Плурализмът в германската преса е история

Отличава ли се информацията в големите медии в Германия с многообразие на мнения? За Томас Майер, професор емеритус по политически науки, времената, в които журналисти с напълно различни мнения водят принципни дебати в своите медии, отдавна са отминали. В интервю за „Телеполис” главният редактор и съиздател на списание „Нойе Гезелшафт/Франкфуртер Хефте” констатира: „Няма я вече взаимната критика между журналистите независимо дали в политически, културен или идеологически план”. В новата си книга „Недосегаемите” той анализира проблематичното явление, че все по-често журналисти използват поста и позицията си, за да се намесят на политическата арена.

«ЖИВЕЕМ В ЕДНА ПОСТМОДЕРНА КУЛТУРА. ВСИЧКО Е БЕЗРАЗЛИЧНО.»

Господин Майер, като учен вие отдавна се занимавате с медиите. Споделяте ли напоследък критиките срещу медиите?

Проявявам разбиране към тези критики. Макар че намирам начина, по който те се изразяват например от антиислямското движение PEGIDA – със заклеймяващия лозунг „лъжепреса”, за твърде прекален. Това е неправилната изходна точка за критика. (Изразът „Лъжепреса” (на немски: Lugenpresse) е обявен за антидумата (на немски: Unwort) на 2014 г., тоест за най-отрицателния и неприемлив за използване израз в страната за миналата година. PEGIDA – движение в Германия срещу „ислямизацията на Запада” – бел.пр.)

Защо?

За мен този вид медийна критика е много обща, недиференцирана и за съжаление тя води и до притъпяване на наистина основателните упреци към медиите.

В какъв смисъл?

Когато критиката към медиите е формулирана така, както го правят например хората от PEGIDA, тогава е съвсем лесно за критикуваните медии и журналисти да я отхвърлят като безпочвена, като силно преувеличена, обидна и необективна. Така задълбочените критични бележки, които все пак се откриват сред морето от гръмогласни крясъци, въпреки че са достатъчно остри според мен, просто се пропускат. В този смисъл прекомерната медийна критика е по-скоро контрапродуктивна и изкривява отношението към необходимата и добре обоснована критика срещу медиите.

Как изглежда необходимата и задълбочена критика срещу медиите?

Тя изхожда от три неща. На първо място трябва да признаем, че медиите често са склонни да изопачават и да предават повърхностно политическите и обществените събития в желанието си да привлекат внимание. Трябва също така да признаем, че в много случаи медиите ни представят политическия и обществения живот през криво огледало, което изменя картината, включително и съобразявайки се с критериите на развлекателната индустрия. Второто нещо е, че медиите междувременно са станали страшно избирателни по отношение на обществото. Определени теми, например социални въпроси, като бедност, неравенство, изключване, битието и страданията на нисшите класи, практически вече не намират място в новините и репортажите им. И ако все пак по някакъв повод се обърне внимание на ощетените в нашето общество, това се прави тенденциозно от неолиберална гледна точка. И третото е, както се видя например покрай последните избори за Бундестага или покрай нападките срещу федералния президент Вулф, че медиите се опитват да се намесват в политиката. Това не важи за всички медии, но тенденциите към развитие на такава журналистика, която самата става политически играч, съвсем ясно се различават. Наблюдаваме как високопоставени журналисти от водещите медии се опитват да играят политически роли и директно да влияят върху политиката на силата. Това са три изходни точки за критика, които смятам за много важни, и по тази причина съм ги избрал в книгата си, тъй като за демократичната общественост те са голямо бреме.

Нека разгледаме по-подробно тези изходни точки. Критиците постоянно обвиняват медиите, че изкривяват действителността, не я пресъздават обективно, а сами конструират една медийна действителност, която няма нищо или почти нищо общо с реалната действителност. През последните месеци водещи редактори се противопоставят на тази медийна критика. Отново и отново представители на големите медии претендират, че предоставят журналистика, която е освободена във възможно най-голяма степен от изкривявания и в общи линии отразява действителността такава, каквато е. Тъй като във вашата книга се позовавате и на социолога Никлас Луман, който усилено се занимава с реалността на масмедиите, тук е мястото да цитирам едно твърдение от неговото изследване: „Следователно нашият въпрос придобива следната форма: Как конструират масмедиите реалността? Или казано по-сложно: Как можем ние (като социолози например) да опишем реалността на тяхната конструкция на реалността?”. Ясно е, че според Луман медиите много повече създават реалност, отколкото да я отразяват. Споделяте ли това мнение?

Луман е абсолютно прав тук. Всички ние имаме илюзията, която допълнително се подхранва от медиите, че масмедиите ни откриват прозорец към света. Но това съвсем не е така. Това е голяма заблуда. Медиите създават сцена, на която представят своите собствени пиеси. Те обаче не ни съобщават този факт. Напротив, твърдят, че правдиво отразяват света и онова, което се случва в него. А не е вярно. Емпиричните изследвания върху начините на въздействие на медиите показват ясно следното: медиите подбират само някои от безкрайното изобилие на реалните събития, при това съгласно твърдо определени критерии, например конфликт, знаменитости, персонализация, близост до наблюдателя. Те се захващат със събития, които се вместват в тези категории, и ги инсценират така, че да бъдат занимателни за публиката, например като драма или като лична трагедия, или като някакво „артистично представление”. Частите от действителността, които медиите включват в „репертоара” си от реалния свят, са толкова силно обработени от тях, че крайният резултат е една нова „постановка” на света, често нямаща почти нищо общо с реалността.

Във всеки случай изглежда, че за медиите е много важно да поддържат създадените от тях илюзии и преди всичко – те сякаш самите са убедени, че това, което представят ден след ден, отразява действителността. Съгласен ли сте?

Да, това е удивително. Въпреки че медиите подбират всъщност съвсем малко елементи от действителността, а след това чрез своите твърде специфични форми на развлекателността, на максималното привличане на внимание реанимират тези елементи, следователно ги „поставят” отново, те все пак пораждат илюзията, че не са нищо друго освен огледалото, което отразява реалността такава, каквато е. Вероятно правят това, тъй като приемат, че са най-добрите познавачи на потребностите на обществото или поне на онова, което би трябвало да е важно за обществото. Много хора вярват наистина напълно безрезервно на тези медийно генерирани илюзии. Макар че в момента виждаме, че хората все повече и повече започват да се съмняват в медийните реалности.

Каква е причината за това?

Когато хората консумират масмедии и след време изведнъж установят колко различно е това, което те съобщават, в сравнение със собствения им житейски опит, идва момент, когато усещат, че медиите всъщност им представят своето виждане за света. Това е моментът, в който лесно може да се породи едно обобщаващо недоверие. И именно тази ситуация наблюдаваме днес: разпада се успешно поддържаната десетки години илюзия за медийната действителност като отражение на реалния свят. Все повече хората осъзнават, че много неща, които медиите представят, са изкривени, често подвеждащи, че са именно една медийна конструкция.

Този процес би трябвало да е изцяло свързан с интернет или греша? В интернет, играещ ролята на компенсаторно средство за комуникация, намират място много новини и информации, които са напълно затъмнени в медиите. Изглежда, медийните потребители внезапно откриват с помощта на интернет колко едноизмерно е журналистическото отразяване на водещите медии. Всеки гражданин има достъп до един гигантски нефилтриран информационен пул.

Това е една от ценните нови възможности, които съпътстват появата на интернет. Глобалната мрежа може да покаже на хората къде журналистите поднасят изкривени и непълни картини на действителността, както и че главните акценти и мнения, тоест „истините”, както се определят в големите медии, твърде често не са наистина представителни за обществото. В такива случаи хората могат въз основа на подбора сами да разпознаят онези, които се възползват от медиите. Едно от последствията на този процес е възникването на малки или по-големи контрапублични общности. В тези контрапублични общности съответните потребители тогава установяват помежду си местата, където това, което медиите съобщават, е невярно или изопачено, където има пропуски, субективни оценки или изкривяване.

От години сме свидетели на борба за изключителното право върху интерпретацията. От едната страна стоят „нормалните граждани”, блогърите, или „гражданските журналисти”, които с помощта на интернет могат да погледнат отвъд хоризонта на действителността, определян от медиите, а от другата страна са професионалните журналисти, които имат претенциите да са „легитимните интерпретатори на действителността”. Затова ли някои високопоставени журналисти толкова се засягат от медийната критика? Защото осъзнават, че собственият им монопол върху изключителното право на интерпертация се разпада и раздробява?

Сигурно това е причината. Именно високопоставените журналисти усещат изведнъж, че вече не са единствената ключалка към света. Информация за света вече може да се получава и през интернет при това, без да има каквато и да било нужда от топ журналистите. Може би те започват да се чувстват излишни, а понякога и малко разобличени. Но това развитие на нещата, тоест обстоятелството, че много хора критикуват и коригират медийната информация в интернет, не е изненадващо. През последните петнайсет-двайсет години журналистическото отразяване е придобило една унифицираност, една безличност в степен, каквато преди това не е имало. Няма я вече взаимната критика между журналистите независимо дали в политически, културен или идеологически план. Журналистите се ориентират вече единствено по това, което представят други медии. В науката ние го наричаме автореференция. Всичко онова, което не съответства на представите за действителността на журналистите, се затъмнява в техните новини, репортажи и коментари. Тяхната същинска проверка на реалността все повече се състои във взаимното й потвърждаване помежду им. Много хора, които не мислят като журналисти, които имат други представи за света, различни политически мнения и интереси, установяват, че тяхната гледна точка вече не се отразява от медиите. И тъй като вече не са съпричастни, те се чувстват изключени.

На това място вероятно някой главен редактор би викнал: „Възразявам!”, и би подчертал колко широк все пак е спектърът на мнения в големите медии.

Не, както споменах, голямото многообразие на мнения в германската преса е история. Значителни разлики в отразяването на информацията, в мненията, в избора на теми и в начина на представянето им вече почти не се наблюдават. Преди двайсет, двайсет и пет, трийсет, четирийсет години все още имаше съществено различаващи се мнения в медиите. По онова време бяха разпознаваеми големите различия между политическите направления. Имаше медийни групи и издателства, които идеологически в своя политически профил бяха съвсем различно ориентирани. Наетите в тях критикуваха с ясни думи продукцията на останалите журналисти.

Защо ситуацията днес е променена?

Причините не са една или две. Живеем в една постмодерна култура. Всичко е станало безразлично. Вече не се вземат насериозно различията между политическите направления и когато те се появят, ги осмиват. Разбира се, сериозна роля играят и условията, в които днес съществуват медиите. Налице е несигурност у журналистите. Те не знаят коя издателска къща или медийна група утре ще бъде погълната от друга. Те няма как да знаят дали в хода на процесите на концентрация няма още на следващия ден да попаднат в редакцията, която до момента са критикували заради политическото й позициониране. Тяхната несигурност е извънредно голяма и затова търсят повече от всякога закрилата на стадото под зоркия поглед на високопоставените журналисти и няколко подставени лица. Все по-малко са онези, които дръзват да се отклоняват от така произведения мейнстрийм. Тази твърде проблематична хомогенизация на сферата на журналистиката обаче на свой ред, изглежда, предоставя доказателство за това, че журналистическата конструкция на действителността всъщност е „истинна”, след като очевидно тя се вижда и отразява от всички по един и същ начин. И така се получава един гротесков омагьосан кръг.

Външните фактори, които влияят върху полето на журналистиката, са от едната страна. Не се ли дължи обаче хомогенността на журналистическото отразяване и на това, че в медиите съществува нещо като общ класов хабитус?

Да, в значителна степен. За това съм съгласен с вас. По-рано имахме различни социални среди, които бяха представени в медиите. Например консерваторите, либералите, левицата и прочее. Това означава, че в медиите работеха журналисти, които носеха от своята политическа социализация, така да се каже, „от вкъщи”, различни политикокултурни идентичности и после попадаха логично в медиите на съответните среди. Донякъде може би и днес още е така. Но различните среди вече не са представени толкова отчетливо в медиите, както беше например преди две-три десетилетия. Когато наблюдавам съвременното журналистическо отразяване и разглеждам също така съответните социологически анализи на групите, които го произвеждат, категорично мога да кажа, че днес в медиите имат силно присъствие средите на новозабогателите, новособствениците или на хората, търсещи пътища за издигане. Следователно става дума за обществени кръгове, ориентирани изключително към интересите на собствения си статус, към високите постижения и света, който им съответства. Техният хабитус е белязан изцяло от издигането и придобития статус и имущество. А в манталитета им целият социален свят на потиснатите, на маргинализираните или изключените не е нищо друго освен част от обществото, която следва да бъде зачитана. От тази среда се ражда журналистика, която отново и отново дава ясен израз на своите собствени икономически интереси, както и на преобладаващото си разбиране за живота.

В началото на интервюто споменахте, че е налице тенденция сред журналистите да участват в политическата игра като актьори?

Да, има сериозни журналисти, които сами посочват тази тенденция. Заглавието на моята книга „Недосегаемите” (респективно понятието) идва от един известен публицист и автор на фейлетони.

Кой е той?

Високоуважаваният Густав Зайбт въведе този израз в обръщение. А не друг, а голямата журналистическа икона Франк Ширмахер е човекът, който заяви, че напоследък сме свидетели на една непоносима тенденция журналистите да се представят за „свръхчовеци” и да претендират, че са способни да наложат своите правила на политиката. Нека обаче да изясня нещо важно: това са мнения, които се изказват от ограничен брой значими, разумни и самокритични журналисти, но за съжаление те не предизвикват никакъв отзвук сред журналистическия мейнстрийм.

В книгата си споменавате случая „Вулф”…

Ожесточеното преследване на Вулф може да се разглежда като взаимна подкрепа между „Билд”, „Ди Цайт”, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” и други медии. Наблюдавахме едно все по-засилващо се колективно настроение: този мъж трябва да бъде унищожен сега. В случая „Вулф” медиите кампанийно упражняваха власт. Те не спряха с преиграването и избирателното изнасяне на информации, докато не постигнаха съвместно отстояваната цел да свалят Вулф от президентския пост. Не по-различно беше поведението на някои качествени медии при последните избори за Бундестага. Всичко, което Пеер Щайнбрюк правеше, беше очернено, омаловажено или осмяно. По време на цялата предизборна кампания той не получи шанс да се наложи.

Тук май започва да прозира вашата близост с Германската социалдемократическа партия (ГСДП) или не е така?

Това е евтино оправдание за онези, които не искат да се съгласят с мен за острите случаи, които излагам, и аргументите, които представям. Човек и със „зелени”, „леви” или „социаллиберални” убеждения или просто от съображения за справедливост и обективност би трябвало да възразява и протестира срещу медийното изкривяване на социалната действителност. За съжаление обаче и тук се проявява същият защитен рефлекс на журналистите срещу всякаква критика, автоимунизацията, произтичаща от позицията на недосегаемостта, която именно обяснявам и порицавам в моята книга. Едно твърде тъжно, обезкуражаващо потвърждение на анализа ми. Форма на журналистическа автоимунизация е също така и упрекът, че аз критикувам, от една страна, конспиративните теории с оглед на очебийната хомогенизация на журналистиката, а, от друга страна, сам ги използвам във връзка с теорията за мрежите. Двете неща нямат нищо общо помежду си, защото реални мрежи абсолютно безспорно съществуват в много сфери от обществения живот. Защото съществуват, разбира се, и такива мрежи, в които участват конкретни журналисти, например журналистите, които се занимават с външната политика и политиката за отбрана. Тези журналисти редовно общуват с политици и други длъжностни лица и се подкрепят взаимно в позицията, че официалното виждане за света е единствено правилното. Разучават официалните версии и формулировки, които после намират място и в медиите. В моята книга аз анализирам как тези журналисти непосредствено участват в политическите маневри на властта. Констатирам, че в значителна степен се размиват границите между медийното наблюдение на политиките и правенето на политика.

В тези условия, които тук описвате, допустимо ли е един задълбочен медиен анализ изобщо да разглежда медиите изолирано? Френският социолог Пиер Бурдийо веднъж споделя, че в политиката става въпрос за налагане на категории на възприятие. Ако се продължи отвъд тази констатация, къде точно се налагат или прокарват тези категории на възприятие? Разбира се, че в медиите, както и с тяхна помощ. Следователно медиите са централното „бойно поле на политическото”.

Точно така. Коя власт накрая трябва да се възприема като легитимна и коя не, в значителна степен става ясно чрез посредничеството на медиите. Те обаче не могат да определят всичко напълно самостоятелно. Правят го в диалектически сблъсък с политиката. Но и в тази игра между медии и политика медиите имат своеобразна власт, защото в последна сметка винаги могат да решат какво конкретно ще се появи на медийната сцена, с каква окраска, с каква оценка и прочее. А политиците, които искат да бъдат успешни, се подчиняват на правилата на медиите, за да увеличат по този начин максимално своите шансове да получат роля на медийната сцена. Това е поразяващата индиректна сила на медиите чрез надмощието на правилата им. Медиите и широката сфера на действие на техните закони в медийното общество са реален властови фактор от първостепенно значение в днешния свят.

ЗА КНИГАТА «НЕДОСЕГАЕМИТЕ. КАК ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ УЧАСТВАТ В УПРАВЛЕНИЕТО»

Книгата „Недосегаемите” се появява във време, когато медийната критика често е белязана повече от емоции, отколкото от задълбочени знания за начина на функциониране на медиите. Книгата на Томас Майер има ефекта на противотежест в дебата за медиите, който вече от месеци се върти в омагьосан кръг. Медийни критици повдигат обвинения, оплакват се от някой репортаж, който според тях се отличава с ярка тенденциозност, представителите на големи медии енергично отхвърлят отново и отново всякаква принципна критика, а гласовете от академичните среди при тези техни изказвания отстъпват учудващо много от позициите, които научните им дисциплини са генерирали като аналитични познания за медиите. Майер, който осветлява влиянията на журналистическото поле върху политическото поле в излязлата преди няколко години своя книга „Медиокрация. Колонизирането на политиката чрез медиите”, още веднъж разяснява в новата си книга взаимодействията между тези две обществени сфери. Този път обаче политологът изследва темата по-отблизо, като директно се занимава с актьорите от медиите. Като „недосегаеми” Майер окачествява журналисти, които, водени от някакъв съмнителен инстинкт на ловци, се опитват медийно да унищожат даден човек – точно както онези представители на медиите, включващи се съзнателно като участници в политическата игра, за да видят осъществени своите лични политически мечти. Срещу това се опълчва Майер в книгата си. Той смята, че журналистите, злоупотребили със „своята привилегия да публикуват”– с тези тежки думи го е формулирал, трябва да се обосноват и оправдаят пред реципиентите. Независимо че заслужилият професор поставя своето искане напълно сериозно, той търси острия тон, за да разтърси гилдията. Защото би могло да се постигне много, ако журналистическото поле по собствена инициатива вземе мерки срещу ширещия се манталитет, който се стреми единствено да скандализира и шокира публиката. Журналистически материал, чието създаване е мотивирано от желанието да превръща скандалчета в огромни скандали и да влачи хората медийно през калта дотогава, докато разруши публичния им живот, преминава отвъд границите на позволеното за един качествен журналистически материал. В съдържателно отношение обаче книгата на Майер не се ограничава само до искането за „досегаемост” на журналистите. Който смята, че заглавието й определя рамките на нейното съдържание, греши. В твърде емоционално водената дискусия за медиите Майер вмъква прозренията на критичната социология. Когато той включва например анализите на социолога Никлас Луман, който със своята основополагаща творба за реалността на масмедиите е разкрил вътрешната механика на медийната система, когато цитира пространни изследвания като „Суфльорите на медийното общество” на Зигфрид Вайхенберг (Siegfried Weichenberg, Die Souffleure der Mediengesellschaft) или класики в жанра медийна критика като „Презреният читател” на Петер Глоц и Волфганг Лангенбухер (Peter Glotz/Wolfgang R. Langenbucher, Der missachtete Leser), тогава веднага става ясно от какво боледува съвременната дискусия за медиите. Многобройните умни и критични познания за медиите и техният начин на функциониране, които отчасти още преди десетилетия са били поставени на дневен ред, просто отсъстват днес от дискусията. В някаква степен сякаш прозрението на Луман, че медиите не отразяват реалността, а се възпроизвеждат, никога не е било осмислено. Сякаш наблюденията на френския социолог Пиер Бурдийо за журналистическото поле никога не са били вербализирани, сякаш американският интелектуалец Ноам Чомски никога не е обяснявал какво представлява „политическата икономия на масмедиите” и как тя упражнява цензура. Накратко: не е новина, че медиите и журналистическите материали страдат от много недостатъци. През февруари 1970 г. в списание „Шпигел” са публикувани следните забележителни редове: „Германският читател е презиран от своите вестници. Фалшивото съзнание на журналистите, всеки от тях – кръстоносец или разобличител, изпълва вестникарските колони с убеждения вместо с факти. Независимо дали леви или десни – навсякъде могат да се установят прекалено много информационни дефицити… Презрението към читателите не води началото си от журналистите, то се корени в състоянието на самото общество. Затова ми се струва, че не по-малко, а повече критика е лекът за подобряването на нашите вестници…”. Днес, четирийсет и пет години по-късно, тази „повече критика” е налице. Може би никога преди не е имало толкова голям интерес от страна на реципиентите към една критична дискусия за медиите. Именно в този период Майер прави ценна услуга със своята книга: без да натрапва академичен стил, той успява на достъпен език да създаде една медийна критика, която свързва старите прозрения с актуалното развитие, но същевременно заема и една независима позиция по проблематичните отношения в журналистическото поле.