Защо Москва иска да види ЕС силен и единен
Москва се нуждае от силен Европейски съюз, тъй като това обективно съответства на нейните стратегически интереси. Твърдения като тези, че Русия се старае да разхлаби ЕС и предпочита да води диалог относно енергийните доставки не с Брюксел, а с отделни страни-членки, не издържат. Тези изводи се съдържат в една от главите на доклада „Без „общо пространство”: новите отношения между Русия и ЕС”, подготвен за дискусионния клуб „Валдай” и публикуван от Лента.ру
В последно време в страните-членки на Европейския съюз се е сформирала следната догма: „Русия е заинтересована от дезинтеграцията и отслабването на ЕС и работи усилено върху тези процеси”. Като доказателство се дава стремежът на Москва да решава част от въпросите на двустранно ниво и нейното нежелание да води диалог с ръководството на наднационални институции на ЕС, най-вече с Еврокомисията.
Това обвинение не издържа. Русия води диалог със страни от ЕС по такива въпроси, като енергетиката и сигурността на двустранно ниво, не защото иска да го развали, а поради това, че така е предвидено в европейското право, в съответствие с което тези сфери са в компетенциите на страните-членки. Те от своя страна не са готови да делегират своите компетенции на наднационални нива и се стремят сами да решават откъде и как да внасят енергоносители и как да осигуряват националната сигурност. В това, че Москва води съответните преговори с тези от тях, които са заинтересовани от сътрудничество, няма нищо лошо и дезинтегриращо – точно както в двустранните преговори между държавите от ЕС със САЩ относно американския внос.
Също така няма нищо осъдително в предложената от Москва подкрепа за някои политически сили вътре в ЕС, които искат да се сближат с нея и са готови да приемат или поне да признаят руската гледна точка по въпроси, свързани например със Сирия или Украйна. Същото, дори в по-голям мащаб, прави Евросъюзът в отношенията си с прозападно настроените руски политици и организации.
Не по вина на Москва общоевропейската политика през последните години се строи на основата на най-малкия общ знаменател и ролята на Централна и Източна Европа, както и влиянието на прибалтийските държави в дадения случай значително нараства. В тези условия Русия има действителна полза от взаимодействие с тези страни в ЕС, които са заинтересовани от по-широко конструктивно сътрудничество.
Още повече руските взаимоотношения със страните-членки на ЕС не водят до игнориране на Съюза, в сравнение с неговата политика по отношение на страните-членки на Евразийския икономически съюз. Европейският съюз продължава да сключва всеобхватни съглашения с Казахстан, Армения и други държави, сякаш Евразийският икономически съюз въобще не съществува. Дори в Брюксел не скриват, че за тях Евразийският икономически съюз е изкуствена организация и не са готови за изграждането на пълноценни отношения, каквито са тези на ЕС с други интеграционни обединения (АСЕАН, МЕРКОСУР и др.).
Всъщност ако ЕС абсолютно не е заинтересован от развитието на Евразийския икономически съюз, то Русия иска да види един силен, интегриран и ефективен Европейски съюз. Това е свързано с нейните обективни интереси в областта на икономиката, политиката и сигурността както в Европа, така и в Близкия Изток, а и в целия свят. Слабият ЕС не е способен да бъде ефективен партньор по отношение на въпросите, касаещи европейската сигурност, оказващи силно въздействие на близкоизточния регион и гарантиращи енергийните интереси на Русия. Руско-европейските отношения в момента са в плачевно състояние в резултат на процеси като дезинтеграцията и фрагментацията, които съществуват в ЕС от началото на XXI век.
Първо Русия се нуждае от силен Евросъюз като партньор по отношение на европейската сигурност. Силният ЕС ще може да оказва влияние върху Украйна, да участва като пълноценен партньор в обсъждането и формирането на система за европейската сигурност, както и в добрите отношения между съседните държави. Дееспособен и уверен в себе си ЕС ще вижда Русия като по-малка опасност и не би хиперболизирал този образ, използвайки го като „обединяващо друго”.
И обратно, един слаб ЕС представлява проблем за сигурността. Той инстинктивно се нуждае от САЩ и призовава американците към по-нататъшно засилване на тяхната роля в европейската сигурност и военно присъствие в Източна Европа. Заради това геополитическият и военно-политическият разкол на континента се увеличава. Заради противоречия и неспособност за провеждане на единна вътрешна политика в Съюза, той не може да окаже влияние върху Украйна и спазването на нейната част от минските договорености, както и да се споразумее с Русия относно правилата на играта в междусъседското сътрудничество. В сегашното си състояние той не може да изработи принципно нова политика насочена към Източна Европа, въпреки очевидния провал в курса. И накрая, слабият ЕС не е в състояние да обсъжда военни проблеми относно сигурността и единственият партньор на Русия в това отношение остават САЩ. Много от провалите на дискусиите в периода 2008 – 2013 година относно въпросите, касаещи сигурността на Европа, са свързани с отслабването и фрагментацията на ЕС.
Второ, мнението за това, че слабият и разделен ЕС провежда по-благоприятна политика към Русия, отколкото силният и консолидиран Евросъюз е много погрешно. Напротив, слабият ЕС се стреми да използва фактора Русия като обединяващо звено и изкуствено да култивира образа на агресор. Доказателство за това е украинската криза през 2014/2015 година. Освен това, във фрагментирания и разделен ЕС антируски настроените държави като Полша и прибалтийските страни оказват много по-силно влияние за изработването на обща политика, отколкото в един силен ЕС, където биха играли второстепенна роля. И накрая, слабият ЕС дава повече възможности на САЩ да влияе върху техните решения във външната им политика.
Трето, само силен и консолидиран ЕС е способен да бъде надежден вносител на руски енергоносители, както това е било до средата на първото десетилетие на нашия век, когато в ЕС започна фрагментация и разпад. Проблемът със строителството на нови газопроводи от Русия за Европа, които заобикалят транзитните страни („Южен поток”), е обусловен от отсъствието в ЕС на обща енергийна политика и затова отделни държави блокират проекти, които обективно са изгодни за Съюза.
В случая с „Южен поток” България се ръководеше в по-голяма степен от интересите на САЩ, отколкото от интересите на мнозинството от държавите от ЕС. Слабият и раздробен ЕС не е способен да изработи решение съвместно с Русия и Украйна, което би обезпечило надежден транзит на руския газ през украинска територия. И накрая укрепването на институциите в ЕС в енергийната сфера може да отстрани страховете на някои страни-членки, че Русия би използвала срещу тях „енергийна тояга”. Това като цяло би понижило политизацията на енергийните отношения Русия-ЕС.
Четвърто, Русия се нуждае от силен ЕС като партньор за решаването на проблема в Близкия Изток. Единствено като пълноценен глобален играч, който е способен да провежда обща външна политика, ЕС може да окаже дисциплиниращо въздействие върху Турция, Саудитска Арабия и Иран, като осигури създаването в Близкия Изток на нов международен политически ред с тяхното достойно участие. Слабият ЕС, който не е в състояние да осъществява ефективна миграционна и антитерористична политика, само раздухва огъня и събитията през 2015/2016 година са потвърждение за това.
Пето, само един силен Евросъюз може да бъде глобален център на сила, може да намали тенденцията за глобално разделение на света на два големи политико-икономически полюса и като цяло може да направи света по-балансиран. Консолидираният ЕС ще бъде по-уверен в преговорите със САЩ относно Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции , и в същото време би могъл да бъде по-интересен партньор за Китай. Слабият ЕС, който все повече се подчинява на Вашингтон както политически, така и икономически, се превръща в мощен фактор на глобалния разкол.
Руското фокусиране върху двустранните отношения със страните от ЕС се явява изключително нужна мярка и обективна необходимост в условията на вътрешното състояние на ЕС и преобладаващите в него процеси на отслабване и фрагментация, които имат изцяло вътрешен генезис, а не са инспирирани от Москва. Обаче това положение не е способно да обезпечи стратегическите интереси на Русия в областта на икономиката, енергетиката и сигурността. За тях Русия се нуждае от силен и сплотен ЕС.
И накрая аргументът, че един силен и консолидиран ЕС ще бъде още по-привлекателен за страните от бившия Съветски съюз и Брюксел ще провежда по-активна и даже може би агресивна политика, компрометирайки по този начин влиянието и интересите на Москва. Обаче това не е съвсем така. Най-голямата настъпателност в постсъветското пространство ЕС прояви точно в периода на вътрешната си криза, опитвайки се да компенсира с външнополитически „победи” вътрешните поражения. Още повече, че силен ЕС и неговото безгранично разширение на Изток са две коренно противоположни неща, и историята на неговото развитие след разширенията през 2004 и 2007 година доказват именно това. Напротив, един силен ЕС ще бъде в по-голяма степен способен да изработва нова политика в източното направление, като отчита реалността за втори център на интеграция в „Голямата Европа”.
Що се отнася до привлекателността на ЕС за постсъветските държави, то този въпрос се отнася повече към Русия и Евразийския икономически съюз, отколкото към ЕС. Ако Русия успее да проведе необходимите вътрешни реформи и да стане пример за подражание за близките си съседи, както и умело да инструментализира обективната зависимост на постсъветските страни от себе си и евроазиатската интеграция, то никакъв ЕС няма да й попречи.