Източната политика на Германия и новата ера на „кооперативна конфронтация” с Русия
Биковете се дразнят от червения цвят, от Космоса се вижда само Великата китайска стена, а Наполеон е бил много нисък. Митовете дотолкова са превзели масовото съзнание, че ще се изненадаме колко от „общоизвестните” факти нямат много общо с действителността. Големият завоевател може и да е бил среден на ръст за времето си французин, но мистификациите вече са сложили върху него клеймото на мъж, комплексиран заради ниския си ръст. Заблудите не подминават и голямата политика. Историческите факти често се изкривяват толкова, че днес 25% от учениците в японските училища например са убедени, че Съветският съюз е отговорен за атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасaки. Много европейци пък мислят, че Сталин е подготвял нападение срещу Германия, а САЩ имат най-важната роля за победата над Хитлер. Днешната политическа действителност е капитулирала пред масовите заблуди. Може би най-голямата съвременна мистификация касае настоящата криза в европейската сигурност. Както държат да ни информират глобалните средства за масова информация, Русия води хибридна война срещу Запада с помощта на информационно-психологически средства и цяла армия от добре обучени хакери. Началото на „реванша” за „бившия агент на КГБ Владимир Путин” е дадено с нахлуването на ордите на московския Мордор в Средните земи. Украйна, избрала да гледа към Запада, пада първа под свирепата мощ на източните орки, а единствено решителната позиция на НАТО успява за момента да спаси прибалтийските републики и Полша от това да бъдат пометени от злата воля на мрачния Саурон. Тази легенда за разгръщащата се геополитическа криза на Стария континент може би звучи правдоподобно за любителите на Холивуд. Международната арена обаче не е блокбъстър, а сурова реалност, в която водещите играчи мерят сили в преследване на своите често пъти антагонистични интереси. Става въпрос за освободена от емоции геополитика. Кризата в Украйна и наблюдаваното в момента разгръщане на САЩ в Източна Европа са част от геостратегическите планове на доскорошния глобален хегемон. Целта, както понякога се изпускат да признаят големи американски стратези като шефа на Stratfor Джордж Фридман, е просто да бъде прекратен опасният процес на сближаване между доминирания от Германия Европейски съюз и Русия. Москва трябва да бъде изолирана с нова „желязна завеса”. Студената война 2.0 трябва да маргинализира Руската федерация и да удари икономиката на конкурентна Германия.
В последните десетилетия Германия и Русия с бавни стъпки изградиха стратегическо партньорство, което все повече започва да добива контурите на континентален блок. Независимо дали на власт в Берлин е проруски настроеният канцлер Герхард Шрьодер или критичната към Москва Ангела Меркел, едно нещо остава неизменно – Ostpolitik, дългосрочната Източна политика на Германия за сътрудничество с Русия, започналa още в годините на Студената война. Именно опасността от раждане на сухоземен хегемон в Евразия се разглежда от атлантическите стратези като заплаха за геополитическата доминация на САЩ. Конфронтацията между Берлин и Москва е първостепенна задача за морската геополитическа стратегия на Вашингтон. Ще успее ли тази стратегия? Фактите показват, че двете държави не просто не спират сътрудничеството помежду си. Зад пиперливата реторика и от двете страни се крие цял арсенал от енергийни сделки, които все повече скъсяват дистанцията между Берлин и Москва. На хоризонта се очертават мъгливият силует на мегапроекта „Северен поток-2” и облекчаването на антируските санкции.
Началото на Източната политика е дадено в сложните години на Студената война. Блоковото противопоставяне е изградило строги правила. Западна Германия (ФРГ) е сателитна държава на САЩ, а източната Германска демократична република (ГДР) – на Съветска Русия. Западната федерална република, чийто наследник е днешна обединена Германия, е окупирана държава със силно ограничен от съюзниците суверенитет. Никой в Бон не си прави илюзии, че страната е способна на самостоятелна външна политика. Фактите са красноречиви. ФРГ е призната, макар и формално, за независима държава чак през 1955 г. Няма обаче нищо суверенно в германските действия на международната арена. Това се потвърждава и от събитията след падането на Берлинската стена. През 1990 г. се обсъжда въпросът за анексията на източната ГДР от Западна Германия. Проблемът е решен не от Съвета за сигурност на ООН, а от САЩ, СССР, Франция и Великобритания. Четирите страни – победителки във Втората световна война, се събират и се съгласяват да „дарят” на обединената държава „пълен суверенитет над нейната вътрешна и външна политика”, както е записано в Договора за окончателно регулиране на отношенията с Германия от 1990 г. След Втората световна война германците просто трябва да поемат срама от престъпленията на нацизма и да заемат отреденото им място в новия следвоенен ред. Германската държавност е лишена от традиционни средства за проектиране на сила. В рамките на тези ограничения Федерална република Германия се опитва да реши ключов проблем пред своето бъдеще – как да защити икономическите си интереси в обширните пазари на изток и да запази връзката си с втората германска държава – ГДР. Разработена е нова външнополитическа стратегия, която да отговаря на ограниченията след войната. Според изследователя на германско-американските отношения Щефан Сабо тази следвоенна стратегия на ФРГ поставя в центъра на всичко интересите на бизнеса. Именно бизнесът трябва да се превърне в гръбнака на държавността, а политическите и административните лидери следва да останат на втори план. Новата германска доктрина дефинира националния интерес през икономическите ползи. В тази схема водеща роля за оформяне на германската външна политика се отрежда особено на експортно ориентирания бизнес, а военната мощ и дипломацията са заменени с икономически лостове. Целта на Бон е да се превърне в това, което един бивш съветник на канцлера Хелмут Кол определя като „голяма Швейцария, в която външната политика подкрепя търговски цели, а военните ангажименти се избягват”. В разрез с интересите на западните съюзници под ръководството на канцлера Вили Бранд (1969-1974) се дава начало на Neue Ostpolitik – Новата източна политика. Най-важният извод от Ostpolitik е, че Бон се отказва от нагнетяването на напрежение в Европа и дава предимство на взаимноизгодното икономическо сътрудничество с комунистическите републики на изток. С други думи за Федерална република Германия интересите на укрепващия германски бизнес имат предимство пред идеологията и блоковото противопоставяне. Стартира засиленото германско-руско енергийно сътрудничество, което 40 години по-късно вече придобива очертанията на стратегически енергиен съюз. Така през 1970 г. е сключена първата от серията газови сделки между Германия и Съветска Русия, с която германската страна се съгласява да предостави технологии и кредитиране във валута в замяна на природен газ от богатите съветски находища. Под въздействието на германската доктрина в Съветския съюз се прехвърлят съвременни тръбопроводни технологии, които правят възможен преноса на синьо гориво до Европа. Германски банки начело с Deutsche Bank, френски банки и дори Японската експортно-импортна банка участват във финансирането на Транссибирския газопровод на съветска територия, чрез който природният газ трябва да достига до Западна Европа. Ostpolitik за германците означава нови пазари, евтини енергоносители и поддържане на жива връзка с втората германска държава, а за Съветския съюз – технологии и капитали.
Външнополитическият реализъм на Ostpolitik получава силен тласък от приемника на Бранд канцлера Хелмут Шмит (1974-1982). През 1975 г. е даден старт на строителството на огромния газопровод Megal с капацитет 22 млрд. куб. метра въпреки мощния външен натиск това да не се случи. Руско-германско-френският проект предвижда изграждане на магистрален тръбопровод през Южна Германия от границата с Чехословакия до вътрешността на Франция, по който да се доставя руски газ за французи и германци. Съоръжението с дължина 1115 километра се реализира в партньорство между две компании – германската Ruhrgas (днешна E.ON) и държавната Gaz de France (Engie). Финансирането пък идва от Deutsche Bank и френски банки. Сделките в енергетиката са съчетани с всеобхватно икономическо сътрудничество, което надживява Студената война и се превръща в най-сериозната пукнатина в доминирания от САЩ антикомунистически западен блок. С падането на Берлинската стена и края на идеологическото противопоставяне руско-германските отношения се престрояват в скоростната лента.
Канцлерите на Германия след промените Хелмут Кол и Герхард Шрьодер не просто поддържат отлични лични отношения с руските лидери. Берлин постепенно се превръща в стратегически партньор на Москва и дори в застъпник за Русия в евроатлантическите структури, доминирани от геополитическия конкурент САЩ. Източната политика на Берлин надхвърля рамките на взаимноизгодното сътрудничество и започва да придобива стратегически външнополитически характер. Пикът на Ostpolitik е постигнат при канцлера Шрьодер (1998-2005), който е личен приятел с президента Путин, а след края на своя мандат е председател на борда на компанията „Северен поток”, доставяща руски газ в Германия през едноименния газопровод. По това време между германци и руснаци са сключени колосални сделки в енергетиката, най-значимата от които е именно газопроводът по дъното на Балтийско море. Берлин и Москва в един глас критикуват САЩ за инвазията в Ирак и имат обща позиция по редица международни въпроси. За Шрьодер сближаването между Русия и ЕС има характера на стратегическо партньорство и е една от най-важните дългосрочни перспективи за общността.
Въпреки променената публична риторика след идването на власт на Ангела Меркел в Берлин нищо в Ostpolitik не се изменя съществено. Меркел може и да не празнува Коледа с Путин, както прави Шрьодер, но не дава дори да се повдигне темата за ревизия на стратегическото партньорство с Москва. „Историческото сближаване с Русия след края на Студената война стана аксиома за германската политика”, смята популярният германски анализатор Александър Рар. На същото мнение са и някои от водещите американски и британски наблюдатели на политическите процеси в Германия като Кристофър Чивис и Томас Рид. Противно на очакванията новата власт на канцлера Меркел се въздържа от антируски действия и дори е застъпник за руските интереси в ЕС и НАТО. Още първият кабинет на Ангела Меркел поддържа идеята за създаване на обща зона за сигурност с Русия и се обявява срещу всички действия, насочени към външнополитическа изолация на Москва. Именно първата жена канцлер беше тази, която по време на срещата на НАТО в Букурещ през 2008 г. се обяви срещу плановете на Вашингтон за присъединяване на Украйна и Грузия към пакта. Същата година Меркел настояваше пред своите американски партньори да не разполагат системата за противоракетна отбрана в Източна Европа, без да проведат диалог с Русия. В разгара на украинската газова криза в началото на 2009 г. пък Берлин се солидаризира с руската позиция в спора за транзитните доставки през Украйна. През 2010 г. канцлерът на Германия дори започна т.нар. Мезербергска инициатива, в рамките на която Руската федерация и Европейският съюз създадоха механизъм за съвместно обсъждане на въпросите на външната политика и сигурността. От руска страна не закъсняха да върнат жеста. В кризисната ситуация около дълговите проблеми на Гърция и Кипър Москва и Берлин показаха, че се разбират отлично, а в разгара на световната икономическа криза решителната намеса на руската банка Сбербанк помогна да бъде спасен германският автомобилен гигант Opel.
Както може да се очаква, оттатък Атлантическия океан не са във възторг от укрепващото през годините разбирателство между Русия и Германия. Източният вектор в германската политика след Втората световна война е огромна тревога за САЩ. Още с появата си идеята за Ostpolitik е посрещната на нож във Вашингтон. Съветникът по национална сигурност, а впоследствие и държавен секретар Хенри Кисинджър изразява безпокойството, че Ostpolitik може да съживи идеята „за Германия като мост между Изтока и Запада”. Това не би означавало нищо друго освен пробив в изграждания санитарен кордон около Източния блок и провал на политиката на сдържане. Разсекретените архиви на американските служби и дипломатическите свидетелства от този период говорят за оказван всестранен натиск над федералната република за промяна на курса. „Ясно е, че ФРГ се надява да подобри политическия климат в резултат на икономическите връзки. Тя разглежда газовата сделка като първа голяма крачка към по-близки икономически връзки със СССР”, може да се прочете в разсекретен доклад на американското посолство в Бон от този период.
След края на Студената война задълбочаващият се руско-германски съюз тревожи още по-сериозно стратезите във Вашингтон. През 2009 г. влиятелната аналитична корпорация Stratfor, наричана „частното ЦРУ”, за пръв път си позволи публично да изрази това, което всички анализатори мислят. Налице са сериозни опасения за „симптомите на дългосрочна тенденция – появата на единен мощен политически субект” в Евразия. Притесненията на САЩ заставиха директора на Stratfor Джордж Фридман за пръв път публично да заяви, че американското правителство смята за своя най-важна стратегическа задача предотвратяването на руско-германски съюз. Според него блокирането на подобна коалиция е единственият начин за недопускане на появата на алтернативна световна сила, способна да предизвика Америка като глобален хегемон. По думите на Фридман комбинацията между германските технологии и капитали, от една страна, и руските природни ресурси и сухоземна мощ, от друга, наистина е в състояние да предизвика раждането на двуполюсен свят – САЩ срещу Евразия. Анализът на Джордж Фридман и Stratfor не е фундаментално геополитическо прозрение. Известно е, че според традиционните геополитически разбирания глобалните политически процеси се обясняват със сблъсъка между теласокрациите (силите на Морето) и телурокрациите (силите на Сушата), които са вкопчени в битка за контрол над жизнено значимите географски пространства и на първо място – крайбрежната зона (римлендът). В този план геополитическата картина в Европа след края на Студената война представлява просто разширяване на контрола от страна на атлантическите (морски) сили начело със САЩ над римленда. България и по-голямата част от Източна Европа попадат в тази зона на морско влияние чрез главния инструмент за проектиране на сила от Морето – военната организация НАТО. Както заявява още първият генерален секретар на военния съюз генерал Хейстингс Исмей, целта на алианса е „да държи руснаците вън, американците – вътре, а германците – долу”. Проблемът пред атлантическата стратегия е, че Европейският съюз, който, както споделят в открит разговор архитектите му, е замислен като инструмент на стратегическите задачи на морските сили, бавно започва да добива подчертано континентален характер и да засилва взаимодействието с Русия. В този сценарий НАТО просто бива изтикано на втори план при вземането на решенията. „Една от причините САЩ и Великобритания да насърчат създаването на Европейския съюз е, за да се осигури контрабаланс на Съветска Русия. Ако обаче ЕС се съюзява с Русия, то тогава цялата идея ще има обратен ефект”, споделя главният редактор на авторитетното американско списание Chronicles Сърджа Трифкович. В този дух се изказва и Збигнев Бжежински, който сериозно разглежда идеята САЩ да отдръпнат подкрепата си за Европейския съюз. „Ако романсът между Русия и Германия отиде твърде далеч, това може да нанесе удар върху европейската интеграция”, откровеничи Бжежински през 2009 г. Стратезите отвъд Атлантическия океан отдавна са наясно: обвързването между двете страни се задълбочава. Ключови германски концерни и финансови институции участват в трансфера на капитали и технологии към Русия. В замяна Москва предоставя евтини енергоносители. Русия може и да не е най-големият търговски партньор на Берлин, но руският износ има стратегически характер за Германия. Двете страни са обвързани в нещо подобно на стратегически енергиен съюз. Руснаците осигуряват близо 40% от вноса на петрол и около 40% от импорта на природен газ за германската икономика. Без тези доставки не може да става дума за каквато и да е конкурентоспособност на германската индустрия на световните пазари. Дори въглищата за страната зависят една трета от руските доставки. „Не искате газ, не развивате атомна енергетика… Какво ще правите, дърва ли ще горите? Но и дърва има в Сибир”, шеговито характеризира неизбежността на руско-германското енергийно сътрудничество президентът Владимир Путин. Взаимната интеграция между Русия и Германия в енергийната сфера е впечатляваща. Крупните германски концерни са плътно вплетени в енергийната система на Русия с огромни бизнес сделки. Примерите с „Газпром” и „Роснефт” са най-показателни. Германските енергийни корпорации, между които BASF и E.ON, са акционери в огромни руски находища на природен газ, собственост на „Газпром”. Руският енергиен гигант от своя страна притежава най-важните магистрални газопроводи в Германия, които доскоро бяха в активите на двете дружества. След сделката за размяна на активи между „Газпром” и BASF, финализирана на 30 септември 2015 г., руснаците получиха собствеността на газопроводите Реден–Хамбург, Midal, Wedal, Stegal, Jagal, Opal и Nel на територията на Германия, които са гръбнакът на газопреносната мрежа на страната с обща дължина от над 2000 километра. BASF и E.ON са акционерите от германска страна в огромния газопровод „Северен поток”, който обезпечава над 70% от руските газови доставки в Германия, Франция, Холандия, Великобритания, Дания, Белгия и Швейцария. Сред активите на „Газпром” в Германия са компаниите WIEH и WIEE, които са специализирани в продажбата на синьо гориво в Германия и Югоизточна Европа. Примерите са многобройни и включват наскоро придобитата от руския бизнесмен Михаил Фридман германска енергийна корпорация DEA, която оперира в 14 европейски страни. По подобен начин стои въпросът и в нефтодобивната сфера. „Роснефт” не просто отговаря за по-голямата част от германския внос на петрол. Руската корпорация е третият най-голям нефтопреработвател в Германия и през 2017 г. продължи да увелича дела си на германския пазар – въпреки санкциите. През януари „Роснефт” придоби рафинерията край градчето Швет на река Одер и закупи дял в други два завода в Южна Германия. Влизането в Борда на директорите на „Роснефт” на бившия премиер на Германия Герхард Шрьодер, макар и ярък, далеч не е изолиран случай. Висшият мениджмънт в енергийната сфера редува професионалните си ангажименти при германците с тези при руснаците. Така бившият шеф на E.ON Буркхард Бергман след напускането на германското дружество последователно намери работа в „Газпром” и „Новатек”. Показателен е и случаят с председателя на Германско-руската външнотърговска палата Райнер Зеле, който през 2015 г. от името на BASF сключи сделката за размяна на активи с „Газпром”, след което бързо се премести на шефския стол в австрийската OMV. Скоро след встъпването на Зеле на новата длъжност в OMV компанията се договори с руската страна по формулата предоставяне на европейски бизнес срещу дял в газови находища. Сключването на стратегически енергийни сделки от различни компании под ръководство на Зеле е прелюбопитен факт. Той е само един от аргументите, които говорят за това, че между руснаци и германци има голяма пакетна сделка. Друго обстоятелство, илюстриращо дългосрочното руско-германско енергийно планиране, е развитието на газовия проект „Ямал”. Още през 2005 г. Русия започна да инвестира колосални суми в развитието на проекта в Ямало-Ненецкия автономен окръг. През 2007 г. Москва даде ход на строителството на един от най-големите газопроводи в света – съоръжението Бованенково-Ухта с капацитет 140 млрд. куб. метра. На пръв поглед странно решение, тъй като при започването на строителните дейности не е напълно ясно къде ще се реализира добитото синьо гориво. Няколко години по-късно вече стана ясно, че още при планирането е отчетено строителството на бъдещия газопровод, свързващ трасето Бованенково-Ухта с европейските потребители – „Северен поток”. Газопроводът беше построен през 2011-2012 г., а малко след това BASF, OMV и E.ON придобиха значителни дялове в газовите полета на Ямало-Ненецкия автономен окръг. Сътрудничеството между руснаци и германци не е еднопосочна улица и не касае единствено енергетиката. Изследователят на германско-руските отношения Щефан Сабо успява да проследи имената на 25 големи германски компании и техните ръководители в установяването на успешни бизнес връзки с Русия. Сред най-ярките измежду тях са технологичната компания Siemens, автомобилният гигант Volkswagen и финансовата корпорация Deutsche Bank. Присъствието им на руския пазар се допълва от Opel, Adidas, Mercedes-Benz, Airbus и Commerzbank, които също са сред най-силните гласове в подкрепа на руско-германското сътрудничество. Така например Siemens съвместно със своите руски колеги създадоха на руска земя компанията Sinara, която е ключова в прехвърлянето на германски технологии в Русия. Източният вектор в германската политика няма как да не предизвика ответна реакция. Световна суперсила като САЩ не се ограничава само с анализи и гневни коментари на укрепващото в годините руско-германско сътрудничество. Опитите на Америка да вбие клин между Берлин и Москва се отличават с особена последователност. Историята на американските подривни операции започва още от самото раждане на Ostpolitik. Много от фактите са неизвестни, скрити в засекретените американски архиви. Върху други обаче вече е хвърлена достатъчно светлина. Така например знаем, че първият руско-германски енергиен проект – финансирането и технологичното обезпечаване на Транссибирския газопровод, е обект на груби провокации. За това признава Томас Рийд, съветник по националната сигурност на Роналд Рейгън. От свидетелствата на високопоставения чиновник става ясно, че ЦРУ е отговорно за експлозията в Транссибирския газопровод през лятото на 1982 г., която нарушава газовите доставки за Германия. Нищо съществено не се е променило от тогава до ден днешен. Не е трудно да се забележи съвпадението между големите пробиви в руско-германските отношения и обструкциите, които ги съпътстват. Под ударите на американските правоохранителни органи паднаха всички германски компании, изграждащи силни връзки с Русия. Бившият шеф на Siemens Петер Льошер тъкмо беше започнал да обяснява колко важна е Русия за представляваната от него компания, когато властите в САЩ откриха, че компанията нарушава закон от 1977 г., като участва в корупционни схеми в чужди държави. В резултат на най-големия корпоративен скандал в следвоенна Германия Siemens беше глобен от американските органи с близо 2,5 млрд. долара, a Петер Льошер беше принуден да подаде оставка. Друг цитиран в книгата на Щефан Сабо като близък до Русия е председателят на Управителния съвет на Volkswagen Мартин Винтеркорн, който се принуди да се оттегли след пореден грандиозен скандал – повдигнати от американците обвинения за неспазване на екологичните норми от автомобилния гигант. „Дизелгейт” може и сериозно да тревожи защитниците на глобалното екоравновесие, но и в този случай мистериозно съвпада със засиленото сътрудничество на корпорацията с Русия и Китай, където Volkswagen пренесе значителна част от производството си. Съдбата на дръзналите да изграждат стратегически връзки с Русия последва и друга ключова германска институция – Deutsche Bank. В този случай американските власти не се постараха да търсят странични поводи, просто банката беше директно обвинена, че нарушава режима на санкциите срещу Москва и се наложи да плати „скромната” глоба от 630 млн. долара на американските власти. Пиковите моменти в развитието на отношенията между Русия и Германия по странно стечение на обстоятелствата съвпадат със злощастни събития. В началото на октомври 2006 г. руският президент Владимир Путин се готви за важна среща с новия канцлер на Германия Ангела Меркел. Стопанинът на Кремъл трябва да пристигне в Дрезден на 10 октомври, където ще участва в руско-германския „Петербургски диалог”. В разговорите с федералния канцлер фигурира особено важна тема – строителството на газопровода „Северен поток”, енергиен проект със сеизмични геополитически последствия. Предварителните дейности са стартирали при овакантилия канцлерския стол Герхард Шрьодер, но реалните строителни работи така и не са започнали. Очакванията на наблюдателите са Меркел и Путин да дадат нов тласък на руско-германския проект. Три дни преди срещата обаче над предстоящата визита на руския президент надвисват черни облаци. На 7 октомври в Москва е застреляна руската журналистка Анна Политковская, защитник на правата на човека и яростен критик на Владимир Путин. Че на кого е нужно разследване? Световните средства за масова информация и неправителствени мрежи в цяла Европа веднага обвиняват за убийството лично Путин и подемат мощна кампания. Срещата с Меркел в Дрезден преминава под информационна бомбардировка с призиви към Меркел за нейната отмяна. По време на посещението в Германия руският президент дори е пресрещан от „спонтанно” организирали се протестиращи, които крещят „Убиец!”. Независимо от всички дребни провокации, административен натиск, налагане на глоби и враждебни действия по всичко личи, че Берлин не променя курса на Ostpolitik. Нужно е голямо събитие, което да блокира засилващото се руско-германско сътрудничество. Такъв повод беше намерен с кризата в Украйна. С преврата в Киев през зимата на 2014 г. САЩ изиграха класическа win-win ситуация. В случай че Москва не реагираше адекватно на заплахата от интегриране на Украйна в НАТО, то възможността от противоракетни системи и войски на НАТО на руската граница би била екзистенциална опасност за Русия. Ако обаче Кремъл отговореше с военни средства, това би било отличен повод за изпълнение на стратегическата задача – разпалване на нова Студена война и изолиране на Русия от Германия и Европа. Все повече факти говорят в подкрепа на тезата, че именно провокирането на Русия за военна интервенция е бил скритият замисъл зад операция „Украйна”. Събитията от 2014 г. се развиха със скорост, напомняща предвоенна подготовка. Националистическото правителство в Киев, дошло на власт с държавен преврат, бързо обяви извънредно положение и през април изпрати войски срещу разбунтувалия се народ в югоизточните региони на страната. В отговор Москва обяви начало на военни учения и под тяхно прикритие струпа 40-хилядни елитни бойци на границата с Украйна. Напрежението ескалира. На 2 май руската общественост беше потресена от зверство, незапомнено от времето на нацистките изстъпления през Втората световна война. На този ден хиляди мирни протестиращи срещу новото правителство са нападнати в Одеса от пристигнали с автобуси националисти. Уплашените хора побягват към намиращия се наблизо Дом на профсъюзите. Атакуващите отряди затварят вратите на зданието и го подпалват с коктейли „Молотов”. В резултат на пожара загиват десетки хора. Зверството предизвика вълна от възмущение в руското общество. Призивите за военна намеса срещу незаконната власт в Украйна се умножиха лавинообразно. За потресените зрители на публикуваните снимки след пожара на 2 май не остава никакво съмнение: властта в Киев е в ръцете на нацисти, които подлагат на геноцид рускоезичното население. Редица известни анализатори начело с Александър Дугин открито се възмущават, че руската армия все още е по границата, а хаштагът #ПутинВведиВойска (Путин, вкарай войската) добива огромна популярност в социалните мрежи. Може би две седмици след ужасяващия инцидент руската армия щеше да е вече на границата с Румъния. Появиха се обаче смущаващи подробности за трагедията в Одеса. Оказа се, че десетките жертви на пожара в Дома на профсъюзите изобщо не са загинали в резултат на самия пожар. Те са били застреляни или хладнокръвно удушени. Данните от бързо проведените алтернативни разследвания показват, че повечето са разстреляни от упор, а след смъртта им са били залети със запалителна течност и запалени. Руското държавно ръководство бързо разбра, че за никакъв инцидент не може да става дума. Само специалните служби се отличават с подобна жестока прецизност. Няколко дни по-късно Кремъл вече беше наясно с идеята, която стои зад провокацията. На 19 май президентът Владимир Путин разпореди струпаните по границата с Украйна войски да се върнат по местата си на постоянна дислокация в Ростовска, Брянска и Белгородска област. Войната беше избегната. Поводът за разпалване на нова Студена война, налагане на жестоки санкции на Русия и изолация на Москва, които да доведат до разрив в руско-европейските (и най-вече в руско-германските) отношения, все още не беше намерен. Русия не беше въвлечена в пълномащабна война с Украйна. Ангела Меркел подкрепи Първия и Втория пакет от санкции, включващ персонални ограничения на лица от руската власт и рестрикции по отношение на полуостров Крим.
Така нареченият Трети пакет, истинските икономически санкции срещу енергетиката, финансите и индустрията на Русия, обаче не беше въведен от европейските лидери. Месец по-късно срещу Русия и подкрепяните от нея опълченци в Донбас се появи нов силен аргумент. На 17 юли над територията на Донецка област беше свален пътнически самолет на малайзийските авиолинии. Всичките 298 души на борда, в това число 80 деца, загинаха. Без да се чакат резултатите от разследването, още на следващия ден отговорността за страшната трагедия беше приписана на Москва и бунтовниците в Донбас. По този начин кризата в Украйна вече престана да се разглежда като локален граждански конфликт, а се интернационализира. Това означава, че въоръжените бунтовници, воюващи срещу режима в Киев, вече представляват международни терористи. Нима Европа може да толерира поддръжката за терористи? Няколко дни по-късно и Tретият пакет от санкции беше приет от страните в ЕС, с който реално бяха засегнати големи руски банки, петролни компании и индустриални корпорации. Източната политика започна да се замества от Източния фронт.
Домогванията за спускане на нова „желязна завеса” в Европа на пръв поглед дават резултат. Оказа се обаче, че в Берлин съществуват влиятелни кръгове, които не искат концепцията на Ostpolitik да бъде преразглеждана. Под техен натиск Ангела Меркел е принудена да балансира между засилващия се натиск за прекъсване на връзките с Русия от страна на Америка, от една страна, и, от друга, прагматичните икономически отношения на Германия. Гласовете за поддържане на източния вектор в германската политика се умножават и идват от целия спектър на политическото пространство. Най-силна е съпротивата в редиците на традиционно приятелски настроената към Москва Германска социалдемократическа партия (ГСДП). Доскорошният коалиционен партньор на Меркел яростно критикува нейната антируска политика. Списъкът започва с президента на Германия и бивш външен министър в правителството на Ангела Меркел Франк-Валтер Щайнмайер, преминава през бивши лидери и министри от ГСДП и завършва отново с Щайнмайер. Президентът на Германия, който в годините е приближен до бившия канцлер Герхард Шрьодер, е ярък поддръжник на Ostpolitik. Политикът нееднократно атакува Меркел за нейната политика срещу Русия, като я обвинява, че се влияе прекалено много от вътрешните настроения и се опитва да изолира Москва. Истинска сензация предизвика изказването на Щайнмайер през лятото на 2016 г., който в качеството си на външен министър остро разкритикува маневрите на НАТО до руските граници. Социалдемократът не просто се обяви срещу военните учения на алианса в Източна Европа няколко дни преди срещата на НАТО във Варшава, но и призова за диалог и сътрудничество с Русия. Името му се допълва от други видни представители на социалдемократите като бившия председател на партията и министър на икономиката Зигмар Габриел. Габриел е противник на антируските санкции и дори настоява за федерализиране на Украйна. Друг бивш лидер на ГСДП, Матиас Платцек, пък се обяви за признаване на Крим като част от Русия. Критиките към повторното отваряне на Източния фронт заваляха отвсякъде. Дори от най-близкото до Меркел място – дългогодишните коалиционни партньори от Християнсоциалния съюз (ХСС). Стигна се до там недоволните от външната и миграционната политика баварски политици да заплашат публично, че ще прекратят десетилетната коалиция с ХДС на Ангела Меркел. Премиерът на Бавария и лидер на ХСС Хорст Зеехофер нееднократно се обявява за падане на санкциите и нормализация на отношенията. Сходна е позицията и на лидерите на Лявата партия, Свободната демократична партия и явлението „Алтернатива за Германия”. Към техните гласове се присъединиха големите индустриални предприятия, участващи в изграждания руско-германски енергиен съюз. В края на април 2017 г., без да вдигат много шум, петте европейски енергийни гиганти, участващи в реализацията на проекта за газопровод „Северен поток-2”, се съгласиха да осигурят половината от финансирането на удвоеното газово трасе по дъното на Балтийско море. Австрийската OMV, английско-холандската Royal Dutch Shell, френската Engie, както и германските Uniper (дъщерно дружество на E.ON) и Wintershall (филиал на BASF), поеха ангажимент да осигурят една втора от 10-те милиарда евро, предвидени за изграждането на „Северен поток-2”. Американският отговор не закъсня и през юли вече беше подготвен законопроект за нови антируски санкции. Под ударите на американските законотворци попадат широк кръг от теми на руско-европейското сътрудничество и главно осем проекта. Както може да се очаква, челното място в класацията се заема от „Северен поток-2”. Тук присъстват още Балтийският терминал за втечнен природен газ („Газпром” и Shell), „Син поток” („Газпром” и Eni), петролопроводът CPC (Shell, Eni и „Роснефт”), „Северен поток” („Газпром”, BASF, E.ON, Engie, Shell и Gasunie), азербайджанските „Шах Дениз-2” и Южнокавказкият газопровод (British Petroleum, „Лукойл”), както и газовото находище „Зохър” край Египет (British Petroleum, Eni, „Роснефт”). Реакцията на Германия показа, че в Европа вече са се настанили новите реалности, в които сътрудничеството с Русия е императив. Берлин възрази остро срещу новите санкции, а министърът на икономиката Бригите Циприс дори призова за налагане на контрасанкции от ЕС на САЩ. Всички тези събития оформят цялостната тенденция на нормализация в руско-германските (съответно руско-европейските) отношения. Stratfor прогнозира, че процесът по отмяна на антируските санкции вече е започнал. „Няма да бъде изненадващо, ако германците потърсят начин за вдигане на санкциите с цел да нормализират двустранните отношения с Русия”, пише Джордж Фридман. Според анализатора най-лошият сценарий за Германия е разпалване на нова Студена война на изток. „Конфронтация между Европейския съюз и Русия ще разбие ЕС... Следователно в интерес на Германия е да намали конфронтацията с Русия, а за да го направи, тя трябва най-малкото да облекчи санкциите или в крайна сметка да ги отмени”, пише Фридман. Германия се намира в сложна ситуация. От една страна, влиянието на САЩ в страната е огромно, а по различни оценки около 70% от външната търговия на Берлин е зависима от контролираните от Вашингтон морски маршрути. От друга страна, изострянето на отношенията с Москва може да означава само несигурност на енергийните доставки, отрязване от огромни пазари и загуба на конкурентоспособност на глобалната икономическа арена. „За Германия има смисъл да разиграе политиката на баланс на силите в Европа, както го направи Великобритания през XIX век, за да достигне до Русия. Руснаците могат да са контрабаланс на американците и ще приветстват германската икономическа активност в страната”, продължава с анализа си Джордж Фридман. Все повече факти говорят в подкрепа на тезата, че политиката на Берлин ще бъде именно такава. От една страна, Германия ще препотвърди ангажимента си в отбранителната политика към САЩ и НАТО, но, от друга, ще направи всичко възможно да не допусне засилване на конфронтацията с Москва и издигане на нова „желязна завеса”. Така че никой не бива да очаква сцени на дружески прегръдки между Ангела Меркел и Владимир Путин пред камерите. Вместо това Берлин ще гледа тихомълком да се споразумява по все повече въпроси с Москва. Именно това предложи през май германският Институт за международни отношения и сигурност – организация, която предоставя анализи и оценки за Бундестага и германското правителство. Участието в един „стратегически концерт” с Русия би било „неприемливо за повечето страни в Източна и Северна Европа, които са критични към Русия и са традиционно проатлантически страни”. Противопоставянето на Русия би означавало, че Европа ще трябва да „плати висока цена” и ще „минимализира възможностите за сътрудничество”. „Вместо това се препоръчва политика на кооперативна конфронтация”, пише в доклада на Института за международни отношения и сигурност до германските власти. Тази стратегия цели да „разграничи определени области – на първо място енергетиката и международната и глобалната сигурност – от конфликтите по повод на общите съседи”. С други думи Германия ще построи „Северен поток-2” и ще продължи изграждането на енергиен съюз с Русия, като в същото време ще се разграничава от Москва за Украйна и ще поддържа САЩ на международната арена. Концепцията за участие в Западния блок едновременно с изграждането на дългосрочни стратегически отношения с Русия не е нова, а представлява добре познатата Ostpolitik – Източната политика на Германия.