Има в България един специфичен вид политици и партии (като ДСБ и техния лидер), които много държат да бъдат възприемани като олицетворение на морала, като квинтесенция на интелигентността и като въплъщение на непогрешимостта. Непрекъснато се стремят да ни убедят, че се занимават с тази неблагодарна работа – политиката – съвсем не заради себе си, а единствено и само за наше добро, за да реализират чистите си и свети идеи, които ще донесат благоденствие на всички нас. Толкова хубаво звучи, че дори аз се просълзявам при подобни клетви. Само че сълзите ми бързо пресъхват, когато видя какво правят въпросните политици и партии във времето, когато не обещават как ще превърнат България в райска градина. Ето само малка част от техните действия – коалират се именно с този, с когото са давали тържествени обети да не се коалират, защото бил мутра и простак; казват, че са минали в тотална опозиция и в същото време не се помръдват и на сантиметър от властовите си позиции; освиркват колегите си в коалицията, а после извършват точно това, което извършват и освирканите; твърдят, че са непримирими защитници на свободата и плурализма, а правят всичко възможно, за да отнемат свободата на изразяване на всеки, който не мисли като тях.

Именно заради разминаването между думи и дела този специфичен вид политици и партии са осъдени на кратък живот. Да, формално те продължават да съществуват. Най-малкото защото чужди посолства и чужди фондации са инвестирали в тях огромни пари. Тази финансова щедрост обаче стига, за да добутат до 2-3% подкрепа, никога за повече. Не по-малко провалени се оказват и усилията на тези политици и партии да си изградят някакво интелектуално лустро, привличайки в орбитата си лица, накичени с академични звания. В привличането успяват, защото са в състояние подобаващо да възнаградят подобни псевдоинтелектуални личности. Проблемът е, че продуктът, изготвен от прехвалените академици много често е „втора преснота“ и съответно крайно негоден за употреба. Ето ви конкретен пример.

Сигурно сте забелязали, че през последните дни из медиите, най-вече в тези, финансирани от една американска фондация, активно щъкат няколко човека. Активността им се дължи на факта, че били написали нещо помпозно наречено манифест. Ако не знаех, че въпросното нещо е сътворено от хора професори, щях да си помисля, че то е излязло изпод перото на  тийнейджърки, завъртяни в танца на бушуващите си хормони. Манифестният текст изобилства от патетични възгласи, от възклицателни знаци, от истерични призиви и късане на ризи, метафорично казано. Ако все пак успееш да стигнеш до края на този дълбоко тривиален текст, разбираш, че смисълът му може да бъде обобщен в едно единствено изречение: „По-добре да бъдеш богат и здрав, отколкото беден и болен“. Това е невероятно прозрение, което обикновено осенява човек, докато още е в първи-втори клас. Ето защо е най-малкото странно, че едни хора, при това професори, ни  представят едно класическо клише като върха на човешката мисъл.

Защо стана така, че хора с невъобразими интелектуални претенции отдавна не могат да родят нищо смислено, а единственото, което правят е да плагиатстват самите себе си? Причината е проста. Тези „умни и красиви“ академични лица отдавна нямат нищо общо с тревогите и най-наболелите проблеми на нормалните българи. Живеейки в един охолен свят, щедро спонсориран от чуждестранни НПО-та, такива хора и представа си нямат, че в България има бедност, че в България има ужасяващо неравенство, че много български граждани са буквално на ръба на физическото оцеляване. Трябва наистина да си тотално откъснат от българската реалност, за да смяташ, че е достатъчно да се въведе електронно гласуване и да има едно точно определено съотношение на квотите във ВСС, за да потекат реки от мед и масло в България. Подобни фантасмагории може и да виреят в главите на грантовите професори, но нормалните българи имат съвсем други, къде къде по-сериозни проблеми. Нормалните българи може и да нямат академични титли, да не получават стипендии от чужбина, но имат здрав разум, който им помага да разграничат истината от лъжата. Ето защо всички умотворения на грантовите анализатори изчезват при първия сблъсък с реалността. Изчезват по същия начин, по който изчезна здравната реформа на министъра на ДСБ при сблъсъка с Конституционния съд.