През първата половина на 20-те години Сергей Есенин е истинска звезда в Съветска Русия. Многобройните почитатели знаят стиховете му наизуст. Влюбени девойки дават последните си копейки, за да си купят негови снимки. От него се интересуват първите ръководители на младата съветска държава. А самият Есенин се държи като класическа рок звезда. Събира огромни тълпи на поетическите си четения, минава през обятията на безброй жени, напива се до безпаметство, постоянно вдига скандали, съпроводени със сбивания, арести и нощувания в милицията. И по време на това хаотично съществувание успява да напише много прекрасни стихотворения. В тях има всичко – любов, най-често изпълнена с драми и разочарования, депресия, скандални предизвикателства по адрес на нормалните хора и нормалния вкус, неистово желание за тотална промяна на света и огромна мъка по отишлия си безвъзвратно свят… Есенин се самоубива на 30-годишна възраст и това допълнително засилва звездния му статус. А през 30-те години на миналия век съветската цензура напълно го забранява. Стиховете му не се издават, името му не се споменава в печата, за изучаване в училище и дума не може да става. Само че независимо от забраните славата на Есенин не само не помръква, а непрекъснато се засилва. Старите издания на творбите му стигат космически цени на черния пазар, а фенове неуморно преписват стиховете му на ръка. Получава се нещо парадоксално – официално името му не се споменава никъде, а безброй съветски граждани знаят поезията му наизуст. Успоредно с „размразяването” на Хрушчов идва и официалната реабилитация на поета. В началото на 60-те години започват отново да го печатат. Но без значение дали конкретната власт го харесва или не, дали издава книгите му, или ги забранява, Сергей Есенин има нещо, което никой не може да му отнеме – любовта на читателите. Човекът, който още преди революцията от 1917 г. омагьосва литературните салони в Петербург и Москва и кара изтънчените символисти и префинени интелектуалци да говорят за творчеството му, е роден в малкото село Константиново в Рязанска губерния през 1895 г. По-късно роднини и приятели описват малкия Сергей като чувствително, будно и мечтателно дете. Бъдещият enfant terrible на руската поезия никога не прави пакости и никога не се бие с другите момчета. Предпочита да скита с часове по поляните, да лови риба, да наблюдава птиците. Още в селското училище започва да пише стихове. Показва ги на учителя си, който безцеремонно отсича: „Ти, Серьожа, по-добре се учи. А да съчиняваш всякакви глупости не е твоя работа”.
Подобна „рецензия” лесно би могла да откаже неукрепналия тийнейджър от всякакви по-сетнешни литературни опити. Само че Сергей не се отказва. Продължава да пише, но вече не прави грешката да показва стиховете си на селските „експерти”. Всъщност има един човек, на когото младежът с удоволствие чете стиховете си. Това е Лидия Кашина. Тя принадлежи към противоположната на Есенин класа. Наследница е на богати помешчици и се жени още на 19 за преподавателя по руска словесност Николай Кашин. Двамата заживяват в Москва. Лидия ражда две деца, но независимо от това съпружеският живот не върви добре. Не след дълго младата майка започва да прекарва повече време в наследеното от баща си имение в Константиново, отколкото при мъжа си в Москва. Когато разбира, че в селото има млад човек, който пише стихове, тя веднага го кани на гости. Така започват честите посещения на Сергей в господарското имение. Лидия е образована жена, знае езици, чете непрекъснато. Като прибавим към това и факта, че е с девет години по-голяма от Есенин, изобщо не бива да се учудваме, че той се влюбва в нея до лудост. След години Есенин ще предаде разтърсващите го тогава чувства в поемата си „Анна Снегина”. Двамата с Лидия ще продължат да се виждат и по-късно, вече в съветско време. За известен период дори поетът, който независимо от огромната си слава така и не се сдобива със собствено жилище, живее при нея. Съдбата на Лидия Кашина е доста по-различна от съдбата на Анна. Главната героиня в поемата емигрира в Англия след началото на Гражданската война, а Лидия остава в Съветска Русия. Работи какво ли не само и само да може да изхрани децата си в гладните години. Така и не се развежда със съпруга си, макар да не живеят заедно. Все пак през втората половина на 30-те години в разгара на Сталиновите чистки съдбите им се преплитат. Николай Кашин е арестуван през 1936-а, а Лидия през 1937-а. Според официалната информация тя умира още същата година от рак.
През 1912 г. младият Сергей най-после прави това, за което мечтае от дълго време. Маха се от родното село. Успява да убеди баща си да го вземе при себе си в Москва, където таткото има малка лавка. Двамата заживяват в една стая, като бащата се отнася изключително скептично към намерението на 17-годишния си син да живее от писане на стихове. Мнението му не се променя дори след като Сергей донася вкъщи хонорара от първите си отпечатани творби. И тъй като е факт, че с подобни символични хонорари не може да се живее, младият Есенин започва работа в печатницата на известния московски предприемач и книгоиздател Иван Ситин. Там моментално се влюбва в четири години по-голямата от него коректорка Анна Изряднова. Младата жена отвръща на чувствата му, след няколко месеца забременява, а след още няколко двамата се женят. През 1914 г. се ражда синът им Юрий. 19-годишният Сергей вече е баща. Само че семейният живот изобщо не му е по сърце. Той иска не просто да пише стихове. Иска със стиховете си да завладее цяла Русия. За целта трябва да отиде в столицата Петербург. В тези планове жената и бебето изобщо не се вписват. Независимо от скорошната раздяла Сергей и Анна запазват добрите чувства един към друг. Именно при нея ще отиде Есенин няколко дни преди смъртта си. Казва й, че се чувства зле и че сигурно скоро ще умре. Моли я да не глези сина им и да го пази. Анна Изряднова не успява да изпълни тази последна молба на някогашния си съпруг. През 1937 г. 23-годишният Юрий е арестуван по безумното обвинение, че е участвал в заговор за убийството на Сталин. Осъден е на разстрел по бързата процедура. В началото на 1915 г. още ненавършилият 20 години Сергей Есенин най-после се озовава в столичния град. Междувременно името на града е променено от Петербург на Петроград. Русия вече е във война с Германия и някак си не върви столицата й да има немско звучене. Есенин не отива там просто така. Той има ясен план. Първата точка от него е запознанството с Александър Блок. В онзи период той е един от най-харесваните и уважавани руски поети. Само една добра дума от Блок моментално би отворила всички врати пред всеки млад творец. От гарата Есенин директно се отправя към апартамента на своя кумир. Тъй като не го заварва вкъщи, оставя бележка със следния текст: „Александър Александрович! Бих искал да поговоря с вас. За мен това е много важно. Вие не ме познавате, а може би и някъде по списанията да сте срещали моето име. Бих могъл да намина отново към 4 часа. С почит. С. Есенин”. Без да губи време, Есенин се насочва към редакцията на сп. „Огоньок”, надявайки се да намери Блок там. Следва нова несполука. След като не го намира в списанието, Сергей отново отива в апартамента му. Този път има късмет. Отваря му самият Александър Александрович. По-късно вече много популярният Сергей Есенин ще напише в автобиографията си: „Когато гледах Блок, от челото ми капеше пот, защото за първи път виждах жив поет”. Блок харесва стиховете на младежа и веднага му дава препоръчителни писма до свои влиятелни познати в литературния столичен свят. Есенин като на шега спечелва сърцата на всички, с които се среща. За това спомагат не само стиховете, но и външният му вид. Той има чистото излъчване на родения в дълбоката провинция младеж, на човек, неопетнен от столичната поквара. За светкавичния му успех във висшите столични литературни среди има и още една причина. Като логично следствие от бушуващата Първа световна война Петербург е в плен на патриотизма. Традиционното преклонение на руския елит към Запада е минало на заден план и в момента на особен интерес се радва родното във всичките му измерения. Есенин отлично се вписва в този модел. Той е автентичният руски човек и творец, живото въплъщение на онези народни сили, които ще вдъхнат нов живот в раздираната от противоречия Русия. Съвсем скоро в столичните вестници започват да излизат похвални статии, посветени на младия поет. Критиците са възхитени от неговата самобитност, от уникалния му талант, от факта, че за разлика от толкова други творци на неговата възраст Есенин не епигонства, не се прехласва по популярни моди от сорта на футуризма, а следва лично своя линия. Ето само няколко изречения от отпечатаната на 11 юни в „Петроградские ведомости” рецензия за творчеството на Есенин: „Неговите стихове очароват преди всичко със своята непосредственост. Те идват направо от земята, от тях лъха мирисът на поле, на хляб и дори на най-прозаични предмети от селския бит”. Много малко са хората, които не харесват младия Есенин. Най-известният от тях е Владимир Маяковски. В очите на този неистов футурист и революционер Есенин е въплъщение на всичко консервативно и назадничаво. Маяковски открито заявява, че не може да търпи това въплъщение на „руската селяния”. А може би омразата му няма нищо общо с идеологията. Може би безкрайно честолюбивият Маяковски веднага е почувствал, че именно Есенин скоро ще се превърне в най-големия му съперник за титлата „любим поет на Русия”.
Междувременно Първата световна война продължава вече втора година и напук на всички предварителни прогнози няма изгледи да свърши скоро. Всекидневно биват мобилизирани хиляди и хиляди млади мъже, като мнозина от тях съвсем скоро са разкъсани от снарядите и пронизани от куршумите. Есенин също е призован в армията, но благодарение на поетическата си слава не е изпратен на фронта, а е зачислен като санитар в Царскоселския военно-санитарен влак, за който се грижи императрицата Александра Фьодоровна. Така поетът заживява в Царское село, съвсем близо до императорското семейство. На 22 юли 1916 г. той взема участие в специален рецитал, на който присъстват и четирите дъщери на императора. Специално за случая Есенин е написал стихотворение, посветено на младите княгини. Императрицата е така силно впечатлена от него, че нарежда като знак на признателност на младия поет да бъде изпратен златен часовник. Този императорски подарък така и не стига до Есенин. До столицата обаче бързо стига мълвата, че поетът е чел стихове на императрицата и е обещал да й посвети цял цикъл в новата си книга! Литературните божества в Петроград са потресени. Част от задължителния снобизъм на салоните в онзи период е ясно изразеният антимонархизъм. Всеки, който си позволи да изрази и най-малката симпатия към двора, моментално бива остракиран. Вероятно същото щеше да се случи и с Есенин, ако не настъпват онези решителни събития от 1917 г. Революциите от февруари и октомври слагат край не само на монархията, но и на целия дотогавашен живот, включително и на литературните салони.
Сергей Есенин, както и милиони други граждани на Русия, е увлечен от стихията на революцията, от надеждата, че старият несправедлив свят ще изчезне безвъзвратно, за да бъде заменен от общество, където ще царят справедливостта и всеобщото благоденствие. През пролетта на 1917 г. Есенин особено много се сближава с дейците на партията на социалистите революционери (есерите). В онзи момент това е най-многобройната лява партия, чиито корени са в народническото движение от XIX век и която има за основна цел построяването на социализъм и оземляването на селячеството. През пролетта на 1917 г. Есенин честичко посещава редакцията на вестника на есерите „Народно дело”. Особено близък става с една от активните деятелки на партията – Мина Свирская. Той толкова открито изразява възхищението си от нея, че в очите на общите им познати двамата биват възприемани като годеници. Междувременно Мина запознава Сергей и неговия приятел поета Александър Ганин със своята приятелка Зинаида Райх. Тази жена, която ще играе значима роля в живота на двама от най-великите руски творци на XX век и чиято смърт ще бъде особено мъчителна, заслужава специално внимание. Тя е родена през 1894 г. в малко селище в близост до Одеса. Майка й е обедняла аристократка, а баща й – локомотивен машинист и член на Руската социалдемократическа партия, която скоро ще се разцепи на болшевики и меншевики. Увлечена от бащиния пример, Зинаида също прегръща левите идеи. В осми клас я изключват от гимназията по политически причини. През 1913 г. Зинаида става член на партията на есерите, а от пролетта на 1917 г. започва работа като секретарка и машинописка в „Народно дело”. Там се среща с Есенин и приятеля му Александър Ганин. Понеже Сергей ухажва Мина, Александър се насочва към Зинаида. През лятото на 1917 г. Сергей предлага четиримата да заминат на екскурзия на Соловки, където се намира прословутият Соловецки манастир. По тъжна ирония на съдбата няколко години по-късно именно тук е създаден първият лагер, където са изпращани противниците на съветската власт. Зинаида веднага приема предложението, а Мина Свирская отказва, защото не може да зареже партийната работа. Така че на пътешествието се отправят Сергей, Зинаида и ухажорът й Александър. Тъй като двамата поети нямат никакви пари, което е обичайното им състояние, пътуването изцяло е платено от госпожица Райх. Нямаме точни сведения какво точно се е случвало на Соловки, но ето спомена на останалата в Петроград Мина Свирская за събитията веднага след връщането им: „Двете работехме в канцеларията и изведнъж Зинаида каза, че трябва сериозно да поговорим. След което ми показа някакъв документ, под който стоеше нейният подпис Райх-Есенин. Разказа ми, че Сергей й се обяснил в любов, казал й, че не може да живее без нея и че веднага трябва да се венчаят. И още на Соловки ги венчал един свещеник”. Парите за сватбата изпраща таткото на младоженката. Тогава тя е на 23, а Есенин на 22. Месец след официалното сключване на брака Зинаида пише официално писмо, в което заявява, че прекратява членството си в партията на есерите. За разлика от нея приятелката й Мина Свирская остава в партията. Когато настъпва разривът между болшевиките и есерите, тя се включва в борбата срещу взелата властта партия на Ленин. По някакво чудо избягва разстрела, но прекарва в затвори, лагери и заточения 25 години. През 1956 г. емигрира в Израел, където написва подробни мемоари. Умира през 1978 г.
След като се отказва от политическата си дейност, Зинаида Райх има само едно желание – да бъде добра съпруга. Наема квартира в центъра на Петроград и дори успява да я обзаведе. Тя вече е бременна, но основната й грижа продължава да бъде добрият живот на Сергей. В началото на него всичко му харесва – уютът на дома, самоварът, грижовната Зинаида. Дори Блок отбелязва в дневника си: „Есенин сега е женен. Свиква със собствеността”. Само че тази идилия продължава кратко. Сергей просто не е създаден за семеен живот. Твърде бързо се отегчава. На мястото на първоначалната радост от домашния уют се настанява досадата. Пък и поетическата му слава не спира да расте. Расте и броят на желаещите да общуват с него – поклоннички, поклонници, приятелки и приятели, а също така и обикновени използвачи. Есенин е само на 22. Как би могъл да загърби този живот!? Все повече време прекарва в кръчмите и кафенетата и все по-малко със съпругата си. Всичките опити на Зинаида да го отдели от пиянските компании завършват с неуспех. Когато идва време да ражда, тя напуска Петербург, защото окончателно е разбрала, че няма как да разчита на съпруга си. Отива при майка си и баща си, които тогава живеят в Орел. На 28 май 1918 г. се ражда Татяна Есенина. Чак след година семейството се събира отново. И отново става ясно, че нещата между съпрузите не вървят. За разрива в отношенията им силно допринасят и приятелите на Есенин. Почти всички мразят Зинаида заради опитите й да го отдели от тях и заради еврейския й произход. Все пак семейството продължава да съществува още известно време, а на 3 февруари 1920 г. Зинаида ражда второто им дете – Константин. Двамата съпрузи живеят ту заедно, ту разделно, а официално се развеждат през октомври 1921 г. Децата са оставени на грижата на родителите на майката. Зинаида решава, че няма да позволи на това фиаско да разруши живота й. Още същата година се записва за студентка в режисьорския курс, ръководен от Всеволод Мейерхолд в Москва. Там учи заедно със станалите по-късно прословути кино и театрални режисьори Сергей Юткевич и Сергей Айзенщайн. Една година след началото на обучението си Зинаида вече е официална съпруга на Мейерхолд. Той й дава всичко това, което не е могъл или не е пожелал да й даде предишният й съпруг. Знаменитият режисьор и теоретик на театъра превръща с 20 години по-младата си съпруга в истинска театрална звезда. Задоволява всичките й желания, грижи се с такава любов за децата й от Есенин, че все едно им е роден баща. Когато Сергей иска да ги види, не прави никакъв проблем. Мейерхолд не упреква съпругата си дори когато разбира, че при срещите й с Есенин двамата се занимават и с други неща, освен с разговори за децата. Ето как описва музикантът Юрий Елагин станалата вече много популярна актриса Зинаида Райх: „Тя винаги беше заобиколена от голям брой поклонници, много от които съвсем откровено й демонстрираха пламенните си чувства. Райх обичаше веселия и блестящ живот. Обичаше вечеринките с танци и ресторантите с цигани, нощните балове в московските театри и банкетите в министерствата. Обичаше да носи тоалети от Париж, Виена и Варшава, палта от норка и астраган, обичаше френските парфюми, скъпите пудри и копринените чорапи... и обичаше край нея да има тълпи от поклонници. Няма никакво основание да се смята, че тя е била вярна съпруга на Мейерхолд, по-скоро има основания да се мисли обратното...”. Знаменитият режисьор, който е пламенен привърженик на революцията и член на болшевишката партия от 1918 г., първоначално е харесван от съветските ръководители. Подобно на своя театрален архисъперник Константин Станиславски и Всеволод Емилиевич има собствен театър, който носи името му. Още от началото на 30-те години обаче облаците над главата му се сгъстяват. Тогава съветската власт започва да се отнася с все по-силно подозрение към особено ярките личности – без значение дали са политици, общественици или дейци на изкуството. Сталин няма нужда от силни индивидуалности. Той има нужда от безпрекословни изпълнители. На един от последните гастроли на театъра на Мейерхолд в чужбина режисьорът се среща с колегата си Михаил Чехов, напуснал Съветския съюз няколко години по-рано. Племенникът на знаменития писател ще направи страхотна кариера в чужбина. Ще създаде собствена актьорска школа в Съединените щати, където ще учат звезди като Антъни Куин, Клинт Истууд, Мерилин Монро и др. Но това ще бъде после. Сега Михаил Чехов пие заедно с Мейерхолд в един берлински ресторант и упорито се опитва да го убеди да не се връща в Съветска Русия. Ето какво пише в спомените си Чехов: „Опитах се да му предам чувствата си, по-скоро предчувствието си за страшния край, който ще има, ако се върне там. Той ме слушаше спокойно и мълчаливо. Когато свърших, ми отговори, че винаги е носил в душата си революцията, че съм прав и вероятно краят му ще бъде точно такъв, какъвто го представям. Само че е решил твърдо да се върне. Виждайки изуменото ми лице и предусещайки незададения въпрос, каза само: заради честността”. През 1934 г. Мейерхолд поставя „Дамата с камелиите”. Главната роля, естествено, е поверена на Зинаида Райх. Сталин гледа спектакъла и скоро става ясно, че не го е харесал. Критиката само това и чака, за да се нахвърли върху Мейерхолд, обвинявайки го във всички възможни грехове. Зинаида пък пише лично писмо на Сталин, в което му казва, че нищо не разбира от изкуство. През 1938 г. театърът на Мейерхолд е закрит. Останалият без работа и без средства за препитание режисьор е взет на работа от някогашния си основен съперник Константин Станиславски. Малко преди смъртта си Константин Сергеевич назначава Мейерхолд за режисьор в ръководения от него оперен театър. Това обаче е само временно спасение. На 20 юни 1939 г. Всеволод Емилиевич е арестуван. Разстрелян е на следващата година. Две седмици след ареста му Зинаида Райх е убита по особено жесток начин в квартирата й. Убийците й така и не са заловени. Погребана е на Ваганковското гробище, недалеч от мястото, където почиват тленните останки на Сергей Есенин.
Разбира се, в първите години след избухването на комунистическата революция в Русия никой не си представя, че прекрасната човешка мечта за всеобщо щастие ще се превърне в такъв кошмар. В онези първи следреволюционни години Сергей Есенин и приятелите му вярват, че социалната революция е само предтеча на световната духовна революция. Литераторът Иванов-Разумник пише, че Русия ще се обнови на нова религиозна основа, която ще има социалистически характер. Според него социализмът с голяма буква не е политическа програма, а „религиозна идея, нова вяра и ново знание, идващо да смени старото знание и старата вяра на християнството... В християнството чрез страданията на един човек се спасяваше целият свят, а в идващия социализъм чрез страданията на света ще бъде спасен всеки човек”. В онези дни съчетаването на християнските и на крайно левите откровения е нещо в реда на нещата. В началото на 1918 г. Александър Блок пише знаменитата си поема „Дванадесетте”. В нея главните герои са 12 червеноармейци (числото съвсем директно насочва към броя на библейските апостоли), които патрулират в революционния Петроград. В самия край на поемата се оказва, че техен предводител е самият Исус Христос. Подобно съчетаване на социалнореволюционни и християнски мотиви откриваме и при Сергей Есенин. Още в началото на поетическата си кариера той често се насочва към почерпани от Библията сюжети. Но това съвсем не са класическите, изпълнени с преклонение пред Създателя, мотиви. Есенин пише по-късно, че „молитвената” линия при него доста често се е сменяла с „богохулната”. Пак в началото на 1918 г. той публикува цикъла стихотворения „Инония”. В тях също се смесва християнската символика с идеята за идването на тотално различния (на руски иной) живот. Тъй като всичко в революционното време се мени с невероятна бързина, така се менят и поетическите настроения на Есенин. В края на 1918 и началото на 1919 г. той вече е част от станалата много популярна група на имажинистите. Те твърдят, че целта на изкуството е създаването на запомнящи се образи (на латински imago означава образ). Основната цел на руските имажинисти обаче е не толкова да създадат някаква кой знае колко нова и различна от досегашните поетическа теория и практика, колкото да отправят предизвикателство към много популярните по онова време футуристи, чийто най-ярък представител е Маяковски. Имажинистите искат да докажат, че са много по-автентично леви от съперниците си. Освен Есенин основни двигатели на групата са бившият футурист Вадим Шершеневич, поетите Анатолий Мариенхоф и Рюрик Ивнев. Те прекрасно разбират, че за да спечелят сърцата на публиката, трябва да са по-скандални и от най- предизвикателните футуристи. Ето защо афишът на първото им публично четене в Москва изглежда по следния начин: „С. Есенин – отелилият се бог, А. Мариенхоф – недоносчето на отчаянието, В. Шершеневич – кооперативите на веселието...”. Няколко дни по-късно имажинистите организират улична поетическа акция, облепвайки стените на Страстния манастир с надписи като „Граждани, сменяйте си долното бельо” и „Отели се, Господи, отели се!”. Мариенхоф и Есенин пък започват да носят цилиндри като явно предизвикателство към модата на каскетите. През септември 1919 г. двамата регистрират в Москва имажинистката „Асоциация на волнодумците”, чийто председател става Есенин. Членове на асоциацията, която се ползва с подкрепата на самия болшевишки министър на просветата Анатолий Луначарски, стават не само поети, прозаици, драматурзи, художници, композитори. Сред хората, които нямат нищо общо с изкуството, но са редовни членове на асоциацията, е и чекистът Яков Блюмкин (подробно за този удивителен човек в бр. 3 на a-specto). В онези времена, когато е много лесно да те обявят за „контрареволюционер”, хубаво е да имаш покровители сред управляващия партиен елит или в средите на специалните служби. Именно приятелството с Блюмкин спасява Есенин, когато през октомври 1920 г. той се озовава в ареста. Прибират го покрай негови познати, обвинени в контрареволюционна дейност. Яков Блюмкин уверява занимаващия се със случая следовател, че поетът няма нищо общо с каквато и да било контрареволюция и че – тъкмо обратното, е напълно лоялен на съветската власт. Есенин веднага е освободен. Той наистина е лоялен към съветската власт, но това изобщо не му пречи да бъде скандален и постоянно да предизвиква както със стиховете, така и с поведението си оформящия се властови център на литературните апаратчици. Предишната представа за него като за оригинален „певец на руското село” е заменена от схващането, че той е „непоправим хулиган” и „скандалджия”. Есенин не прави нищо, за да опровергае това възприемане на личността и творчеството му. По време на публичните четения се държи крайно предизвикателно, темата за скандалността звучи все по-често в стиховете му, а през 1921 г. публикува поетическия сборник „Изповед на хулигана”.
През същата година среща и една от най-важните жени в живота си – американката Айседора Дънкан. През първите години на XX век тя е абсолютната звезда на модерния танц. Айседора отрича класическия балет и твърди, че в танца, така както и в цялото общество, са необходими революционни промени. Най-напред привлича вниманието на публиката в Америка, танцувайки боса и облечена с хитон, а скоро става звезда и в Европа. През 1903 г. прави поклонническо пътешествие в Гърция, където изнася модерни танцови спектакли. В периода 1904–1905 г. е на гастроли в Москва и Петербург, където привлича вниманието на самия Константин Станиславски. Освен като революционерка в танца Дънкан си спечелва и име на фатална жена. Разбира се, с течение на времето славата й както на танцьорка, така и на сексуална хищница започва да отслабва. Затова, когато през 1921 г. Айседора получава официална покана от съветското правителство да дойде в Москва и да основе собствена школа, тя веднага приема. Ето какво пише Дънкан в спомените си: „Струваше ми се, че съм напуснала всички форми на европейския живот. Аз наистина вярвах, че на земята по някакво чудо е създадена идеалната държава, за която са мечтали Платон, Карл Маркс и Ленин. С цялата си енергия, с цялото си същество аз, която се бях разочаровала от всички опити да постигна нещо в Европа, бях готова да встъпя в държавата на комунизма”. В Москва я посрещат като божество. Както партийните величия, така и най-известните творци и интелектуалци искат да се докоснат до нея. Вярно, първоначалното обещание да й бъде предоставен храмът на Христос Спасител в Москва не се осъществява. И все пак Дънкан получава палат, доскорошна собственост на избягали в чужбина аристократи, където да живее и да провежда занимания с курсистките си. Самата Айседора също изнася представления. Танцува, загърната само с червено знаме, под звуците на Интернационала. Да, тя вече е на 44 години и съвсем не е онази ослепителна красавица и танцьорка отпреди две десетилетия. Но независимо от напредналата възраст и натежалото тяло, Айседора Дънкан не е изгубила нищо от аурата, която я прави неустоима за мъжете. Направо е невъзможно „лошото момиче” на световния танц и „лошото момче” на руска поезия да не се срещнат и да не се влюбят един в друг до полуда. Дънкан е по-голяма с 18 години от Есенин, но това никак не пречи на любовта им. Напротив, прави я още по-страстна. Въпреки разликата във възрастта, във възпитанието, в произхода двамата много си приличат. И двамата са ужасно талантливи, и двамата са тотално скарани с прагматичния начин на мислене, и двамата се интересуват не толкова от реалността, колкото от бляновете си. Есенин мечтае, че революцията ще излекува Русия от еснафщината и пошлотията, че ще я превърне в държава на духа. Дънкан неистово се надява, че нейното революционно изкуство е в състояние да излекува стария свят от всичките му недъзи. Така че няма нищо по-естествено от това тези двама мечтатели да се устремят един към друг, да се вкопчат един в друг, без изобщо да се замислят за реакциите, които ще предизвика поведението им. Даже колкото повече ги одумват, с колкото по-голямо неодобрение коментират любовта им, толкова повече двамата се радват. И Есенин, и Дънкан винаги са обичали да провокират, да скандализират „порядъчното” общество. И за да бъде изпълнен спектакълът докрай, Сергей и Айседора не просто демонстрират открито любовта си. На 2 май 1922 г. те официално се женят. Съвсем скоро балерината разбира, че ще живее не просто с „най-талантливия съвременен руски поет”, а и с цялата му поетическа компания. Шершеневич, Мариенхоф и останалите имажинисти с радост научават, че вече не е необходимо да се завират по разни малки и мръсни стаички, за да говорят безкрайно за литература и да пият още по-безкрайно. Дворецът на Айседора сега е дворец и на Сергей, а значи и техен. Купоните се преместват там. Освен това храната и пиенето са безплатни. Кремъл се грижи за своята гостенка и се старае да не й липсва нищо. Танцьорката е последният човек, който би призовавал за „трезвеност” и „добропорядъчност”, но дори и на нея безкрайните запои на руските поети й идват в повече. Освен всичко останало тя рано забелязва, че този начин на живот съсипва Сергей. А и той има отвратително пиянство. Когато прекали, започва да бие наред. И не гледа кой е насреща – мъже, жени, любими, доносници... Подобно на предишната Есенинова съпруга Зинаида Райх и Айседора се опитва да го откъсне от алкохолизираната компания. Както и в предишния случай, и сега компанията реагира със силна неприязън. Приятелите на Есенин мразят жените му. Особено мразят тези, които се опитват да попречат на запоите. Най-добрият приятел на Сергей в онзи период, Анатолий Мариенхоф, е оставил и най-ядовитите определения за неговите съпруги. Докато повечето съвременници на Зинаида Райх я описват като класическа красавица, която не оставя равнодушен никой мъж, ето какво пише за нея Мариенхоф: „Това е една дебела еврейска дама. Щедрата природа я е надарила с чувствени устни върху кръглото като паница лице. Надарила я и със задник с размерите на ресторантски поднос, върху който са разположени ястията за особено голяма компания. Кривите й крака стъпваха по земята така, сякаш стъпват по палубата на кораб в развълнувано море. На Вадим Шершеневич принадлежи каламбура: „Ах, как ми е омръзнало да гледам тези Райх-итични крака”. А ето как коментира Мариенхоф връзката на приятеля си с американската танцьорка: „Есенин се влюби не в Айседора Дънкан, а в световната й слава. Ожени се за славата й, не за нея, не за тази остаряла и натежала, но все още красива жена с боядисани коси”. Дънкан може и да е остаряла и натежала, но няма намерение да дели любимия с неговите алкохолни другари. Бързо разбира, че докато са в Русия, няма никакъв шанс да го откъсне от тях. И затова измисля нещо наистина радикално. Двамата трябва да заминат в чужбина – Европа и Америка. Айседора иска отново да танцува. Да, тя си дава сметка, че отдавна не е онази предизвикателна звезда, каквато е била в началото на века, но въпреки това е убедена, че името й все още е в състояние да привлича публика. Надява се също така, че присъствието до нея на значително по-младия й съпруг, на скандалния поет, дошъл директно от сърцето на комунистическа Русия, е отличен рекламен похват. Сергей, който никога не е напускал матушка Рус, няма да има нищо против да се разходи по света. Все пак поетичната му душа има нужда от нови впечатления. Осем дни след като официално са регистрирали брака си, Есенин и Дънкан летят за Германия.
Берлин е първият град, в който се установява звездната двойка. Отсядат в един от най-добрите хотели на германската столица, „Адлон”. Всички разходи са поети от Айседора, защото Есенин не разполага с много пари. Всичко, което изкарва от публикуването на стиховете си, изтича по време на безкрайните купони с многобройни компании. В онзи момент Берлин е нещо като център на руската емиграция. При това напусналите Русия след революцията са с най-различни убеждения. Има запалени монархисти, убедени демократи, непримирими анархисти. Отношенията между тези групи стигат до откровена омраза. През същата тази 1922 г. Владимир Дмитриевич Набоков, баща на прословутия писател и член на партията на конституционните демократи (кадети), е застрелян в Берлин от монархиста Таборицки. В германската столица живеят и руски емигранти, които са започнали да се отнасят положително към съветската власт и мечтаят за връщане в родината. Веднага след пристигането си Сергей Есенин дава интервю именно за тяхното издание, в което говори за голямата заслуга на руската революция, която е спасила света от безнадеждната еснафщина. Още първата литературна изява на Есенин в Берлин предизвиква буря от емоции. В момента, в който той и Айседора влизат в залата, няколко души, явно съчувстващи на съветската власт, запяват „Интернационалът”. Върлите противници на болшевиките отговарят с мощно освиркване. Когато обаче Есенин започва да чете стиховете си, противопоставянето изчезва и залата избухва в аплодисменти. Успешните литературни представления и идиличните разходки в германската провинция не могат да предотвратят засилващото се напрежение в отношенията между Сергей и Айседора. Дънкан постоянно ревнува младия си съпруг и му прави сцени. Една вечер Есенин не издържа и след поредната разпра напуска луксозния хотел. Двамата с Александър Кусиков, московски поет, а сега емигрант в Берлин, се скриват в един семеен пансион. Айседора обаче няма никакво намерение да се предава. След упорито издирване тя открива бегълците и прибира блудния си съпруг. Двамата се сдобряват, обикалят Франция и Италия, а после решават да заминат за Америка. Разбира се, пътуват с най-луксозния за времето кораб „Париж”. Той разполага с библиотеки, басейни, зали за танци, казина. След като пристигат в Съединените щати, емиграционните власти забраняват на двойката да напусне кораба. Явно се притесняват от това, което биха могли да свършат на американска земя тези „комунистически агитатори”. Тази изненадваща пречка прави двамата много популярни. Вестниците се изпълват с техни снимки и интервюта. В крайна сметка на Сергей и Айседора е позволено да пребивават на територията на Съединените американски щати, като ги карат официално да обещаят, че никъде няма да пеят „Интернационалът”. Двамата подписват съответния документ и отсядат в свърхлуксозния нюйоркски хотел „Уолдорф-Астория”. Още първото представление на руско-американската любовна двойка в Карнеги Хол предизвиква скандал. Този път главната роля изпълнява Айседора. Тя излиза на сцената в костюм, наречен „ала болшевик”, и вместо да танцува, започва да разказва за успехите на Съветска Русия. Публиката моментално се разделя на две. Едната част я освирква, а другата я аплодира и настоява да бъде изпълнен „Интернационалът”. Есенин пък размахва червено знаме и крещи „Да живее Съветска Русия! Да живее болшевизмът!”. След минути на мястото пристигат десетки полицаи, които въвеждат ред. Есенин, Дънкан, както и организаторите на проявата, са отведени в полицейския участък, за да пишат обяснения. Престоят в Америка, както и предишният в Европа, показват на Айседора, че ако се е надявала да промени начина на живот на любимия, то жестоко се е заблуждавала. Да, приятелите имажинисти ги няма, а в Съединените щати номинално действа сухият режим, но това изобщо не пречи на Есенин да живее по същия начин, както и в Русия. Приятели за купон винаги се намират, а независимо от забраните алкохол може да бъде купен навсякъде. Освен всички причини, които са карали Есенин да прекалява със спиртните напитки в родината, при престоя му в Америка се добавя и още една. В Русия той е национална звезда, а тук освен шепа емигранти никой не го познава. За широката публика той е в ролята на поредната екзотична приумица на една залязваща звезда. А на всичкото отгоре любовта, която е горяла с такъв убийствен пламък в Русия, в чужбина започва да гасне. Причината е повече от банална. На Сергей му се случва това, което му се е случвало с всички останали любови. Омръзва му. Да, в случая не става дума за поредната фенка, а за световна знаменитост, макар и повехнала. И все пак скуката неизбежно се настанява на мястото на страстта. Съпругата пък все по-трудно понася алкохолните ексцесии и депресиите на любимия. Към все по-големите неразбирателства между двамата се добавя и една на пръв поглед забавна пречка. За да говорят сериозно помежду си, Сергей и Айседора трябва да използват преводач. Тя знае само няколко руски фрази, а той категорично отказва да учи английски. Да, в началото, когато няма нужда от особени обяснения, това не е никакъв проблем. Сексуалното привличане лесно заменя думите. Проблемите идват, когато се налага да си говорят. И тогава се налага да се ползват услугите на преводач, който няма как да не стане свидетел на дълбоките разногласия между съпрузите. Понякога Сергей съвсем съзнателно дразни съпругата си. Обяснява й, че за разлика от него, който ще остане в историята със стиховете си, нейната слава ще умре в момента, в който вече не може да се качи на сцената. Айседора възразява, че танцът, независимо че изглежда ефимерен, остава в съзнанието на хората. Красотата не може да умре, убедена е тя. Може, може, продължава да я дразни Сергей. В крайна сметка се стига или до окончателно скарване, или до сдобряване. Колкото повече време минава, толкова повече първият вариант започва да преобладава. Колкото повече време минава, толкова по-зле се чувстват Сергей и Айседора. Престоят в чужбина не е успял да заздрави брака им. Тъкмо обратното. А и повечето американци не спират да се отнасят към тях така, все едно са дошли да подготвят болшевишка революция в страната им. В началото на февруари 1923 г. съпрузите поемат обратно към Стария континент. Пред изпращащите ги репортери Дънкан заявява: „Материализмът е проклятието на Америка. По-добре да живея в Русия и да карам на черен хляб и водка, отколкото да живея тук в най-добрите хотели. Вие не знаете нищо за любовта, за духовната храна и за изкуството!”. Впечатленията на Есенин от Америка са категорично негативни. Ето какво пише в едно от писмата си: „Какво да ви кажа за това ужасяващо царство на еснафщината, което граничи с идиотизъм? Освен фокстрота тук няма почти нищо, само плюскат и пият и отново фокстрот. Засега още не съм срещал човек и не знам къде мирише на такъв. На голяма почит е господин доларът, а за изкуството пет пари не дават - най-висшето е мюзикхолът. По „стоте хиляди улици на Чикаго” можеш да гониш само свине. Сигурно затова там се намира най-добрата кланица в света...”. Впечатленията му от Европа не са много по-различни: „Така искам да се махна оттук, от тази кошмарна Европа, да се върна в Русия... В главата ми е Москва и само Москва. Дори ме е срам, че звучи толкова по чеховски. Тя е най-хубавото от всичко, което съм виждал на този свят. Боже мой, по-добре да люти от дима в очите, да плачеш от него, но само не тук, не тук”. Следват обаче още няколко месеца размотаване из Европа, преди Есенин да се прибере в родината. Събитията се развиват по познатия модел. Сергей не спира да пие и да се кара с Айседора. След поредната семейна кавга в един от луксозните парижки хотели поетът яко нашамарва танцьорката. Тя бяга, а съпругът, чийто бяс не може да бъде уталожен, изпочупва цялата мебелировка. Прибират го в полицията, след което Айседора тича да го спасява. Полицаите заявяват, че ще освободят скандалния поет само при положение че моментално напусне Франция. И така, в началото на август Есенин най-после се озовава в града, където не е бил от година и три месеца – Москва.
В новата-стара столица го чакат не само почитателите и почитателките. Властта също няма търпение да се срещне с Есенин, да разбере как се е променил и дали въобще се е променил по време на дългото му отсъствие. Факт е, че много руски поети, писатели, художници след заминаването си в чужбина, уж за малко, решават да не се връщат в страната на работниците и селяните. Есенин обаче се завръща. Защо? Защото харесва новата държава или просто му е мъчно за старата? Пък и отношението му към революцията е доста неясно. От една страна, я приема. Дори възторжено я приема. Неведнъж завява, че е много по-ляв и от най-левите болшевики. Това се вижда не само в поведението му. И в стиховете му го има. В поемата му „Гуляй поле” има изпълнени с възхищение думи по адрес на Ленин. И все пак, все пак. Есенин никога не става онзи стопроцентово вярващ в комунистическата идея човек. Може би, защото страда за любимото си руско село, съсипано от новата власт. Или може би, защото е твърде свободолюбив, за да влезе в каквито и да било рамки, били те и рамките на „най-справедливия обществен строй”. Пък и Есенин никога не е разглеждал революцията като обективен факт, неизбежно произтичащ от железните закони на историята. За него тя е тъкмо обратното на нормалността и логиката. Във вижданията на Есенин революцията е стихия, тотален бунт срещу всичко и всички, а не обективна необходимост. През 1922 г. той публикува едно от най-силните си произведения – поемата „Пугачов”, посветена на водача на селското въстание в Русия от 1773–1775 г. Тази творба прави силно впечатление не само на изкушените читатели и критици, но и на самия Лев Троцки, най-яркия болшевишки ръководител, след като Ленин е принуден да се оттегли от активната политическа дейност заради влошеното си здравословно състояние. Докато Сергей Есенин е в чужбина, Лев Давидович публикува дълга статия в партийния вестник „Правда”, където пише, че за Есенин революцията представлява „пугачовски и разински бунтове, стихии, вятър, пламък, водовъртеж, въртоп”. И по нататък: „Сергей Есенин е цял Пугачов, от главата до петите: иска да бъде страшен, но не може. Есениновият Пугачов е сантиментален романтик. Когато Есенин се представя като кръвожаден хулиган, това е забавно; когато обаче Пугачов се изразява като обременен от образи романтик, това е по-лошо. Имажинисткият Пугачов е малко смешен. Ако имажинизмът, почти неосъществен, е изчерпан, то на Есенин нещата тепърва предстоят. Пред чуждите журналисти той се обявява за по-ляв от болшевиките. Това си е в реда на нещата и никого не плаши. Сега за Есенин – поета, който, макар и да е по-ляв от нас, грешните, все пак понамирисва на Средновековие, започнаха „години на странстване”. Ще се върне друг човек, не такъв, какъвто замина. Няма да пророкуваме, той лично ще ни разкаже”. И наистина, само две седмици след връщането си от чужбина Есенин е на гости на Троцки в кабинета му. Срещата е организирана от Яков Блюмкин, който междувременно е станал един от най-приближените сътрудници на Лев Давидович. Интересът на Троцки към Сергей Есенин е напълно обясним. Той е не просто революционер, политик, военен деец, но и човек, който живо се интересува от най-важните прояви в литературния живот. Троцки може да разпознае истинския талант. И, естествено, много би искал истински талантливите хора да са на негова страна. Дори и да не са правоверни болшевики. След оттеглянето на Ленин от политиката в Кремъл вече е започнала борбата за това кой ще го наследи. В началото тя е скрита, маскирана зад любезното отношение между „революционните другари”. Но твърде скоро ще стане явна. Изглежда, че най-вероятният кандидат за нов болшевишки лидер е именно Троцки. Той е най-популярният и най-талантливият революционер и политик. Самият Лев Давидович също е убеден, че лидерството му принадлежи. Други хора в ръководството на болшевишката партия обаче са на съвсем друго мнение. Да, те са наясно, че не се радват на любовта на партийните маси като Троцки, но пък са сигурни, че притежават други лидерски качества, които при него отсъстват. Каменев и Зиновиев са най-видните съперници на революционера звезда. В тяхната компания влиза и Сталин. В началото той е тих и умерен и дори призовава приятелите си да не нападат толкова Троцки, който все пак е герой от революцията. Това, разбира се, е прост ход за отвличане на вниманието. Само за няколко години Йосиф Висарионович ще отстрани както Троцки, така и довчерашните си съюзници, за да се превърне в тотален господар на Съветска Русия. Но през 1923 г. борбата тепърва предстои. И Троцки би искал да има на своя страна не само партийни ръководители и партийни поети, а и истински талантливи хора. Ето защо по време на срещата си с Есенин той му прави съвсем конкретно предложение – да започне да издава литературно списание, като подборът на екипа и авторите ще зависи изцяло от него. Творбите и темите в броя също ще зависят изцяло от вкуса на главния редактор. Есенин сърдечно благодари за оказаното доверие, но отказва предложението. Не знаем защо го е направил. Може би не е искал да се обвързва прекалено със силните на деня политици. Може би се е съмнявал, че ще се справи с чисто финансовите и техническите страни на проекта. А може би просто е държал прекалено силно на свободата си. На свободата да пише, да пие и изобщо да прави каквото си иска. Едва завърнал се от чужбина, той се връща към познатия начин на живот. Поетически четения пред многобройна аудитория, последвани от среднощни купони, алкохол, сбивания, арести. И ако всичко беше останало само на това ниво, Сергей Есенин по нищо нямаше да се отличава от милионите свои сънародници, които са прекарвали и прекарват живота си точно по този начин. Само че от тази самоубийствена смес от депресия, пиянство, скандали и сблъсъци с властите Есенин създава стихове, които се четат и наизустяват до ден-днешен. През 1924 г. излиза един от най-популярните му сборници „Москва кръчмарска” („Москва кабацкая”). Той съдържа само 18 стихотворения, но именно те стават любими на поколения читатели. Междувременно Айседора Дънкан все още е в Москва и независимо от всичко, което се е случило между нея и съпруга й, независимо от пиянствата, побоите и другите жени се надява, че може да си го върне. Наистина Есенин продължава да се вижда с нея. Понякога. Между всичко и всички останали. Но това са само кратки периоди на щастие, последвани от неизбежния скандал. Най-накрая Дънкан се предава. След като любовта е умряла, вече няма какво да я задържа в Русия. Тя заминава за Франция, където умира на 14 септември 1927 г. Докато се вози в открита спортна кола, дългият шал, който е омотала около врата си, се заплита в задното колело. Смъртта й е мигновена. След окончателната раздяла с Айседора и поредната тежка депресия, в която изпада, Есенин най-после обръща внимание и на една млада жена, която винаги е възприемал просто като една от многото поклоннички. Това е Галина Бениславская. Родената през 1897 г. Галя определено е неординерна личност. Майката е грузинка, а бащата французин. Когато момиченцето е на 5, бащата зарязва майката, която получава психическо заболяване. Галина е отгледана от леля си Нина и от нейния мъж Артур Бениславский, който й дава фамилията си. През съдбоносната 1917 г. Галя завършва гимназия в Петроград със златен медал. Още тогава става член на болшевишката партия. В началото на Гражданската война се скарва по политически причини с приемните си родители и заминава за Харков. Когато белите завземат града, тя бяга оттам и се опитва да стигне до позициите на Червената армия. Само че по пътя е арестувана от белите. От разстрел я спасява една чиста случайност. Когато я водят към щаба на частта, тя среща приемния си баща, който служи там. Той потвърждава, че Галина е негова дъщеря, и дори й издава удостоверение за медицинска сестра, за да може да се придвижва спокойно. Въпросното удостоверение за малко не се оказва фатално. Когато най-накрая попада при червените, те намират този документ и я обявяват за шпионка на врага. Спасява я бащата на нейна приятелка, на когото тя телеграфира и който потвърждава, че момичето е член на болшевишката партия. Най-накрая Галина стига до Москва. Там започва работа в ЧК, праобраза на съветските тайни служби. Тя е чела стиховете на Есенин още преди революцията, но се запознава лично с него през 1920 г. Малко по-късно вече е безнадеждно влюбена. В спомените си за поета ще напише, че нито преди него, нито по-късно е изпитвала подобна силна любов и че би се отказала от всичките си принципи и схващания, стига Сергей да поиска това от нея. Сергей обаче не иска нищо от нея. Упорито не я забелязва, макар тя да е част от най-близкия му приятелски кръг. Когато Есенин се залюбва с Айседора, Бениславская получава нервен срив. За първи път Сергей обръща внимание на Галя едва след раздялата с Дънкан. Отново няма къде да живее и се нанася в квартирата на боготворящата го Галя. А тя се превръща в негов ангел-хранител. Прибира го от кръчмите и лекува махмурлука му. Опитва се да държи настрана най-досадните му приятели и да го кара да пише. Тича по вестниците и редакциите вместо него, настоявайки да му бъдат изплащани най-високите хонорари, защото е „невероятно талантлив”. Сергей постоянно й благодари и я нарича своя спасителка. Но не я обича. Запазена е негова бележка до нея със следния текст: „Мила Галя, ти си много добра, ти си най-близкият ми човек, най-добрият ми приятел. Но като жена не те обичам. Никак”. Грубостта в тази бележка е напълно съзнателна. Сергей има намерение да прекъсне всички връзки с Галя, а за целта му е необходим наистина радикален жест. Работата е там, че отново е решил да се жени. Този път за София Андреевна Толстая, внучка на Лев Толстой. По ирония на съдбата Есенин се запознава с нея в квартирата на Галина. Там е организиран купон, на който пристига и София с тогавашния си приятел, писателя Борис Пилняк. Борис си тръгва по-рано и се налага Сергей да изпрати приятелката му. Няколко месеца по-късно двамата вече са съпруг и съпруга. Всички приятели на Есенин са учудени от избора му. София не е нито особено красива, нито особено умна. Най-голямото й качество е директното роднинство с класика. Това ли е поблазнило Есенин? Никога няма да разберем. Знаем само, че по времето на този краткотраен брак не се е чувствал щастлив. В крайна сметка напуска и нея. Помежду всички тези събития Сергей Есенин успява два пъти да отиде до Кавказ. Причините за тези визити в Грузия и Азербайджан са както страстта му към Изтока, така и увеличаващият се брой съдебни дела, заведени срещу него. След запоите и сбиванията в московските кръчми потърпевшите от юмруците му се обръщат към съда. Все по-често във вестниците започват да се появяват статии, в които Есенин е заклеймяван като пияница, скандалджия и побойник. Ето защо приятели го съветват да напусне за известно време столицата, докато нещата се поуспокоят. Пътуванията му се отразяват добре. Включително и в творчески план. От пребиваванията в Кавказ се ражда прословутият стихотворен цикъл „Персийски мотиви”. Там е обезсмъртено името на младата арменска учителка Шагане. Но Есенин нямаше да бъде Есенин, ако се беше увлякъл само по една красавица. В Батуми той се запознава с 18-годишната Олга Кобцова, която нарича мис Ол. Тя е интелигентно момиче, обожава поезията, а вниманието на Есенин направо я разтапя. Самият поет е толкова увлечен по девойката, че започва да говори за брак. Фактът, че по това време вече е сгоден за София Толстая, изглежда, не го притеснява. В крайна сметка на Сергей му доскучава да стои в Кавказ и се връща в Москва.
Сред многото жени, които минават през живота му за по-дълго или по-кратко време, задължително трябва да споменем още една – Надежда Волпин. Баща й Давид Самуилович, който е юрист, е първият преводач на руски на знаменития труд на Джеймс Фрейзър „Фолклорът в Стария завет”. Майка й Анна Борисовна е завършила Варшавската консерватория и преподава музика. Още в гимназията като всяко интелигентно момиче в онзи период Надежда започва да пише стихове. В една студена зимна вечер на 1920 г. Надя чете свои стихове в прословутото московско Кафене на поетите. По време на четенето в кафенето се появяват Мариенхоф и Есенин. Сергей е силно заинтригуван, макар да не е много ясно дали от стиховете на Надежда или от красотата й. А може и от двете. В крайна сметка Надежда Волпин е поканена да се присъедини към групата на имажинистите. Скоро влиза и в интимния живот на Есенин. Връзката им е „напълно отворена”, като не прекъсва напълно дори по време на брака на Сергей с Айседора. Малко преди двамата да заминат за чужбина, Есенин се вижда с Волпин и я заклева да го чака. Три месеца след окончателния разрив, дошъл в началото на 1924 г., Надежда ражда на Есенин син. Това е Александър Сергеевич Есенин-Волпин, който ще има удивителна съдба. Той е математик, философ, поет, един от лидерите на дисидентското движение в СССР през 60-те и 70-те години. През 1946 г. Александър Сергеевич завършва Математическия факултет на Московския университет, след което защитава дисертация по математическа логика. Успоредно с това пише стихове, които чете пред тесен кръг приятели. Независимо от теснотата на кръга, стиховете стигат до КГБ. Александър е арестуван заради „антисъветската” си поезия и вкаран в психиатрична болница. След излизането от там е изселен в Караганда. Той обаче не се отказва от поезията и продължава да пише, подписвайки се с псевдонима Волпин. Стиховете му циркулират в самиздат, а през 1961 г. в Ню Йорк излиза книгата му „Есенен лист”, където освен стихотворения е поместен и един негов философски трактат. Основният принос на Александър Есенин към дисидентското движение е концепцията, че сами по себе си съветските закони са добри, а бедата идва от това, че властите просто не ги спазват. Така че работата на дисидентите е да принудят управляващите просто да спазват сътвореното от самите тях законодателство. През 1965 г. Александър Есенин е сред организаторите на Митинга на гласността в подкрепа на арестуваните писатели Юлий Даниел и Андрей Синявский. През 1968 г. Александър отново е затворен в психиатрията. Като реакция на това 99 известни съветски математици подписват писмо с искането за незабавното му освобождаване. Когато след две години го освобождават, той влиза в Комитета за правата на човека в СССР, където сътрудничи тясно с Андрей Сахаров. Той написва и един от най-ценните документи на правозащитното движение – „Наръчник за хората, които ще се явяват на разпити”. През 1972 г. е принуден от съветската власт да емигрира. Александър Сергеевич заживява в САЩ и преподава математика в различни университети. След разпада на Съветския съюз нееднократно се връща в родината. Жив е и е на 91 години. Дълголетието явно е характерна черта на този род, защото майка му умира на 95.
Сергей Есенин вижда родения си в Ленинград син само веднъж. През есента на 1925 г. той отива в бившата столица и се отбива в квартирата на Надежда Волпин. За момченцето се грижи съседката, защото майката е на работа. Сергей си поиграва малко с него и си тръгва. Съвсем скоро отново ще се върне в Ленинград. За да умре. През последните месеци на 1925 г. Есенин е в ужасно състояние. Депресията му се задълбочава, не спира да пие, а мислите за самоубийство го навестяват все по-често. Мотивът за скорошната смърт се среща в повечето от стихотворенията му, написани през 1924 и 1925 г. А темата за всепоглъщащата депресия е развита по гениален начин в последната му поема „Черният човек”. В началото на ноември 1925 г. Есенин отстъпва пред настояванията на загрижените за здравето му приятели и постъпва в московска психиатрична клиника, за да лекува нервите си. Издържа около месец. На 21 декември отива в Ленинград и се настанява в хотел „Англетер”. На 27 декември написва последното си стихотворение, което завършва със станалото класическо „в этой жизни умирать не ново, но и жить, конечно, не новей”. На 28 декември Сергей Есенин се обесва в хотелската си стая.
Във времената на Горбачовата перестройка самоубийството на Есенин, както и това на Маяковски пет години по-късно, се поставят под съмнение. Развива се хипотезата, че Сергей е убит, а самообесването е инсценирано. За подбудители и извършители на предполагаемото убийство се сочат различни хора – троцкисти, дори самия Троцки, тайните служби... Само че независимо от всичките си усилия авторите на подобни хипотези така и не успяват да представят убедителен мотив, който би довел до убийството на поета. Лев Троцки и неговите сподвижници точно в този момент водят битка на живот и смърт със Сталин и сталинистите, и едва ли биха предприели такова действие. Тайните служби също нямат особени основания да желаят смъртта на поета. Въпреки всичките си съмнения в „светлото комунистическо бъдеще” той никога не е бил противник на новата власт. В онзи момент властта все още има прекалено много реални врагове, с които да се разправя. Разправата с въображаеми противници ще започне чак десетилетие по-късно. На погребението на Есенин идват хиляди хора. Там са и съпругите му – Анна Изряднова, Зинаида Райх, София Толстая. Галина Бениславская, която продължава да го обича до безумие, не успява да дойде, защото по това време е в провинцията, а ужасните пътища се оказват непроходими в зимни условия. Тя обаче е на гроба на поета в навечерието на годишнината от смъртта му. Там на 3 декември 1926 г. Галина Бениславская се застрелва.