Интервю на Десислава Пътева с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.

Как си обяснявате покушението срещу руския посланик Андрей Карлов в Анкара? Може ли това убийство да бъде разчетено като послание в контекста на срещата между министрите на външните работи на Иран, Русия и Турция за Сирия? 

Нека в началото изразя своите дълбоки съболезнования към близките на загиналия руски колега, мир на праха му… Това покушение, без съмнение, е сериозна провокация. То идва в момент, когато инициативата в Сирия очевидно е поета от Русия, като получава съдействие от Турция и Иран, които ден след това се срещат в Москва да съгласуват по-нататъшните си действия в региона. Представете си колко интереси са накърнени от това, че армията на Асад, подпомагана от Русия, превзе ключовия град Алепо, изгони оттам почти всички т. нар. „умерени опозиционери”, които пред камерите „умерено” колеха деца, и плени редица от чуждите съветници на участниците в бойните действия. Явно на някого нервите не са издържали и си е помислил, че с подобно покушение ще постигне някакви политически цели, или поне „ще си отмъсти” за унизителното поражение.

Похищението се свързва конкретно със сътрудничеството между Анкара и Москва в операцията по спирането на огъня в Сирия. Допускате ли, че целта му е била да бъдат влошени руско-турските отношения, както подчерта и руският президент Владимир Путин? 

Не очаквам влошаване на руско-турските отношения, дори напротив. Както Русия, така и Турция са наследници на велики империи, при които на първо място стоят интересите. Турция през миналия век загуби не един свой дипломат, паднал жертва на терористични покушения от страна на крайни групировки. Бях млад дипломат, когато турски колега от Генералното консулство на Турция в Бургас бе убит от подобен атентатор. Тогава Турция знаеше, че българската страна не носи никаква вина и това убийство не повлия на отличните българо-турски отношения. Наш висш дипломат съпроводи в специалния самолет тялото на загиналия турски колега и поднесе лично съболезнования на близките, а също и на турските ръководители. Очаквам, че в случая с покушението в Анкара ще сме свидетели на нещо подобно.

Как ще коментирате тезата, че това е предупреждение към Ердоган, който е ядосал западните лидери заради това, че иззема техните функции в разрешаването на конфликта в Сирия наравно с Иран и Русия?

Не е изключено да има и такава цел. Друг е въпросът доколко Ердоган би се поддал на подобно внушение, личностните му характеристики не предполагат подобно нещо.

Кой има интерес от правенето на подобни крайни провокации? Появиха се твърдения, че зад това убийство стоят САЩ, в частност ЦРУ. 

Извършителят е известен, както се казва – с име, снимка, адрес и биография. Но наистина, по-интересното е кой стои зад това. Вече стана въпрос, че от сполучливите действия на Русия в Сирия са засегнати редица „други” играчи. Изискват се сериозни усилия, за да се стигне до поръчителя на това покушение. Нерядко зад този поръчител стоят други сили, които по всякакъв начин гледат да пресекат нишките, водещи към тях. Руските специални служби имат реноме, че умеят да се доберат в своите разследвания до първопричината, нека им пожелаем успех.

Смятате ли, че отношението на САЩ към Русия ще омекне с идването на Доналд Тръмп на президентския пост? Ще се промени ли цялостното поведение на Америка спрямо Близкия изток?

Що се касае до встъпването в длъжност на новоизбрания американски президент Тръмп, всички очакваме, че при него ще настъпят промени, и се надяваме, че тези промени ще са към нещо по-добро за света. Тръмп даде заявки, че САЩ ще престанат „да свалят чужди режими”, че той „може да се договори с Путин”, а това е обнадеждаващо както за двустранните руско-американски отношения, така и в по-глобален план. Ако употребя един афоризъм на Чърчил, казан по друг повод: „Американците винаги ще направят правилното нещо, след като изчерпят всички други алтернативи”.

Какви смятате, че са подбудите на самия турски полицай, който властите свързват с ислямския проповедник Фетхуллах Гюлен? Друга версия е, че той е свързан с терористична групировка, което би обяснило призива му: „Не забравяйте Алепо, не забравяйте Сирия”, последван от „Бог е велик”.  

На снимките извършителят има вид на екзалтиран младеж, може дори да е бил под психическо въздействие на чужди внушения или субстанции. Не ми се вярва да е извършил покушението под влиянието на Гюлен, чиито проповеди са насочени по-скоро към „меката сила”, а не към открит терор. Както вече стана дума, извършителят е само „маша” в ръцете на истинските поръчители. Очевидно е бил „надъхан” предварително по начин, който е бил най-подходящ за психическата му нагласа – било то „да отмъсти за Алепо”, или да претвори „волята на Бог”, или пък нещо трето, което е „работещо” в неговия случай.

Според Вас каква е причината при покушението да не се намеси нито турската, нито руската охрана? Според Виенската конвенция за дипломатическия статут отговорността за сигурността на дипломатическите представители пада изцяло върху приемащата страна.

Отговорността е изцяло на приемащата страна. Когато съм бил посланик в чужбина и съм организирал някакво по-масово мероприятие – например коктейл по един или друг повод, събиране на българската общност в страната на пребиваване и т.н., предварително винаги съм изпращал нота до Министерството на външните работи на приемащата страна, като съм уведомявал какво и кога организирам. Отправял съм любезна молба да бъдат взети мерки за обезпечаване на реда и сигурността. Това е рутинна дейност на посолството при осъществяване на подобни мероприятия и със сигурност руската страна е уведомила турските власти за откриването на изложбата. В случая явно има пробив в сигурността, на първо място от страна на турските домакини. Появи се информация, че атентаторът се е разхождал свободно из залата с бадж на охранител, бил е зад посланика в момента на произнасянето на речта и т.н. Пак ще кажа, това е непростим пробив и съм сигурен, че ще бъдат приети строги, дори драстични мерки спрямо виновните от турска страна. Вероятно руската страна също ще преразгледа досегашната си практика на опазване на дипломатите си в чужбина.

Руският президент Владимир Путин заяви, че отговор на това убийство трябва да бъде засилването на борбата с тероризма. Какви мерки трябва да бъдат взети в тази посока?  

Очаквам Путин да продължи досегашната си линия против тероризма. Той я заяви още през септември 2015 г. пред Общото събрание на ООН. Тогава, обръщайки се към онези, които „изнасят демократически революции” към страните в Северна Африка и Близкия изток, той каза: „Поне сега разбирате ли какво направихте?” Струва ми се, че за времето от онзи момент досега, става все по-ясно какво предизвикаха „износителите” на т.нар. „Арабска пролет” – създаване на нови джихадистки групировки, нестабилност в региона, която може да доведе до световен конфликт, „цунами” от бежанци към Европа с всички произтичащи от това последици. Очаквам да продължат действията на Путин за пресичане на разразилия се в световен мащаб тероризъм.

Смятате ли, че нашето външно министерство може да ни вкара в дипломатическа война с Русия, тъй като ставаме свидетели на непрекъснати нападки към нея? Не би ли следвало нашите дипломати да балансират отношенията с всички страни, а не целенасочено на провокират една или друга държава?

Надявам се да не бъдем вкарвани във война нито с Русия, нито с когото и да било другиго. А и война се предизвиква не от политически изявления срещу друга страна, а от реални действия, заплашващи сигурността на съответната друга страна. В този смисъл, антируското говорене на един или друг наш политик е в състояние не толкова да разпали война, колкото да раздразни руснаците. Дипломацията не е, за да се създават проблеми с някого, дипломацията е за това да се разрешават евентуално съществуващи проблеми. Винаги има начин един дипломат да изложи и защити позицията на своята страна така, щото да не засегне друга страна – дори тогава, когато тази позиция не отговаря на интересите на другата страна.

Ако трябва да говорим конкретно, то говоренето против Русия и Путин е по-скоро вредно за нашите интереси. Първо, това излишно дразни руснаците, без България да инкасира какъвто и да било позитив. Второ, прекаленото говорене в крайна сметка дава обратен ефект сред обществеността, която започва да действа „напук” и да възприема безкритично руската пропаганда. Известно е, че Русия, като глобална сила, има свои интереси в региона, които невинаги съвпадат с българските. Но преекспонирането на „антируското” пречи на трезвото възприемане на ситуацията.

Как оценявате действията на външното ни министерство, което оттегли кандидатурата на България за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН? Не е ли абсурдно оправданието, че преотстъпваме тази възможност на Полша, тъй като през 2018 г. поемаме председателството на ЕС и двете отговорности ще ни натежат?

Този казус – в най-кратък вид – звучи така: когато България взе решение да издигне свой кандидат за Генерален секретар на ООН, тя трябваше да потърси подкрепа, на първо място сред страните, които са постоянни членове на Съвета за сигурност, както и сред страните от Източноевропейската регионална група в ООН. От създаването на ООН досега, тази група не е имала свой представител за генерален секретар, съответно имаше шансове новият генерален секретар да е от нея. Още повече, че съществуваше негласно разбиране кандидатът да е жена. Ирина Бокова идеално пасваше на този профил.

При търсене на подкрепа в ООН, нормална практика са взаимните договорки между различните страни, вид „търгуване” – „аз ще ти дам подкрепа за този пост, а ти на мен – за другия”. В този смисъл, имало е предварителна договорка между България и Полша– Полша да помогне българската кандидатура да получи ендорсирана (обща от всички страни в Източноевропейската група) подкрепа за поста, което би означавало сигурно избиране на Бокова „с аплодисменти”. В замяна на това България да се откаже от кандидатурата си за непостоянен член на Съвета за сигурност за горе-долу същия период. Тогава тази договорка е изглеждала напълно справедлива, предвид факта, че ако България получи поста на генерален секретар на ООН, не би било реалистично да получи едновременно и поста на непостоянен член на Съвета за сигурност.

Впоследствие обаче, по една или друга причина, българо-полската работа за ендорсирана българска кандидатура е прекратена, което доведе до издигането на редица кандидати от Източноевропейската група – и от Западните Балкани, и от Молдова и т.н. Нямам обяснение защо точно в този момент, когато на всичко отгоре първоначалният български кандидат бе сменен с друг, се отказахме от Съвета за сигурност. Очевидно времето на първоначалната договорка за обща работа с Полша за ендорсирана българска кандидатура бе безвъзвратно отминало.

Дали евентуалното съвпадение на председателството ни на ЕС с членство в Съвета за сигурност е причина да се откажем от второто? Двете отговорности, разбира се, биха натоварили сериозно нашата дипломация, биха я поставили на изпитание. Но колкото и да говорят, че българската дипломация била в незавидно състояние, смятам, че бихме се справили. Това би било изпитание, от което щяхме да излезем с чест за страната си.

Има ли основания да се твърди, че този ход е бил направен, за да се осигури пост на Кристалина Георгиева като ръководител на Програмата на ООН за развитие? Смятате ли, че са обещани подобни високи постове и на други наши политици? 

Нямам твърда информация нито за едното, нито за другото, а не би било коректно спрямо Вашите читатели да правя предположения.

Не смятате ли, че България жертва националните си интереси в името на единични назначения по високите етажи на световните организации?

За съжаление, често сме свидетели как наши политици са готови на какви ли не „лупинги” и самоунижения за един или друг пост в чужбина, на какви ли не предателства на свое кредо, предателства на приятели или на идеалите на партията си. Това го има сега, имало го е и преди.