Събитията през летния политически сезон тази година не ни дават възможност да си поемем дъх. Никой няма представа какво може да се случи утре. Даже ако оставим настрани нервната атмосфера, граничеща с истерия, която е обхванала всички елити, остава усещането за необратима промяна на координатната система, за която дълго време се считаше, че е вечна. Августовският пуч преди 25 години тегли чертата на съветската история. В небитието отиде както горбачовият Съветски съюз, така и идеята за „Новия световен ред” , основан на „дялове” като някакво акционерно дружество, съставено от бившите противници . Никога няма да разберем възможно ли е било да се запази СССР. Но след изчезването на Съветския съюз, вече изобщо не ставаше дума за никакъв съвместен дизайн на новия свят. Първо, на Русия се гледаше като на победена държава. По мащабите на социално-икономическа разруха, състоянието й тогава беше сравнимо с тежко военно поражение. Второ, самата Русия заяви своето желание да се интегрира в обществото на западните държави, тоест да приеме техните норми, а не да им бъде партньор в създаването на Нов световен ред.

От този момент нататък доминиращото положение на Запада стана безспорно.  Събитията на границата между 80-те и 90-те години на миналия век доведоха до коренен прелом в света. Обаче след като вече измина четвърт век тази оценка буди съмнение. Вярно е, че системното противопоставяне между 1940-1980 г. завърши с изчезването на едната от страните. Но ако декорите се смениха, то институциите претърпяха съвсем незначителни промени. Западът не промени нищо и отново заложи на същите структури, които го обслужваха и преди. Или иначе казано, никой нямаше намерение да преразглежда модела за управление на света, утвърден в периода на Студената война. Прие се, че осъществяването на този модел трябва да се опира не на две уравновесяващи се една с друга свръхдържави, а само на едната от тях. И на тази една държава, превъзхождаща останалите, й бе отредено да притежава цялата глобална власт.

Лека полека обаче стана ясно, че практиката на наливане на ново вино в стари мехове не работи. Постепенно Русия се превърна в проблем. Въпреки първоначалния ентусиазъм, тя не се интегрира органично в общността на западните демокрации. Това не стана нито в периода на разрухата през 90-те години, нито след възстановяването на държавността. Вярно е, че до втората половина на 2000 година САЩ и Европа нямаха особени проблеми с Русия. През 2004 г. харвардският икономист Андрей Шлайфер и политологът Даниел Трейсман пишеха, че Русия или ще се „пречупи” и ще тръгне по пътя на „нормалните страни” , или няма да може да издържи на конкуренцията и тихо ще угасне, като съществен международен фактор. Дори в периода 2007-2014 г., когато отношенията със Запада започнаха да се влошават, все още се считаше, че Русия може да създава главоболия, но не може да създаде истински проблеми .

Едновременно с това обаче западният модел започна да дефектира. Опитът да се направи от НАТО глобален полицай не издържа дълго време. Той започна в края на 1990 г. в Югославия, после в Афганистан и приключи с войната в Ирак, за воденето на която в алианса нямаше единство. Последствията от този експеримент се оказаха мащабни. Стана ясно, че даже многократното военно превъзходство е недостатъчно за реализация на западната програма. Износът на демокрация само задълбочи неразрешимия проблем за преустройство на Близкия Изток и предизвика категоричното противопоставяне на Русия и Китай. Правилността на тази стратегия предизвика съмнения и в самото западно общество. Причина за последвалите катаклизми стана нарастващата криза в ядрото на Новия световен ред. Нито амбициите на уязвената Русия, нито икономическият ръст на Китай, нито даже избухването на ислямския тероризъм сами по себе си не биха довели до такъв бърз, според историческите мерки, упадък на неолибералната глобализация, сменила преди 25 години двуполюсния модел на Студената война .

Лятото на 2016 г. показа, че ерозията вече е достигнала сърцето на либералния проект. Поразени бяха две централни институции – НАТО и Европейския съюз, а така също и САЩ – лидерът на глобалната власт. Свидетелство за състоянието на Северноатлантическия алианс станаха действията на Турция, която е ключов съюзник в НАТО, и има втората по големина армия в алианса . Президентът Ердоган започна да се държи така, като че ли НАТО въобще не съществува, и то в момент, когато НАТО квалифицира Русия като противник. В същото време Анкара обсъжда разширяването и задълбочаването на военно-техническите връзки и контакти в сферата на сигурността с Москва. Доколко е вярна информацията, че руските спецслужби са предупредили Ердоган за преврата е трудно да се разбере. Но поне става ясно, че американците не са го предупредили, макар че Турция и Русия бяха в остър конфликт, а САЩ заедно с Турция членуват в НАТО от 1952 г.

Масло в огъня наля и републиканският претендент за Белия дом Доналд Тръмп. Изказванията на милиардера, че Америка ще защитава само тези държави, които си плащат вноските в НАТО, разбуни военно-стратегическите институции във Вашингтон и ЕС. Между другото, САЩ многократно и на различни нива са изказвали своето недоволство от пасивността и скъперничеството на европейските си партньори. Тръмп предяви същите обвинения, но в много по-остра форма. Освен това той изрази съмнение в правилността на разширението на алианса, в който се приемат държави не според принципите на военната целесъобразност, а изключително по политически причини. Но казвайки това, той де факто си позволи да посегне на „свещената крава” .

Най-общо казано, въпреки външните успехи на НАТО и потвърдената блокова солидарност на срещата във Варшава, може да се каже, че днес алиансът се намира в насипно състояние. В американската президентска кампания за първи път от четвърт век насам се забелязва нюанс на завой към изолация. Тръмп интерпретира изключителността на САЩ по съвсем различен начин от този, по който се интерпретираше тя след Студената война. В неговия призив за изключителност се говори за дистанциране на Америка от всичко, което пряко не я засяга. Дали Тръмп ще спечели или не, ще стане ясно на изборите, но темата, повдигната от него вероятно ще получи развитие, защото тя отразява съществуващите обществени настроения.

Евросъюзът също преживява силен трус. Независимо на какво се дължи решението на британските избиратели да напуснат ЕС, роди се нова историческа реалност . За първи път в историята на съюза, общността не се разширява, а се свива. Конфликтът с Турция, обърканите отношения с Русия и напускането на Великобритания имат различна природа, но изводът от тях е един: Голяма Европа с център Брюксел не успя да се реализира.

Изминаха 25 години между два пуча, които се провалиха. Съветският, през август 1991 г., и турският, през юли 2016 г. Това беше периодът, когато бе направен опит за редизайн на дизайна от миналото. Този опит доведе до своя закономерен резултат. Логиката на старата конструкция победи. Възобновиха се отношенията, наподобяващи тези при Студената война. Но светът все пак се промени. След 1991 г. не бяха създадени нови институции, но сега те вече започнаха да се появяват благодарение на Русия, Китай и някои други национални държави. Новата епоха, която не успя да настъпи в миналото, вече идва и не може да бъде спряна.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: globalaffairs.ru