От Мао до Ма

М нозина очакват в Китай да попаднат на следи от Мао. Всъщност ги посреща Ма. Джак Ма. „Когато Китай се събуди, светът ще потрепери” – казва Наполеон Бонапарт. Корсиканецът, впрочем, не е стигал до Поднебесната империя. Мечтаел за съдбата на Александър Велики, но стигнал само до Близкия изток. Интуицията му обаче се оказва безпогрешна. В наши дни милиони пътуват до Китай. Летището в Шанхай е задръстено от пристигащи. Но за повечето европейци Китай и днес си остава terra incognita, макар вече да оспорва първото място на САЩ по обем на икономиката. Китай е тройно кодиран за чужденците: от езика, йероглифите и съвършено различната си култура. По данни на българското посолство нашенците в Китай са едва няколкостотин. Европейците също се губят в многолюдието на Пекин и Шанхай. Всички раси и народи обаче прииждат в конкретни китайски градове – Иу, Гуанджоу, Урумчи, Нинбо, от които стоките на „световната работилница” поемат по цялата планета. Мартеници за България, джинси за Тексас, водка за Русия и дори – oh, Mon Dieu! – вино за Франция. В края на XIX век Китай е черна дупка на глобуса. Британската империя, Япония, Франция, Русия, Германия и дори Белгия си оспорват разни зони на влияние. Селата гладуват. Докато в Европа е в ход индустриалната революция, в Китай стъпалата на момичетата от заможни семейства се превързват още от 6-годишна възраст, за да не пораснат, по-дълги от 7,5 сантиметра в разцвета на младостта им. „Лотосовото стъпало” още от древността е считано за олицетворение на красотата, а из градовете крачат милиони осака-тени от обичая жени на зряла възраст. Неграмотността е повсеместна. Страната живее поне два века назад от своето време.

КИТАЙСКОТО СЪБУЖДАНЕ, което предусеща Бонапарт, започва през 1912 г., когато Сун Ятсен обявява републиката. Гражданската война между комунисти и националисти ще продължи 23 години и ще доведе страната до тотално изтощение. През 1944 г. един съветски военен съветник в щаба на комунистите пише в телеграмата си до Москва: „Китайските пилоти са неспособни на маневрен бой срещу японците на големи височини, защото губят съзнание от недохранването”. Днес Китай провежда успешно космическата си програма за пилотирани полети и разработва изтребител от пето поколение. Китайският ХХ век е грандиозна историческа трагедия. Но дали XXI век няма да се окаже векът на Китай?

СВЕТЪТ, ВИДЯН ОТ ПОДНЕБЕСНАТА ИМПЕРИЯ, изглежда съвършено различен. Китайците изповядват синоцентризма, мироглед, според който Китай е центърът на света, а останалото е периферия. Доктрината се оформя още по времето на династията Джоу (1046-256 г. пр.Хр.) и е дотолкова вкоренена в китайското съзнание, че остава непоклатима дори в епохи на икономическа и политическа немощ. Китай претендира за пет хилядолетия история и култура, което му дава самочувствието да признава своите слабости. В това е доста различен от късния соц, който, взрян в хоризонта на комунизма, не забелязваше дефицита на тоалетна хартия. Китай, напротив, възприема себе си като „развиваща се страна” и при все главоломните си темпове на растеж си поставя по-трезва цел: изграждането на така нареченото „сяокан общество” – общество на относителната задоволеност, в което няма гладни и бездомни. Пекин не е сляпза проблемите си. По официални данни в страната има около 130 милиона недохранени. Ще рече, около 10% от населението. Но преди десетина години те са били 270 милиона. Зоните на просперитет се разширяват, а бедността се топи. В Китай крайната бедност е наследствена болест. В Европа тя бе изкоренена, а сега се завръща. Като туберкулозата. В Китай все по-отчетливото разслоение на обществото е нов проблем. Поради появата на свръхбогатите. В Европа неолиберализмът също задълбочава р азслоението. Но поради множащия се прекариат и пауперизацията на най-бедните. В Европа средната класа се топи. В Китай тя вече възлиза на около 300 милиона човека, основно в източните и централните райони на страната. Можем само да гадаем бъдещето на Поднебесната, което е смес от сияйни перспективи и мащабни проблеми. Едно обаче е безспорно. КИТАЙ Е ИСТИНСКИ УРОК ПО СТРАТЕГИЧЕСКО МИСЛЕНЕ.

То личи в неписания кодекс, който управлява обществените процеси. За външния наблюдател той изглежда неразбираем. Всеки бъдещ лидер най-напред оглавява Китайската комунистическа партия (ККП), сетне заема поста президент на КНР, а накрая непонятния за европейците пост на председател на Централния военен съвет на републиката. Тази постепенност изключва резки движения и осигурява приемственост. През 1989 г. стратегът на китайските реформи Дън Сяопин вече се е оттеглил от партията и държавата, но в качеството си на председател на военния съвет взема решение да бъдат разгонени със сила студентските протести на площад „Тянанмън”. Поема този грях върху себе си. Събитието травмира Китай и образа му пред света, но отговорността за това пада върху Дън, а приемникът му Цзян Цзъмин продължава реформите. Тристепенното лидерство позволява на страната да съхрани своята устойчивост. Политическите борби в Пекин са непрозрачни за външния поглед и се разиграват на ниво партия, което изключва дестабилизирането на лидера след неговото интронизиране начело на държавата. В Китай външната политика – традиционна дъвка за разговори в Европа – е занятие само за мандарини. Без значение дали това са велможите на императора или днешните партийци. В разни епохи те се разхождат край езерото с черни лебеди на правителствената резиденция Дяо Ютай, в някой от дворците или зад стените на Забранения град. Съзерцават света от достатъчна дистанция, за да го виждат добре. Когато Хенри Кисинджър пристига в Китай да договаря историческото посещение на президента Никсън в Пекин, го посрещат самоуки селяни като Мао и обкръжението му, но лисицата Кисинджър, изумен, споделя със съветниците си: „Никога не съм срещал по пътя си хора, които да се ориентират по-добре в международната политика от китайските лидери”. След почти непрестанния политически кипеж през ХХ век и истерията на Културната революция днес обществото е с нисък политически градус. От гледна точка на европееца цялата политическа система е недемократична и странно преплетена, но в гигантската държава тя е гарант за стабилност и предвидимост. Впрочем в Китай автомобилите не спазват пешеходните пътеки. Ако ги спазваха, милиард и триста милиона китайци щяха да задръстят трафика вовеки. По същата логика милиард и триста милиона мнения трудно могат да постигнат консенсус или дори да излъчат устойчиво мнозинство. Несъгласните винаги ще бъдат стотици милиони. Вероятно поради това в Китай са мнителни към традиционните форми на демокрацията и жертват свобода в името на стабилност. Друг местен урок по стратегия е китайската традиция лидерът да довършва през първия си мандат начинанията на своя предшественик, а през втория да разгръща собствените си идеи. Така проектите не се зарязват насред път. Днешният китайски лидер Си Дзинпин се очертава като най-силния човек от Дън Сяопин насам. Той вече владее трите ключови поста в държавата и привежда в действие няколко политики, целящи да променят Китай и света.

БОРБАТА С КОРУПЦИЯТА. Тук тя е хроничен проблем от векове. Корупцията е мащабна, но дискретна. За разлика от България не се забелязват орди помайващи се корупционери край институциите или парадиращи с охолството си парвенюта. Но местният бизнес е абсолютно зависим от държавата и телевизиите показно осветяват изобличените в корупция чиновници. В началото на антикорупционната кампания „наследственият принц” Бо Силай, кмет на един от новите мегаполиси, бе осъден на доживотен затвор през 2013 г. Като сигнал към всички недосегаеми. На първата страница на юнския брой на China Daily, който разгръщам, е скръбната съдебна фотография на Джу Йонкан, бивш член на Политбюро на ККП и бос на националната петролна компания, куратор на спецслужбите, осъден същия ден на доживотен затвор, задето приел подкупи за 130 милиона юана (около 20 милиона евро). Си Дзинпин забрани на генералите да се возят на луксозни лимузини, да отсядат в петзвездни хотели зад граница и дори да пият непремерено, след като в китайския интернет се появиха снимки на доволстващи висши офицери. Лидерът дори лиши цивилните ръководители от възможността да заръчват любимото си лакомство, супа от перки на акула, за държавна сметка. Дали дисциплиниращите директиви ще овладеят изкушенията на разбогатяващите държавни служители, предстои да видим. Днес обаче всеки неуспех на Китай би бил авария в мотора на световната икономика.

ПОЛИТИКАТА НА „НОВАТА НОРМАЛНОСТ”. Така в Пекин наричат новия пакет от реформи, който цели да коригира дисбалансите в китайската икономика. А те са критични. Страната е световен лидер по обем на БВП (около 17,63 трилиона долара), но едва 89-а  по БВП на глава от населението. Икономическият бум от последните 30 години поражда  огромни социални проблеми. Разслоението е един от тях. В ултрамодерното пекинско метро милиони хора пътуват, забили нос в смартфоните made in China, които други милиони  техни сънародници все още не могат да си позволят в дълбоките провинции на запад. Но  пък гледат лустрото на столицата на домашните си телевизори. Тях притежава всеки. А  това поражда фрустрации. Годишно половин милион китайски младежи заминават да учат  зад граница. Много от тях се връщат, заредени с нови очаквания. Обществото се нуждае от  хармонизация. Средната класа в проспериращите източни провинции се разраства, заплатите също и Китай губи конкурентното си предимство като държава на евтината работна  ръка. Най-хищните компании вече се местят в Индонезия и Виетнам.

Началото на реформите заварва 85% от китайското население в селата. Тогава „едва” 172  милиона живеят в градовете. Днес те са 730 милиона! Заселени в подобните на пчелни пити  40-етажни блокове на новите мегаполиси. Когато човек излита от 6-милионния Джънджоу,  от въздуха забелязва удивителна гледка. Цяло парче от огромната планина е като отхапано  от митично чудовище. Всъщност изяла го е каменната кариера. Материалът е послужил  да бъде построен градът, призван да стане новата въздушна порта на Китай към света.  До него се гради авиокомплекс с размерите на половин София, през който ще  транзитират цяла Азия и Океания, а Китай ще изнася стоките си за остатъка  от света. Ако се доверим на статистиката, през изминалата година Китай е  произвел повече цимент, отколкото САЩ в целия следвоенен период. Звучи като  пропагандно изхвърляне. Докато не видите с очите си 40-километровия мост над залива  Ханджоу или някой от 400-те нови градове, които никнат като гъби. Но природата се  задъхва също като жителите на китайските мегаполиси, които карат мотопедите си с  маски на лицата. „Новата нормалност”, прогласена от Пекин, залага на ново отношение  към екологията. На умерен икономически растеж (около 5-6% по китайските представи) и  на нарастващо вътрешно потребление. Правителството улеснява регистрацията  на чужди фирми. Приканва всички производители на храни, облекла и потребителски стоки да внасят в Китай. Страната трябва да преодолее зависимостта си от износа, който намаля след кризата от 2008 г. На нарочен форум в Нинбо  китайските власти поканиха всички страни от Централна и Източна Европа да търгуват  по-активно с Поднебесната. Заявката е стратегическа. Китай разполага с умопомрачителен  капиталов ресурс (валутните резерви възлизат на 3,82 трилиона долара), който търси да  инвестира зад граница. В Африка той вече е водещ инвеститор. Във Франция изкупи десетки винарски изби. Източна Европа е новият терен за експанзията му.

НОВА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА РОЛЯ. „Един пояс, един път” (One belt, one road): това е  лайтмотивът на китайската външна политика за идното десетилетие. Всъщност става  дума за другото име на Пътя на коприната: древното трасе, по което търговците превозвали екзотични стоки от Китай до Европа: мастило, платове, порцелан. След падането  на Желязната завеса САЩ разчитаха на Русия да осуети китайската амбиция  за търговска магистрала към Европа. Москва и Пекин бяха традиционни съперници в Азия. Украинската криза и европейското ембарго обаче само ускориха  сближаването на двата азиатски колоса. Днес китайският Път на коприната и руският проект за Евразийски съюз са в напреднал стадий на съгласуване. От транспортния  терминал в Джънджоу китайските контейнери със стоки прекосяват Русия и стигат до  Хамбург за 13 дни. Китай управлява и стратегическото гръцко пристанище Пирея, откъдето стоките ще транзитират през Македония и Сърбия към сърцето на Европа. Пекин  вече финансира изграждането на скоростна жп линия между Белград и Будапеща. Пътят  на коприната предвижда изграждането на енергийни мощности, периферна пътна инфраструктура и много други начинания, но всички те заобикалят България към днешна дата.

ОТ МАО ДО МА. В Китай Мао е навсякъде и никъде. На всички купюри. В мавзолея на „Тянанмън”. Но почти не е обект на дискусии. През 1981 г., пет години след смъртта му, Дън Сяопин излиза с дзенбудистка по дух оценка: „В живота си Мао Дзедун бе 70% прав и 30% бъркаше”. Отсетне никой не се наема да инвентаризира греховете и постиженията му според процентите на Дън. Нито да ги оспори. Днес Великият кормчия е запечатано историческо табу. Състояла се история. Затова пък Джак Ма е навред. Създателят на платформата за онлайн търговия alibaba.com е иконата на модерен Китай. Странната извънземна физиономия на този self-made милиардер ни гледа от лавиците в книжарниците, от билбордове край пътя. В транзитната зала на летището в Пекин десетки млади китайци с вдъхновени погледи зяпат екрана, на който тече лекция на бизнес гуруто. Седалището на Alibaba се намира в провинциалния град Ханджоу. Атмосферата в офисите напомня тази на университетски кампус. Служителите са младежи до 30, някои с отчетлив американски акцент и отворени с пластична хирургия клепачи. Мениджърите си избират английски имена. За улеснение. Като гуруто Джак Ма, който всъщност е роден Ма Юн и за 16 години извървява пътя от обикновен даскал по английски до световен лидер в интернет търговията. Днес в компанията му работят 30 000 служители. Целта им е да подпомогнат търговията на малките и средните предприятия. „В Alibaba се борим за малкия човек, производител и потребител” – казва Джак Ма от огромните плазми в конферентната зала на компанията. Alibaba е начин на живот, стил на обличане, ритъм, гъвкавост. В офисите на фирмата стотици младежи разработват софтуер под традиционните китайски червени фенери, захапали италиански сандвичи от ведомствената закусвалня. Броячът на стената показва, че в конкретния миг има 7 милиона сделки, които се договарят в сайтовете на фирмата. Поглеждам екрана на един от служителите: китайски художник инвалид продава картините си на френски хотел, а футболист от Съчуан си купува бутонки от Виетнам. Alibaba буквално оросява бизнеса, който никне в провинциалната пустиня, и му позволява да намери клиенти по света. Компанията вече има платформи на 12 езика и детронира по обем на продажбите дори американските Amazon и еBuy. Alibaba изгражда електронна екосистема. Гради логистика в Русия, САЩ, Великобритания, Тайланд и Хонконг. Оптимисти са относно китайската средна класа и се надяват да улеснят вноса на източноевропейски стоки в Китай. Наемат служители от Литва, Полша. Всяка година пращат кастинг делегация в Станфорд и Харвард. Дневно отправят по 13 милиона пратки. Политиката на фирмата е гъвкава. Заплатата е според приноса. „Всичко това напомня вдъхновената атмосфера в Силиконовата долина преди 15-20 години” – споделя един от вицепрезидентите на фирмата, който е дипломиран в САЩ.

БЪДЕЩЕТО? Китай е интровертна цивилизация, която все повече се обръща към света. Демографията и икономическата мощ я превръщат от „световна работилница” в неизбежен силов полюс. Да се гадае бъдещето е занятие рисковано. Едни вещаят успехи, други драми. Китайците ще приемат и двете с фатализъм. Усърдието им не се влияе от успехите и несгодите. Правят грешки и ги поправят, с търпението, с което селяните бодат ориз в наводнените полета край пътя. Те работят. Избрали са да крачат напред. Същото правим и ние. Но гърбом. Крачим, фатално загледани в миналото. В робството. В комунизма. Спъваме се. Често на едно и също място. Падаме. Целите сме в синини. Но не се обръщаме с лице към бъдещето. Чудно ли е тогава, че може би обикаляме в кръг? След 1300 години история сме в плен на детска наивност. Може би си струва да погледнем китайците. Те имат зад гърба си пет хилядолетия. Мао е историята. Ма е бъдещето.