Чаровното чудовище на френската литература

Погнусена съм, миличък! И тъжна. Седя тук и някакви смахнати господа и депресирани госпожици се опитват да ме уверят, че аз не ставам. Не само за писателка, но и за жена не ставам. За курва не ставам дори! Кретени. Пишат биографични книги за мен. Преди седмица имаха дори наглостта да ми подарят две от тях. Идиоти. Всъщност… защо се ядосвам? Аз самата никога не съм искала да пиша историята на живота си. Това ми се струва убийствено скучно. Не че не обичам да разказвам за отминали неща, но какво пък толкова, я погледни напред и виж какво те чака пред теб. Има толкова удивителни неща около нас… Да, да, скъпи, просто в един момент се уплаших… Как коя дата е днес? 27 юни 2004 г. Какво? А, да, обадих се, за да ти честитя рождения ден, мое мило момче. Да ти кажа, че мама просто те обича въпреки всички небивалици, които можеш да прочетеш за нея във вестниците, та дори и в книгите. Роди се точно на днешния ден преди 42 години. Беше болезнено и ако трябва да съм честна, изобщо не помня как мина всичко. Помня, че когато те взех за първи път в скута си, ти заспа веднага. И наместо песен, знаеш ли какво ти шептях? Давах ти напътствия, скъпи. Обяснявах ти как се случва в истинския живот. Живот, в който, ако си успял по безспорен начин и ако не си достатъчно глупав да вярваш на думата „успех”, ще ти се случи следното: ще се превърнеш в предмет. Непознатите ще те третират като предмет, ако твоят и техният занаят е еднакъв, а иначе ще гледат на теб като на екзотично животно. Първо, ще те поканят на представления в светските салони. Там ще кажат какво ли не за теб, за твоя живот, за авантюрите ти. Ще те сравнят с великите автори, които от своя страна са били непризнати. Добре. Напускаш салона и искаш да имаш само приятели. Бързо ще се сдобиеш с прекалено много приятели. Вече няма да си броиш парите, а времето. Ще има петдесет хиляди човека, които ще искат да те видят, защото познават някого, който познава теб, петдесет хиляди човека, които ще искат пари, които ще ти пишат по пет пъти на ден отчаяни писма, а телефонът ще звъни непрекъснато. Това е цялата тази тълпа, която се хвърля отгоре ти, привлечена от думата „пари”, от думата „успех”. Глупавите младежи ще те приветстват заради цинизма ти да създадеш комерсиална творба и хората ще те мислят за непоносим, без да те познават… Господи, и това любопитство, тази враждебност, това упорство. А тези, които те обичат, тези, които ще ти пишат писма, на които нямаш време да отговориш, са тези, за които ще те връхлитат угризения. Не можеш да се раздадеш на всички. Момчето ми, помни, купувай това, което искаш да купиш, давай това, което искаш да дадеш, не прави сметка нито за предметите, нито за хората.

Има много малко неща, които остават живи, много малко хора, достатъчно щедри, за да приемат успеха ти, добротата ти, ако си добър. Ако имаш време и желание, бъди лош. Това се харесва повече. Или пък бъди безразличен, ако имаш възможност, но това е много трудно. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, това е развлечението. Особено ако живееш в Париж. Изморявай се, върви пеша, не живей никъде, спи възможно най-малко… Но най-вече запомни – не организирай нищо: нито вечеря с издатели, нито вечеря с приятели, нито светски събирания. Момчето ми, трябва да се броди. Да се броди вечно. Да, успехът има своите предимства: той осигурява самодоволство, но само в началото. После не осигурява нищо, дори и главното. Но в това, както и аз до днес, никога няма да си сигурен. Никога няма да знаеш дали едно нещо си е струвало или не. Когато умираш от притеснения по тези въпроси, ти трябва да работиш. Това е един вид отговор по време на няколкото часа на ден, когато пишеш или въобще твориш. И после това ще е единственото, което ще остане след теб. Накрая, когато решиш да умираш или просто усетиш, че този миг те е доближил неизбежно, просто отиди на село. Знам, Денис, когато ти шептях всичко това в деня на твоето раждане, ти не ме разбираше, но сега ме разбираш, нали? Знай, мама те обича. Трудно го показвам. Дори днес ми е трудно. Днес, когато ти си мъж на 42 години, а аз грохнала старица на 68. По дяволите, преди имах чувството, че никога няма да остарея. Защото да остарееш означава, че никой не те харесва и ти не харесваш никого вече. С надеждата двете да съвпаднат. Не знам. Краят сигурно ме приближава, но действително не мога да си се представя погребана. Виждам се изчезнала, излетяла, но не и погребана. Да, това е просто абсурдно – ти празнуваш рожден ден, а за ти говоря за погребението си. Ало? Там ли си?... Настана такава тишина, че си помислих, че си зарязал слушалката, за да си вършиш работата, и си ме оставил да си водя монолог. Знам, че крада от времето ти, но имам нужда да поговоря с някого. Липсваш ми. Идваш рядко, а когато дойдеш и си до мен, няма нужда да говорим. Имам нужда само да те наблюдавам. Ей така, да се оглеждам в очите ти. В лицето ти. Е, не си много красив, но и баща ти не е красавец. Обичам те, мое малко момче. Тъкмо затова си длъжен, всъщност не си длъжен, а просто искам да имаш търпение и да чуеш всичко. Не заради мен, а заради теб. Искам да проявиш мъжество и да чуеш онова, което трябва да ти кажа. Знам, че чрез телефона не е най-подходящият начин да узнаеш всичко, но може пък утре изобщо да не дойде. Поне за мен. Така че просто седни на пода, ако искаш дори може и да легнеш, за да чуеш онова, което трябва да ти кажа. Много неща сигурно вече знаеш, но има и много, които ще чуеш за първи път, а за други си дочувал в изкривени разкази на случайни драскачи. Приеми всичко това като моя подарък за твоя рожден ден. Просто имай търпение и ме изслушай. Може да е дълго, но ти обещавам, че няма да е скучно. За мен се говорят много неща, но най-много обичам думите на Джон Ъпдайк. Преди време той написа: „Франсоаз Саган е смес от цинизъм, егоизъм, лиризъм, изразен със светска лекота, несъмнен талант, отсъствие на талант, на една крачка от гениалността, нахалница, случайно попаднала в литературата!”. Е, такава съм, точно такава се родих на 21 юни 1935 г. в Кажарк близо до Лот. В 11 часа. Родих се, а времето навън вече беше доста задушно. Разплаках се за първи път в живота си. Не е ли странно, плач и раждане. Има нещо нечовешко в това. Проплаках три седмици преди термина в красивия дом на баба ти и дядо ти. Къща, чиято фасада беше облицована в сив камък, със солиден покрив, издигнат сред варовитите плата, редуващи се с каменисти чукари. Кръстиха ме още първия ден, а името, което ми дадоха беше Франсоаз Мари Ан Коарез. Да, момчето ми, ние сме наследници на фамилиите Коарез и Лобар. Помни, че във вените ти тече кръв от рода Лобар, чийто фамилен герб може да видиш във Версай, защото някогашните мъже Лобар са участвали в рицарските походи за освобождението на Свещените земи. Когато говоря за тези отдавнашни събития, имай предвид, че аз не помня нищо от тях. Добре, че бяха родителите ми, които не пропускаха възможност да ми припомнят първите крачки, които съм направила, изобщо всичко първо, на което те са станали свидетели. Дядо ти Пиер беше интелигентен и забавен човек, а когато бях на четири години, заради една синя слива, скрита от мен под възглавницата ми, ме наричаше „моята сушена синя слива”. Звучи вулгарно, но той изричаше това с такава топлина в гласа! Аз много бързо станах съзнателна личност. На три години вече бях човек с характер и спомени. Спомените се оказаха най-важните маркери за собственото ми съществуване. Братята и сестра ми, всичките по-големи от мен, се грижеха за бързото ми израстване, а баба ти Мадлен ме превърна в отговорен човек. Ако за татко Пиер бях просто любимката вкъщи, то за мама бях най-съвършеното й творение. Стремеше се да не допуска никакви грешки във възпитанието. Все пак бях четвъртото дете у дома. Иначе детството ми премина по начин, който ти сам не можа да изживееш просто защото имаше участта да се родиш като момчето на писателката Франсоаз Саган. Моето детство беше лудо, необуздано, дръзко, обгърнато от любовта на родители ми. Нямаше капчица страх, поне до петата ми година, когато заедно с баща ми преживяхме корабокрушение. Такова изглеждаше поне в моите очи, а всъщност беше нелеп инцидент с лодка в езерото до Вил д’Авре. Докато дядо ти Пиер гребеше, аз търчах из малката двуместна лодка. Щъках като дивачка напред-назад и притеснявах „капитан” Коарез, както обичаше да го нарича майка ми. В един момент в опит да предотврати падането ми зад борда и двамата се оказахме в езерото, а лодката ни се преобърна. Баща ми не можеше да плува, а аз още по-малко. Виковете ни за помощ привлякоха няколко футболисти от националния отбор на Франция, които тренираха на брега за някаква приятелска среща с националите на Италия. Те се притекоха на помощ и сигурното ни удавяне беше отложено. След две години аз самата се бях научила да плувам въпреки ужаса, който преживях тогава. Мина време и когато вече бях известна писателка, историята с това мое първо и последно удавяне намери доста широк отзвук. Дори някакъв репортер беше издирил едно от момчетата спасители, което беше украсило историята още повече: „Веднага се гмурнах във водата, тъй като малката не можеше да плува. Измъкнах я, премръзнала от студ. Баща й също едва не се бе удавил”. Виж, Денис, езерото беше дълбоко едва 150 сантиметра, а водата не беше чак толкова студена. Беше май 1940 г. Светът беше във война, която, както знаеш, не подмина и Франция. А най-яркият ми спомен от тази кървава човешка разпра е от юни 1944 г. Почивахме в една от семейните вили в Сен Марселен. Мама и татко се излежаваха по цял ден в хамаците на верандата, а аз и сестра ми Сюзан се отдавахме на дълги разходки. Братята ни предпочитаха мъжките занимания – игри с прашки, битки с камъни и какви ли не други щуротии, след които неведнъж се връщаха с пукнати глави или съдрани дрехи. Така в утрото на един топъл юнски ден аз и Сузи се оказахме на брега на близкото езеро. Всички се бяха стекли на гробището на Сен Марселен за някакво погребение. А ние – близо до водата. Къпахме се и за да не разберат у дома за това непозволено деяние, се бяхме проснали на слънце върху тревата. Голи. Дрехите бяхме прострели на клона на едно от близките дървета. И тъкмо си се излежавахме и се кикотихме за момчето, в което по това време беше влюбена сестра ми, над Сен Марселен и по-точно над тютюневите складове край града, точно до езерото, премина някакъв самолет. Военен самолет, който, вземайки старите порутени сгради за казарми на пилотите от Луфтвафе, пусна бомба. Ей така, незабелязано, от нищото. Взривът предизвика такъв метеж и истерия, че наистина мислех, че всичко свършва. Двете със Сузи побягнахме голи към вкъщи, а от уплахата и полепналата пепел ми се струваше, че вървя към някакъв отвъден свят. Бягахме като зайци. Виждах как тревата хвърчеше около нас. На прага на силите си успяхме да се доберем до вкъщи. Там вече се бяха събрали всички, а аз и Сузи стояхме голи като оскубани пилета. Виждайки ни, мама с тон на гувернантка спокойно отбеляза: „Франсоаз, ти си малка, може и така да ходиш, но ти, Сузи, си голямо момиче, облечи се веднага, как си позволяваш да се разхождаш без облекло”. Господи, та ние едвам не загинахме, а баба ти се опитваше да ни убеди, че се разхождаме. Да, баба ти притежаваше нещо от манталитета на старата аристокрация, нещо, което действаше успокоително на духовете винаги когато беше необходимо. Няма да забравя как няколко години по-рано ме завлече до апартамента ни в Париж, за да прибере от там цялата си колекция от шапки. Нищо, че вече беше война и Франция беше мишена за бомбардиране. Спокойно натоварихме всичките й шапки от ателието на прочутата тогава столична моделиерка Полет и се върнахме в провинцията. Попитах я: „Мамо, защо са ни тези шапки! Нали татко ни забрани да идваме до Париж, защото има война?”. Тя се обърна към мен и с топлия си глас изтъкна: „Виж, момичето ми, ако ще умираме в тази война, то е добре да умрем поне с една шапка на главата. Все пак не сме простолюдие. Трябва да умрем красиви!”. Така е, Денис! Трябва да умрем красиви. Затова една купчина от шапки според баба ти трябваше да се спаси, нищо, че това можеше да ни коства живота. Такава беше тя. И много грижовна. Пак по време на войната, ако не ме лъже паметта през зимата на 1939 г., когато недостигът на храна започна да се усеща в цялата страна, мама ни хранеше само с трюфели. Ядяхме трюфелите като картофи. И не защото бяхме богати, а заради това, че липсваше друга храна. Помня щастието в очите на всички, когато мама беше намерила цял чувал с боб като по чудо, или по-вероятно на черния пазар. Бяхме толкова радостни от факта, че няколко вечери прекарахме на голямата семейна маса, както се прави при игра на лото. Скупчени всички около този голям чувал с боб, ние казвахме: „О, фасул”. Цели два часа го чистихме. От тези трудни години е и онази история с токачката, с която се забавляваха френските медии. Историята за токачката, която татко беше донесъл като трофей вкъщи, след като цял ден беше бродил по полето. Всички се бяхме наредили на прага като аптекарски шишета, за да посрещнем завръщането на героя: майка ми, слугинята и ние – децата. Отваряйки багажника на колата с тържествен жест, баща ми триумфално обяви: „Вижте какво намерих!”. И тогава токачката, ей така, както й бяха вързани краката, литна и отлетя в небето. Как то се оказа по-късно обаче, пернатата твар съвсем не беше изчезнала безследно. Но затова разбрах 30 години по-късно, когато в радиоинтервю споделих за случилото. Няколко дни след интервюто получих писмо от възрастен господин. В него той описваше как един ден на терасата им се оказала една токачка с вързани крака като дар небесен. Подробно беше написал с каква голяма радост оскубали перата на птицата, за да я приготвят за вечеря. Така е, една птица отлита от теб, за да се окаже на трапезата на друг. При хората е същото. Но това не е повод за оплакване, нали, момчето ми? Слушаш ли ме, Денис? Да… За съжаление наследих от мама само аристократизма, но не и отдадеността й към света и невероятната й способност да се оплаква. Тя можеше да хленчи с часове за най-елементарни неща. В това отношение приличам на баща си, който ми даде частица от очарователното си чувство за хумор. Бях на единайсет, когато веднъж при една от самотните си разходки покрай руините на стария замък до Кажарк се оказах пропаднала в дълбокия зимник. Опитвах се да се измъкна, но за съжаление всички стълбища бяха разрушени. Катерих се по отвесните стени, но току да достигна изхода, и пръстите ми омаляваха и пак се свличах на дъното. Бяха минали повече от двадесет часа, когато баща ми ме откри. Когато ме видя, ме попита: „Ей, Кики (така ми казваше той от дете, а по-късно и много от приятелите ми), защо не плачеш, защо не крещиш за помощ? Да не би да си си глътнала езика?”. А аз отвърнах с хладнокръвието на мама. „Защото знам, че ти ще ме откриеш!” Измъкна ме от дупката, завлече ме спасително вкъщи, съблече ме и ме поведе към банята, където вече беше напълнил ваната с гореща вода. Влязох във водата, а той седна на стола в ъгъла и се разплака. За първи път го видях да плаче. Плачеше и наместо молитва повтаряше: „Моята сушена синя слива!”. Татко наистина беше невероятна личност. В завода, на който той беше административен директор в началото на 40-те години, имаше куража да прикрива евреи. Един от тях, някакъв беглец от официалните власти, дори живееше у дома ни в Лион, където заради военното положение се преместихме да живеем през 1939 г. Окото на татко не трепна дори когато един ден на вратата се изправи германски офицер. Той го покани най-учтиво да влезе, наля му чаша вино, а сетне разговаря с него цяла нощ. По дяволите, а в другата стая имаше двама евреи, едно семейство, на което татко уреждаше фалшиви документи, за да им помогне да се отправят към Алжир, където ги чакаха децата им. В тази нощ малко след като си тръгна германският офицер, имаше въздушна атака. Ние никога не слизахме в убежището на сградата, защото в такива моменти мама трезво изтъкваше: „Няма никакъв смисъл от подобни бягства. Безполезно е!”. Веднъж обаче така ни разтърси, че тръгнахме към скривалището. Стените трепереха, строителни отломки падаха, но всички чакаха напълно спокойни, а ние играехме на карти без никакъв страх. Когато се върнахме в апартамента, майка ми отиде в кухнята и нададе такъв писък, че си помислихме, че има труп в кухнята. Още докато търчахме към нея, се дочу поуспокоеният й вече глас: „Ама какво се панирате? Я по-спокойно! Просто има мишка в кухнята!”. Този военен престой в Лион, макар и леко страшен, но в същото време и забавен, за мен съвпадна и с едно ново начало. Започнах да ходя на училище в един стар девически манастир. Освен че ни караха да наизустяваме някакви нелепи текстове от Библията, както и патриотични песни, възпяващи маршал Петен, в манастира често похапвахме и прекрасните бисквити, правени от една монахиня. Още щом пристъпвах сутрин през прага на училището, ароматът на тези бисквити ме удряше в носа. Леко горчив с жилка от лимон. Каквото беше всъщност цялото образование в това училище за девойки. Единствената ми утеха бяха уроците по пиано. Татко пристигна една вечер у дома и гордо заяви: „Моето момиче, за разтуха от отегчителните часове в училище ти намерих учител по пиано! Уроците започват още от утре!”. Цяла нощ не можах да мигна от вълнение, а когато на следващия ден се оказах в дома на моята учителка по пиано, бях сащисана. Това беше една бедна вдовица, най-добрата пианистка и учителка по пиано в Лион в онези години. Ръцете й трепереха и веднага си помислих, че това навярно е от безкрайното натискане на клавишите. Най-хубавото беше, че беше вежлива. Прикани ме да вляза в хола, а баща ми вече ме бе изоставил. Когато влязох там, всичко беше пълно с книги, а по земята се въргаляха листове с ноти. Все едно бях попаднала в кралството на нотите. Огледах се в мрака. Никъде не виждах пианото. Когато попитах къде ще свиря, старата пианистка ми отвърна: „Госпожице, нали знаете, че е война. Онези бесове отвън ми конфискуваха инструмента, но вие не се притеснявайте. Това няма да осуети уроците ни. Седнете на червеният стол до голямата кръгла маса, сложете ръцете си на нея и изправете гърба си”. Когато се приближих до указаното място, видях нещо, което тогава, а и сега ми се струва зловещо. На масата седеше един голям картон, на който тя беше начертала клавиатурата на пианото с диези. В следващите няколко месеца с наивност и истинска отдаденост аз се посветих на тази тиха музика, излизаща изпод тези фалшиви клавиши. Трябваше да уча гамите, докато накрая започнах дори да свиря отделни по-прости партитури. Странно или не, Денис, но именно в тази особена атмосфера на звучаща безмълвно музика аз се изправих лице в лице с истинската музика. Моцарт, Бетовен, Брамс, Лист. И, да, помня онзи, на когото след години посветих и книга – Брамс. Знаеш ли, че когато излезе книгата ми „Обичате ли Брамс..”, продажбите на плочи с произведения на Брамс скочиха четири пъти. Какво ли не може да направи една написана книга? Уроците по музика приключиха след две години, а заради музиката се отдадох и на машинописната машина, която седеше в кабинета на дядо ти. Обожавах да ходя в завода и да си играя с истинска пишеща машина, при това не каква да е „Ремингтон”. Клавишите й не бях нарисувани, а съвсем реални. Това беше първият ми поход към литературата, съвсем неосъзнат, но това е една битка, в която караш ръцете да овладеят инструмента. По-късно той щеше да ми служи в дългите нощи. Ако трябва да съм честна, в тези години не осъзнавах какво точно се случва. А за доказателство ще ти споделя една ужасяваща случка от 1946 г. След войната. Тогава отидох за първи път на кино. Бях заедно с мама. Щяхме да гледаме филма „Пожарът на Чикаго” с Тайрън Пауър. В тези години имаше обичай преди прожекцията да се излъчват новини. Тогава пуснаха кадри от концентрационните лагери. Снегорини бутаха огромни купчини от трупове. Това е моят най-лош спомен от войната, след войната. Попитах мама: „Това истина ли е?”. А тя ми отвърна хладнокръвно: „Да, уви! Истина е!”. Бях на единайсет години. Вече бях преживяла какви ли не неща: разцепена вежда, разкъсана устна, заради която плаках като магаре, че не искам да умра. Бях си разкъсала небцето заради опит да свиря на кавал, бях дори чупила крака си при едно злощастно каране на колело. Бях преживяла толкова цицини по главата и синини по тялото, но това, което изпитах с тази новинарска емисия в киносалона, не съм успяла да преживея. И до днес помня образите, а заради тях развих и тази болезнена непоносимост към расизма. Това е едно от малкото неща, заради които мога да умра веднага. Да, Денис, твоята майка, която всички наричаха палавата Кики, сега седи в болничната стая, на твоя рожден ден, и ти говори за всичко това. Искам да разбереш, че аз не се предавам лесно. Няма да се предам и сега, въпреки че според лекарите мракът на вечерта в моя живот настъпва. Колко пъти са ми го казвали и въпреки това все продължавам да живея.

Спомням си ясно, че в един есенен ден на 1945 г. баща ми влезе в стаята много щастлив с думите: „Хайде, Кики! Махаме се от тук!”. Аз обичах Лион. Тук имах своя самостоятелна стая, чиито прозорци гледат към Рона, но въпреки това се чувствах по особен начин сама. Имах родители, но те гледаха на мен като на възрастен човек. От осмия ми рожден ден те започнаха да се държат с мен като с близък приятел. И докато другите деца хленчеха, че родителите им ги третират като бебета, аз се оплаквах, че нямам родители, а една възрастна двойка, мъж и жена, които общуваха с мен и брат ми Жак като с равни. Ето защо новината за бягство от Лион ми се стори като благословия. Щяхме да се върнем в големия Париж, а през ваканциите да пътуваме до Сен Марселен и да отсядаме в любимата фамилна вила. Въпреки всичко при пристигането ни в подножието на Айфеловата кула градът за мен се превърна в синоним на кошмар. Не, градът беше прекрасен, просто аз бях непоносима. Особено в училище, откъдето даже бях изгонена. И то защо!? Бях увесила един бюст на Молиер с връв за врата по случай един доста скучен урок за него. Учителката по литература се вбеси. Като капак на всичко, играейки на топка, после лепнах едни шамар на някого, даже не помня на кого. С две думи, Денис, това бяха редовните истории, на едно екстравагантно момиченце, неприличащо на другите. За съжаление обаче „обесеният” Молиер и шамарът доведоха до изключването ми от училище. И тъй като не смеех да кажа на майка ми, а на татко още повече, скрих съобщението за провиненията ми. Цели три месеца преди лятната ваканция изхвърчах от училище, но се правех на актриса. Сутрин ставах в 8 часа с бодър вид, с коси, сплетени на плитки, завити като корона около главата ми. Обличах се с пепитено сако и плисирана пола и излизах с ученическата чанта. Правех всичко така, сякаш наистина имам учебни занятия. Пресичах булевард „Малерб”, а когато стигнех ъгъла, където се пресичат улиците „Добини” и „Жофроа”, сменях рязко посоката и тихомълком се отправях на разходка из града. Разкрих сама лъжата пред родителите ми чак в началото на следващата учебна година. Знам, че не звучи възпитателно, Денис, но аз в действително бях щура ученичка. И всичко ми се прощаваше, просто защото компенсирах лудешкия си нрав със завидна склонност да уча, и по-важното – имах такъв бистър и бърз ум, какъвто малцина от връстниците ми можеха да си представят. След години някаква репортерка беше издирила мои съученици, които разпитвала за мен. Отговорите бяха: „Да, Кики претупваше за нула време домашните по френски език и развиваше идеи, за които ние изобщо не мислехме”. Майка ти, Денис, наистина имаше луда глава. Изключително мразех часовете, особено по спорт и задължителното тогава ходене на плуване в зимния басейн, който имах чувството, че пълнят не с вода, а с белина. Твърдях, че не понасям белина, и всеки път припадах. Винаги имаше някое момиче, което да се провикне: „Госпожице, Франсоаз Коарез припадна! Това е от белината, тя не я понася!”. „Боже мой, казваше госпожицата, изведете я на чист въздух!”. И хоп! Бях навън на свобода. Къпането траеше един час, през това време отивах с момчетата от съседното училище в близкото кафене да пием по едно мартини. Да, Денис, научих се да пия още на тринадесет години. Изненадвах всички свои приятели, като поглъщах няколко чаши уиски. Всъщност адската изгаряща смес беше един от пътищата да стигна така бързо до света на възрастните. До света на истината, защото само когато сме пияни, можем да кажем истината и никой да не се засяга. А и алкохолът ти дава възможност да се бориш със собствените си крайности, с противоречията си, с вкусовете си, с погнусите и бесовете си. Само така можем да разберем какво е животът. Денис, още на четиринадесет аз осъзнах, че онова, което ме привлича най-силно, е да изпепелявам живота си, да пия, да се развличам и да не мисля за нищо. На четиринадесет като някаква безпризорна хлапачка аз започнах да се страхувам от отегчението като от чума. Да, очевидно принадлежах към онази хубава чиста раса скитници, която се осланя на случайността и се чувства способна за щастие, макар че щастието съвсем не е сюжет за добри художествени произведения. Не ми се сърди, не ме вини, това бях аз. Един ден, когато умра и когато познаят пътя ми, сигурно ще се явят пуритани, които ще ме осъдят и ще обясняват колко съм била глупава и как не съм знаела нищо. Но ти не им вярвай, Денис! Защото, когато се явих на зрелостен изпит на шестнайсет години, уверявам те, аз вече знаех всичко. Знаех дори по какво трагедията прилича на живота, а животът на трагедия – по всичко. Знаех, че нравствеността се изразява единствено чрез откази; чрез волята да се игнорират някои неща, като подлост и малодушие, мерзост, низост. Това е почти въпрос на естетика. Знаех за всичко това, а семейството ми не предполагаше за писателските ми наклонности. Четях на мама всички новели, които подготвях да изпратя за публикация до някое списание. Четях й, а тя дори не вярваше, че съм ги писала аз. На четиринадесет, когато започнах да пиша и написах първата си пиеса, майка ми беше запозната подробно със сюжета, а когато я попитах какво мисли, тя отвърна небрежно: „Това на кой автор е?”. Татко имаше същото отношение към идеята ми да стана писателка. Вярвах, че за да стана писателка, първо трябва да прочета цялата написана досега литература. Затова още на четири години седях на любимия ми люлеещ се стол и се правех, че чета. Понякога се случваше да обърна книгата наопаки. В такива моменти тате сядаше до мен и с усмивка изтъкваше: „Да, Кики, ти можеш да четеш, но може би е по-добре да не се научаваш да пишеш. Писането е друга опера, за която ти нямаш глас!”. Е, както се оказа по-късно, може и да нямам глас, но имам дързостта да го направя. И на девет години написах първите си редове. А дотогава бях изчела Кокто, Колет, Сартр, Камю, Превер, руските романисти. Всъщност литературата, която четеш, не може да те направи писател, но може да те преобърне. Такива за мен бяха три книги – „Земна храна” от Андре Жид, „Разбунтуваният човек” на Албер Камю и „Озарения” на Артур Рембо. И, разбира се, Пруст. Всичко от Марсел Пруст, от когото научих как се живее. И как се пише. Бях на седемнайсет, когато за първи път отворих книгите на Пол Елюар. Малко смахнат поет, когото Франция боготвори. Сигурна съм, че не е само заради таланта му, а и заради тежкото му детство. Светът има нужда от поети страдалци. Аз, уви, имах злощастието да се родя в семейство на богати и образовани хора. Но за успеха няма формули. Така например аз, когато чуех името Пол Елюар, отвръщах с погнуса: „Това беше май някакъв поет”. Но всъщност той успя да ме спечели с едно свое стихотворение, „Незабавният живот”, което някакъв младеж в опит да ме убеди, че ме обича и иска да го следвам в желанията му за игри, ми бе изпратил като писмо:

Сбогом, тъга.
Добър ден, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в очите, които обичам.
Ти не си точно мъчение.
Тъй като и най-бедните устни те издават
с една усмивка.
Добър ден, тъга… 

Влюбих се не в обожателя си, а в Елюар и в простичкия му поздрав: „Добър ден, тъга!”. Годината беше 1952-ра. Така след десетина месеца започнах да работя по едноименната си книга. А през август 1953 г. само за шест седмици приключих с редакцията на ръкописа, скитайки от кафене на кафене в Латинския квартал в Париж. Да, Денис, така се роди моята Сесил, която със своя баща, безгрижен вдовец, сам той колекционер на хубави момичета, се впуска в приключението на живота по начин, който никой в онзи момент във Франция не искаше да признае, че прави. Помня всяка секунда от раждането на тази книга. Всъщност първото изречение от книгата, е първото изречение, което преди години написах в дневника си, който хвърлих в огъня, щом създадох „Добър ден, тъга”. Когато започнах да пиша книгата си, бях изпълнена от силна и мъчителна тревога. Не се осмелявах да препрочета на другия ден това, което бях написала вечерта, толкова ме беше страх да не се почувствам унижена, намирайки написаното за нещо лошо. Казвах си, че сигурно съм можела да го напиша по-добре, и се изкушавах да изхвърля всичко в кошчето. Тази борба продължи само два месеца и половина. Романът ми беше завършен и по дяволите да отида, ако лъжа, Денис, но вярвах, всъщност не вярвах, а чувствах, знаех, че с тази книга ще спечеля много пари. Много пари, с които ще си купя един автомобил „Ягуар”. Първата читателка на книгата ми беше една приятелка от училище – Вероник Кампион. Когато й подадох ръкописа и й казах, че това е моят първи роман, тя отвърна: „Все пак не си лъгала, когато разказваше, че пишеш книга”. Тя реагира така, защото аз дълго време убеждавах моя антураж, че пиша роман. Придавах си тайнствен вид, за да събудя любопитството около мен. Лъжейки непрекъснато, че пиша, най-накрая започнах наистина да пиша… Да пишеш не е по-амбициозна митомания от която и да е друга, тъй като лъжата, хубавата лъжа, изисква талант. Загрижеността да се каже истината, която обикновено е отказана на една девойка, убива въображението. Преди нашето поколение писателките пишели това, което техните мъжки хомолози са решили, че девойките искат. Днес жените пишат това, което наистина искат. А за това имам заслуги и аз самата. Вероник се обади след дванайсет часа и трескаво прошепна: „Хей, момиче, та ти наистина успя да ме увлечеш с историята си. Мисля, че спокойно мога да те наричам вече писател”. След час аз и Вероник, по нейно настояване, се оказахме пред стъклената сфера на една ясновидка на улица „Абер-Гру”. Вероник искаше да се увери, че и звездите ми вещаят успех. Не крия, аз също бях любопитна. Старицата с кърпа на главата, след като забели очи и измърмори някакви неразбираеми думи, простичко подметна: „Да, госпожице, Вие носите ореола на славата”. Тези думи бяха достатъчни да ме накарат да си повярвам. Оставаше най-сложното, да намеря издателска къща, която да повярва в моя талант и в книгата, която бях написала.

Беше студен ден, 6 януари 1954 г. Навлякох се с една вълнена пола на сиво каре, нахлупих шапката си върху главата и се отправих към улица „Университетска” №30. На този адрес преди няколко години Рене Жулиар беше създал издателската си къща „Жулиар”, която само за няколко години се превърна в една от най-престижните къщи за талантливи писатели. Чукнах на входната врата точно в 10 сутринта. Отвътре се подаде някаква спретната девойка, на която подадох плика с ръкописа си, а върху плика бях написала просто: „Франсоаз Коарез, 59-81 Карно, булевард „Малерб”, родена на 21 юни 1935 година”. Не можех обаче да чакам. Затова подадох втория такъв жълт плик в издателство „Плон”. Така оставих съдбата на „Добър ден, тъга” да се реши от двете най-добри издателства тогава във Франция. Съдбата на майка ти като писателка, Денис, в този момент зависеше изцяло от капризите и оценките на една шепа интелектуалци. Тази зависимост в живота е ужасна. Особено когато интелектуалците са лишени от ум, а те много често, да не кажа винаги, са такива. След единадесет дни бях извикана в кабинета на Рене Жулиар. Там ме чакаше неговата дясна ръка, комичният с външния си вид Франсоа льо Гри, който още от вратата поде маниерно: „Стилът на госпожица Коарез се лее плавно и красиво, без да се препъва в неравности и разкъсвания. Това ни пречи да забележим многобройните езикови грешки, които би трябвало да отстраним от един толкова хубав текст”. А сетне продължи да ми обяснява, че едва ли не съм неграмотна. Нещото, което истински ме вбеси, беше наглостта му да каже: „Освен всичко това доста интересен пример за грешка виждаме още в самото заглавие на тази книга: вдъхновен от последните редове, авторът ни разказва, че щом се свечерило, тя вижда да се появява пред нея едно непознато лице, което поздравява с тези думи: „Добър ден, тъга”. Не би ли било много по-добре да се напише „Добър вечер, тъга” и дали всъщност това заглавие не би било по-точно!”. Да, моят поетичен чар очевидно не съвпадаше със строгостта в мисленето на този педантичен интелектуалец. За мое щастие обаче в този момент се появи самият Рене Жулиар. Един висок брюнет с големи очила с рогови рамки, изобщо мъж съблазнител. Първите му думи бяха категорични: „Госпожице Коарез, Вие сте рядка птица, същинска златна кокошка, истински самороден талант!”. Така се оказа, че съм се изправила пред моя първи издател. Още неопомнила се от случващото се, той попита: „А родителите Ви чели ли са книгата?”. С уплах, примесен с радост в гласа, промърморих: „Не. Баща ми има друга работа, а майка ми… тя не би я одобрила”. А сетне Жулиар добави с усмивка: „Очевидно договорът ще трябва да го подпише баща Ви, защото Вие сте непълнолетна. И още нещо, какъв аванс ще искате, госпожице Коарез?”. До този момент не бях мислила въобще за пари. Не очаквах, че и точно при подобна първа среща ще стане дума за това. Подхвърлих неловко: „Може би 25 000 франка?”. Рене Жулиар ме погледна спокойно и предложи сумата да е 50 000 франка, защото се смята доста по-лесно. Нещо повече, със същия глуповат аргумент изтъкна, че вместо в тираж 3000, какъвто е обичайният в тези години за книги дебюти, ще пусне „Добър ден, тъга” в тираж 5000. Не бях на себе си след края срещата, а когато се прибрах вкъщи вечерта, вече всички бяха насядали край масата и вечеряха. Обърнах се към татко с думите: „Баща ми, ще ставам писателка. Днес подписах договор с издателска къща „Жулиар”. Ще трябва да го подпишеш и ти. А тук в тази чанта нося 50 000 франка аванс”. Всички ме гледаха като попарени. Само мама се направи, че не е чула нищо, и със свойственото си пренебрежение подметна: „По-добре да се прибираш навреме за вечеря. Но преди да си изядеш супата, иди и си среши косата. Знаеш, че не мога да те гледам в този небрежен вид!”. Истинският триумф на майка ти, Денис, обаче се случи два месеца по-късно, когато книгата „Добър ден, тъга” се появи на пазара. Още помня своята първа среща с превърналия се в книга ръкопис на 17 март 1954 г. Влязох в една от централните книжарници, когато видях романа си на витрината. Грабнах една бройка и се отправих към касата, където някаква застаряваща подавачка ми обясни, че няма нужда да експериментирам с четенето на автори, за които никой никога не е чувал. Едвам се стърпях да не я халосам с чантата си. Хвърлих и 390-те франка, колкото беше коричната цена на книгата ми, побрала се върху 188 страници. Тънка книжка с бяла корица, но каква книжка! Още на третия ден след излизането в продажба тиражът бе изчерпан. Пуснаха допечатка от 3000 екземпляра. Книгата се продаваше като топъл хляб. В края на месец март издателска къща „Жулиар” бе принудена да пусне ново издание от 25 000 броя, през май същата година и той беше изчерпан. Така се появиха нови 50 000 книги със заглавието „Добър ден, тъга”, а във всяка от тях седеше името на майка ти, Денис! Просто името Франсоаз Саган. Промених фамилията си не от свенливост, а от почит към писателя, от когото научих най-много. Почит към Марсел Пруст и романа му „По следите на изгубеното време”. Да, Денис, с първата си книга мама Франсоаз спечели купчина пари. Франция не помнеше такъв успех, а дори не бях пълнолетна. Разбира се, критиците веднага започнаха да изпълват множество страници по вестниците с анализи за „Добър ден, тъга”, с коментари за таланта ми, със злобни подмятания за личния ми живот. Имаше злонамерени продавачки в книжарниците, някакви неуспели писателки, надяващи се някога да се сдобият със слава само защото продават славни книги, та тези зловредни женички казваха на всеки клиент, закупил книгата, с ехидна усмивка на лицето: „Не оставяйте романа неприбран у вас, защото може да попадне в неподходящи ръце!”. Господи, та те дори не бяха чели книгата, а се опитваха да убедят клиентите си, че написаното от мен е развратно и непристойно. Те мислеха така, но не и журито за Националната френска награда на критиците за литература. Получих тази награда два месеца след отпечатването на „Добър ден, тъга”. Така в годината, в която Ърнест Хемингуей взе Нобеловата награда за литература, Симон дьо Бовоар наградата „Гонкур” за романа си „Мандарините”, пръкналата се от никъде твоя бъдеща майка взе първата си литературна награда, чийто пръв носител е не кой да е, а самият Албер Камю за романа му „Чумата”. В комисията, която ми присъди наградата, бяха Жорж Батай, Морис Бланшо и още куп литературни знаменитости. Те гласуваха за мен – една девойка, подобна на много други, която се радва на живота, иска да се смее, да танцува, да излиза с приятели, да слуша музика, да чете. Във всичко това нямаше нищо изключително; необикновеното беше само това, че това момиче с тясно лице, върху което две трапчинки се опитваха да прикрият сериозността на златистокафявия му поглед, се изплъзва от време на време от социалната си среда, за да следва неписаните закони на своята развихрена фантазия. Това момиче бях аз, Денис, твоята майка, за която Симон дьо Бовоар след няколко години написа: „Франсоаз Саган притежава приятния начин да не говори за себе си като за дете чудо… Харесвам непринудения й хумор, умението й да не се поддава на ласкателства, да не я омайват с комплименти, а да запазва самообладание, да не прави гримаси. Тъй като тя харесва намеците, недомлъвките и не довършва изреченията си, на мен ми се струва нетактично аз да завършвам своите, но пък не ми е присъщо да ги прекъсвам така и накрая не намирам какво друго да кажа. Тя ме смущава, както ме смущават децата”. Тъкмо такава бях в очите на всички – смущаваща. И знаеш ли защо? Защото имах дързостта да бъда това, което съм, да бъда себе си, както можеха само малцина, дори в уж разкрепостена Франция. Бях истинска. Всички ми казваха, че съм звезда, но аз бях просто Франсоаз Саган. Едно младо момиче, което написа първата си книга, натискайки клавишите на пишещата машина само с два пръста въпреки уроците по пиано преди години. Написах „Добър ден, тъга” като предизвикателство към мен самата. И всичко това не беше нищо друго освен късмет. Просто късмет. Късмет беше и първата ми среща с мъж, и първото ми умопомрачение от любов. Всичко се случи през 1953 г. Тогава тежах 49 килограма, висока 166 сантиметра. Не се гримирах, не си лакирах ноктите, носех черни прави поли и пуловери, ходех неизменно с леки обувки без ток. Понякога ми се случваше да слагам и вечерна рокля, живеех при родителите си. В стаята си имах един наследен от моята баба грамофон, на който въртях най-новите концертни записи на Сидни Бешè, Луис Армстронг. Имах и една мака библиотека, на която бяха наредени книги на Пруст, Чехов, Толстой, Жид, Елюар, Фокнър. Диванът, който стоеше до прозореца, бе покрит с червено кадифе. Той ме приютяваше, докато четях с часове. А през 1953 г. приютяваше и първия мъж, в когото се влюбих. Тогава не бях навършила още осемнайсет години. Тогава всички мои приятелки се деляха на две категории. Като се замисля, те и сега не са по-различни – тези, които си позволяват всичко с момчетата, и то с всички без изключения, и тези, които не си позволяват нищо… Аз не бях такава. За мен да се отдам на един мъж не беше проблем, но при едно условие: при вида му да ми се подкосят краката, да се чувствам така сякаш ще рухна. Денис, твоята майка на седемнайсет години, с лице на дива котка, мечтаеше за брутална страст. И макар да не бях преживявала срещи, целувки, отегчения, аз знаех какво е всичко това. Човекът все пак е разумно същество. Емпиричността не е всичко, нали така? Но ето, че се случи и да придобия опит. Той се казваше Луи Нейтон. Висок 195 сантиметра гренобълски великан, който, когато се срещнахме за първи път, дори не ме забеляза. Беше единайсет години по-голям от мен и се целеше в госпожички с опит. Нейтон наистина караше тялото ми да се срива в момента, когато го виждах. Имаше изключителен талант на художник. Можеше само с няколко щриха да увековечи образа в рисунката си, но беше предпочел да поеме бизнеса на баща си и се бе превърнал в служител в чейнджбюро. Но това не му пречеше да бъде все същият одухотворен мъжкар, за какъвто мечтаят повечето момичета на седемнайсет години. Аз не бях никакво изключение от това правило и впрегнах целия си ресурс, за да го притежавам. Случи се съвсем лесно. Просто се оказа, че е голям романтик и обича писма. Писахме си няколко пъти, преди една юнска вечер да се окажа в колата му. Караше рено със сгъваем покрив, като при тази наша първа автомобилна романтична разходка той реши да ме отведе до Булонския лес. Там получих първата си истинска целувка. Но вечерта приключи много бързо. Полицейски изстрели нарушиха тишината на нощта. Появиха се някакви полицаи, които заповядаха на Луи да си покаже документите. Просто проверка, но тя провали всичко. След любовните трепети дойдоха разлъките. Нейтон трябваше да се завърне в Гренобъл, но това не прекърши отношенията ни. Пишех му дълги писма, от които все още пазя копия. Сред първите беше това, което продължава да седи в портмонето ми. Чакай малко, Денис, да го потърся... А, ето го. „Скъпи мой Луи, добре, че ми писа. След заминаването ти аз скитам из Париж като една много тъжна душа. Нашата последна вечер беше много щастлива, но толкова тъжна накрая. Спомням си твоето лице, малко нескромно, черните дървета отзад и тези зловещи изстрели в нощта. Не трябва да се забравяме. Впрочем дори и не си го помислям. Ти имаш странна прическа, имаш почти жълти очи, ти си красив, ти се казваш Луи. Ти си незабравим”. А друг път бях доста по-лаконична: „На почивка съм с родителите си. В 9 и 30 ям една праскова, в 11 часа се къпя в морето, в 14 часа чета или играя бридж в семеен кръг, в 17 часа си вземам душ, в 19 часа – аперитив”. Виж, неговите писма бяха протяжни и дълги, но ги унищожавах. Всичките до едно. Не исках никой да знае каква е любовта на Луи към мен. Та нали след години, щом нямаше свидетелства за нея, можех да си я доизмисля и украся така, както намеря за добре. Няма нищо по-прекрасно от това да си досъчиняваш миналото и да му придаваш вид на бляскаво отминало време. Всички го правят. Някои просто го правят по-виртуозно. Като мен. За съжаление нещата с Луи бяха обречени на провал. Виждахме се рядко, макар че нищо не стоеше между нас освен пътя, който трябваше да пропътуваме, за де се срещнем. Но дойде моментът всичко да приключи. Точката бе поставена с едно мое писмо: „Не знам дали те обичам. Може би е така, защото ние сме си казвали само приятни и нежни думи, а за да се обичат двама души истински, е нужно да са си казали неприятни и сурови думи. Но всичко това са теории и ми липсваш!”. Това е едно писмо, на което отговор така и не получих. Всичко свърши ей така. Но пък ми предстоеше очевидно една бляскава писателска кариера. Ох, Денис, чакай. Тук нахлу някаква санитарка. Ама чакайте, какво правите? Моля ви се, какво Ви прихвана? Дайте ми слушалката! Коя сте Вие, по дяволите! Откъде-накъде ще нахлувате така и ще ми вземате телефона? Та аз съм Франсоаз Саган! Престанете да се държите с мен като със затворник. Аз съм просто болна. Какво? Това си е Ваш проблем, аз не искам още да спя. Не ми се спи. Чувате ли, не ми се спи!

В стаята настъпва тишина. Буйстващата Франсоаз Саган е привързана с каиши за болничното легло, а дозата с успокоителни, която медицинската сестра й е дала, е започнала бавно да действа. Часът е 2 през нощта. Вече е 28 юни 2004 г. Утре предстои звездната пациентка на болницата да бъде изписана след едномесечен престой. Лекуващият доктор е оставил букет цветя на нощното шкафче на писателката и й е написал с учудващо четлив почерк картичка: „Всичко Ви предстои и то зависи изцяло от Вас!”.

Ало, здравей, Денис! Съжалявам за вчера вечерта, но просто медицинската сестра беше изнервена от дългия телефонен разговор. Но ето, че вече съм си вкъщи на авеню „Фош”. Докторите казаха, че явно ще се живее. Ама само от мен зависи колко. Ако питат мен, и сега бих приключила с всичко. Това да понасяш ужаса на старостта не е красиво. А щом не е красиво, е непотребно. Но сега не ми се мисли за това. Лято е, момчето ми, аз съм все още съм жива и горя от желание да продължа монолога си от вчера. Не, не тренирам за някакъв скапан театрален спектакъл. Обичам театъра, но аз да вляза в кожата на актриса – това вече е трагедия, от която светът няма нужда. А и аз самата. Актрисите рядко имат ум. И аз, ако бях станала дама, която да се подмята по сцената в различни рокли и роли, нямаше да бъда от групата на редките. Затова и предпочетох да стана писателка. Писането е друга работа. То е надлъгване с живота. Опитваш се да излъжеш света около себе си, дори самия живот, че животът, който сътворяваш по страниците, не е твоят живот. Запомни момчето ми, във всеки написан ред ще ме откриеш. Цялата там съм аз. Знам, че се питаш какво общо имаш ти с писането? Чудиш се защо ли ти разказвам тези неща. Ти все пак избра нещо друго, не че е лесно, но то е друго. Да бъдеш фотограф е друга работа, при всички случаи не е писане. Писането е коварна работа, Денис! Пишеш и всичко остава. Попадне ли един ръкопис в ръцете на издателите, той практически се размножава и става вечен. В него всяка дума издайнически разкрива писателя. Оголва го, изобличава всичките му лъжи и преструвки, грешки, слабости, мерзости, любови, трепети, вълнения. Дори когато писателят е мъртъв. Неблагодарна работа. Но аз съм щастлива, че посветих живота си на писателското перо, започвайки с простичкото „Добър ден, тъга”. Когато книгата излезе през 1953 г., започнаха да ме преследват стотици журналисти. Всички искаха да ме разпитват и да изпълват вестниците си с пикантни истории за мен. Търчаха с микрофоните си и ми задаваха глупавите си въпроси. Тъкмо тогава развих и непоносимост към тази човешка пасмина. Разбира се, и сред нея има бисери. Такъв беше онзи сладур от „Пари Мач” Мишел Деон. Красавец, който се домъкна чак до Осгор през лятото на 1954 г., когато аз, мама, татко и сестра ми бяхме избягали на почивка от все по-непоносимия шум на Париж. За първи път шофирах на такова дълго разстояние, след като с парите, които получих от продажбата на първия ми роман, си купих така мечтания ягуар. Деон беше узнал къде съм отседнала и една вечер аз се прибирах от плаж, а той ме чакаше с огромен букет от рози пред вратата. Не мога да скрия, че ми стана приятно. След срещата ни се появи статията му „Франсоаз Саган, едно съвсем обикновено момиченце, печели милиони, но се страхува от нощта”. Нелепо заглавие, но текстът беше поносим: „Когато не е на волана на колата си, тя върви с ръце в джобовете на джинсите си или се пече на плажа. Вечер се вижда с няколко приятели, играе рулетка, където е късметлийка, и често танцува до късно през нощта в бар „Баск”. Това е нейното единствено развлечение, както и слушането на плочи. Моцарт и Равел са любимите й композитори. Да, казаха, че „Добър ден, тъга” е роман на една развратница, на една циничка. Тази „развратница” обаче се страхува в леглото си през нощта, дори най-малкият шум я кара да подскача”. Ето това, последното, откъде си го измисли Деон, не знам, но и до днес срещам в някои статии, посветени на мен, това клише. Била съм се страхувала. Е, щом така им харесва, нека така да бъде. Истината е, че Мишел беше забавен и красив и няма да крия, с него имахме кратък романс, който завърши бързо, но затова пък увековечих името му, като посветих втория си роман на него. И не само. Знаеш, Денис, че за мен да пишеш с вдъхновение е абсолютно щастие, но да се изразяваш в стихове, това не понася никаква несръчност. Написала съм купища не много добри стихотворения. А „не много добре” в поезията е непростимо. Въпреки това дръзнах да публикувам едно, което беше посветено на този мой мимолетен любовник. Да, в мимолетността има очарование, което дългата и досадна връзка дори и с най-перфектното същество не може да ти даде. В мимолетността има страст, която те кара да гориш. Като играта на хазарт. Каквото беше и самото отпечатване на „Добър ден, тъга”. Знам, знам, Денис, че все те връщам към тази моя първа книга, но именно тя ме сътвори. Само за една година в Италия през 1954 г. от романа се продадоха 20 000 екземпляра. При това на френски. Преводът беше готов чак на следващата година. Това беше огромен пробив. За една година книгата беше преведена на 14 езика. В началото не можех да си представя какво означава това. Някаква цифра. Помня как през есента на 1954 г. отидох до издателската къща да помоля за някакво авансово плащане за предстоящото вече шесто поредно издание на „Добър ден, тъга”. Парите ми трябваха, за да си купя палто от пантера, което видях на витрината на един магазин на Шан-з-Елизе. Вместо аванс по банковата ми сметка се появи само частично плащане в размер на 50 000 000 франка от реализирани продажби. Никога не бях предполагала, че мога да разполагам с толкова много пари. Отидох и веднага купих палтото от пантера, в което се бях влюбила. След няколко години това палто претърпя истинска метаморфоза. Първо му разших ръкавите и му приших нови от един черен чаршаф. С ръкавите си направих шапка, която после подарих на някого, дори не помня на кого. В същия този ден, когато се сдобих с палтото, станах и горд притежател на втори „Ягуар” Х/400, за който платих на бившия пилот на състезателни коли Роже Лоай 1,3 милиона франка. Можеш ли да си представиш какво означава да имаш толкова много пари. Всъщност нищо не означава. Парите трябва да се харчат, момчето ми. Спестяванията са за страхливците. Смелите могат просто да харчат. Така седмица след като бях паркирала ягуара в гаража, се влюбих в един черен кабриолет, спортен модел, с бледорозови седалки и струващ два пъти по-скъпо. Купих и него. А ден по-късно и едно спортно „Гордини”. Беше красавец. Като влезех в гаража, сърцето ми се разтуптяваше. Не е ли комично, Денис? Станах богата по случайност, станах писателка пак по случайност, станах най-скандалната хлапачка на Франция, която е дръзвала да нахълта в свещената литература. Не, не бях Жана д’Арк, а просто Франсоаз Саган, жената, която се люби с десетки мъже, без да е лудо влюбена в тях. Това беше твоята майка, Денис. И беше наистина ужасно. Не, не ме разбирай погрешно. Съвсем не съжалявам за всичко, което е било тогава, но беше ужасно. Всички говорят за теб неверни неща. Приписват ти налудничави думи. В началото ми беше трудно да го преглътна. Намирах тази шумотевица около себе си за напълно необоснована. Гадеше ми се непрекъснато. Страдах, наистина страдах да се виждам в ролята на предмет, разхождащ се по площада пред погледа на всички. Нямаше какво да направя, освен да приема правилата на тази обществена игра. Възможността беше само една – трябваше да си поставя маска. Едно мрачно, хладнокръвно ледено сърце, в което всички се вглеждаха по приемите и цъкаха откривателски: „Тя наистина е феноменално явление!”. Можех да бъда себе си само в компанията на приятелите си. С тях можех да бъда весела, да се смея неудържимо като дяволито хлапе, което е наясно с известността и богатството си. Такова хлапе съм и днес, Денис. Просто тогава бях млада и красива. Но както тогава, така и сега знам, че човек не притежава нищо освен кожата си, костите си и походката си и че имаме право да нямаме нищо. Имаме право. Затова пилеех всичко, което печелех. Пилеех го заради щастието. Дядо ти, който беше много вдъхновен от успеха ми, все ми повтаряше: „Кики, на твоята възраст е подобре всичко, което спечелиш, да го пропилееш. Иначе ще пропилееш шанса си да живееш!”. Вслушах се в наставленията му и сега, като се обръщам назад, оставам горда от това решение. Около мен си бях събрала цяла тълпа от обожатели, включително и авангардистът в американската музика Михаел Ман, синчето на татко Томас Ман, което се самоуби след две десетилетия (повече за Михаел и семейство Ман виж в a-specto №37). С него ме срещна случайността, когато на страниците на „Пари Мач” до статия за мен бе отпечатан и текст за Михаел и неговото експериментално музикално произведение, в което перкусионистите чупят три дузини чинии в такт. Казваха, че е луд. Всъщност Михаел беше съвсем нормален мъж, в който баща ми се влюби от пръв поглед и искрено се надяваше, че приятелството ни ще завърши с брак. Но завърши само с няколко опита да вкусим телата си. Михаел беше един от присъстващите на най-паметния рожден ден в моя живот – този, в който станах пълнолетна на 21 юни 1956 г. Там бяха учителят ми по ча-ча-ча Франсоа Гуглието, брат ми Жак и толкова много приятели. И толкова много други мъже, които познаваха тялото ми в детайли, както дори аз не го познавах. Бях къркана, но помня всичко. В този ден си купих една небесносиня моторница и придобих правото да харча парите си законно в казината. Когато всичко свърши, в утрото на следващия ден до мен седеше Михаел. Това беше последното ни общо утро, в което той ми прошепна сякаш искаше да заговорничим: „Кики, ти си вече голяма, но винаги ще останеш смесица между жена и дете. Колкото и велика писателка да станеш. И това е най-ценното”. Михаел вече не е сред живите. Много от приятелите ми сега не са живи, Денис, ето защо си е заслужавало всичко, което правехме тогава. Не съжалявам и за безконечните пътешествия, по които ме мъкнеха издателите ми, за да се срещам с подивялата тълпа от млади хора, които четяха книгите ми. Скитничества по цялата планета. Най-впечатляващ за мен и до днес си остава походът до Ню Йорк, където ме посрещна многохилядно множество от хора, желаещи да получат автограф. Никога не съм крила, а и как да го скрия, че английският ми беше на училищно ниво. Може би и до днес са оцелели екземпляри на английското издание на книгата ми, където с уверен почерк съм написала with all my sympathies!. След като бях подписала повече от 3000 книги, някой от тълпата, който знаеше френски, ми прошепна, че това означавало не „с цялата си симпатия”, а „моите съболезнования”. Потънах от срам. Но пък всички щастливо отнасяха книгите с тази надраскана от мен нелепа фраза. Денем раздавах автографи, а нощем танцувах буги-буги и мамбо. Слушах джаз, пилеех пари по казината, пиех ужасно много, но никога безпаметно. Срещах се с какви ли не знаменитости. Мерлин Монро, Ела Фицджералд, Били Холидей, Тенеси Уилямс. Първото ми стъпване в Ню Йорк беше задушаващо от емоции преживяване. Ню Йорк, това е изграден град. Никой друг град не изглежда по-добре направен и по-малко оставен на случайността. Едно подредено безумие. Улиците сякаш са рязани с нож, мостовете, прехвърлени в порив над двете реки Хъдсън и Ийст Ривър, прави и монотонни пътища. Небостъргачите като прекрасни контета, смайващи с дързостта си, хвърлят сенки над сведените глави на нюйоркчани. Титаните от Античността биха се забавлявали много в този град. Да прескачат Рокфелер център, да играят на кубчета с прочутите „блокове”. Толкова забавления, но вече няма титани, има само индивиди по метър и седемдесет, опитващи се отчаяно да улеснят живота си благодарение на колите, асансьорите и на сладката, но луда организираност. Това е Ню Йорк, но аз оставам влюбена в мястото, което прикриваше истинския ми живот. Влюбена в Сен Тропе. Само това градче ми даваше онази сигурност, онова спокойствие, което ми беше нужно да пиша. А пишех много, експериментирах с текстове за пиеси в театъра, със сценарии в киното. Съучаствах и в екранизирането на редица мои текстове. Сен Тропе беше личният ми рай. Там, край брега на морето, прекарвах летата си. Това бяха дни на творчески игри и запознанства. Беше в началото на 60-те години, когато, както си лежах върху горещия пясък, до мен се изправи една очарователна красавица. Беше самата Брижит Бардо, която ме бе разпознала, нищо, че се бях прикрила с огромна сламена шапка. Първите думи, които отрони, бяха забавни: „Саган, мозъкът Ви е с много къдрици!”. Разсмяхме се и двете. Тя беше чела „Добър ден, тъга” и каза мили думи за книгата. По-късно някъде писах за тази наша среща и за респекта ми към Бардо, която беше всичко друго, но не и целомъдрена. Обаче не беше безсрамна. Две качества, които ти гарантират присъствие в артистичния елит на Франция. Брижит Бардо като всяко надарено с разум животно няма нищо общо с християнската цивилизация и нейните табута. Но в същото време няма нищо общо с разрушението и омразата, чиито въплъщения са тези табута. Християнството е особена тема, Денис. Навремето бях започнала да чета Сартр и Камю. Тогава моята жажда за справедливост и щастие се сблъска внезапно с безкрайността на човешкото страдание. Това окончателно ме убеди, въпреки че бях кръстена в църква, че съществуването на Бог е просто една зловеща измама. И все пак, ако Бог съществува, то той наистина ми е безразличен. Безразличен ми е, както и всичките ласкателства и хули, излезли от устата на някакви самозвани литературни критици, обясняващи, че съм пропаднала жена. За Бардо говореха по същия начин. Да, с нея не станахме приятелки, но и двете имахме участта да бъдем част от духа на 60-те години, който накара сърцата на хората да бият по човешки. Някой някъде написа: „Гениалността на Саган се състои най-вече в това, че е съумяла да даде на читателите това, което те са искали в момента, в който са го искали”. Това важи със същата сила и за Бардо. Единствената разлика между нас двете беше, че ако аз бях успяла да се откъсна от фанатизма, то Брижит имаше една маниакална страст – да пръска парите си за каузи. Нещо, на което аз така и не успях да се науча. Пак в Сен Тропе се запознах и с Марлон Брандо, с Ален Делон и Роми Шнайдер, с Кристиан Диор. Запознавах се и се разделях с мнозина. С някои така и никога не се сприятелих, но пък останаха спомените за неочаквани и бързи срещи с хора, които светът боготвори. С обикновени хора, имали обаче участта да се превърнат в звезди. Сен Тропе беше леговище за звезди и приключения, но Сен Тропе прикриваше и много злощастни събития. Аз също трябваше да преодолея там една ужасяваща среща със смъртта на 14 април 1957 г. близо до градчето Мили ла Форе. За това се изписаха хиляди страници, Денис. Даже Вероник, моята първа читателка, която е и сред малкото ми приятелки, си беше направила труда да изчисли, че изрезките от вестниците, разказващи за случилото се тогава, тежат 11,400 кг. Не си позволих да прочета нищо от това. И защо ми беше да го чета, като именно аз го бях преживяла и знаех всеки детайл по-добре от който и да е журналист. Беше една провинциална неделя, по-скоро мрачна, със сиво небе, която изобщо не предразполагаше към излизане. По това време бях наела мелницата на Кудре близо до Мили ла Форе, преобърната на вила от Кристиан Диор. Обичах да отсядам там и да се отдавам на писането. А и беше удобно място за безгрижни срещи с приятели. Бях заедно с Вероник, с вечните купонджии Бернар Франк и Волдемар Летиен, който по това време беше репортер във „Франс Диманш”. Поканих на обяд режисьора Жул Дасен, придружен от жена си, актрисата Мелина Меркури. Дойде и писателят Ален Бернхайм с половинката си. Всички бяха налице, единствено Жул Дасен закъсняваше, обади се към 13 часа, че е спукал гума по пътя. Взех моя кабриолет и заедно с Бернар, Волдемар и Вероник се отправихме към мястото. На километър от Корбей видяхме колата на Дасен, беше „Пежо” 203. Помогнахме му, сменихме гумата и потеглихме към мелницата. На единия от завоите колата ми се подхлъзна заради високата скорост, блъсна се в бордюра, преобърна се в канавката и видях как трите тела на приятелите ми изхвърчават от местата. Оказахме се във вертикално положение с вирната задна част на автомобила в една житна нива. Помня ясно зеления цвят и си помислих, че всичко свършва. Както разбрах по-късно, била съм затисната под колата и съм изпаднала в безсъзнание, с хлътнали хълбоци и счупени китки. Вероник Кампион беше с фрактура на таза, Бернар Франк имаше счупена ръка, а Волдемар Летиен – множество наранявания по лицето. Бяха ме откарали в болницата в Корбей. След време Волдемар написа: „И двамата бяхме на носилки. Франсоаз не мърдаше, езикът й висеше от устата, червеникава пяна се виждаше по края на устните й. Беше ужасно, защото си мислех, че е мъртва. В този момент си мислех за любовта, която изпитвах към нея. Бях до нея в колата и я прегръщах през рамо, когато се случи катастрофата. „Ще бъда последният, държал я в ръцете си”, казах си в изблик на гордост, след което соленoто на сълзите ми започна да дразни охлузванията по лицето ми.” Когато се събудих, в болничната стая нямаше никой. Изплувайки от мрака на съзнанието си, нямах спомени за случилото се. Докторът ми разказа всичко. Помня, че първото, което попитах, беше: „Надявам се, че не съм убила никого? Кой е ранен?”. След като чух подробностите, се отпуснах спокойно на леглото и се унесох. Болката наистина беше ужасна. Навън вече беше мрачно, а аз си мислех, Денис, колко нелепо е устроен светът. Защото точно когато се чувстваш най-зле, тогава винаги си сам, а хората, които те обичат най-много, не могат да направят нищо за теб. Ето, това беше големият урок от тази катастрофа: разбрах, че съм напълно сама. И никога повече не дръзнах да си създавам илюзии, че съм обичана. Светът ти може да е изпълнен с добри хора, с приятели, но си оставаш винаги сам. Всичко друго е лъжа. Когато ме изписаха, от болницата ме прибра Волдемар. Цялото му хубаво лице сега беше покрито от заздравяващи рани. Той ме откара към мелницата на Кристиан Диор. Последва седмица на възстановяване. Май 1957 г. беше необичайно студен. Запалихме камината. Двамата с Волдемар живеехме като котета, сгушени един в друг. Аз бях на двадесет и две, а той на двадесет и четири. Спяхме много, четяхме, разказвахме си за приключения с коли, за лудите скорости, за безотговорните състезания. Говорихме си, докато изведнъж не реших, че не мога повече да крия от него истината. Казах му всичко, Денис, а с това отношенията ни с Волдемар трябваше да приключат. Казах му, че докато лежах в болницата, една сутрин на свиждане дойде Ги Шелер. Галантен красавец, директор на отдел авторски права в издателска къща „Ашет”. Бяхме се запознали с него на някакъв официален прием. Той беше приятел на брат ми Жак. Та в една от тези болнични сутрини той дойде с огромен букет. Току-що лекарят ми бе направил електроенцефалограма и беше прегледал очните ми дъна с онова фенерче. Ги Шелер влезе веднага след това и вместо „Здравей!” или някакъв учтив въпрос, приседна на ръба на леглото и прошепна: „Нелепо е да чакам, затова искам да ти кажа, че ако оздравееш, ще се оженя за теб!”. Споделих това на Волдемар, както и факта, че съм отговорила за първи път в живота си с „да”. Разделихме се още на следващия ден, а баща ми ме откара в Сен Тропе. Предстоеше най-тежкото. Да се възстановя наистина от катастрофата. Там на пясъка край морето седях, взряна в хоризонта, и плачех, както никога до сега. Никога не бях се замисляла до този момент, че тялото ми може да откаже да ми се подчинява. Краката ми отказваха да вършат онова, което им повеляваше разумът. Бях на инвалиден стол вече втори месец, а нямаше никакъв напредък. Именно там на пясъка мобилизирах цялата си чувствителност и сила, за да проходя отново. Първо правех по една крачка и като посечена се сривах на земята. После крачките ставаха две. Един ден при поредния опит да се възвърна към нормалността на движението си се сринах точно на брега на морето, там, където вълните се разливаха с шумен кикот. Да, до съвсем скоро аз си мислех, че съм неуязвима. Но ето, че щастието е така крехко, а тялото и животът още повече. Получих някакъв внезапен гърч, от който ме изтръгнаха двама случайни възрастни хора, разхождащи се. Разплаках се пред тях, Денис, нямаше пред кого друг. Знаеш ли какво е да искаш да плачеш, а да няма пред кого! Знаеш ли какво е да плачеш, сврян в ъгъла, и да няма кой да те чуе? Разбираш ли, Денис, аз се опитвах да убедя лекари и приятели, че краката ми не са добре, но никой не ми вярваше. Гасях фасовете на цигарите си в босите си ходила, за да им покажа, че, по дяволите, нещо не е наред с краката ми, но те само повтаряха в хор: „Ще се оправиш, това е дреболия! Ти си голяма късметлийка, че си се спасила. Всичко ще отмине. Просто си уморена!”. Майната ви, изобщо не бях уморена. Просто краката ми отказваха да бъдат част от мен и единствените хора, които ми повярваха, бяха двама човека на ръба на морето край Сен Тропе. Двама непознати, които ме прегърнаха в хладната мокрота на пясъка и ми казаха: „Молете се на Бог да ви избави от физическите страдания, с моралните сама ще се справите!”. Чуваш ли, Денис, двама души, появили се от никъде и отиващи наникъде, ми вдъхнаха кураж, за да ме избавят от вълните. Нищо, че бях Франсоаз Саган, нищо, че бях зарината от пари и приятелства. Двама непознати. Беше непоносимо. Бях измъчвана от полиневрит, което пораждаше адски болки. Ежедневно мъчение, което нямаше да мога да понеса без непрекъснатия прием на Палфиум 875. Нещо като морфин, някакво негово производно, което ме превърна в наркоман. След четири месеца на Палфиум 875 бях така пристрастена, че бях готова да убия за поредната доза. Денис, станах наркоман заради непоносимата болка. Но намерих капчица воля да се тикна сама в една клиника за лечение на наркозависимости. Водих си дневник, който после издадох в книгата си „Отрова”. Лекуващият лекар д-р Морел ме караше сама да нося отговорност за своето лечение, като ме оставяше аз да реша с колко да увелича интервала между инжекциите. Ужасни мъки – да не се поддадеш на изкушението на ампулата с Палфиум 875, която е до теб. Знаеш ли какво е това, Денис – това е да замениш физическата болка с още по-силно морално страдание. Аз победих в тази битка, момчето ми. И разбрах нещо много важно – човек се дрогира, защото животът е отегчителен, хората са досадни, няма вече толкова велики идеи, след които да вървиш, липсва подем. Сякаш слагаш преграда между себе си и живота. Единственото подходящо нещо, ако искаш да се измъкнеш интелигентно от живота, това е опиумът. Това е интелигентна дрога. Опасна, без съмнение, но животът, който ни приближава към смъртта, е не по-малко опасен. Не вярвам, че дрогата подтиква към творчество, защото тя ти пречи да пишеш. Все си казваш: от утре! За поколението писатели преди нас проблем беше алкохолът, за нас е дрогата. Ясно е, че е много трудно да си творец в една толкова еднообразна страна, където само фактът, че си индивидуалност, е вече предизвикателство към обществото. Силно вярвам, че всеки трябва да прави каквото желае, затова не мога да осъждам вземащите дрога. Когато се чувствам зле и отчаяна, ми се случва да пия. Хвърлям се към всичко, което ме прави екстровертна, към всичко, което ме тласка към другите. Уискито ни тласка към другите, а опиумът ни кара да се свием в себе си. Явно е, че съвременният живот е тягостен и всеки има нужда от прегради между себе си и света. Не знам защо вкарват хората в затвора само защото пушат хашиш. Това са нормални хора, които обаче се чувстват анормално. Аз бях една от тях, но успях да се преборя. Отскубнах се от опиума, проходих и в края на целия този ад се оказах омъжена. Франсоаз Саган се беше превърнала в съпругата на г-н Ги Шелер. Сватбата беше на 13 март 1958 г. Разведохме се само след няколко месеца. Превратности на ума, на сърцето. Сега разбираш ли защо винаги съм мразила болниците, Денис? Болниците са бардаци, в които разбираш, че всяко човешко създание не е нищо повече от шепа плът в ръцете на някакви касапи. А в болницата, в която аз лежах след катастрофата, аз бях в ръцете на няколко касапи – докторите, които ме върнаха към живота, опиума, който ме въвлече в ръцете на Ги Шелер, който, възползвайки се от страданието ми, беше отскубнал моето съгласие за брак. Всичко това ме въвлече в тежка депресия, от която ме изтръгна единствено любовта към писането.

Не бяха минали три години от развода ми с Ги Шелер, когато в пресата започнаха да се появават всевъзможни статии за втората ми сватба. За брака ми с Боб Уестхоф, мъж с образ на филмова звезда, некрасив, но очарователен и преди всичко истински мъж. Тържеството беше на 10 януари 1962 г. Сам разбираш, Денис, че това беше брак по договорка. Баща ти беше симпатяга, притежаваше ателие за скулптура и керамика в Монмартр. Имах всички основания да свържа живота си с него, но ще е лъжа, ако кажа, че е по-любов. Беше от страх. Бях бременна и се уплаших, че ако те родя, без да съм в юридически отношения с баща ти, сигурно щеше да дойде момент, в който просто щях да те зарежа. Ти се роди само пет месеца след сватбата. Проплака на 26 юни 1962 г. Денис, ти ме превърна в майка. От ясната отговорност станах дори по-свободна от преди. Да, преди ходех насам-натам, в нает апартамент, в хотел, у приятели. Появата ти обаче наложи да съм си по-често вкъщи. Появата ти преобърна живота ми. С баща ти се разведохме малко след раждането ти и малко след убийството на президента Кенеди в Далас през 1963 г. Помня това убийство като ярък миг, оставил трайни дири в съзнанието ми. Обличах се, за да отида да вечерям с приятели. Никой в ресторанта не знаеше още какво се е случило. Малко по-късно на една съседна маса някакви американци започнаха да плачат. Бяха научили. За мен това убийство разрушаваше една установена идея за Америка, една представа за страна, претъпкана с дъвки и мляко. Внезапно млякото се смесваше с кръвта на президента. Това събитие отбеляза началото на нашата нова епоха на насилие. По стечение на обстоятелствата по това време беше и разводът ми с баща ти. Продължихме да живеем заедно заради теб още пет години. Беше по-добре и за двама ни да бъдем свободни и да правим с живота си каквото искаме, защото твоето присъствие в живота ни създаваше достатъчно бариери, които и без това трудно се сдържахме да не прекрачваме. Извън живота ми с теб, знаеш добре, Денис, че аз продължих да бъда все същата, малко лудичка, по-малко пиеща и шофираща все така бясно. Просто имах моралния дълг пред себе си да бъда себе си. Знам, че в очите на другите, а може би и в твоите приличам на чудовище, но не съм, момчето ми. Аз съм просто Франсоаз Саган. Аз съм писател и Франция в онези години имаше нужда от човек като мен. Защото истинската роля на писателя е тази, за която говори Пруст: лупа, благодарение на която читателят може да разграничи някои истини за живота, за които не е знаел досега (и за които дори писателят не подозира, докато не ги формулира). Но за да видиш тези истини, трябва да гледаш внимателно. Един открит, чувствителен дух със силно въображение не може да не вижда какво става на неговата земя, в неговия свят и през неговото време. Невъзможно е да не вижда страданията на телата върху три четвърти от планетата, мизерията на духа и блудкавия ад на ежедневието. Френските писатели се затварят в своите си абаносови кули и творят. Но не и аз. Аз принадлежа на собствената си епоха и не мога да не видя, че животът е много труден за младите, безработицата е ужасяваща: колкото повече усъвършенстваме машините, толкова по-малко работа има. Моето разбиране за обществото налага щастие за всички, но тъй като едно такова общество ще върви по посока на парите и срещу щастието на хората, нищо няма да се развива. Ето защо аз съм социалист. Мисля, че социалистите са единствените, които са направили всичко възможно, за да омекотят удара. Уви, проектът им, както всеки, зад който седят хора, бе доведен до катастрофа. Както и собственият ми живот. Не, не, Денис. Съвсем не си ти причината за личната ми катастрофа, а епохата, светът, обществото, в което живеех тогава. Да, това беше общество, в което общувах с изключителни личности – с Фелини, с Катрин Деньов, с Франсис Форд Копола и кой ли още не. Бях любовница на толкова много мъже. Бях любима на толкова много читатели. Бях злосторница за толкова пуритани. Но бях себе си, Денис. Около мен цял живот бе пълно с хора, но никой от тях не беше с мен. Бях призната за писател, бях награждавана, оценявана и мразена. Но винаги когато имах нужда от човешко същество до себе си, него го нямаше. Ето защо през 70-те години се отдадох на самота, до мен бяха само десетките домашни любимци – кучета, котки, конят ми. Всички идваха и си отиваха, за да отнесат частица от мен, да ме оголят и превърнат в купчина плът, с която медиите могат да се гаврят. Щастлива съм, че те опазих от всичко това, Денис. Щастлива съм, че мога да ти разказвам тези неща днес. Денис, опазих те от ужаса да си звезда в очите на хората. Звездите се раждат хора, Денис, раждат се хора и само поради някакво нелепо обстоятелство, поради късмет, поради шанс или просто недоразумение се превръщат в звезди. В богаташи. В гении на епохата си. Но знаеш ли как боли от всичко това? Знаеш ли колко страдание и горчилка трябва да понесеш, за да запазиш онова, за което всъщност си се борил – да бъдеш обичан. Онова, което човекът от тълпата има всеки ден, но не оценява, защото се е вторачил трескаво в парите и славата на звездите около себе си. Знаеш ли как мечтая да седя всяка вечер в шест часа на каменните стъпала пред къщата. Да гледам как хората минават и ме заговарят, как кучетата понякога идват да полегнат край мен, да гледам как настъпва нощта и да надавам глас възмутено, когато по улицата мине някоя кола с номер, различен от обичайните. Знаеш ли как искам, Денис, да стоя на стълбите, а от другата страна на улицата да виждам старата чешма, където сутрин и вечер като деца ходехме за вода със стомните и пред която една-две старици все още се привеждат. Помпата, разбира се, прискърцва, а часовникът на църквата често се обърква и бие няколко пъти един и същи час, но никой не обръща внимание. Знаеш ли как искам, Денис, утрешният ден да бъде като днешния. Но за хора като мен това е невъзможно. Ако не те разкъсват заради връзките ти с този и онзи, ако не те преследват заради контактите ти с Жорж Помпиду или Франсоа Митеран, с които даже ме обвиниха, че съм имала любовни отношения, ако не те критикуват и обвиняват, че си лош писател, че нямаш талант, ако не те линчуват за някакво дребно деяние като това да изхвърлиш боклука си или да си купиш плодове от кварталния магазин, ти си никой. Публиката не се занимава с теб. Забравя те. Ето в това е жестокостта на публичността – публичните личности са като работници в публични домове. Профанът ги употребява, плаща си за това, а щом им се насити, ги изхвърля на улицата. Борбата да останеш на върха, да продължиш да се занимаваш с онова, за което чувстваш, че си призван, е най-жестоката битка. В нея малцина оцеляват, само тези, които въпреки помията успяват да останат себе си. Поне до смъртта. След това всичко е в ръцете на смешните интелектуалци и тълпата. Денис, ще затварям, мисля, че те отегчих. Мама те обича. Никога не забравяй това. След литературата ти си единственото човешко същество, което обичам. Прегръщам те. Не забравяй да се обаждаш! Чао…

След два месеца Франсоаз Саган е приета по спешност в болница. До последния си съзнателен миг палавата Кики, лошото момиче на френската литература, продължава да чете, да мечтае, да пише. С два пръста на печатаща машина. Тази машина днес е в дома на единствения й наследник – фотографа Денис Уестхоф. На тази машина се вижда един покрит с прах, пожълтял от дъха на времето лист с думите на писателката:

Да умреш, да, но да умреш с нос, пъхнат във врата на някого, докато земята се продънва или загива завинаги. струва ми се, че ще се почувствам горда, вдъхновена, изпълнена с поезия… това е последният и единствен случай, в който мога да осъзная, че съм имала гръбначен стълб, че съм се осмелявала да предизвикам някого, че съм изпитвала любов към другите или към самата любов, и че господ вече не може да mи направи нищо…