Докладът на Националната комисия по истината в Бразилия за нарушенията на правата на човека по време на военната диктатура в страната (1964-1985) е поредният опит за лекуване на раните на обществото.
През декември 2014-а международните медии разпространиха новината за резултатите от работата на Националната комисия по истината в Бразилия, продължила две години и седем месеца и разследвала нарушенията срещу правата на човека по време на военната диктатура в страната. На повечето места се цитираха основните цифри, характеризиращи доклада, а именно: дължината му от 4328 страници, имената на над 20 000 измъчвани, 191 убити и 243 изчезнали между 1964 и 1985 г. и 377 отговорни за тези престъпления. Някои споменаваха други страни от Латинска Америка, като Аржентина например, в която убитите и изчезналите са над 30 000 по време на хунтата там. И без да се намеква за аналог между двете страни, самото паралелно изреждане на цифри и числа ми се струва цинично, защото независимо от бройката актовете на насилие отекват дълбоко в едно общество и загнездвайки се в ДНК-то му, продължават да влияят на поколения напред. Неслучайно популярната и мека бразилска диктатура просъществува цели 21 години. Всеки насилствен акт трябва да бъде заклеймяван и за него не бива да се спира да се говори, докато всички гледни точки не бъдат помирени, оръжията – заровени, а страхът – изживян.
НАЧАЛОТО
През март 1964 г. в щата Минас Жераис започва военен антиправителствен метеж. С цел предотвратяване на разпространението на недоволството и на други места правителството дава изключителни права на президента Жуау Гуларт чрез специален Институционен акт №5. Но това не помага и на 11 април 1964 г. маршал Умберто Кастело Бранко установява военна диктатура, чиято основна цел е да се справи с изостаналостта на страната и да я поведе към демократично развитие. Но поради неумението си да развият икономиката на страната военните предизвикват няколко кризи и силно социално недоволство, на което отговарят с терор. Те преследват всички инакомислещи, независимо дали са представители на левите партии и „заразени с вируса на марксизма”, като бъдещия президент Дилма Русеф, дали са традиционно будни и обществено активни социални групи, като студентите и интелектуалците, или са проявяващи лично мнение военни от редиците на управляващите. Към края на своето управление военните осъзнават, че единственият начин да излязат на чисто от ситуацията, в която са довели страната, е да се оттеглят в името на благото на народа. Военната диктатура от 1964 до 1985 г. и престъпленията срещу собствения народ продължават да занимават обществеността в Бразилия.
Ежедневно се съобщават факти за нови идентифицирани лица, извършвали мъчения в над 30 тайни центъра на различни места в страната, публикуват се книги със спомени на преследваните от властта, търсят се разнообразни начини за примиряване с миналото чрез образователни и културни прояви. Справянето със страха от повтаряне на събитията предизвиква детайлно вглеждане в миналото и нескончаеми разговори в настоящето. Режимът не е на власт вече 30 години, но той продължава да взема своите жертви: преди година се самоуби Карлус Алешандре Азеведу, който е бил изтезаван на крехката възраст от годинка и осем месеца заради активната антиправителствена позиция на родителите му.
НАЦИОНАЛНАТА КОМИСИЯ ПО ИСТИНАТА
Националната комисия по истината бе създадена през 2012 г., а седмината й членове – посочени от президента Дилма Русеф. В продължение на две години и седем месеца вицепрезидентът на Висшия съдебен трибунал Жилсон Дип, адвокатът и криминолог Жузе Карлус Диас, адвокатът Жузе Пауло Кавалканти-син, психоаналитикът Мария Рита Кел, докторът по политически науки Паулу Сержиу Пиньеро, адвокатът и университетски преподавател Роза Мария Кардозу да Куня и координаторът на комисията – адвокатът и университетски преподавател Педру Далари, разследваха тежките нарушения на човешките права в периода 1946-1985 година. Те оповестиха резултата от работата си на специална церемония на 10 декември 2014 г. в присъствието на Русеф и петдесет поканени, сред които представители на властта и близки на жертвите на военния режим. Целият доклад може да бъде открит на официалната страница на комисията в интернет. По време на церемонията в президентството Дилма Русеф, която на 1 януари 2015-а встъпи във втория си мандат на държавен глава, подчерта: „Истината не означава реваншизъм, нито пък трябва да бъде мотив за омраза или повод за разчистване на сметки. Истината освобождава всички ни от страха, защото сега вече можем да говорим, знаем какво се е случило и всичко може да бъде обяснено. Истината носи познание и изгражда съзнание. Истината ще ни даде възможност да се изправим и приемем себе си и нашата история като народ”. Самата Русеф е сред най-известните репресирани по време на диктатурата и дори в миналогодишната й кандидатпрезидентска кампания многократно бе показвана снимката й, направена по време на съдебния процес срещу нея в началото на 70-те години. Русеф, цитирана от вестник „Глобо”, защити Закона за амнистията, с което потвърди единодушно взетото решение от Висшия федерален трибунал през 2010 г. Той влиза в сила през 1979 г. и постановява, че нито военните, обвинени в извършването на изтезания, нито лявоориентираните партизани, обвинени в извършването на насилие, могат да бъдат преследвани от закона. Затова и до ден днешен в Бразилия няма нито един осъден за упражняването на насилие в годините 1964-1985.
ДОКЛАДЪТ
Окончателният доклад на Националната комисия по истината съдържа 4328 страници, които описват формите на мъчения, на които са били подлагани политическите противници на властта, имената на доказаните жертви, както и на техните мъчители, спомените на преживелите насилие и др. Дават се предложения за промени в различните сфери на политическото и социалното управление на страната с оглед на разследването. В доклада се говори за 20 000 арестувани и изтезавани бразилски граждани, като тези данни не са окончателни, защото тук са включени само подкрепените с доказателства случаи. Сред изброените 30 вида мъчения, на които са били подлагани те, влизат електрошокове, стол на дракона (който предизвиква усещане като от токов удар), palmatória, или дървена пръчка с плосък кръгъл край, използвана за нанасяне на побой, pau de arara, или желязна висилка, на която измъчваният е бил увесван върху коленете си с ръце, прокарани от долната страна на висилката и завързани над коленете, така че главата да не може да стои изправена, давене, при което измъчваният лежи завързан, а в устата му се налива вода от туба, поставена така, че той да не може да не я гълта, животни като змии, плъхове, алигатори и хлебарки, които се пускат в килиите при задържаните. Едно от най-ужасяващите средства за мъчения е звукоизолирана квадратна кутия с височина и ширина около метър и половина, в която арестуваният е бил държан с дни без вода, храна и връзка с външния свят. През това време той е подложен на вълни от много висока температура, редуващи се с много ниска, като са му пускани пулсиращи светлини и затормозяващо силни звуци. Кутията, изработена в Англия, се е намирала в старата централа на службата по вътрешна сигурност (DOI-CODI) в Рио де Жанейро. 191 са регистрираните и доказани смъртни случаи. Най-голям брой са те между 1969 и 1974 г. – 98, а през 1980-а и през 1985-а са съответно 11 и 9. 243 са изчезналите, сред които 35 са с установено местонахождение. Най-голям брой – 203, са в периода 1969-1974 г. 377 души са посочените като отговорни лица за нарушаване на човешките права, сред които петима генерали – президенти на страната: Умберто Кастело Бранко (1964-1967), Артур да Коща и Силва (1967-1969), Емилиу Гарастазу Медиси (1969-1974), Ернесту Гайзел (1974-1979) и Жуау Фигейреду (1979-1985). Комисията разделя отговорните лица в три подгрупи. Петимата президенти попадат в първата, където са всички, които носят политическо-институционална отговорност. Втората група включва лица, работили в структурите за контрол и управление на страната, а третата е за директните извършители на отвличания, изтезания и убийства. Освен отговорните петима президенти комисията посочва като виновни всички министри в министерствата на отбраната, военноморските и въздушните сили, както и ръководните лица в Националната разузнавателна служба (SNI). Според комисията нарушаването на човешките права (имат се предвид мъчения, екзекуции и насилствено отвличане на хора) е било систематично и командвано директно от президента на републиката. Именно поради този факт комисията препоръчва частично премахване на Закона за амнистията с цел поне някои отговорни лица да бъдат съдени. В подкрепа на препоръката си членовете на комисията цитират международното право и по-конкретно решение на Интерамериканския съд по правата на човека, който през 2010 г. постановява, че Законът за амнистия е несъвместим с Южноамериканската конвенция за човешките права. Според комисията престъпленията са в разрез с бразилските закони и с международното право, а систематичността, с която са били извършвани, не може да бъде помилвана чрез Закона за амнистията. По време на пресконференцията след официалната церемония в президентството на 10 декември бившият министър на правосъдието Жузе Карлус Диас каза, че голяма част от престъпленията, извършени през 1979 г., не са на политическа основа и затова са неотменими. „Законът за амнистия не може да бъде приложен върху държавните служители и агентите, които са извършвали актове на насилие – твърди той, цитиран от вестник „Глобо”. – Тук не става дума за ревизия на закона, а за това той да не бъде прилаган върху извършителите на престъпленията.” Тоест те трябва да понесат своята отговорност. Колегата му Кавалканти смята, че шансът тези лица да бъдат наказани е минимален. От тези, които са все още живи, най-възрастният е на 107 години, най-младият – на 89, а един процес срещу тях би отнел 8 години. От третия списък, разпространен от комисията, който включва 258 имена на фактическите извършители на мръсната работа, става ясно, че почти половината от тях не са военни, а са полицаи и следователи при смъртни случаи. Сред тях е и армейски капитан Бенони ди Аруда Албернас, който е измъчвал Дилма Русеф, тогава партизанка. В своето обръщение по време на церемонията в президентството координаторът на комисията Педру Далари няколко пъти подчерта, че комисията е свършила задачите, изисквани към нея от закона, и потвърди, че членовете й са имали добър диалог с Министерството на отбраната. Цитиран от сайта Transitional Justice in Brazil, той сподели и трудностите при работата на комисията, произтичащи от нежеланието на структурите на армията да предоставят своята документация по различни казуси, поради което много случаи на насилствено причиняване на смърт и отвличания не са могли да бъдат доизяснени.
ЖЕРТВИТЕ
434-те имена на цитирани жертви (общо убити и изчезнали) може би изглеждат нищожен брой на фона на 21-годишната диктатура. Този списък обаче включва само тези, чиито случаи със сигурност могат да бъдат проследени и подкрепени с доказателства. Що се отнася до спомените на задържани и изтезавани политически врагове на властта, докладът цитира покъртителни разкази. Лусия Мурат например свидетелства, че след като часове наред е била изтезавана върху желязната висилка, един от военните изсипал върху тялото й хлебарки, които държал за тази цел в специална кутийка, а една от тях натикал във вагината й. Много задържани, сред които и Карен Кеилт, споделят, че са били многократно изнасилвани. Докато е бил провесен на висилката, Антониу Салес е трябвало да изтърпява уринирането върху лицето си на един от мъчителите си.
ЦЕНТРОВЕ ЗА РЕПРЕСИИ
Комисията посочва 27 военни поделения, които са функционирали като центрове за мъчения и убийства, и 11 нелегални центъра, сред които известната Къща на смъртта в Петрополис близо до Рио де Жанейро. Най-много места, на които са се случвали нарушенията на човешките права, има в щатите Рио Гранде до Сул – 39 локализирани места, Рио де Жанейро – 38, Сао Пауло – 26, Пара – 25, и Минас Жераис – 24. Докладът твърди, че репресивният апарат е действал в подобни нелегални центрове и в селските райони. Като конкретни жертви на такива центрове са цитирани индианските племена каинганг в южната част на Сао Пауло, Терена, Мато Гросо и кадивеу в Мато Гросо до Сул като жертви на тези центрове. Един от оцелелите задържани в такъв център – пилотът Ернани Фитипалди, е престоял затворен шест месеца в подводница в морето, защото помогнал на бившия президент Жуау Гуларт да избяга в изгнание в Уругвай. А истината е, че нито Фитипалди, нито семейството му през тези шест месеца са знаели къде се намира той всъщност.
ОБУЧЕНИЕ НА ВОЕННИТЕ
Докладът оповестява, че повече от 300 бразилски военни са били обучавани в американското военно училище Школа на двете Америки (School of the Americas) в Панама между 1954 и 1996 г. на теория и на практика как да прилагат мъчения върху задържани. Комисията по истината е получила тези данни от САЩ поради отказа на бразилската армия за съдействие по случая. Според разследването на комисията обучението там непосредствено преди военния преврат и по време на диктатурата се е считало за жизненоважно за националната сигурност. Военни, свидетелствали пред комисията, твърдят, че в школата са били обучавани как да реагират само в случаи на обикновени войни, а не на революционни, каквато се приема, че е протичала в страната по време на диктатурата. Когато бразилските военни приемат доктрината за революционна война, те започват да действат спрямо нея и в изтезанията, които прилагат. Бившият президент на Бразилия Ернесту Гайзел споделя пред комисията, че макар и да не одобрява мъченията, признава, че: „Има обстоятелства, при които индивидът е принуден да използва изтезания, за да получи известни сведения, необходими, за да се предотврати по-голямо зло”. Комисията не скрива, че е имало нарушения на човешките права в затворите по време на историческия период, известен като Нова държава, и периода на демокрация 1946-1964 г., но отбелязва, че инцидентите са били изолирани, несвързани и без политическа мотивация. По време на диктатурата обаче „отдавна възприетите от полицията насилствени методи срещу обикновени престъпници се превръщат в същността на политическите репресии”, се казва в доклада. Но освен затворите в страната е имало и много нелегални центрове. Те са били изключително важни в „мръсната война”, както казва в показанията си пред комисията подполковникът от запаса Паулу Маляеш на 18 февруари 2014 г.: „Когато възприехме доктрината за революционна война, и начинът на контакт със затворниците се промени… Един от важните уроци, които научих за себе си, е, че изчезването на един човек предизвиква много по-силен страх в околните, отколкото смъртта му. Къде е той? Не се знае. Жив ли е? Дали това няма да се случи и с мен?”. Маляеш споделя пред комисията и начина, по който са били прикривани следите от престъпленията: след убийството всеки труп е бил обезобразяван – пръстите му са били отрязвани, ченето – изтръгвано, за да не може впоследствие да бъде разпознат по пръстови отпечатъци и зъболекарски картони. Самият Маляеш бе открит мъртъв в дома си на 25 април 2014 г. в Нова Игуасу. Според полицията, цитирана от вестник „Фоля ди Сао Пауло”, той е умрял от задушаване предишния ден. Трима мъже влезли с взлом в дома му, завързали съпругата му и него, а след смъртта на Маляеш избягали с всички негови оръжия. Но според председателя на Комисията по истината в Сао Пауло Уадих Дамос това убийство е „изгаряне на архива”, защото Маляеш е бил сред важните агенти по репресиите по време на диктатурата, а неговите показания са били изключително ценни за разследванията на комисията.
ПРЕПОРЪКИТЕ
Докладът на комисията включва и препоръки, които президентът Дилма Русеф обеща да обсъди внимателно с правителството на страната. Освен споменатата вече частична отмяна на Закона за амнистията от 1979 г. комисията препоръчва промени в наказателната система – в затворите, армията и държавните служби за сигурност, сред които демилитаризирането на Военната полиция и унифицирането на всички полицейски служби. Иска се отменяне на Закона за националната сигурност от 1983 г., влязъл в сила по време на военната диктатура, и заменянето му с нов, адекватен на днешната реалност. Друга препоръка е армията да приеме своята отговорност за нарушаването на човешките права и да престане да твърди, че те са били „изолирани случаи на насилие”. Комисията препоръчва и касирането на почестите на държавните агенти и всички други, посочени като отговорни за нарушаване на човешките права, както и да не се организират повече държавни тържества, които да отбелязват военния преврат от 1964 г. Комисията смята, че е необходима ревизия на конкурсите за назначаване на работа и механизмите за оценка на работата в армията и в държавните служби за сигурност, за да се подобри знанието за човешките права и демокрацията. Тя иска да се създадат държавни механизми за превенция на насилието на държавата върху гражданите й. Предлага създаването на орган, който да продължи разследванията й, защото смята, че нейната работа не е изчерпала всички източници за получаване на информация за тежките нарушения на човешките права между 1946 и 1988 г.
ИЗВЪН ДОКЛАДА – ДЕЦАТА ЖЕРТВИ
На 16 февруари 2013 г. бразилските медии съобщиха новината за самоубийство вследствие на отравяне със свръхдоза лекарства на 40-годишния Карлус Алешандре Азеведу. Сайтът Pragmatismo Político отбеляза, че Азеведу е страдал от депресия и хронична социална фобия. Син на доктора по политически науки Дерми Азеведу, Карлус слага край на живота си два месеца след публикуването на мемоарната книга на баща си Travessias torturadas (в свободен превод от португалски: „Кръстопътища на мъченията”), в която той пише за участието си в съпротивата срещу военната диктатура.
Карлус Алешандре се посочва като вероятно най-младата жертва на военната диктатура. Той е бил само на годинка и осем месеца, когато е бил подложен на електрошокове и бой в централата на Отдела за политически и социален ред в Сао Пауло (DOPS). Родителите му – Дерми и педагожката Дарси Азеведу, са били обвинени в подслоняване на военни с леви убеждения. На 14 януари 1974 г. Дерми Азеведу вече е в ареста, когато полицаи начело със Сержиу Параньос Флеури нахлуват в къщата, в която Дарси е намерила убежище с малкия им син. Раздразнен от плача на бебето, един от полицаите хвърля Алешандре на пода, вследствие на което главата на пеленачето е наранена. Цялата фамилия е затворена в ареста. След освобождаването им те сменят няколко адреса в търсене на ново начало. Раждат им се още три деца, но Карлус никога не се възстановява от преживяното. В началото на ноември миналата година бе публикувана и книгата Infância roubada („Ограбено детство”), съдържаща спомени на 40 деца, описани от Комисията по истината в Сао Пауло. В нея хора на възраст от 40 до 60 години споделят как са били свидетели на мъченията, прилагани върху техните родители, как сами са били измъчвани, как са били наричани минитерористи, как на тях се е гледало като на заразени с опасната болест на комунизма и как много от тях са били експулсирани от Бразилия и са могли да се завърнат там години по-късно.
ДРУГИ ПРОЯВИ С ПОГЛЕД КЪМ МИНАЛОТО
Изложбата „Жангу – нашата кратка история” бе подредена в сградата на Националния архив в Рио де Жанейро в края на ноември миналата година. Тя е посветена на годините преди преврата от 31 март 1964 г. и по-специално на последния демократично избран президент на страната, преди военните да завземат властта – Жуау Гуларт-Жангу. По време на своето управление той постепенно става все по-непопулярен сред консервативните и десните кръгове в Бразилия, както и в страни от тогавашния капиталистически лагер като САЩ, заради възприетата от правителството му независима позиция за външната политика на страната, възобновяването на връзките със страните от социалистическия лагер и противопоставянето на санкциите срещу комунистическа Куба. Цялостната вътрешна политика на Жангу и министрите му е насочена към реформи в различни сфери, но трите години на неговото управление са един от най-тежките периоди в страната за икономическото й развитие. На 15 април 1964 г. генерал Кастело Бранко е избран за президент на републиката от един обезличен Национален конгрес, а междувременно Жангу получава политическо убежище в Уругвай. Когато почива от инфаркт през 1976 г. в Аржентина, е погребан, без да му е правена аутопсия, поради което причината за смъртта му не е потвърдена и до днес. През 2000 г. бившият губернатор на щата Рио Гранде до Сул – Лионел Бризола, прави изявление, в което казва, че двама бивши президенти на Бразилия – Жуау Гуларт и Жуселино Кубичек (в чието управление Гуларт е вицепрезидент), са били убити в рамките на операция „Кондор”. През 2008 г. бившият член на разузнаването по време на военната диктатура в Уругвай Марио Нейра Барейро казва пред вестник „Фоля ди Сао Паулу”, че Гуларт е бил отровен по идея на шефа на Департамента за политически и социален ред и по директното нареждане на президента Ернесту Гайзел. През март 2013 г. Националната комисия по истината потвърди, че ще разследва смъртта на Гуларт в отговор на официално искане от страна на семейството му. Тленните останки на президента бяха ексхумирани през ноември 2013-а, а на 1 декември 2014 г. след направени изследвания в лаборатории в Бразилия, Испания и Португалия бе потвърдено, че не са намерени следи от съставки, които да подкрепят хипотезата, че той е бил отровен. Бе отбелязано обаче, че заради дългия период след смъртта на президента и ексхумацията заключението не означава непременно, че президентът не е бил отровен. Синът му каза, че ще продължава да търси начини да докаже хипотезата за убийството на Жангу.
РЕАКЦИИТЕ СЛЕД ДОКЛАДА
Един от синовете на репресираните по време на диктатурата – журналистът Педру Помар, син на политика и писател Владимир Помар, беше сред присъстващите на церемонията в президентството и успя да сподели накратко с Дилма Русеф позицията на близките на загиналите и изчезналите. „Ние искаме виновните да бъдат наказани – каза той, цитиран от вестник „Газета ду пово”. – Законът за амнистията е създаден именно по време на диктатурата, за да предпази виновните. Президентът ми обеща, че ще преразгледа този въпрос с правителството.” На самата церемония не присъства нито един представител на армията. За сметка на това в нарочна декларация първият вицепрезидент на Военния клуб – генералът от запаса Сержиу Кастро, коментира: „Този доклад е далеч от истината, защото представя само едната страна на нещата”. Но международни организации като „Амнести Интернешънъл” и Организацията на обединените нации в лицето на своя председател Бан Ки-мун приветстваха излизането на доклада и подкрепиха усилията на бразилския народ да се справи с нарушенията на човешките права. Президентът на Асоциацията на бразилските юристи (OAB) Маркус Винисиус Коелю вече заяви пред BBС Brazil, че след изнасянето на доклада ръководената от него организация е внесла във Върховния федерален трибунал ново искане за преразглеждане на Закона за амнистията и възможността военните да бъдат съдени за извършените от тях престъпления, позовавайки се на една от препоръките на комисията. Кметът на град Такари в щата Рио Гранде до Сул – Емануел Асен ди Жезуш, нареди бюстът на президента Коща и Силва да бъде демонтиран от централния градски площад след изнасянето на доклада и включването на президента сред отговорните за престъпленията срещу човешките права. Още при новината за създаването на комисията преди почти три години медиите коментираха, че желанието на Русеф да постигне баланс между дългогодишните искания на представляваната от нея Работническа партия да се заговори за жестокостите на режима и отказа на армията да подкрепи евентуални мерки, напомнящи на отмъщение, би могло да превърне резултатите от работата на членовете й в чисто и просто историческа справка за периода без видими реални последствия. Но докато се очаква обещаната правителствена реакция, става очевидно, че той най-малкото ще отприщи нов бент на разговори по една тема, чийто финал не се вижда. Вероятно диктатурите ще изчезнат тогава, когато изчезнат революциите. А революциите ще изчезнат тогава, когато изчезнат диктатурите. Впрочем кое беше първото, яйцето или кокошката?