Пътуване из Поднебесната

След изтощителен тричасов полет боингът започва снижаване над Емиратите и това е първото чудо. Под крилото се появяват ярките жълти и бели светлини на Кувейт, Манама и Доха, арабските монархии, в които петролната манна сякаш блика нощем от земята във вид на светлина. Седемте следвоенни десетилетия на петролната ера тук са се материализирали във вид на доларови оазиси насред мизерията на размирния регион. От въздуха те приличат на разпилени бижута със светлинните колиета на магистралното осветление, огромните диаманти на небостъргачите на Кувейт Сити и геометричните брошки на два американски самолетоносача, закотвени в едно от многото пристанища долу. Шокът от горещата нощна влага се сменя на мига с комфорта на климатизираните коридори на летището в Доха, където европейците са вече малцинство. Започва Азия, онези слабо познати на българите селения, в които са концентрирани над половината от населението на планетата, повече от половината от енергийните запаси и производствените мощности на света. Видяна оттук, Европа изглежда като рентиерка, доживяваща доволно старините си. По подвижните пътеки на аерогарата крачат царствени арабски крезове с лениво спуснати камилски клепачи, красивите им съпруги, изпод чиито традиционни одежди се подават изящни глезени на предизвикателно високи токове, пакистанци чалмалии със суетно засукани мустаци и будистки монах с оранжева мантия, повлякъл куфар на колела с британското знаме.

В бординг-залата за Шанхай уредбата призовава пътниците да се придвижат към изхода. Китайците рипват, докато европейците предпочитат да изчакат тълпата, потънали в своите смартфони. Боинг 777 поглъща в търбуха си своите близо 300 пътници и излита за Шанхай. Стюардесите са обучени да приклякат дискретно до пътника, за да уточнят капризите му, нещо, което униформените европейки не биха направили. Чудно ли е тогава, че азиатските авиокомпании от 15 години завладяват пазара на европейските. Времена. Кабинният състав трябва да е достатъчно висок, за да достига 216 см с вдигната ръка, за да може да отваря и затваря висящите багажни отсеци над пътниците. Във всеки екипаж има християни, които да предлагат алкохол на желаещите. Нещо, което е забранено на мюсюлманите като акт на изкушение. Най-благочестивите сред тях слушат сури от Корана от вградените в седалките мултимедии. Часът минава полунощ. Главите на повечето пътници клюмат. Менюто на вечерята включва телешко, пиле и риба с шафран, по желание на клиента.

ШАНХАЙ. На огромното летище в Шанхай боингът рулира близо половин час до стоянката си. Китайското чувство за организация започва с умелото канализиране на хилядите новодошли. Те се вливат в лабиринт от подвижни бариери, който се оформя според наплива. На края на лабиринта полицай насочва всеки пътник към едно от десетината гишета за паспортен контрол. Опашката тече бързо, без задръствания. Проверката е щателна, изисква се пунктуално да посочиш кой е домакинът ти и къде възнамеряваш да отседнеш или пътуваш. Малка камера над всяко гише снима новопристигналите. Изненадата е другаде. В пренаселения Китай ежедневно пристигат хиляди имигранти. Отделни гишета обслужват поток от гастарбайтери. Доскоро земя на почти безплатния труд, Поднебесната империя вече привлича черноработници от Югоизточна Азия. Симптом за ръста на работните заплати и мутацията на Китай от развиваща се в развита икономика с добър жизнен стандарт. Поне в обширните източни провинции на страната. На излизане от летището шпалир от таксиджии и посрещачи с табели дава шанс да се полюбуваш на чудатостите на китайския дизайн. Повечето местни са облечени без суета, сякаш грабнали каквото им падне от магазин за дрехи втора ръка. Правите им твърди коси не дават възможности за особени импровизации и мъжете са произволно офъкани с изключение на редките младежи суетници с изрусени коси и радикални решения. Психологически китайците са леснодостъпни, стига да намерите език за общуване. Непознати се заговарят помежду си, погледите са прями и непринудени, макар да знаем, че лукавството не е никак чуждо на местната култура. Преградата на етикета обаче я няма. Нито тази на горделивостта.

Пътят от летището до Шанхай изненадва с рехавия трафик. Покрай шосето се редят резиденциални квартали във виладжийски стил, сетне огромните 30-40-етажни кули на кварталите спални, построени върху пресушени тресавища. Масовото панелно строителство е било пометено за две десетилетия. Всички балкони са остъклени. Вероятно заради влагата. Зад стъклата прозират простряно пране и накамарени вещи, които свидетелстват за скромен бит, сравним с този на средния българин. Инфраструктурата обаче се родее с японската. Трафикът в 20-милионния мегаполис шокира тъкмо със спокойствието си. Клаксоните са изключителна рядкост. По тротоарите не е многолюдно. Дърветата в градските паркове са обхванати в четирикраки шини, за да растат прави. Изтокът не се доверява на природните импровизации и налага своята представа за хармония. В Шанхай, а както сетне ще се убедя, и в другите динамични градове на китайския Изток, градската среда е изрядно цивилизована. Със скосени рампи на тротоарите за инвалидните колички, зелени площи между сградите и повсеместни алеи за велосипеди и мотоциклети, солидно обезопасени от автотрафика с релефен бордюр или дори с ограда. На светофарите над лентата за двуколесни возила са изградени навеси, за да предпазват мотористи и велосипедисти от честите дъждове. Тревата навред е окосена. Българският принос към оварваряването, „несанкционираното сметище”, не изглежда да е познато на местните. Тротоарите са безупречно чисти, трудно се натъкваш дори на фас. В Китай контрастът между културата в бита и на публични места фрапира. Домашният бит често тъне в безпорядък. Личи по дребните търговски площи по партерите, които напомнят пунктове за вторични суровини. В тях съжителстват хранителни стоки, стари автомобилни гуми, разглобени мотоциклети, детски колички и простори за пране. Трудно е дори да се определи какво продава магазинът. В средностатистическия дюкян съжителстват хладилник за сладолед, тезгях за ремонт на електроуреди и бюро за авиобилети. Съдържателят често седи на изкорубено автокресло и с цигара в ръка е готов да ви обслужи. Затова пък общите пространства са педантично поддържани. Над града непрестанно ръми. „Сливовият дъжд”, както го наричат китайците, е характерен за сезона. Не спира със седмици. Капките са фини и редки, не мокрят. Въздухът е неизменно топъл, но мъглата не се разсейва дни наред. Синьото небе е лукс. Върховете на небостъргачите потъват в сфуматото на смога. От върха им земята е невидима, скрита от памучния юрган на ниските облаци. Всички местни мотоциклетисти се носят кротко на маломощните си возила, покрити с характерните мотодъждобрани, изпод които понякога се подават деца. Автопаркът в могъщия мегаполис също е смирен: автомобилите са от средната и високата гама, но джиповете са рядкост и спазват почтително правилата. Стари бракми въобще не се забелязват. Шанхай не крие амбицията си да оспори първенството на Токио като столица на цяла Източна Азия. Телевизионната кула е сред емблемите на града. Нощем е осветена в ярки неонови цветове като пластмасов детски боздуган. Място за туристи и богати китайци. Асансьорът се управлява от висока грациозна стюардеса, която ненатрапчиво информира, че се издигаме на 294 метра над морското равнище. Панорамният ресторант в сферичната зала бавно се върти и позволява на посетителите да се любуват на светещите кораби в устието на Яндзъ, на Ситито и живописните капризи на мъглата, която променя непрестанно пейзажа. Храната е сервирана на бюфет, който опасва кухнята в центъра и е претоварен с всевъзможни специалитети.

Полицията е навред. На улицата цари спокойствие, но проституцията е лепкава. Кодовото понятие е „масаж” и боде очите на много фасади. Курвите и сводниците ескортират всеки видим чужденец, като се сменят през двадесетина метра. В Източен Китай „небостъргач” е банална дума. Обикновените жилищни кули са по 35-50 етажа. Има ги дори в малките градчета по китайския стандарт, сиреч под милион жители. Офисните билдинги имат най-причудливи форми: конусовидни, пирамидални, аркообразни, сглобени като сбъркани кубчета от „Лего”, ръбати, рядко красиви, но неизменно внушителни. Мащабът на строителството изумява. Гледката на отделен строеж е необичайна. Строят се квартали. Най-често цели градове. В днешния градски декор е трудно да се открият следи от Китай на Мао. Всички сгради датират от последните 30-35 години. Пътната мрежа е модерна и очевидно солидно построена, щом ремонтите са изключение. За дванадесет дни изминах 2200 км, без да се натъкна на участък в ремонт. Статистиката твърди, че само за 2014 г. Китай е произвел толкова бетон, колкото САЩ за целия период от Втората световна война до днес. Ако ви звучи като блъф, скоро ще се разубедите. Транспортните възли около всеки голям град представляват огромни многоетажни детелини, а от Шанхай до Нинбо 45-километров мост през океана прекрачва залива Ханджоу. Около бетонното чудо се нижат километри кални наноси на Яндзъ. Тук Великата жълта река се влива в океана. Зървам самотен селянин, който крачи в „сливовия дъжд” през лепкавата глина и поправя някакви мрежи. Сам сред лунния релеф. В милиардния Китай такива сцени са неустоимо изкушение за сценарното въображение. Клечащ под чадъра в тръстиката рибар, приведен под дъжда човечец, който боде стръкове ориз в плитката вода. Всеки има своята история, но общият знаменател е усърдието на китаеца, което се бори с природата и култивира и най-малкия терен плодородна земя. Един ред царевица на тротоара пред оградата на селска къща е честа гледка. Нивите са парцелирани като пачуърк от безформени многоъгълници с разни култури. Не пустеят. В редките лозя младите гроздове са обхванати в пликове, за да не гният от непрестанния дъжд. В наводнените ниви младите кълнове ориз са защитени от нахлузени върху им пластмасови бутилки, докато укрепнат и загубят интереса на птиците.

Населението и икономическата динамика изваждат Китай пред скоба в много статистики. Всички знаем имената на световните мегаполиси, но по източния бряг на Китай градовете с по 5-10 милиона жители са масово явление. Нинбо е една от портите към света. Гигантското пристанище с пет терминала и десетки стоянки изпраща в цял свят продуктите на „световната работилница”. Четвърти по обема на превозите, порт Нинбо представлява изкуствена планина от контейнери. Отдалече те приличат на разноцветен квартал, едва отблизо погледът разбира, че става дума за многоетажни блокове от контейнери. Продукцията приижда отвред: с вагони, тирове, с претоварени до самия борд шлепове, които пъплят по реката. В този град на работници и докери не личат следи от „пролетарска култура”. Да, китайците пият, но си лягат рано, а и полицията е строга, не търпи алкохолици по улиците, обяснява ми един местен американски предприемач. Днешен Китай е страна на огражданените селяни. За 30 години около 600 милиона човека са напуснали къщите, колибите, а някои дори и пещерите, за да се озоват в гигантските блокове. Азиатската дисциплина обаче бързо променя навиците им. Никой тук не помисля да реди дърва под балконите или да гради тенекиени гаражи между блоковете. Китайците са адаптивни. В родината си и зад граница. Друг проблем на форсираната урбанизация е раздялата в семействата на гурбетчиите, които мигрират от селата към градовете и от бедния Западен Китай към проспериращите източни провинции. Пресата информира за десетина случая на самоубили се деца на гурбетчии в рамките на две години. Повечето пият пестициди, за да сложат край на живота си. Нинбо е от тези нови градове магнити за черноработниците. Мегаполисът с предградията надхвърля 10 милиона жители. Има статут на национален град модел в Китай. Културен център с традиции, град еталон в екологията и панаирен център. Светът е малък и в една от залите на форума „Китай – Централна и Източна Европа” срещам Ивайло, преподавател в местен англоезичен частен университет. Той е очарован от прилежността и амбицията на местните студенти. Когато не им стигат пари за книги, четат прави в книжарниците. Що се отнася до академичните кадри, те са по-добре платени, отколкото в България. Все повече чужденци се одързостяват да пробват силите си в Китай. Малцина пробиват. Българският бизнес, улисан в собственото си оцеляване, е пропилял стартовите години в Китай. В Шанхай на много кръстовища има билборди на киселото мляко „Момчиловци” с момиче в българска носия. Но го произвежда японска фирма по български лиценз. Всичко се произвежда на място. Големият бизнес отдавна е стъпил в Китай и за новодошлите е трудно. „Всички вносни стоки в Китай минават извънредно щателна проверка. Трябва да съответстват на етикета. Много италиански и френски фирми се издъниха. Понякога преговорите за продажба на няколко кашона консерви траят цяла седмица. Необходимо е лично доверие”, споделя Стоян Ацаров, бивш футболист на „Славия”, който днес успява да държи глава над водата на китайския пазар. „Изглежда, има партийна линия за активна бизнес политика към Източна Европа”, споделя Светослав Димитров от представителството на „Олинеза”. Вече 10 години е в Пекин и Шанхай, учил е външна търговия. Днес продава консерви и буркани с български продукти в над 2000 точки из Китай. Тайната на пробива е в съотношението цена–качество. „Важно е да се внимава с китайците. Винаги са усмихнати, но умеят да крият мислите си”, съветва Димитров.

ИУ Е ЕДНА ОТ ТЪРГОВСКИТЕ ВРАТИ НА КИТАЙ. Град сергия. Тук има 5400 чужди компании, над 2000 джойнт венчъри. Наричат го „най-големият пазар в света”. Всъщност на площ от 5,5 квадратни километра в града е изградена система от молове, в които пазаруват търговци на дребно от цял свят. За да илюстрираме мащаба: на един етаж в 20 магазина се продават само копчета. Такива градове сергии има и другаде по периферията на Китай. В тях пазаруват руските куфарни търговци на Север. Но в коридорите на моловете се чува вавилонски брътвеж. Няма стока от българския пазар, която да не разпознаете някъде по стелажите.

ДЖЪНДЖОУ. Философът Славой Жижек вижда в Китай тревожното доказателство, че капитализмът невинаги поражда либерална демокрация, а може да се адаптира и към еднопартиен режим. От противоестествения брак на двете системи по мнението на либералите се ражда чудовище. Но това е любимото чудовище на бизнеса. С евтина работна ръка, държавни гаранции и стратегическо планиране. То позволява да се строят мегапроекти като транспортно-логистичния хъб в Джънджоу, откъдето стоките стигат по релсите до Хамбург през два пътя: Монголия–Русия и Казахстан–Русия. Хъбът е джойнт венчър между две държавни фирми и разбива всякакви клишета на неефективността на държавните предприятия. За неговите обеми и печалби трудно може да мечтае някое частно транспортно предприятие по света. Към Европа пътуват безкрайни композиции с потребителски стоки, а оттам Китай внася коли, авточасти и компютри. Вече и луксозни стоки. Французинът Антони Миес се опитва да продава френско вино. Но местните потребители са шовинисти, не купуват чужди продукти, в 6-милионния град има само един френски ресторант, дори Carrefour се видели принудени да напълнят супермаркетите си с местни стоки. Старите хора с похабен черен дроб, които в младостта си са злоупотребявали с байджо (между 40- и 60-градусова ракия), днес са сред основната клиентела на меките френски вина. Жените са другата. В Китай има много неработещи дами, издържани от съпрузите. В новоотворилия голф клуб те са по-многобройни от мъжете. В тази държава на ударно урбанизираните селяни вече има милиони богати хора, които все още нямат култура на потреблението. „Имат пари, а не знаят как да ги харчат – споделя Миес. – Често китаец от средната класа решава да практикува колоездене и си купува всичко – от велосипеда до ръкавиците, а сетне пак кара стария си мотопед. Хората купуват вино за подарък, а после рождениците забравят да го отворят, защото просто отсъства навикът да се пие вино и културата на насладата.” Правителството съзнава този диахрон между парите и потребителската култура и търси да запълни дупката. Това е причината Пекин да кани Източна Европа да внася своите стоки в Китай. Уморените от икономическия щурм китайски граждани трябва да започнат да потребяват – това е новият икономически курс на Китай. Тук работата е изнурителна, а почивката е лукс. Отпуските са по една седмица годишно. Заплатите обаче растат. Строителните работници получават до 500 евро месечно. Преди десет години тези пари са били мираж. Често строежите са недомислени: построен път се разбива, за да се прокара забравената канализация. Затова пък се строи извънредно бързо. Има ли бъдеще китайският модел? Може ли той да рухне от вътрешните си противоречия? Антони Миес е по-скоро оптимист. Политическата ситуация изглежда стабилна. Динамиката е впечатляваща, но икономиката обраства с административни процедури. Съществуват и регионални контрасти. Китайският Изток се родее с Япония, китайският Запад напомня бедните провинции на Индия. Бъдещето ще покаже.

ПЕКИН. За последния век Пекин толкова се е разраснал, че има пет околовръстни шосета. Официално градът е около 21 милиона, но неофициално може да гони и 35. „Преди 40 години появата на русокоса жена по улиците събираше тълпа – спомня си руски дипломат. – Хората пипаха с любопитство къдриците на жена ми, Китай беше херметично затворен и местните можеха да прекарат живота си, без да срещнат европеец.” Днес безразличният поглед на китайците към чужденците свидетелства за изминатия път. Олимпиадата от 2008 г. е преобразила митичния град в ултрамодерен организъм. През прозорците на метрото между станциите текат телевизионни реклами на хиляди синхронизирани плазмени екрани, които опасват тунелите от край до край. В централата на Huawei са убедени, че Пекин до няколко години ще бъде по-електронизиран от Токио и скоро ще догони Сеул. Разработват проект за дигитален дом, в който цялата информация – от влажността на почвата в саксиите до местонахождението на ключовете, ще бъде афиширана на един екран. Когато човек крачи из футуристичния шоурум на Huawei, неволно се сеща за онзи самотен китаец, зърнат в глинестите наноси на Яндзъ, който търпеливо оправя рибарските мрежи, нагазил до колене във водата. Кой е общият знаменател между билдингите и пещерите, между Шанхай и рибарските наколни колиби, между милиард и триста милиона китайци? Психологическият ключ на икономическия скок е може би в смиреното конфуцианско усърдие на китайците. Конфуций устоя на утопията. Но ще устои ли на ерозията на егоизма и консуматорството. Ще роди ли Азия нов цивилизационен модел, или ще остане още дълго „световна работилница”? Ще заяви ли лидерската си амбиция? Въпрос на политически кураж и мъдрост. Мъдростта е атрибут на Изтока. А куражът? Той опира до избор на верния момент. Преди него е рано, след него е късно. Кога?