Богатата Западна Европа иска да се откачи от бедните източноевропейски държави

Интервю на Десислава Пътева с Петър Кичашки, изпълнителен директор на Института за модерна политика, учредител на гражданското движение „Модерна България”

Господин Кичашки, наскоро председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер представи пред Европейския парламент доклад за петте възможни сценария за развитието на Европейския съюз (ЕС), след излизането на Великобритания, които ще бъдат обсъдени по време на среща на върха в Рим на 25 март. Самият той отнесе сериозни критики за това, че неговите идеи приличат на „повторение на старата изхабена догма на ЕС”, още повече, че една от идеите му е съюзът да продължи да съществува по начина, по който е съществувал до този момент. Това възможно ли е? Не се ли разпада мечтата за така наречените „Съединените европейски щати”? 

Разпада се, категорично. Това дори не е мечта, а фантазъм за Съединени европейски щати. Това е невъзможно. Брюкселските елити трябва да го разберат в най-скоро време. Няма как да се федерализира Европа на принципа на Съединените американски щати. Първо, културните отношения в Европа са различни. Тук имаме вековни наслагвания, традиции, разбирания, различни езици, различни култури, различни религии. Невъзможно е да се постигне това сравнително хомогенизирано разбиране за федерация, каквото има в Съединените американски щати. Разбира се, и Съединените щати са достатъчно пъстри, но знаем, че има критична маса от хора, които изповядват общи възгледи и разбирания за света, или най-малкото имат общ език, общ корен, общ исторически генезис на държавата си. В крайна сметка, Съединените щати са единна държава, макар и от федеративен тип. Брюкселските елити твърде дълго се опитват да решат един и същ проблем, предлагайки различни решения, всяко от които е грешно. Смятам, че тези различни варианти на Юнкер са просто опит да лекуваш с аспирин терминално болен пациент. Няма как да стане. 

Друга от идеите на Юнкер е разделянето на ЕС на скорости, като всяка държава ще преценява в коя от общите политики да участва в зависимост от това колко бързо иска да напредва в развитието си. Удачен вариант ли е това? Няма ли някои държави да се окажат изтикани в ъгъла, маргинализирани, неспособни да догонят по-големите икономики? Премиерите на четирите страни от Вишеградската четворка например веднага се възпротивиха на това разделение и настояха ЕС да се отнася по един и същ начин към всички свои членове. 

Разбира се, че ще има маргинализирани държави. Това всъщност е стар блян на богатата Западна Европа. Тя иска, ако може, да се откачи от багажа си от бедни източноевропейски държави. Но това няма нищо общо с идеята за Европейски съюз. Тук искам да направя много важно уточнение. Много хора бързат да лепят етикети, да наричат евроскептик всеки, който критикува една или друга политика на Европейския съюз. Ако трябва да сме коректни, евроскептицизъм е само онова виждане, което казва, че няма никаква нужда от Европейски съюз, под никаква форма. Смятам, че мнозинството от хората, които критикуваме сегашното състояние на Европейския съюз, не отричаме необходимостта от някакво европейско обединение. Въпросът е, че това, което функционира в момента, не е рецептата, която може да работи.

Виждаме, че европейските елити – в Берлин, в Париж, избързаха да изохкат в тази посока, да кажат колко щяло да бъде хубаво. Това всъщност е поредният опит отново да приложиш тази неолиберална рецепта към този проблем, който е създаден от неолибералната доктрина, върху която почива Европейският съюз. В този си вид ЕС има в основата си едно неолиберално обединение, което има за цел да заличи националната държава, защото тя е пречка за транснационалните елити, за транснационалните компании. Има за цел да заличи онова, което иначе наричаме класова борба, работническа класа, битка на мнозинството срещу елитите, да превърне европейската политика в едно безформено безобразие, което има чисто чиновнически характер. В един момент овластяваме едно безформено чиновническо туловище в Брюксел, което взема всички решения, вместо да има легитимно водене на политика, както и различни типове и маниери на правене на политика. В този смисъл, предложението за Европа на две скорости отново е част от същата неолиберална рецепта, която доведе до този институционален и политически крах в ЕС.

Наблюдаваме това, че някои страни приветстват създаването на федерация, но в същото време Брюксел има намерение да поиска 60 млрд. евро от Великобритания заради това, че е дръзнала да поиска да излезе от ЕС. Оказва се, че хем има призиви за „сплотяване на редиците”, хем има опит за наказване на „дезертьорите”. Смятате ли, че ефектът на доминото ще застигне и други европейски страни, след излизането на Великобритания от ЕС?

Има такива индикации. Видяхме, че дори наскоро имаше социологическо изследване в Холандия, което показва, че по-голямата част от хората биха гласували за излизане на страната от ЕС, ако този въпрос бъде поставен на референдум. Има такива настроения в ЕС. За момента няма никакъв легитимен отговор на европейските елити по този въпрос. Европейските елити се държат като съветските елити в края на Студената война. Те са се вкопчили в една идея, която очевидно не работи. Може да е работила някога, но в момента не работи. Вместо да бъдат адекватни на времето, вместо да се поучат от грешките си, те се опитват да решат проблемите с прилагане на още от същото. Няма да стане по този начин.

При всички положения ЕС в момента се намира в ситуация на коренна промяна. Или ще се трансформира в един съюз на суверенни държави, които имат своите различия по определени въпроси, имат легитимността да решават определени въпроси на национално ниво, но все пак имат общо разбиране за по-големите въпроси за развитие на континента, или ще се разпадне в един хлабав икономически съюз, който ще продължи да съществува в богатата Западна и Северна Европа, а всички останали ще бъдем изхвърлени зад борда да се оправяме поединично. Това е бъдещето. Това са двете пътеки, които виждам пред Европейския съюз. Кое от двете ще се реализира е в ръцете на хората.

Европейските елити в момента се държат по един начин, който е безобразен за това, което наричаме демокрация в модерния смисъл на думата. Европейската демокрация означава да можем да критикуваме и да предлагаме различни линии за развитие на Европейския съюз. В момента при европейските елити всеки, който дръзне да каже нещо критично към Брюксел, го рамкират като евроскептик, като популист, като ксенофоб, като какъв ли не. Истината е, че без дебат за това какво бъдеще на Европа искаме, ще получим още от същата Европа, която имаме в момента. А това очевидно не устройва голяма част от европейските граждани. Живеем като в китайско проклятие – в интересни времена. При всички положения ще има промяна. По този начин, както е в момента, ЕС не може да продължи да съществува, защото хората не го искат.

Казвате, че съюзът трябва да бъде между суверенни, равнопоставени държави, а не между държави, които слушат началниците от Брюксел. Нашата държава обаче се превърна по-скоро в заложник на ЕС, отколкото в негов равноправен член. Смятате ли, че поведението на българските политици по отношение на нашето членство в ЕС ще се промени след парламентарните избори или по-скоро ще продължават да слушат какви решения им се спускат отгоре?

Видяхме много различни, разноцветни управления, които репродуцираха една и съща мантра: „Каквото каже Брюксел, задължително е вярно”. България, за съжаление, не стои убедително на европейската сцена, защото няма национално сформирана позиция, която да отстоява по-важните за гражданите въпроси. Наскоро избухна скандалът с доказано различното качество на храни в Източна и Западна Европа на мултинационални компании. Българските политически елити мълчат по този въпрос, мълчат по един много срамен начин. И това е така, защото се страхуват да не накривят шапката на някой в Брюксел. От този манталитет страдат най-вече българските политици. В крайна сметка, мисля, че дебатите за бъдещето на Европа трябва да се водят и в Брюксел, и в столиците на 28-те членки на ЕС, на местна почва. Не можем ние да бъдем едни обикновени ретранслатори на волята на някой си чиновник на Европейската комисия, на когото му е хрумнало едно или друго.

Един от поредните примери за това до каква степен ЕС е в криза е този, че ЕС може да се произнася за кривината на краставиците, но за това, че мултинационални компании хранят с некачествени стоки гражданите на Източна Европа не може да се произнася, защото имало свободен пазар. Тези догми, които имат за цел само и единствено да обслужват едрия капитал, са пред изчерпване. Българските политически елити трябва да бъдат част от този дебат, а не да бъдат само зрители на това, което се случва на европейската политическа сцена. Сигурен съм, че ако това не се промени на тези избори, то на следващите ще се промени. В голяма степен хората вече очакват от българските политици да бъдат твърди в Брюксел, да отстояват нашите интереси. Това е нещо, което към момента не виждаме. А когато има такова драматично скъсване между това какво искат хората и това какво правят елитите, това неминуемо води до нагнетяване на напрежение, което със сигурност в някакъв момент ще избие на някъде.

Как гледате на твърденията на държавния глава на Франция Франсоа Оланд, че евентуалната победа на Марин Льо Пен на президентските избори е „опасна”, заради възможността Франция също да излезе от ЕС. Самата тя отвърна на удара като заяви, че ЕС се е провалил не само в икономическо и в социално отношение, но и по отношение на гарантирането на сигурността на европейските граждани. Според нея по-голямата заплаха за Европа представлява избухването нова студена война с Русия. Как разчитате Вие тези крайно полярни твърдения?

Мисля си, че ситуацията във Франция много ясно показва, че хора като Оланд са с изчерпан кредит на доверие в обществото. Можем откровено да кажем, че той се провали в управлението си. Раздаването на акъл от хора, които са се провалили, е една от гарантираните рецепти за провал. Това, разбира се, не означава, че Марин Льо Пен е права във всеки аспект, но при всички положения е права в това, че една от заплахите за Европа е навлизането в студена война. Права е, че един от големите препъни камъни в ЕС ще бъде това по какъв начин ЕС в бъдеще ще решава за ролята си в дебата между Изтока и Запада. Не може Европейският съюз да се е превърнал в рецитатор на опорните точки на Вашингтон, при положение, че европейските граждани имат интереси различни от тези на американските граждани. В крайна сметка, европейските граждани – особено гражданите на Източна Европа, особено гражданите на България, нямат никакъв интерес от продължаването на дрънкането на оръжия покрай руската граница. Това са неща, които вече трябваше да са оставени в миналото. Да, безспорно това е една от големите заплахи.

Мисля, че по време на предстоящите избори в няколко европейски държави тази година ще се случат доста интересни неща. Хора като Оланд, хора като Меркел ще получат звучен шамар от европейските граждани, от гражданите на своите държави. Това, че сме „за” демокрацията, това, че сме „за” развитието на Европейския съюз под някаква форма и степен, не означава, че тези въпроси, които иначе са напълно легитимни – отношението на ЕС към Русия, отношението на ЕС към Вашингтон, трябва да бъдат сложени под похлупак. Всеки, който изкаже мнение, различно от това на брюкселската плутокрация, бива наречен популист, евроскептик и т.н. Веднага му се лепи етикетът. Нека да използвам следния пример. Европейската комисия се държи като някакво квазиевропейско правителство. Ако приемем, че е така, то това да критикуваме Европейската комисия и да ни наричат евроскептици е като да критикуваме българското правителство в една или друга политика, бидейки българи, и да ни наричат българофоби. Това е несъстоятелно. Този модел на разбиране на големите европейски политически семейства, че те едва ли не се чувстват призвани да са носителите на истината и експертизата, е изчерпан.