Интервю на Калин Първанов с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.

Г-н Воденски, за визитата на българския премиер Бойко Борисов в Турция на 13 юни се изписаха всевъзможни суперлативи в пресата и от двете страни. Като познавач на българо-турските отношения какво прочетохте между редовете?

Оценката за осъществяване на посещението би следвало априори да е положителна. Както се казва, човек само едно „добър ден” да си каже със съседа, пак е от полза. Турците имат поговорка „komşu akrabadan yakındır”, нещо като - „съседът е по-близък от роднина”. В този аспект визитата на 13 юни коригира в позитивен план известното охлаждане между България и Турция, предизвикано от флагрантната турска намеса в нашите вътрешни работи около изборите. Друг е въпросът дали успяхме да получим максимума, очакван при подобна визита – това е извод, който се налага, ако съдим по изявленията и материалите в медиите, където има много похвали, но липсват отговори на редица въпроси.

Това не беше посещение, след което да са огласени някакви конкретни споразумения и спогодби.  Каква би могла тогава да бъде неговата цел? Отношенията между България и Турция се обтегнаха доста по време на парламентарните избори и управлението на служебното правителство, стигна се и до отзоваване на дипломати...

Турската страна даде редица дипломатически знаци, че желае нормализиране на отношенията – липса в официалната делегация на „дразнителя Гьокче”, торта за рождения ден на Борисов, много положително медийно отразяване на срещите и т.н. От гледна точка на дипломацията е направено всичко необходимо. По принцип ролята на дипломацията е точно такава: да създава благоприятна атмосфера за добро протичане на политическите разговори.

И тук идва въпросът – какво бе постигнато в политически план? Чухме по медиите, че българският министър-председател се е извинил за поведението на българо-турската граница на „Патриотите” преди последните избори, които силово спираха и грубо блъскаха българските граждани, идващи от Турция „под строй” да гласуват в българските избори. Трябваше ли българската страна да се извини за това? Трябваше. На турската страна ли трябваше да се извиним? По мое мнение – не точно на нея, турската страна официално се намеси в нашите избори, сиреч – в нашите вътрешни работи, но не чух президента Ердоган или премиера Йълдъръм да са ни се извинили, нито пък чух да им е било казано от нас да не се месят повече. Трябваше българските държавни представители да се извинят не на Турция, а на споменатите български граждани, при това – не само за поведението на някои български политически сили, но най-вече за отношението на българската държава към своите граждани. България им е длъжница за редица неща, но най-вече защото не е направила необходимото за тяхното осъзнаване, за тяхното самоопределение, за тяхното постигане на мир и баланс със себе си, поради което сега те са с единия крак „там”, с другия – „тук”, и едновременно нито „там”, нито „тук”, а при всяко неблагополучие в българо-турските отношения тези хора стават своего рода „разменна монета”.

По отношение на двустранния аспект на визитата – не чухме и не прочетохме за подписани документи, за скрепени договорености, не чухме дори, дали от наша страна са били поставени въпроси от списъка на българския интерес, например  за свикване на съвместната Комисия по нерешените проблеми, създадена в изпълнение на Договора за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност от 1992 г. Въпросите на турската страна (социални и хуманитарни) от този Договор са отдавна решени, докато тези от български интерес - например за имотите на тракийци и др., все още стоят непобутнати. Чухме в изявленията на българските представители, че можем да подпишем с Турция Споразумение за реадмисия отделно от ЕС като цяло – това би било много добре, но то не бе споменато в изявленията на турските представители.

По отношение на разговорите за положението в региона, българската страна най-вероятно е сондирала турската експертиза – Турция е активен участник в събитията в Сирия и Близкия изток, на Балканите и в Черно море, и от нея има какво да научим, както и те от нас. Но, да си призная, не чух и не можах да прочета нещо конкретно по тази тема.

Чух също така, че премиерът бил „мост” между Европа и Турция, че канцлерът Меркел го била помолила да съдейства за нормализиране на отношенията й с президента Ердоган. Ако е така, няма лошо, едно посредничество е много престижно нещо. Но изникват редица въпроси, на които не получихме отговор. Буквално седмица преди визитата на г-н Борисов, външният министър на г-жа Меркел бе в Турция, говори с турския си колега, и явно не се разбраха, защото Германия взе решение за изтегляне на въоръжените си сили от турската база в Инджирлик – те бяха там, за да помагат в борбата с Ислямска държава. Предвиждаше се, също така, германският министър да бъде приет и от турския министър-председател, но срещата им бе отменена буквално в последния момент – това в дипломацията е страшно груб „намек”, съпоставим например с „намека” на руските картоиграчи, които, ако забележели някой да лъже на карти, му намеквали да не прави това като го цапардосвали със свещника по челото (има такъв израз в руския език, „намекнули подсвечником в лоб”). Да не говорим, че един посредник трябва да има всеобхватна и прецизна експертиза по въпросите на разногласията, да знае какви приемливи за двете страни компромиси да предложи, с разбирането, че той самият може да участва със свой ресурс при осъществяване на компромисите. Какъв би могъл да бъде евентуалният български ресурс? Финансови средства, територия, логистика, друго? Няма публичен отговор. Турските представители споменаха в своите изявления, че очакват по време на българското председателство на ЕС да паднат визите за турски граждани, което е непосилно за България да го постигне сама и натоварва нашето председателство с неосъществими очаквания.

Като говорим за българско посредничество, си спомням първото посещение през 1991 г. в Анкара на тогавашния външен министър Стоян Ганев. Той пристигна в Турция от Гърция, проведе много успешни разговори по всички въпроси, атмосферата бе чудесна и в хода на разговора г-н Ганев каза на турския си колега Хикмет Четин (добър приятел на България): „Г-н Министре, ние имаме отлични отношения с Вас, имаме отлични отношения и с Гърция. Знаем, че Вие с гърците имате определени проблеми, ние можем да Ви помогнем и посредничим в решаването им”. На масата, редом с министър Четин, седяха мастити заместник-министри, придобили дипломатически опит като посланици по отговорни и трудни места – Атина, Ню Йорк, Вашингтон, Брюксел, израснали в дипломатическата професия от аташе до посланик, без да прескачат рангове. Те нервно започнаха да пишат нещо на малки листчета, да ги подбутват пред министъра  - явно му предлагаха какво да отговори, но той ги отмахна с ръка, така, както се пъдят досадни мухи, и каза добронамерено на Стоян Ганев: „Г-н Министре, ние с гърците и сега си говорим едни с други, нямаме нужда някой да ни помага да се срещнем за разговори. С тях сме съседи от векове, имаме като всички съседи различни проблеми, някои стари, други – по-нови. Решаваме някои, други не можем да решим, но не защото ние или те не искаме, а защото още не е узряло решението. Сега за нерешаването им се обвиняваме един-друг, а ако имаме България за посредник, ще обвиняваме нея. Трябва ли Ви това?”.

Искам да кажа, че едно посредничество е работа колкото отговорна, толкова и „тънка”, тя може да даде голям престиж на посредника, но може и да му донесе неочаквани негативи.

Направи впечатление отсъствието в разговорите от страна на домакините на турския посланик в София Сюлейман Гьокче. Как го тълкувате? Известни ли са подобни прецеденти в дипломатическата практика?

По протокол, в делегациите при подобни високи посещения (президент, премиер, външен министър) се полага да присъства посланикът на страната. Причината е свързана колкото с представителността, толкова и с прагматизма – посланикът е „човекът на дадената столица в другата държава” и при решаването на всеки въпрос от двустранните отношения, бил той лек или по-тежък, би следвало да се допитват за мнение до него, защото той би трябвало най-добре да знае какво е положението в дадения момент. А ако не е присъствал на разговорите на високо ниво, не е чул в детайли какво и в какъв тон си говорят президентите, премиерите или външните министри, как би могъл посланикът да изпълнява тази задача?

През 1992 г. например, когато бях посланик в Анкара, българското МВнР не ме извика на едни разговори в София между външните министри Ганев и Четин, и след това, когато договаряхме с турските колеги двустранния Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество, и аз настоявах за включване в него на текстове от български интерес – за имотите на тракийци и пр., турските колеги с насмешка отхвърляха предложенията ми и казваха: „Г-н Посланик, нашите министри се разбраха по тези неща на разговорите в София”. Това бе откровена лъжа, но аз нямаше как да я оборя, защото не бях присъствал на споменатите разговори.

При всички положения, за липсата на посланика в списъка с официалната делегация има определена причина.

Този факт би могъл да се обясни по няколко начина. Както казах, на първо място турската страна може би дава знак, че е разбрала за отношението в България към него, при това, както се казва, отношение „в реално време” – министър Захариева на няколко пъти заяви публично, че „турският посланик трябва да внимава какво говори”. Заедно с това, посланикът очевидно не изпълни задачата по отношение вкарването в Народното събрание на турския партийно-политически проект, а за подобни неща обикновено наказват (нека си спомним, че предишният турски посланик и предишният втори човек в турското посолство – след като не можаха да вкарат в Народното събрание НПСД (на Касим Дал), бяха изпратени от София на мисии в Кабул и Улан Батор). Трета компонента в това турско решение би могла да бъде, че мандатът на посланик Гьокче е вече към края си, т.е. това е основание за „face saving” („запазване на достойнството”).

Междувременно се разчу, че Турция е прекратила финансирането на мюсюлманското вероизповедание у нас. Това, наред с отсъствието на посланик Гьокче от разговорите, означава ли, че Анкара е зачеркнала партийния си проект в България ДОСТ?

Турция от много десетилетия не променя своята политика спрямо България по отношение упражняването на възможно най-силно и ефективно влияние върху нашите граждани турци и мюсюлмани. Това тя прави с различни инструменти – чрез външната си политика, чрез специалните си служби, чрез Дирекцията по вероизповеданията (Диaнет), чрез финансиране на различни проекти – културно-исторически, възстановяване на религиозни храмове и пр. Бяхме стигнали дотам турската държава да плаща заплатите на българските ходжи, а българската държава да си няма никакво понятие какво тези хора проповядват в джамиите. Тази турска политика е дотолкова силна, доколкото България позволява – в различните периоди силата е била по-голяма или по-незабележима. Но не бива да си мислим, че тя ще престане примерно с отзоваването на посланик Гьокче – посланикът също е инструмент на политиката, той не измисля, той само осъществява политиката. През тези години г-н Гьокче просто следваше линия не измислена от него, а зададена от Анкара.

Финансирането на мюсюлманското вероизповедание у нас се извършваше въз основа на един двустранен протокол между двете дирекции по религиозните въпроси, което, впрочем, бе в нарушение на българското законодателство, поради което българското правителство (ако не се лъжа – служебният кабинет на проф. Герджиков) го отмени.

А за проекта ДОСТ – на предишни избори бяхме свидетели на проекта НПСД, който се провали; станахме свидетели и на проекта ДОСТ, който не можа да влезе в Народното събрание, но събра доста повече гласове от НПСД преди това. Какво ни чака? Може би на едни следващи избори ще видим трети подобен проект? Дали ще го допуснем?

Да не забравяме също така, че след изборите у нас турският посланик даде интервюта за български медии, в които намекна, че Турция ще изгражда двустранните си отношения с България „повече с премиера, отколкото с президента”. Ако това е трайна турска линия, трябва да я отчитаме в своите действия и по никакъв начин да не влизаме в турската игра на „доброто и лошото ченге”, защото тя е вредна за България и за националните ни интереси.

Това, което трябва да правим в бъдеще, е да следим внимателно процесите в Турция, нюансите  във външната й политика, влиянието им в българо-турските отношения, и, както се казва – да вършим сами своята работа, която включва действия за изграждане на взаимоизгодни и равноправни отношения, без намеса във вътрешните работи на другата страна.

В Анкара г-н Борисов е заявил, че Европа и България стават енергийно зависими от Турция. Впрочем, неговата политика също не е безучастна към този резултат. Защо, според  вас, премиерът прави такова изявление в Анкара, където едва ли ще намери съчувствие, а не там, където се прави европейската политика – в Брюксел. Дали целта не е била да омилостиви домакините и да договори някакви отстъпки?

Чух и четох, че г-н Борисов е разговарял с турските си домакини по този въпрос, но не разбрах имало ли е някакъв конкретен резултат. Не се знае също така дали са съгласувани тези наши действия с другите заинтересовани страни, от които зависи осъществяването на проектите, какво е тяхното мнение. В българското общество се създава впечатление, че след като отказахме „Южен поток” в името на „диверсификацията на доставките” (да не сме зависими само от руската страна), сега преговаряме политически за доставка на същите тези руски енергоизточници, но не директно, а през Турция, което не изглежда най-умната възможна опция. Обществото не изглежда убедено също така, че по „Турски поток” ще получаваме енергоносители и от други източници. В този аспект има редица неизяснени неща.

Как си обяснявате мълчанието на коалиционните партньори на Борисов относно визитата в Анкара? Обикновено те са доста гласовити по темата за българо-турските отношения. Сега премиерът се е извинявал заради предизборното поведение на един от тях – г-н Валери Симеонов. Ще припомня, че вторият от коалиционните партньори преди време събираше подписи за референдум относно членството на Турция в ЕС, а третият провокираше напрежение край софийската джамия...

Властта очевидно променя хората и партиите, но мълчанието на „патриотите” в сегашния момент е наистина оглушително, дано те самите, а и симпатизантите им, също си дават сметка за това.