Пожарите се превръщат в първостепенна заплаха за националната сигурност, но по нищо не личи борбата с тях да е станала приоритет. Умират гори, земя, вече и цели села

Съгласно отредените й функции в ерата на неолиберализма държавата трябва да бъде главно нощен пазач. Постулатите на тази идеология гласят, че колкото по-малки са нейните функции, толкова по-добре тя се справя с тях. Действителността жестоко ги опровергава. В това се увериха дори и в Лондон – световната финансова столица, където десетки хора изгоряха през юни в 27-етажна общинска жилищна сграда. Причината шокира света. Оказа се, че противопожарната служба на един от най-богатите градове в света не разполага със стълба за гасене на пожари в небостъргачи, но пък за сметка на това местната полиция наскоро получила модерни водни оръдия за потушаване на демонстрации. В доста по-слабо урбанизираната България в бедствие се превърнаха големите горски пожари. Държавата все по-трудно се справя с тях, нищо, че в осем от последните десет години се управлява от премиер, който е бивш пожарникар. Доказа го и августовският пожар в района на Кресна, който бушува две седмици на фронт от 13 километра, унищожи над 16 000 декара гора в подножието на Пирин, погълна шест къщи и наложи евакуацията на няколко села. Пожарът ангажира целия свободен ресурс на Националната пожарна, подкрепена от два хеликоптера на Военновъздушните сили, пригодени да изсипват вода, но угасна чак след като заваля спасителен дъжд. Огънят се превръща в заплаха за националната сигурност, но по нищо не личи борбата с него да е станала приоритет. България продължава да не разполага със специализирана противопожарна авиация. Доставката на оборудване перманентно предизвиква скандали, а последният случай е от 2015 г., когато на тържествена церемония с водосвет в Пловдив в присъствието на премиера беше прието дарение от Канада – бракувано противопожарно облекло, каски и ботуши втора употреба. Междувременно умира гора, земя, територия. Вече и цели села.

Присадец, Филипово, Варник – запомнил съм тези имена от новините за пожарите в Сакар преди десет години. Влизахме в Европейския съюз, разстоянията се скъсяваха, светът около нас изглеждаше като едно голямо весело село. Не можех да повярвам, че, ей така, за ден-два в европейска България изчезват населени места. И това се споменава в емисиите като сух факт, преди да преминем към следващите, „по-горещи” новини. Ето един цитат от тогава: „Организирана е и евакуацията на жителите на селата Радовец, Филипово, Присадец и село Варник, което е изгоряло до основи”, съобщи през нощта директорът на пожарната в Хасково комисар Николай Вълчев за агенция „Фокус” (27 август 2007 г.). Допреди век и половина или два по тези земи са се разорявали села заради набези на кърджалии. Изчезвали са след епидемии. После заради войните. Но от пожари през XXI век – това побира ли ни го умът? Отдавна планирах да посетя тези места като турист. Все не ми се получаваше. Тази година имаше информационен повод – десет години от големите пожари. Не е нужно да си го измислям. Защото на десетата година районът отново горя и огънят замалко не изпепели още едно село.

На 17 август т.г. поредният пожар тръгва от сухи треви край обезлюдените от огъня през 2007 г. Присадец и Филипово, а силният вятър го отнася към Маточина, където все още живеят към трийсетина човека. Мобилизирани са 60 огнеборци, 35 военни и доброволци с 11 камиона, които спират пламъците на метри от селото. Според първоначалната версия, поднесена на медиите, огънят е тръгнал от селскостопанска техника, с която стопани са почиствали ливади. Държавата в лицето на премиера и на други официални лица строго размахва пръст. Когато медийният интерес вече е утихнал, се повява и друга версия – че искрата е тръгнала не от трактор, а от багер, с който се изгражда оградата по границата с Турция (или „Великата българска стена”, както я нарича вицепремиерът Валери Симеонов). Същата тежка техника вече е съсипала и прясно асфалтирания единствен път към Присадец. Борбата с едно бедствие води до друго. Кръговрат.

Селата Присадец и Филипово в община Тополовград заедно с Варник и Маточина в община Свиленград оформят своеобразен ъгъл върху картата на страната между южните склонове на Сакар, граничната бразда и мястото, където река Тунджа излиза от България. В периода на Балканските войни границата се мести няколко пъти и ъгълчето се образува при последната й корекция през 1915 година. Районът е бил заселен предимно с български бежанци (сред които и католици от източния обряд, униати), бягащи от опожарените си села в Източна Тракия. След пожарите от 2007-а три от селата имат характера повече на местности, отколкото на населени места. Но официално все още не са заличени от административната карта. Районът е обезлюден, запустял, вследствие на което и пожароопасен. Гори си по малко всяка година.

Големият пожар преди десет години идва откъм село Лесово в съседната Ямболска област, където няколко дни огнеборците не могат да го потушат (в същия период Сакар гори и на много други места). Излиза силен вятър, който за минути прехвърля огъня през Тунджа. Запалват се няколко къщи в най-голямото село в района Радовец, което се намира в северния край на описания ъгъл. Пътят е прерязан и селцата на юг се оказват в капан. Огънят бързо напредва в запустели площи и преминава през Варник, Филипово и Присадец. Само Маточина оцелява. Във Филипово и Присадец изгарят 45 къщи, 109 стопански постройки, сградите на кметствата, животни. В последния момент кметовете успяват да евакуират повечето от жителите, но пожарът взема жертви – семейство възрастни инвалиди. Двамата загиват, докато жената се опитва да извади мъжа си от горящата къща.

Заличени са исторически ценности като една от двете църкви в Присадец – католическата. Там и в село Варник изгарят и т.нар. шаронски, или бежански къщи, строени точно преди век след войните. Наречени на името на френския банкер Рене Шарон, тогавашен комисар за бежанците към Обществото на народите, едноетажните постройки хващат око с кокетните си малки веранди. По-интересни обаче са с друго – за времето си представляват своеобразна революция в бита на българите. Във време, в което не е рядкост хора от няколко поколения да живеят в една стая, често в съседство с домашни животни, шаронските къщи разполагат с хол. За него са залепени непреходни стаи с достъп само отвън, което осигурява автономност на обитаването. Освен красива, конструкцията е практична, позволява пристрояване на още помещения при нужда. Строените с държавен заем къщи за българските бежанци все още могат да се видят тук-там по южната ни граница. Има ги в района на Петрич и от Свиленград до Ахтопол, но още никой не се е сетил, че са част от историята и културното ни наследство и е редно да се защитят. В Присадец е имало четири, след пожара оцеляват две.

Няколко обитаеми къщи сред множество останки от сгради и буренясали дворове – това представлява селото днес. Населението се състои от трима пенсионери, двама животновъди и един новозаселил се французин. Някои не са местни и не всички остават през зимата, тъй като разполагат с жилища и другаде. Хората не са от най-разговорливите. Имат си достатъчно грижи, а и са предпазливи, районът е на самата граница. Допреди двайсетина години селото все още е имало над сто жители, в района са функционирали и две застави. Към 2005-а Присадец има със сигурност поне 51 жители, толкова са гласувалите. А през май 2007 г. малко преди големия пожар в Сакар в България се провеждат първите избори за Европейски парламент и в селото все още има избирателна секция. По списък жителите са 75, гласуват 24. Това е и последната следа от някакъв обществен живот. Само след три месеца огънят прогонва хората и повечето не се връщат, заселват се при роднини в близки градове и села. След пожарите държавата възстановява обитавани къщи, но и това не привлича собствениците им. Из района се завъртат фирми за изкупуване на имоти…

Подобна е съдбата на Филипово, чието население днес се състои от местен животновъд, работниците му и още неколцина. Съседното село Варник се обитава само от сезонни работници при друг животновъд. Няколкото души, останали в района, се задържат главно заради субсидиите за поддържане на ливади – последен опит да се прави някаква политика за тези райони преди превръщането им в територии. Освен ако не приемем, че руините и разградените дворове по границата също не са плод на някакъв политически промисъл. Случайно или не, но първата гледка пред бежанците и мигрантите на българска територия носи ясно послание: и през ум да не ви минава да останете тук!

Когато стане дума за пожарите, естествено, избуяват и конспиративни теории. Факт е, че има и умишлени палежи, плод на безумство или на някакви икономически цели. Видях го с очите си миналата година точно по това време. Заедно с колега гостувахме на язовира на мой приятел пак в района на Странджа-Сакар. Предната седмица районът беше горял и огнищата тъкмо бяха позагасени. Някъде към полунощ се показаха фарове на баира отсреща. В един момент светлините спряха да се движат и угаснаха, това беше първият сигнал за нашия домакин, че се случва нещо нередно. След минута-две на мястото пламна огън, колата пак включи фаровете и се юрна бясно по нанадолнището. Докато звъняхме на 112, моят приятел вече се беше метнал в автомобила си. За съжаление онези успяха да се изплъзнат, оставяйки след себе си горящи храсти и сухи треви. Пожарникарите дойдоха бързо и успяха да ги загасят, но полицаи се появиха чак на следващия ден, колкото да попитат какво се е случило. Сигурен съм, че подпалвачите можеха да бъдат заловени, става дума за шосе, което свързва почти обезлюдени села, а пътната мрежа е такава, че няма как да се измъкнеш бързо на оживен път. Още повече, че районът беше пълен с полиция и какви ли не служби заради проблемите с бежанците. Не търсете винаги конспирацията. Но във всичко търсете политиката. Пожарите, особено в периферията на страната, оголват и много политика. Социално-икономическа. Преди да се прехвърли в горите, огънят най-често тръгва от сухи треви, те пък в много от случаите са всъщност запустели обработваеми площи. Някогашните ниви са се превърнали в пасища за животни. После са станали ливади без животни. Напоследък се дават добри субсидии за поддържането им, но това не решава проблема изцяло. Когато няма достатъчно животни, за които е предназначена пашата, тревата си избуява и в разгара на лятото се превръща в „барут”. Няма хора, няма земеделие, няма животновъдство, накрая няма и гора. Там, където нещо се стопанисва, земята гори по-трудно. В големия пожар през 2007-а стадо крави оцелява, като заляга в тясната граничната бразда, друго намира спасение във водите на микроязовир. Ако днес се озовете в Присадец и погледнете възвишението западно от селото, трудно ще повярвате, че до 1991 г. това са били обработваеми площи, отглеждала се е пшеница и добивите са били прилични. В мотивите по делото, образувано в Ямболския окръжен съд след гибелта на семейството, четем: „Земята не се обработва и пожарът беше страхотен”; „Видно от свидетелските показания за около 25-30 минути огънят е преминал от р. Тунджа през трите села при голяма скорост на разпространение и широк фронт, за което спомогнали високата температура, силният вятър и сухата растителност по необработваемите площи”. А в интернет страницата на село Маточина, която съвсем не е пропита от носталгия по времената на колективизацията, се споменава, че стадата на местното ТКЗС са били 13 плюс 3 стада лични овце на домакинствата. „По цялата мера от пролет до зима една тревичка не можеше да изсъхне от постоянната паша. С това се обяснява, че тогава пожарите са рядкост, а не като сега – да са повсеместни от буренясалата непроходима мера.”

Народната мъдрост казва, че една беда никога не идва сама. Друга гласи – за едни брадва, за други сватба. Оттеглянето на хората от границата, от една страна, прави охраната й по-трудна задача. От друга страна, процесът благоприятства трафикантите на хора и на какво ли още не. В последните дни на миналата година в с. Радовец е разкрита група, свързана със съхраняване и пласиране на 40 килограма хероин на стойност около 2 милиона лева. Малко по-рано натъпкана със същия наркотик раница е открита в землището на Присадец. Пак през декември са задържани и двама трафиканти с 50 килограма хероин отново в слабо населен район пї на изток по българо-турската граница. Що се отнася до прехвърлянето на хора, процесът, изглежда, никога не е спирал поне през последните 15 години. Местни хора споделят следното: „Удариха Ирак – тръгнаха иракчаните, удариха Афганистан – тръгнаха афганистанците, удариха Сирия – тръгнаха сирийците, а накрая всички се смесиха”. За тях е очевидно, че мигрантската криза съвсем не е от 2015 г., когато големи световни медии я наложиха като водеща новина. Впрочем подобни неща ще бъдат очевидни, докато по границата има очи. Следващият етап е превръщането на района в сива зона. Заинтересовани от това едва ли липсват...

Какъв е отговорът на институциите срещу бедствията, които допълнително усложняват демографската и икономическата ситуация в големи части от страната и дават отражение върху националната сигурност? Пожарите стават все по-големи и трудни за овладяване, изискват се модерни методи за борба с тях предвид климата и сложния релеф на страната. Чак в периода 2007-2010 г. три от военните хеликоптери Ми-17 най-после са пригодени и за борба с огъня. Закупени са две от т.нар. системи „бамби бак” – 15-метрови въжета с „кофи” с вместимост до 3 тона вода. Преди това от 2003 до 2010 г. заради катастрофа на хеликоптер с четири жертви ВВС не извършват противопожарни полети и преустановяват подготовката на екипажи. След трагедията край Разлог главният секретар на МВР Бойко Борисов предлага част от вертолетите да бъдат прехвърлени от армията към неговото ведомство. Внушението е, че само той може да се справи с проблема. „Когато говорим за остарялата противопожарна техника и за проблемите на огнеборците, го правим именно заради тези ковчези”, заявява тогава Борисов, който скоро ще има възможност да управлява не само МВР, но и цялата държава, без това да доведе до прелом в борбата с пожарите и до цялостна модернизация на противопожарната дейност.

Ползите от оборудването на хеликоптерите са безспорни, макар че големите пожари изискват изсипване на доста по-големи количества с по-голяма ударна сила. През 2007 г. гори и Гърция, но съседите си научават урока и оборудват ескадрила с противопожарни самолети, някои от които могат да пренасят до 10 тона вода. С такива сили разполагат почти всички южноевропейски страни, включително Хърватия, чиято територия е два пъти по-малка от българската. За купуването на противопожарен самолет започва да се говори и у нас през 2002 г., когато пожарът на Витоша надвисва над столицата. „България се нуждае от самолет за гасене на пожари с капацитет десет тона, защото вертолетите, които гасяха на Бистришко бранище, бяха с по три тона”, заявява вицепремиерът и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов. Изпълнена с решителност е и еврокомисарката по защита от бедствия Кристалина Георгиева, която вижда приложение на самолета в „европейските модули за гражданска защита”, демек ще защитаваме не само страната, но ще помагаме и на целия Европейски съюз! Разбира се, започват и спорове дали България разполага с удобни водоеми, където подобни самолети могат да се зареждат с вода. Започват да се обсъждат и варианти за пригаждане на системата „бамби бак” към хеликоптерите „Кугър” на ВВС, което е доста по-скъпо. Най-скромен в очакванията е командирът на авиобазата в Крумово ген. Златко Златев, който се надява да бъдат закупени поне още две кофи за Ми- 17. Нищо от изброеното не се случва. Към 2013 г. се оказва, че има неусвоени пари по Оперативна програма „Околна среда”, и държавата „на пожар” се юрва да пише друг проект – за повишаване на капацитета на ГДПБЗН (пожарната) при действие в природни паркове и резервати. В рамките на проекта е предвидено закупуване на специализиран вертолет за гасене на горски пожари. Обявен е търг, но МВР го спира и парите са пренасочени към наземна техника. След последния пожар в Пирин тази година остава да се помолим през следващите десетина месеца природата да е по-милостива. Защото втори от пригодените за гасене Ми-17 трябва да излезе в планов ремонт. Остават в наличност една машина на ВВС и една на частна фирма. А организацията на търг за ремонт в България не е проста работа...

Ако се върнем за още малко в Сакар и погледнем от високо, концепцията за България като транспортен коридор личи като на длан. Имаме два оживени коридора – „Тракия” и „Марица”. Имаме и територия между тях. Държава имаме все по-малко.