Какво е да загубиш империя? И може ли Америка да се научи на това, преди да се провали напълно?! Няколко щриха към знаците, мотивите и причините за новата революция в света, която остарелите схематични умове пропускат да видят.

Днес, макар и смътно да осъзнаваме, но все пак инстинктивно чувстваме, че сме в началото на някаква опасна, всеобхватна промяна в установения световен ред. Промяна, която постепенно, но неминуемо ще обхване всяко ъгълче от живота ни, работата, здравето, финансите и семействата ни. Изправени сме не пред някаква временна или еднократна промяна, а пред промяна, която ще отмени досегашния институционален ред и ще създаде нови, отначало слаби, но в бъдеще непоклатими властови институции и елити. Тоест в близко бъдеще светът няма да става по-стабилен и по-разбираем. Може да се каже, че навлизаме в нова революционна епоха. Като всяка революция и тази ще предизвика хаос, драстичен разпад и промяна на обществените ценности.

За съжаление ние навлизаме в тази нова епоха с лидери, стратегии и институции, които са остарели и неадекватни към новите реалности. Независимо какво ръководят, дали държавна администрация, дали големи корпорации или сериозни финансови институции, преобладаващата част от днешните лидери не могат да променят матричния си начин на мислене. Те управляват, следвайки собствените си погрешни преценки за света, тъй като са израснали във времето, когато световният ред вече е бил трайно установен. Всички те споделят разбирането, че капитализмът е най-добрата система и тя трябва да бъде възприета от всички народи. И че технологиите и демокрацията стабилизират международното положение. С тези основополагащи постулати са просмукани всички международни споразумения и разговорите в заседателните зали на елитите от Берлин през Лондон до Вашингтон. Привидно тези възгледи са много хуманни и логични, но те не обясняват съвременния свят и не предсказват събитията, а още по-малко могат да ги контролират. Лидерите на настоящето обаче са неспособни да поставят под съмнение тяхната значимост, защото им липсват нестандартно мислене, креативност и воля за промяна – качества, които времето изисква. В повечето случаи дори това са хора, развратени от власт, пари и престиж. Прието е да се мисли, че лидери са всъщност тази категория хора, които носят костюм и вратовръзка, дори и в петък, които посрещат мнението ви с каменна физиономия и ви отминават с високомерно пренебрежение. Които често провеждат странни ритуали, известни с общоприетото име „заседания” и „конференции”. В допълнение към тези им черти характерно за тях е да приемат, че всичко, което те не виждат, значи го няма, и че това, което не разбират, изобщо не съществува. Поради което често бъркат непознатото с несъществуващото. С други думи човечеството е поверило бъдещето си в ръцете на личности, чиято сума от погрешни възгледи и некомпетентни решения вече създава катастрофалния парадокс: планираните мерки, вместо да решават кризи, създават нови, още по-големи проблеми и правят света още по-опасен и непредсказуем. Свидетели сме на това, че предприетата мащабна война с тероризма не само че не го елиминира, а го радикализира, и днес имаме нова Ислямска държава (ИДИЛ), населена с терористи. Опитите да бъде спряно разпространението на ядреното оръжие само стимулира държавите да ускорят реализацията на програмите си за производство на атомни бомби. Глобалният капитализъм, който трябваше да донесе благоденствие за всички хора в света, разшири и без това огромната пропаст между бедни и богати. Мерките за предотвратяване на финансовата криза през 2008 година катализираха по-бързото й разпространяване в световен мащаб. Екологичните програми за запазване на защитени животински видове доведоха до пълното им унищожаване и т.н. Списъкът от подобни „добри практики”, приключили с катастрофален резултат и създали нови беди в света, е дълъг, но радикална промяна в действията на лидерите не се наблюдава. Напротив, свидетели сме как въпросните лидери прикриват своята безпомощност чрез масово прилагане на двойни стандарти, които са камуфлаж за неадекватните им решения. Представата ни за съвременния свят, изграден от хора, за които са ни внушавали, че са елитът на човечеството, се оказва дефектна, нещо повече, оказва се фалшива. Необходимо е да се създаде нов, скроен по мярката на съвременния свят политически модел, който действително ще работи и който ще може да доведе до трайна, управляема и полезна за народите промяна в световния ред. Планетата днес е на границата между триумфа и катастрофата. Развитите страни са на мнението, че са в края на някакъв исторически процес, условно обозначен като „модернизация”, но за по-голямата част от останалите страни в света този процес едва сега започва. На световната сцена ежедневно се качват нови актьори с претенцията, че на тях се полага централната роля в театъра, помпозно наречен Световен ред. Държавите почти нямат значение като национални субекти, а взаимовръзките между причината (например хремата на Алън Грийнспан, ексшеф на Федералния резерв) и следствието (падането на цената на петрола) стават все по-труднооткриваеми и обясними. Предприеманите спешно нови, оптимистично звучащи политически мерки отново и отново постигат все същия катастрофален резултат. Явно, че координатната система, в която до днес успешно функционираше светът, е изчерпала своите възможности. Това, което се случва в съвременния свят, все повече съответства на понятието за системи, които учените определят като „сложни”. Вътрешната динамика на тези системи често е непредсказуема. Промените в сложните системи било то климат, борси, екосистеми, политически общества или финанси не се развиват гладко и постепенно, а протичат като бързи, верижни катастрофални събития. Именно верижното сработване на тези бързи събития (промени) трябва да бъде осъзнато от днешните лидери, ако искат да изградят действащ модел на световните процеси, съответстващ на сложната и прикрита логика на явленията около нас. Проблемът на сегашното политическо мислене е, че всичко започва със схематична мисловна теза, запазваща статуквото на псевдоустойчивите елементарни системи. Подходът към разбирането на сложните системи изисква различен начин на мислене, нямащ нищо общо с представата, че светът може да бъде сведен до набор от сглобени прости модели. Макар и изправени пред непредсказуеми рискове, сложните системи не са неразбираеми. В действителност могат да бъдат идентифицирани множество системи, способни да отговорят на нуждите на променящата се обстановка с изненадваща гъвкавост: интернет, предприемачеството, фючърсните пазари и т.н. Австрийският икономист Фридрих фон Хайек в речта си при получаването на Нобелова награда за икономика през декември 1974 г. казва: „Политиците не трябва да се мъчат да ваят историята, както грънчарят вае гърнетата си, те просто трябва да култивират растеж, като осигурят подходяща среда, както градинарят се грижи за растенията си”. Време е да последваме съвета на Хайек и да започнем да се държим като градинари. Защото години наред ние изграждаме, управляваме и контролираме система, безразборно поглъщаща огромно количество ресурси в преследването на мечтата ни за просперитет. Но днес светът е твърде сложен, ресурсите му стават все по-ограничени и вътрешната динамика е крайно нестабилна, за да си позволим да продължаваме по същия път.

Дефектите в сегашния световен ред започват да се усещат още в края на Студената война, след разпадането на СССР. Оказва се, че пренебрегването на системния анализ за сметка на геополитическите импровизации има твърде лош ефект върху реалността. Джон Луис Гадис, историк и политолог от Йейл, първи се престрашава да отбележи, че „краят на Студената война е от такова огромно значение, че всеки анализ на международните отношения с претенции за далновидност е трябвало да предвиди настъпването му, само че никой не се е усетил”. И това е странно. Всички тези политици, анализатори, мозъчни тръстове, генерали, шпиони и дипломати, прекарали целия си живот в заседания, тайни срещи и конференции, се оказват изненадани, когато настъпва краят на Студената война. Вече 25 години след мистерията с разпада на СССР случилото се все още е загадка и продължава да шашка експертите. Дори Горбачов досега не е дал задоволителен отговор на този въпрос: как се е случило. В тази връзка изследователят на Студената война Гадис нарича мемоарите на Горбачов „многословно неосветляващи”. Това е пример как формираната погрешна гледна точка скрива реалната истина за процесите. Неочакваният край на СССР сащисва същите мозъци, които по-късно ще се изумят и от 11 септември, и от финансовата криза през 2008-а, и от Арабската пролет и пр. Без съмнение, ако не сменят координатната си система, тези експерти ще продължат да се изненадват. Повечето фигури на властта не могат да си обяснят движещите сили, тъй като те надхвърлят собствените им представи, а и защото това застрашава ценностите им, мисленето им, богатството им, чувството им за идентичност, а много често е заплаха и за целия им живот. Вникнем ли в детайлите на съветския крах, откриваме, че истината е далеч по-сложна и значително се разминава с еднолинейното обяснение като популярното „вкарваш западни идеи, изкарваш разпад на източна държава”. Джошуа Купър Реймо в книгата си „Ерата на немислимото” цитира двама политически експерти, живели и работили в Русия, Дейвид Котц и Фред Уиър, които дават различно обяснение за разпада на СССР: „И други велики сили са залязвали, но никога така бързо и неочаквано”. Котц и Уиър заключават в изследването си, че СССР не се е разпаднал под натиска на недоволния народ, защото подобно недоволство би могло да бъде потушено във всеки един момент. А главно заради недобре обмислената математика на съветския елит и някои ужасни грешки в сметките на самия Горбачов. Оказва се, че краят на СССР не е някакъв исторически неизбежен процес, а е резултат от сложни и непредсказуеми взаимодействия, които са могли да запратят събитията във всяка посока. През 80-те и 90-те години СССР е изправен пред икономически срив. Икономиката е зле, но и в миналото Съветският съюз е имал периоди на далеч по-силно икономическо и социално напрежение и въпреки това не се е разпаднал. Ако политическата система е била чак толкова гнила, защо цялата прогнозираща суперструктура на руснаците, както и на чуждестранните експерти, не е разпознала знаците? Дали наистина американският бюджет за отбрана банкрутира Москва? По думите на дипломата Анатолий Добринин съветски официални лица отбелязват: „Увеличените средства за отбрана, провокирани от политиката на Рейгън, не бяха сламката, която строши гръбнака на злата империя…”. Никой сериозен руски учен, израсъл в съветската епоха, няма да каже двайсет години по-късно: „Да, беше неизбежно”. Той открито ще се изсмее, ако му кажат, че американската военна заплаха, тайно разпространяваната самиздатска литература, циклостилните бюлетини или народното недоволство са прекатурили СССР. Тези неща, ще припомни той, са били част от съветския живот десетилетия наред и въобще не са повлияли на режима. „Обяснението за изненадващо мирната и внезапна смърт на съветската система – пишат Уиър и Котц – е, че тя бе изоставена от собствения си елит”. Веднага щом Горбачов започва реформите, номенклатурата решава, че ще спечели повече от разпадането на СССР, отколкото от запазване на целостта му. Идеята, че номенклатурата е продала собствената си система, е важна, защото ни показва огромния брой на малките променливи величини, допринесли за краха на СССР. Четвърт век по-късно топ лидерите, милиардерите и политиците с най-силна власт в Русия са същите тези хора, приближени до върха на системата в старите времена. Дали можем да определим Борис Елцин и Владимир Путин като някакви идеолози на масите? Очевидно не. Единият е бивш високопоставен партиен функционер, а другият елитен кадър на КГБ. Краят на Съветския съюз е случай на вътрешно пропукване, дължащо се на грешки, обрати и чупки в обществото, което и до днес все още не е напълно изяснено. Това е още една причина, както пишат Котц и Уиър, „да изоставим идеята, че нашият американски триумф в Студената война е бил неизбежен”. Дори Горбачов е категоричен в това отношение: „Грешка е да се мисли, че Западът е спечелил Студената война”.

Крахът на СССР и последвалите го процеси правят несъстоятелно мнението на западните стратези, че внасянето на демокрация води до стабилност. По-скоро се получава тъкмо обратното: внасяш демокрация, получаваш изненади. Това е полезно да се знае, когато се разглеждат места като Близкия изток или Китай. Внасянето на демокрация там може да произвежда непредсказуемост като всяка непремерена намеса в сложна система. Тази вътрешноприсъща нестабилност налага да променим начина, по който правим политики. Или както президентът Клинтън казва пред заместник държавния секретар Строуб Талбот: „Трябва да успееш да изразиш сложността така, че хората веднага да я схванат. Оперативният проблем в момента е, че шепа умници не са успели да излязат с нов лозунг, а да кажеш, че няма добри лозунги, пак не е лозунг. Можем да си нищим и анализираме, но докато хората не могат да го кажат с няколко думи, загинали сме”. Клинтън и екипът му така и не откриха своя модел. Непрестанните промени и нагаждания на света не свършват с рухването на СССР. Днес в света се произвеждат нови идеологии със същата скорост, с която се произвеждат велосипеди: ислямски фундаментализъм, индийски кастов капитализъм, харизматична венецуелска демокрация, контролирана демокрация в стил Путин и десетки други, на които все още не са им лепнати етикети. С всеки изминал ден става все по-ясно, че идеята за капиталистическата демокрация не винаги работи. „Нашата задача – казва бившият американски министър на отбраната Робърт Гейтс – е да предотвратим появата на още един „-изъм”. Съблазнително е да наблъскаме цялата сложност в рамките на строго подредени модели. Това е навик, доказан във всяка интелектуална дейност, откакто Аристотел започва да класифицира действията и противодействията, но това само отлага избухването на бомбата от натрупани вътрешни противоречия.” Преди да продължим нататък, си струва да разгледаме още един-два примера как грешните преценки водят до неадекватни и опасни решения. Една от най-добрите идеи на американските стратези след Студената война е, че нито армиите, нито бойните кораби и бомбардировачи, нито политическият и икономическият натиск могат да направят това, което кока-кола, джинсите, Мадона и Майкъл Джексън направиха само за две години в света. Дайте тези неща на хората и сърцата им ще ги последват, казват американските стратези. Джоузеф Най, тогавашен декан на Харвардския институт по държавно управление „Дж. Ф. Кенеди”, облича идеята в научна тога, посвещава й есе и я кръщава „мека сила” на език, който само хората с тефлонови костюми биха харесали. За простолюдието, което не може да разбере софистицираната харвардска метафора, Най обяснява, че твърда сила са оръжията, армиите, бойните самолети и корабите. А мека сила, доста загадъчно казва той, е „способността да установиш преференции”. Меката сила не се налага с бомбардировачи, а се изпраща с телевизионни шоу програми, музика, кинозвезди и мода. Твърдата сила не е хуманна, защото убива хора, а меката сила ги съблазнява. „И Америка – казва Най – има с какво да ги съблазни.” Според него американската културна доминация е по-силна от военната й мощ, защото много страни имат ракети и бомбардировачи, но никоя няма „Дисни”. Културното превъзходство на държавата, декларира Най, би трябвало да гарантира нейната сигурност за десетилетия напред. Концепцията за мека сила, благословена от такова светило на науката като Джоузеф Най, е приветствана възторжено от американския политически елит. Тя пасва чудесно на общоприетото мнение за световно превъзходство на американския начин на живот и подклажда надеждата за мирно бъдеще. По-нататък обаче възниква онзи един и същ проблем, който обикновено съпътства научните идеи. Меката сила не успява да вземе практическия изпит по международна политика. С нея става същото като с идеята за „демократичния мир”, който задейства серия от външнополитически грешки. Но към „демократичния мир” ще се върнем по-късно, защото и той, и меката сила са толкова емблематични за Америка, колкото патокът Доналд. Влиятелното есе на Джоузеф Най за меката сила е публикувано през 1990 г. От тогава до днес нямаме описан случай в света на прекратена или предотвратена война чрез използване на мека сила. Че това е просто словоблудство, отдавна е било известно на личности като Бисмарк, който веднъж заявява пред генералитета: „Завоевателната армия, пристигнала на границата ти, няма да бъде спряна с красноречие”. Даже като чисто интелектуален продукт възвишеното есе на Най за меката сила съдържа една дилема, която самият той, без да се замисля, сочи като аргумент в опита си да докаже ефективността на меката сила в действие: „Никарагуанската телевизия излъчва американски филми дори когато правителството им се бори с горили, подкрепяни от американците. По същия начин съветските тийнейджъри носят дънки и слушат американска музика, а китайските студенти по време на вълненията през 1989 г. използват символ, моделиран по Статуята на свободата”. Също така обаче войниците на Манагуа гледат филма „Американски легион” и след това убиват американски войници. Босненските войници избиват мирни граждани и са обути в „Найки”. Севернокорейският лидер Ким Чен Ир е израснал с филмите на Клинт Истууд. Същите съветски тийнейджъри, обути в американски дънки, се бият срещу обучените от САЩ талибани в Афганистан. Финансираната от САЩ армия на Хашим Тачи пък продава органите на пленените сърби. Меката сила ни харесва, но всички тези неща, които реално се случват, са специфични изрази на сблъсъка между сила и модерност, който сблъсък произвежда непредсказуеми резултати. Те са израз на разнообразието, което ни очаква и за което трябва да помислим. Особено драстичен пример е провалът на меката сила в Иран. Американските лидери робуват на идеята за един умерен Иран. Политиката на иранските „ястреби” в подкрепа на тероризма и настъпателният им подход за създаване на атомна бомба се възприемат като детско заболяване, което с използването на лек натиск, съчетан с постоянен флирт, бързо ще отмине. През това време меката сила ще действа през интернет, а иранските тийнейджърки с червило и дънки под хиджаба ще свършат останалото. Действително промяна настъпва, но не точно тази, която стратезите програмират. Иран започва да пречиства повече уран и с по-модерни технологии. Заздравява връзките си с Хизбула и сирийския режим. Вакуумът във властта, създаден от американците в съседните Ирак и Афганистан, допринася за това Иран да се превърне в шиитска суперсила, с която неизбежно всички трябва да се съобразяват. Америка и Европа пропиляват цяло десетилетие в опит да променят политическата реалност на Иран през санкции, интернет и културна инвазия, без да разберат какви са истинските слабости на Иран. Сега е по-трудно да се ориентират в сложната амалгама на иранската политика и религия, което изисква и въвеждането на съвсем нови модели за изследване. Това всъщност е разликата между предишното линейно разбиране – „първо ще им наложим санкции, после ще почакаме меката сила да си свърши работата, накрая ще видим краха на правителството и ще им изберем ние правителство” – и стратегията, прилягаща на нелинейния свят. Светът не е гладко асфалтирана улица. И самата му способност да създава системи, скроени според нуждите на различните народи и култури, създава нужда от преосмисляне и на политиките.

Тъй като все още говорим за неща, започнали през 90-те години, нека подчертаем, че най-интересната част от историята на Михаил Горбачов не е рухването на СССР и победата на еднолинейното атлантическо мислене, а това, че всички възприемаха лансираните от него идеи за „плурализъм и перестройка” в буквалния смисъл. Всъщност Горбачов разчете странните взаимодействия на нелинейния свят, на хилядите зараждащи се в него „-изми” и прозря, че за управлението на този „плурализъм” е необходима кардинална „перестройка” на идеите и действията, ако искаме да оцелеем. За съжаление той не успя да разбере как да управлява тези процеси. И ако днес Америка и Европа продължават да учат урока на промените с това темпо на бавноразвиващи се индивиди, шансът да свършат като СССР е абсолютно сигурен. Но в това има и нещо полезно. Едва тогава те ще научат най-важното за едно властово господство: ще знаят какво е да изгубиш империя.

По-горе стана дума за „демократичния мир”, също толкова емблематична за американските политолози идея, колкото и тази за меката сила. „Демократичният мир” води началото си от Дийн Бабст, един 43-годишен статистик в социалната служба на град Олбани, щата Ню Йорк. През 1964 г. Бабст започва да изследва всички големи войни от XVIII век до наши дни и стига до извода, че между 1789 и 1941 г. не се е водила нито една война между независими държави с изборни правителства. Демокрациите, както показвали резултатите от изследването, никога не водели войни помежду си, а разрешавали различията си чрез преговори. От което Бабст прави извода, че демокрацията е равна на мир. Бавно идеята на Бабст започва да набира скорост. Тя придобива ново име, значително отличаващо се от оригиналното, което звучи по-научно и по-впечатляващо в престижните университети и Държавния департамент: Теория на демократичния мир. Идеята става много модна и когато СССР се разпада, теорията постига силен разцвет. Към 2002 г. демократичният мир вече е основна теза в международната политика на Америка. През 2003 г. Джордж Уокър Буш в реч пред кадетите в „Уест Пойнт” поставя знак за равенство между американската национална сигурност и световната демокрация: „Америка ще има национална сигурност, когато останалият свят стане демократичен”. Тоест, ако светът не стане демократичен, то ще го заставим, за да имаме национална сигурност. Държавният департамент, ръководен от Кондолиза Райс, поема приоритетната задача да промотира демократичния мир в останалите страни на света. Американските дипломати се превръщат в ентусиазирани франчайзъри на демокрация, правейки света повече американски. Много скоро и американските войници проверяват с кръвта си Теорията за демократичния мир, давайки жертви във войните в Ирак и Афганистан, а демократично избраното правителство на Югославия през 1999 г. получава като подарък за проведените демократични избори американски бомби. Непоклатимата логика на Теорията за демократичния мир може приблизително да се резюмира по следния начин: Ако нашите две държави са отворени и демократични, то ние ще виждаме какво мислите и правите вие, а вие ще виждате какво мислим и правим ние. Следователно няма да има никакъв проблем да се разбираме. Само че демократизация без икономическо развитие и политическа култура по-често е гаранция за нестабилност, отколкото обратното. Едно демократично правителство, колкото и да е прозрачно, може да променя за много кратко време своята политика. Тези фрапиращи колебания, възможни в отворената политика, често създават такава непредсказуемост, че всеки трезвомислещ държавник би следвало да допуска, че може да се случи най-лошото. Фактите въобще не показват, че въдворяването на демокрация и прилагането на доктрината „Демократичен мир” според разбирането на САЩ сами по себе си създават стабилна база за доверие и сътрудничество. Вижте изборите в Газа през януари 2005 г. Или пък конфликта между Русия и Атлантическия блок, напрежението между САЩ и Иран или ефектите от „демократичната” Арабска пролет и т.н. Налагането на тези две идеи в международната политика по-скоро илюстрира афоризма на Уинстън Чърчил „Политикът трябва да може да предскаже какво ще стане утре, след седмица, месец и година. И после да е в състояние да обясни защо това не е станало”.

Но за да се разбере добре защо Джордж Буш се провали в опита си да гарантира националната сигурност на САЩ чрез идеята за демократичния мир, нека разгледаме една история, описана от Джошуа Реймо, която е типичен пример за ползата от креативното и иновативно мислене. През 2001 г. за шеф на израелското военно разузнаване е назначен Аарон Фаркаш. От тринайсетте му предшественици на този пост шестима са пенсионирани или са уволнени, преди да завършат мандата си. Освобождаването им не е свързано с тяхната компетентност, а се дължи на факта, че работата на шефа на военното разузнаване на Израел е вероятно най-трудната разузнавателна дейност в света. Държавата е заобиколена от врагове. Враговете са потайни, произхождащи от култури, които убиват по заповедите на Бог. Разузнавателните служби на Израел са считани за едни от най-добрите в света, но въпреки това са натрупали история от почти фатални грешки. По този повод Фаркаш разказва следния анекдотичен случай: „Бях на конференция, посветена на израелското разузнаване. Един от изказващите се спомена, че от трийсетте важни момента в израелската история разузнаването се е провалило в двайсет и осем от случаите. Генералът до мен се приведе и ми пошепна: „Така говори, защото не знае подробностите за другите два”. Кариерата на Фаркаш преминава през една от най-секретните части на израелските защитни сили. Преди да оглави разузнаването, той в продължение на три години е начело на свръхсекретния Отдел 8200, наемащ най-добрите израелски мозъци за нуждите на разузнаването и отбраната. Некласифицираните операции на Отдел 8200 са дали началото на близо шейсет граждански компании за високи технологии, струващи милиарди долари. Секретната работа на групата прави пробиви, които американското разузнаване определя като „световна класа и изпреварващи с години напред САЩ”. Когато Фаркаш приключва пълния си мандат в началото на 2006 г., той има репутацията на човек, който вижда нещата с убийствена яснота. В месеците преди операцията „Иракска свобода” генералът дипломатично описва на американските си колеги стъпка по стъпка какво ще се случи, щом американските сили пристигнат в долината на река Тигър. Но никой не му обръща внимание. След като приема длъжността през март 2002 г., Фаркаш си задава въпроса, къде може да се издъни, и стига до извода, че може да се издъни в две направления: Иран и Хизбула. Тогава решава да си даде труд да промени начина за набиране на информация и да промени методите и видовете източници, които се използват. По това време САЩ вече са се отказали от използване на вътрешни източници на информация и са се насочили към набиране на информация от външни източници. Това са сателити и сигнално разузнаване, което означава подслушване на телефони и четене на имейли. Резултатът е подход, базиран изцяло на принципа „отвън навътре”. С подобряване на качеството на сателитните снимки и възможността от въздуха да се подбере и прослуша който и да е телефонен разговор шпионите в Америка и Израел решават, че вече имат достатъчно ясна картина за това, което се случва. Затова увеличават разходите за такъв вид системи, сигурни, че това ще им даде възможност по-пълно да знаят какво замисля врагът. Според Фаркаш обаче този подход има фатален недостатък: по-ясните сателитни снимки не означават по-ясно разбиране на врага, също както и диаграмите, отразяващи движението на борсовите индекси в реално време, не означават по-добро разбиране на борсите. Според Фаркаш те са инструменти, а не отговори: „Проблемът е, че в динамична обстановка именно вътрешните фактори са решаващи. А тези вътрешни фактори са невидими за сателитите и рядко се казват в прав текст по телефоните или се пишат в имейлите. Понякога има неща, които като че ли изобщо не те засягат, но всъщност те са изключително важни. Не можеш да гледаш на света от перспективата, че ти си центърът на Вселената”. Изкушението е да следват възприетата разузнавателна доктрина и да се фокусират само върху въпроси, които изглеждат директна заплаха, и да се опитат да ги опишат по най-добрия възможен начин. Но Фаркаш е убеден, че това е грешка и че много неща, които никога не са били свързани с Израел, са довеждали до най-опасните ситуации и неприятни изненади. „Непрекъснато трябва да задаваш нови въпроси” – казва Фаркаш. Обаче как питаш и какво питаш, е от огромно значение. И проблемът с ЦРУ и почти всяка бюрокрация, смята Фаркаш, независимо дали е Ай Би Ем или финансовото министерство, е, че „хората имат навика да задават грешните въпроси, да гледат на грешните места и от там да мислят по грешния начин”. След 2002 г. Фаркаш започва да прилага иновативния си подход към проблемите на Израел и към терористичните атаки. И в този процес той прави откритие, което променя почти всичко в начина, по който Израел, а по-късно и САЩ се борят с тероризма. Фаркаш започва да задава различни въпроси за терористичните атаки. Къде ще бъде следващата атака? Колко време трябва, за да прехвърлиш 10 000 долара в Газа? Как най-лесно можеш да внесеш експлозиви в Рамала? Той престава да се интересува кое прави терористичните атаки успешни, а вместо това започва да се интересува защо някои от тях не са. Фаркаш разнищва тези провали до най-миниатюрните им детайли. Това за израелското разузнаване е голяма промяна. Фаркаш вече знае, че терористите не губят време да анализират успехите си, но са абсолютно обсебени от провалите си. Фаркаш решава да пробва за известно време да процедира също като тях. Когато започва да проучва от дистанция анализите на неуспешните терористични атаки, открива нещо изненадващо. Той открива два различни процеса в терористичните мрежи, които държи под наблюдение. На нивото на повърхността, където нещата се наблюдават с обичайните разузнавателни средства, терористичните клетки продължават да се занимават с обичайния за войнстващия фундаментализъм бизнес: набират пари, наемат доброволци и казват на имамите в джамиите какво да проповядват. Но паралелно с това тече и един друг процес, който е много по-важен и много по-труднооткриваем. На по-долното ниво терористичните организации се променят. Адаптират се в отговор на предприетите действия от Израел. И точно това ниво, осъзнава Фаркаш, е ключът към разбирането на всяка терористична група. То включва много малко хора и там е пулсиращото сърце на голямото кълбо на терористичната мрежа. Но действащите на това ниво терористи са най-умните врагове на Израел. Традиционният начин на борба с тероризма включва събаряне на къщите на поддръжниците на групата, вкарване в затвори на огромни маси араби, без дори да е ясно дали имат някакви връзки с терористите. Или както обичат да се изразяват американските стратези: целта е да се „отводни блатото”, да се пресече подкрепата на терористите. Фаркаш обаче разбира, че този подход не работи, даже е уверен, че той рикошира обратно към тях, правейки израелските врагове още по-опасни. Затова той с горчива болка отбелязва: „Ние ги принудихме да еволюират”. Изводът, който Фаркаш прави, е, че за да постигнат резултат, израелците трябва да атакуват на нивото на ефективната адаптивна машина. Но за тази цел им е необходим напълно нов инструментариум. Екипите на Фаркаш си набавят компютърни програми за мрежови анализи на телефонни системи и мрежи за екологични храни, за да открият местонахождението на адаптивните „възли”. Алгоритмите на Фаркаш могат да контролират всякакви мрежи, било то влакова система или телефонни обаждания, и да открият най-унищожителните точки, които могат да бъдат атакуеми от врага. Атаките в Лондонското метро през 2005 г. стават на същите три гари, които компютърният мрежови анализ определя като слаби места в системата. Лондонската полиция, правейки собствена симулация, открива, че комбинацията от тези три гари е втората най-добра измежду 320 милиона възможности. Просто изглежда невероятно терористите да са направили този избор случайно. Фаркаш установява също така, че макар и многобройни по състав, в терористичните групи само неколцина притежават умението да структурират и променят тактиката им. Така че той се заема да открие и после да изолира терористите, опериращи именно на това ниво. А какво практически означава това? Отговорът е „прицелни убийства”. Прицелното убийство е буквално това, за което говори името му: вместо да се опитваш да заличиш цялата система, ти вадиш от строя само най-съществените части на мрежата. Процесът е сложен и скъп. Понякога се налага да се координират екипи от стотици хора, които харчат милиони долари само за извършването на едно убийство. Освен това има и морален аспект на въпроса, като например колко невинни граждани е приемливо да загинат, преди да бъде убит ключов терорист? Математическият модел на Министерството на отбраната на Израел стига до извода, че приемливата цифра е 3 или 4 невинни граждани за един мъртъв терорист. Никой не се чувства щастлив от смразяващата логика на числата, но веднъж усвоена, тази тактика има изумително ефективен резултат. Терористичните групи спират да растат и да се променят, а терористичните атаки рязко намаляват.

Навремето се е считало, че международните проблеми могат да бъдат разбрани, като бъдат анализирани отвън навътре. Ако знаеш например колко танка или самолета има Русия, вече си мислиш, че имаш много добра представа какви са намеренията на руснаците. Тезата на Фаркаш е, че този начин на мислене е погрешен, а много често и фатален. Той ограничава анализаторите да се фокусират основно върху това, което могат да премерят, и недостатъчно върху това, което не могат. Според него анализът не бива никога да се фиксира само върху една променлива. Тази седмица можеш да гледаш с колко танка разполага Сирия, а другата – коя е най-популярната програма по иранската телевизия. Целта е да се следи как се развива обществото и да се разбира, че внезапна промяна може да дойде от много изненадващи източници (като например променените амбиции на номенклатурата на Горбачов или желанието за демократични промени на хората в Украйна в комбинация с възгледите на бандеровците). Не можеш да се отнасяш към това, което искаш да узнаеш, като към нещо фиксирано, нещо, което можеш да управляваш по начина, по който отмяташ списъка с нещата, които трябва да сложиш в пътната си чанта. Оръжейният инспектор Дейвид Кей разказва на журналиста Боб Удуърд за слабите места в американския лов на оръжия за масово поразяване преди и след Иракската война: „Просто не можеш да търсиш такива оръжия по списък. Трябва да се отнасяш към това като към разузнавателна операция. Вървиш след хората. Вървиш подир експертизата, подир пазачите, които са били там, посетителите, генералите, които трябва да са ги видели, Специалната републиканска гвардия...”. Това виждане напълно съвпада с тактиката на Фаркаш: гледай надълбоко, фокусирай се върху нещата, които се движат и променят, не задавай обичайни въпроси и не робувай на готови модели и политически доктрини. Но въпреки успехите в борбата с тероризма Фаркаш така и не успява да внедри своя модел дори и в „малката бюрокрация” на израелското разузнаване и отбрана. Шест месеца след като напуска поста си, Израел предприема катастрофалната въздушна война срещу Хизбула през 2006 г. Стратегията е по класическата стара школа: удари видимата Хизбула, за да ликвидираш невидимата. И неизбежно Хизбула се развива точно според предвижданията на Фаркаш. Тя бързо се адаптира и в движение променя тактиката си, като изгражда нови начини на комуникация, в които Израел не може да проникне, и развива бойни тактики, за които израелските войски не са обучени. Започнала като ливанска шиитска групировка през 1982 г., Хизбула създава собствен образ, като съчетава националната ливанска непоносимост към външна намеса с политическия и религиозен дух на Иранската революция. За да оцелее в годините на борба срещу Израел, Хизбула се превръща в иновационна машина, едновременно лаборатория и терористична групировка. Тя се поддържа и обучава с ирански пари, дори според някои Хизбула е просто „четвъртата колона” на иранската армия. Те усвояват до съвършенство камуфлажните техники и самоделните им мини, изстреляни отдалече, са неразличими от камъните или скалните отломки по пътищата. Хизбула изграждат мрежа за трафик на оръжия от висока класа, докато радетелите за примирие от ООН гледат безпомощно какво се случва. Хизбула си правят и собствена телефонна мрежа, за да избегнат подслушването от Израел. Разработват необичайна система от наблюдателни камери и тайно я инсталират на бейрутското летище. И накрая, за да разберем разликата в мисленето между бойците на Хизбула и войниците от израелската армия, ето какво казва един от основателите на Хизбула Абас-ал-Мусауи: „Ние разбираме израелците. Виж ме, аз вече съм мъртъв. Тук съм само временно. Няма значение, ако умра. Израелците не са такива. Те се боят от смъртта”. Манията за иновативност и гъвкавост държи групировката жива в продължение на повече от две десетилетия въпреки интензивния натиск както вътре в страната, така и извън Ливан. Това създава предпоставки за развитие на световния тероризъм. Фаркаш обяснява смъртоносната ирония на проблема с тероризма така: „Директните атаки по Хизбула не отслабват групировката, а я правят по-гъвкава. По този повод един израелски офицер казваше: „Унищожаваме сградите и комуникациите им. Но когато се опитаме да ги ликвидираме, те просто изчезват”. Конструирането на гъвкави стратегии за реакция на външни заплахи коренно се различава от действащите сега стратегии за сигурност. Сигурността е опит да се подготвим за всяка възможна заплаха, което, естествено, е невъзможно и поглъща огромни ресурси. Гъвкавостта от своя страна предполага адаптивно стратегическо мислене, а не действие по предварително разработени модели. След като повече от две десетилетия Америка се опитва да убеди света в предимствата на демократичния мир и меката сила, но всъщност в много точки на света използва натиск, задкулисна инвазия и военно присъствие, тя вече няма достатъчно средства, за да решава органично и справедливо международните проблеми. Затова е наложително да се помисли за иновация. За същностна промяна. От нови международни договори до нови международни отношения. Защото в противен случай вероятността хаосът да породи нова световна война е огромна.