Умберто Еко, големият италиански философ, семиолог, медиевист, писател, специалист по всякакви видове комуникация, ни напусна на 84 години. Роден е на 5 януари 1932 г. в семейството на счетоводител. Като студент в университета в Торино участва дейно в работата на младежки католически организации. Тази му страст обаче бързо отшумява. Престава да вярва в Бог, докато изучава творбите на Тома Аквински. Както самият Еко ще признае по-късно, „може да се каже, че именно той, Тома Аквински, чудодейно ме излекува от вярата” . Дипломира се през 1954 г. и започва силно да се интересува от средновековната философия и култура. Този интерес не го напуска никога, независимо че в годините се занимава със семиотика на съвременната попкултура и със задълбочени изследвания на литературния и изобщо на творческия авангард. През 1956 г. публикува първата си работа „Естетиката при Тома Аквински”. През 1962 г. излиза неговата „Отворена творба”, съдържаща семиотични анализи на литературни творби от рода на „Улис” на Джеймс Джойс. Тази му книга се превръща в нещо като манифест на неоавангардната Група’ 63, сформирана на следващата година. Основната идея на Умберто Еко е, че истинска талантливата творба не остава затворена единствено във времето, когато се е появила. Тя е в състояние да търпи най-различни интрепретации в различните епохи. Този възглед е доста необичаен за страна като Италия, където хората, включително и най-интелигентните, са силно привързани към точно определени естетически, а и социално-политически виждания, били те християнски или други, и не харесват особено разнообразните прочити.

Разбира се, световната слава идва при Умберто Еко с романа „Името на розата”, който излиза през 1980 г. и за много кратко време става световен бестселър. Преведен е на над 100 езика, а броят на продадените екземпляри надхвърля 14 милиона. Допълнителна слава му носи и екранизацията на романа. Едноименният филм под режисурата на французина Жан-Жак Ано излиза през 1986 г. Печели наградата „Сезар” за най-добър чуждоезиков филм, 4 награди „Давид на Донатело” и две награди БАФТА, включително за Шон Конъри в главната роля. Независимо от всички тези успехи, Еко винаги е твърдял, че „Името на розата” е най-лошият му роман и че харесва много повече следващите си творби („Махалото на Фуко”, „Островът от предишния ден”, „Баудолино”, „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, „Пражкото гробище”). Когато журналистите го питат как пише, обикновено отговаря „отляво на дясно”. В един момент обаче се усеща, че в Израел пишат наобратно и решава да дава друг тип отговори. Например, казва, че романите му винаги тръгват от някакъв образ, който се загнездва в съзнанието му. „Името на розата” е роден от образа на монах, отровен в библиотека. „Не ме разбирайте погрешно, уточнява Еко, никога не съм искал да тровя нито монах, нито какъвто и да било друг човек. Просто въпросният образ силно ме заинтригува”.

Умберто Еко винаги е взимал отношение и по актуалните въпроси на италианската и световната политика. Той е един от най-отявлените критици на действията на Силвио Берлускони. По време на изказване във Флоренция през 2011 г., в разгара на т.нар. Арабска пролет, Еко казва следното: „Винаги съм мислил, че общото между Берлускони и Мубарак е само една внучка (става дума за прословутата малолетна Руби, която участва в среднощните партита на Берлускони и твърди, че е внучка на египетския президент Мубарак, когато я задържат в полицията за дребна кражба), а се оказва, че общото между тях е нежеланието им да подават оставка” . По отношение на толкова популярните Туитър, Фейсбук и всички останали социални мрежи мнението на Еко изобщо не е еднозначно. Да, казва той, те имат много положителни страни – бърза информация, бързи контакти, даже някои казват, че ако по време на Втората световна война ги е имало, газовите камери е нямало да бъдат възможни, заради бясната скорост, с която се разпространяват новините. Но тези мрежи имат и много отрицателни страни, предупреждава Еко. Например, благодарение на тях мнението на всеки имбецил е равностойно на мнението на един Нобелов лауреат . Умберто Еко също така не се притеснява да оспорва някои от най-силно вкоренените в нашето съзнание клишета. „Културата, казва той, не е в състояние да спаси света, защото д-р Гьобелс е бил един изключително начетен човек, но това не му е попречило да съдейства за унищожаването на 6 милиона евреи.” И все пак той е сигурен, че не бива да се отказваме от културните натрупванията, защото колкото и да е малко влиянието им, то все пак е от полза.