Животът на хората в тази държава е като европроект, който обаче не е получил финансиране. Щрихи от предизборното пътешествие на Александър Симов из истинската България.
Истината е, че тези, които излязоха да протестират през лятото, въпреки нарцистичните етикети, с които се бяха самовъзнаградили – „красиви, умни, блестящи, модерни, съвременни и извисени” – всъщност нямат ни най-малка представа в каква страна живеят. Те обитават някакъв стерилен свят от медийни клишета и решиха, че съдбата им отпуска шанса да участват в някаква лакирана псевдореволюция, която няма да разбие основите на икономическото статукво, само леко ще промени върховете на политическия елит, но за сметка на това ще ги накара да се чувстват бунтари за малко и ще ги изпълни с истории, които да пробутват на внуците като смислен житейски опит. Само кратка обиколка на другата България обаче – онази страна, която не съществува в телевизионните новини или съществува само за една минутка най-вече около репортажите за някое особено драматично убийство, ще те убеди, че ако искаш смислена промяна, ако наистина желаеш по-добър живот, трябва да знаеш с точност до милиметър какво не е наред. Трябва да познаваш истинските хора, а не медийните сенки за тях, да си наясно с истинските проблеми, а не с виртуалните измислици, да можеш да прогледнеш за истината, че социалните драми са далеч по-огромни, отколкото може да си ги представи дори въображението на Зола. В Долна Митрополия една лекарка със сълзи на очи помоли кандидатите за евродепутати (в случая това бяхме Достена Лаверн и аз) да направят всичко възможно една история от нейния живот да не се повтаря никога повече. „Искам да ми обещаете, че ще работите така, че никога повече да не ми се налага да издавам извинителни бележки на деца, които не са болни, но трябва да работят нощно време в птицеферма, за да могат семействата им да не умират от глад. Тези деца имат нужда от извинителни бележки, защото не могат да ходят на училище, понеже са принудени да работят по 12 часа на ден” – каза лекарката. Трудно е човек да даде отговор на този проблем. Той е от тези, коварните, които, като започнеш да разплиташ, виждаш, че в него е навързано всичко – и липсата на социална, и липсата на регионална, и липсата на образователна политика. И, разбира се, тези думи нищо не обясняват. Защото, когато ножът е опрял до кокала точно по този начин, няма и не може да има утешителни думи. Поразителното е друго. Въпреки смъртоносната поредица от лъжи, която са получили през годините на прехода, у хората все още е останала някаква надежда, че нещата могат да се оправят, че ще се появи сила, която поне ще започне да работи по разчистването на злостната мътилка на прехода, оставила след себе си толкова много разбити животи. Те, събиращите се по политически срещи, вече са изпълнени със скептична мъдрост и не вярват на празните обещания. Хората обаче май са запазили някаква вяра в изначалната сила на идеите.
В Ситово, Силистренско, открих, че клубовете на БСП и ГЕРБ съществуват един до друг в интересен политически мир. ГЕРБ – отляво, БСП – отдясно. Тази обществена идилия не бе нарушавана от крясъци, викове или други софийски похвати за водене на политика. Дори съществуваше известно благородство на възприятията – когато едната партия прави предизборни срещи, партийните работници от другата си тръгват по-рано от работа. Попитах една възрастна жена, която идваше на срещата с левите кандидати, дали това съжителство не й прави впечатление. Тя изсъска нещо срещу ГЕРБ, но после добави, че иначе хората от партията, които са от града, не са лоши, ама просто заблудени. Сподели, че единият леко подпийвал, ама като пийнел повече, започвал да цитира не Бойко Борисов, а Владимир Илич Ленин. После, разбира се, се оказа, че тя не говори за човек от ръководството, а за някакъв обикновен симпатизант, но нека да не виждаме в тази алкохолна трансформация някаква метафора. Просто хората от Ситово са широки и световни. И не признават диктата на определена политическа школа. Разнообразяват се.
В Пловдив имах среща със Съюза на глухонемите. Става една жена и ми обяснява най-баналната история на света. Предприятията на глухите почти не работят. Никой не наема хора с увреждания. В момента, в който се случи да получиш увреждане, ти ставаш излишен човек и колкото и усилия за нормален живот да полагаш, това просто не ти се удава. Ужаси ме фактът, че това са проблеми, които са се трупали с години. Все едно е избухнал пожар, който никой никога не се е опитвал да загаси. Нямам какво да предложа като рецепта освен уверението, че ще положа максимални усилия, каквото зависи от мен, някой да обърне внимание. Тогава схванах колко разграждащо може да бъде вредното идеологическо влияние. С години ни повтаряха, че държавата трябва да се чувства виновна и да не пречи на свободния бизнес и на предприемачите. Само че, когато държава няма, хората с проблеми започват да се давят. А когато се давиш и не получиш помощ, ставаш озлобен и отчаян човек. Точно това казах на хората – държавата трябва да се върне в техния живот. Какъв живот можем да живеем, ако в най-кризисните мигове се чувстваш изоставен от всички. Кой ни внуши, че инцидентната благотворителност може да замести целенасочената социална политика? Казвам на хората, че за първи път от години видях поправка в Закона за обществените поръчки, която ще позволи на социалните предприятия да ги печелят с предимство. Разбира се, и тук хората реагират позитивно, но без ентусиазъм. Годините са ги научили, че повечето добри новини рано или късно са се оказвали някаква странна лъжа.
В село Конево, Шуменско, отглеждат основно крави. Литературната несправедливост ме възмути. Издирвах коне, ама ги нямаше. Бедността е подменила реалността. Хората са заложили на по-комерсиалното животновъдство. Във Врачанско попаднах на село на име Краводер – зачудих се защо ли Конево с кравите и Краводер не са по-близко едно до друго. Така поне бизнесът им щеше да съвпадне. В Краводер също ми разбиха сърцето – деряли кравите едно време, сега се отдали на други занимания. В село Новград, Русенско, пък има запазен паметник на Ленин. Оказа се единственият останал в страната. Веднага се сетих за гербаджията от Ситово, който на няколко чашки тръгвал да цитира мисли от Владимир Илич. Може би проблемът на тази страна идва от това, че хората не живеят по местата, на които наистина ги тегли сърцето.
През лятото много слушахме за „червените боклуци” и за това какви нелепи останки от виновното минало са те. Май заради това протестърите спихнаха като балон в буря. Който някога си е позволявал да подценява „червените боклуци”, винаги е бъркал драматично много. Защото не е признак за архаизъм жена на преклонна възраст от Сливо поле, Русенско, да ме пита: „Нима проблемите в Европа не идват и от това, че този Жозе Барозу не знае какво приказва?” . „Червените боклуци” живеят световен живот. Те следят новините, интересуват се от света, имат позиция и много често ме изненадваха с оригинални мнения. Една жена в Габрово направо ми каза, че най-големият проблем на ЕС според нея е, че съюзът не може да се отърси от своите политически зависимости от САЩ и да преследва своя автентичен политически интерес. Понеже много пъти сам съм си мислил всичко това, занемях от изумление. Един от красивите мигове на тези обиколки е, когато попаднеш на истински съмишленици, с които делиш еднакво политическо усещане за света. Тогава ти се струва, че реалната промяна не само е възможна, но е постижима в съвсем кратко време.
Град Вълчедръм, Монтанско. На входа някой е написал „ГЛАД Вълчедръм”. Минаването през цялата област е форма на лек ужас. Едно безкрайно и красиво равнинно поле се ширва пред очите ти. И през цялото време напролет вали дъжд. И всичко това помага, но съвсем леко да се прикрие гледката. Опустошени села, бедност, все едно ХХI век никога не е идвал. В едно от изтърбушените села обаче по пътя към Вълчедръм си имат „гордост” – европроект за балетна зала в затворено училище. Деца няма, хора няма, но селото си има балетна зала, защото нали „трябва да се усвоят едни евросредства”. Санираната сграда на училището, в което скоро няма да влезе никой, освен някакви призраци от миналото, стои странно като болен зъб сред останалия пейзаж. Селяните не са много приказливи. Бедността ги е затиснала отвсякъде. А може би отчаянието е по-страшно. Това създава усещането за това, че нищо не се движи. Цяло Монтанско е неподвижно. Хората си работят по нивите, опитват се да свържат двата края, но целият живот им прилича на европроект, който просто не е получил финансиране.
Всеки, който има първоначални очаквания за квартал „Нов път” във Видин, ще се окаже разочарован. Аз го свързвах само със скандалната фамилия Зрънкови, разселването на която из цяла България се превърна в медийна одисея преди доста години. Циганското гето обаче вече не е гето. Улиците са асфалтирани по-добре дори от тези в Подуяне. Разбира се, улиците гъмжат от народ и деца, те са тесни и дори два автомобила трудно се разминават, но пък има някаква витална енергия, която зарежда. Точно в центъра на квартала е изникнал информационен офис за Мартин Шулц. Циганинът, който го е направил (той дори се обиди, като тръгнах да го наричам ром), се оказа образован и възпитан, член на БСП, бивш член на БКП, учил история до четвърти курс, но после се отказал, защото семейството му станало голямо. В облепеното с плакати офисче веднага се събират хора. Питат за Европа. Честно, питат! Някои от хората имат роднини там. И се интересуват защо другите държави се отнасят гадно към познатите им. Отидох с готова реч, но я зарязах. Циганите започнаха да си спомнят за времето на Тодор Живков с меланхолия. Единият от тях ми казва, че когато циганите се изпълвали с мъка, търсели музиката като утеха. Заради това имало толкова много оркестри. Един от тях стои на улицата и не спира да свири. Цитирах една мисъл на Горан Брегович: „За циганите няма такова нещо като половин щастлив край. За тях щастлив край е, когато на финала всички са женени”. Хората ми кимат, съгласни са. Една възрастна циганка настоява да ме почерпи с бисквити. Няма как да откажеш.
В Шабла, която се намира на другия край на България, погледнато от Видин, си говоря с хора, българи, които обаче ми поставят абсолютно същите проблеми. Думата „Европа” звучи като абстракция за някакъв друг възможен свят, но хората вече не вярват, че той е възможен. И кипят страсти. Говори се за Украйна. Един възрастен човек, бивш партиен секретар, споделя, че преди е имало грешки, но никога не се е живяло ден за ден. В Каварна хората ми казват същото. След това в Добрич. Страната изобщо не е разделена, както се опитваха да ни казват. Страната е единна в своето страдание. Но пък винаги ще се намери някой, който да открие светлинката в тунела. В случая това е местният партиен зевзек, който казва, че Европа ще има шанс в сърцата на българите, но само ако не посегне на ракията. Ако посегне, казва той, всички ще станат евроскептици . Защото, нали знаете, човек пийне и пее, а който пее, зло не мисли. Ние сме народ, който не обича да мисли зло, анализира той.
В края на краищата се оказа, че няма смисъл човек да се разхожда до Светите земи, за да търси откровения за себе си. Знанието за света винаги е на една крачка разстояние, но то е истинско, когато го откриеш в другите хора. В тези, които се оплакват, че пенсиите не стигат. В тези, които са отчаяни, че болниците не са място за лечение, а място за смърт. В тези, които не виждат държавата да подкрепя труда им. В тези, които са ядосани и гневни, че не могат да си намерят работа. В тези, които с ужас осъзнават, че са допуснали да узурпират държавата под носа им. В тези, които се чудят защо внуците им не искат да се връщат. В тези, които гледат как къщите им се разпадат и нямат пари да ги поправят. В тези, които негодуват, когато виждат картините на безсмислен и арогантен лукс. Всяко пътуване из България може да те зареди с идеята, че толкова много неща се нуждаят от промяна, че обикновен план за действие просто не върши работа . Българите искат – и заради това са гневни – различна система, някакъв по-подреден и смислен живот, който да ги отърве от усещането, че съществуват безцелно на тази земя. Това е смисълът от истинската политика. Не да кърпи екзистенциалните дупки, а да зарежда хората с идеи. А тези хора, честно, са много смислени. Те не искат големи обещания, а само нормален живот. Походете сред тях, опознайте ги, заобичайте ги. Толкова много неща ще ви станат ясни.