, социални токшоута, образователни програми, и тя не бива да е подчинена на комерса. Новините също не бива да се оценяват по рейтинга им.

От известно време у нас сме свидетели на привидна смяна на собствеността на някои от водещите български медии. Смятате ли, че тези рокади ще повлияят върху подобряването на медийната среда в България или както винаги медиите ще продължат сервилно да обслужват определени партийни кръгове или управляващите политически сили?

Вече изгубих нишката кой на какво е собственик. Не знам кой е собственик на „24 часа” и „Труд”, например. След като Любомир Павлов и Огнян Донев продадоха тези два вестника, има какви ли не слухове кой е истинският им притежател. Но честно казано, не ми е и интересно, защото всекидневниците у нас загубиха предишното си значение. Всъщност най-голямата тайна на тези медии и на собствениците им е, че през тях вече твърде малко може да се влияе на общественото мнение в България. Могат да влияят на политиците. Обаче политиците дали знаят това, което знаем ние, които работим в медиите – че тиражите като цяло са обидно малки и затова какво пише в пресата вече няма кой знае какво значение? Не че сайтовете имат по-голямо влияние. В онлайн пространството също има голяма фрагментация, дори силните сайтове имат малки аудитории. Навремето, когато работех в „24 часа”, той излизаше в 450 000 тираж. Тези цифри в момента изглеждат космически.

Но по ирония на съдбата именно фактът, че нацията ни ползва множество различни малки канали за информиране, вместо три или четири големи, на практика е спасителен за нея. Парадоксално, но това е шансът на демокрацията ни. Представете си какво би станало, ако собствениците на целия този наръч вестници и онлайн медии действително стигаха до много хора? Поради голямата фрагментираност на източниците на информация, потокът е диверсифициран и директната радиация е слаба. Това, може би, е шансът на демокрацията ни.