Интервю на Калин Първанов
Фотография: Антоанета Киселинчева
Господин Райчев, вземам повод от ваши думи, казани преди година: „Борисов умее да страда от това, че е на власт. Поднася властта като вид страдание, вид услуга, която ни прави. Той е огромен талантлив майстор в това отношение”. Задава ли се край на „мъките”?
Не се задава. Напротив, имаме еволюция към нещо като Борисов-4. Борисов-1 беше отмъстител, той трябваше да възмезди хората за този ужасен преход и т.н. Аксесоарите бяха едни подслушвания, арести, събаряне на земята, белезници… Изобщо грозна картина, нарича се политическо порно. Но се изчерпа и Борисов започна да се променя. Тук искам да отворя една скоба – политиката е театър и това въобще не е упрек към политиката. Ние не виждаме реални хора, а техните роли.
И всичко обикновено завършва като трагедия…
Един немски философ казва, че трагедията е историята на някакъв интегриран човек, който накрая изпада в изолация. Докато комедията е история на един изолиран човек, когото накрая го интегрират. Така че политическият живот винаги завършва с трагедия за политика. Всеки накрая изпада в изолация, уморен от собствения си пост. 25 години седя и ги гледам и не се сещам за някой, който да не е завършил, без да се чувства използван, употребен и смачкан. Нито един случай! Та, трагедията е сигурна.
Връщам се на ролите. Втората, която Борисов намисли и осъществи, беше ролята на строител. Между другото изключително успешна метаморфоза, която някак му даде втори живот. Престанахме да арестуваме и да подслушваме, започнахме да откриваме всякакви работи – магистрали, зали и т.н., все в множествено число. Спомням си даже случай, в който господин Цветанов откри „зебра” – удивително! Нямаше друго какво да открият, а трябваше да се открива по много и откриха пешеходна пътека. Така се появиха множество „зебри”… Но и втората роля в един момент се поизчерпа. Всъщност Борисов го избират около 1 милион – 1 милион и 200 хиляди души, толкова са истинските му фенове – неговата сила. Ролите са за пред тях, това е начинът да им грабне сърцата.
Третата роля, в която той влезе, след като за малко падна от власт и хората пак го избраха, беше неочаквана. Съвсем различна от другите, но също много успешна: Обединителят. В последните години ние гледаме Борисов-3. Той изведнъж се оказа компромисен, пластичен, отстъпчив на политическите си противници. Напълно изостави позата, която заемаше в началото: „Ние сме уникалните, ние сме великите, всички преди нас са просто крадците и гадовете”. Всичко това беше свързано и с промени в антуража – Цветанов мина на втори план, появиха се други като Лиляна Павлова, Румяна Бъчварова, Томислав Дончев. Седяха хората и ни обединяваха две години.
Между другото Борисов вече е на второ място сред българските министър-председатели по продължителност на заемане на длъжността. Ако извадим, разбира се, комунистическият период, когато няма многопартийни избори. Първи е Стамболов със 7 години, Борисов вече е с 6 и скоро ще го „бие”. Ако остане още малко на власт, той ще бъде шампионът в историята на България. Защо споменавам този факт? Защото, ако не умее да сменя ролите, Борисов не може да оцелее толкова дълго, ще даде фира. Ролята, която сега е намислил, е частично връщане към първата. Но не толкова Отмъстителят, колко Антикорупционният: „Прекратявам поръчките, спирам безобразията” и т.н.
Какво налага да направи това?
Лондонските студенти. Мнозина търсят като причина някакви разговори с Меркел, изисквания на Обама, намеса на какви ли не съображения. Всичко това според мен е грешка. Борисов беше като попарен на срещата с българите в Лондон, преживя я тежко. Но не защото някой е говорил против него – кожата му е дебела, той може да понесе каквото и да е. Там обаче усети късането на връзка със своя милион. Чу, че нещо в управлението не върви, не става. Така че след Лондон вече имаме Борисов-4. Трудно е да се каже дали ще имаме пети, шести и така нататък. Както виждате, това е един оцеляващ човек, чувствителен към ресурса на своята власт, който не е финансов, не е военен, не е и геополитически. Ресурсът му е народната душа, по-точно душата на тези милион и двеста хиляди избиратели.
Останалите, които не принадлежат към този милион, имат чувството, че живеят в едно постоянно дежа вю: заплахи за живота на премиера, политико-криминални сюжети, слухове за предсрочни избор…
Това с атентатите е друга негова техника, с която отвлича вниманието при настъпващ кризисен процес. Виждали сме я няколко пъти, два от които може да влязат в учебниците. Единият случай е свързан с изключително тежкото изпитание за всеки политик – падането от власт. У нас такова действие често е равносилно на излизане от политиката. Да слезеш сам, след което отново да кандидатстваш, това е изключително сложно. Ако имаш властта, тогава защо слизаш? Значи си слаб. За един политик няма нищо по-страшно от това хората да го усетят слаб. Когато подаде оставка пред 41-вото народно събрание, той вмъкна едно допълнително изречение, тотално необосновано и както се оказа по-късно – абсолютно без никаква връзка с реалността, но достатъчно ярко, за да отвлече вниманието, така че хората да обсъждат не оставката му, а това – другото. Та, той буквално каза: „Ахмед Доган иска да ме убие!”. Една седмица само за това се говореше. А в дъното на всичко се оказа някаква идиотска анонимка отпреди шест години, в която пише, че Ахмед Доган искал да убие Бойко Борисов, за да станел главен секретар на МВР. Очевидно е писана от болен човек и Борисов много добре знае това. Тук не говорим за лъжене, той даже не искаше да лъже, просто му трябваше силно отвличаща вниманието метафора. И тя свети толкова ярко, вярно, за кратко, но достатъчно, за да усвои времето до преминаването в забрава на това какво е направил на власт.
Втора негова техника от този тип видяхме, когато го хванаха в някакъв пореден запис. И когато абсолютно очевидно стана ясно, че е свършил нещо, което хората осъждат. Апропо те имат прекалено големи очаквания към властта, защото тя по цял ден такива работи прави. Властта е това – да се местят задкулисно някакви релации. Значи хващат го…
На „калъп”.
Да и моментално възниква от небитието една много силна метафора. Той каза: „Записали са ме, докато пикая. Ами да, аз сутрин пикая, вие не пикаете ли?”. Тази дума е почти невъзможна за произнасяне от един политик, свързва се с нещо крайно просташко. В случая обаче въобще не е изблик на простащина или на некултурност, а е чисто и просто отвличаща метафора. И вместо за съдържанието на записа хората започнаха да мислят пикае ли сутрин премиерът…
Всичките тези атентати, за които сега говори Борисов, според мен също са отвличаща маневра – политическа техника, която владее до съвършенство. В случая от какво отвлича вниманието? От сума ти неща, ако питате мен – главно от европейския доклад, в който пише, че България е зад Румъния в борбата с корупцията. Това е ужасно известие за всеки български премиер, защото българите не са свикнали да мислят така.
Около Бойко Борисов постоянно витае предчувствието, че ей сега ще се ядоса и пак ще отиде на предсрочни избори. Реално ли е според вас такова подозрение в момента?
Не виждам интереса му. Защо да го прави? Той държи властта достатъчно стабилно, балансира добре между своите опозиции. Успя да разцепи Реформаторския блок и сега едните десни са по-интегрирани с него, а другите са по-опозиционни. Тоест кастрира дясното. От друга страна левицата е в някаква самосваряваща се фаза, има проблем с идентичността, но в крайна сметка е разцепена по същия начин – част е в неговото правителство, друга част е в опозиция, но не много ярка. На ДПС пък само избори му липсват в момента, движението влезе в изключително сложен период и тук въобще не става дума само за някакви партийни конференции, разпределение на постове и такива неща. Говорим за колективното Аз на 1 милион мюсюлмани в България. През кого ще се мислят: през Доган или през политиката на Република Турция? Да не забравим и Патриотичния фронт. Ами той си избра добро място – не влезе в правителството, но не е и опозиция. В този смисъл политиците в момента и особено управляващите, живеят в един невероятен лукс.
Освен това ние разрешихме на нашите правителства да задлъжняват. На въпроса, как ние с вас да се справим с живота си, отговорът е: „Децата ни да върнат парите”. Обществото се съгласи, защото не прие да има реформи.
Ако тези заеми се вложат в нещо, което ще се отплати, вероятно биха имали смисъл?
В момента ядем кренвирши, това правим. И се каним да връчим сметката на следващото поколение.
Е, ако продължим тази метафора, не всички ядат кренвирши. Или по-точно някои ядат кренвирши от месо, а други от субпродукти и соя.
Така е. Това е политическото разделение навсякъде по света. Само че болестта, от която боледува България, Западът много не я разбира. Ще ви кажа как я виждам, нека започнем с болниците. У нас имаме 400 болници, 57 университета и само 6 мелници. Отивате в една болница и виждате баба Гина, която пристига със счупена ръка. Тя ще трябва да си доплаща за какво ли не, защото здравната каса не й осигурява всичко. А лекарите започват да я лекуват, като надписват. Надписват, че 7 дни лежи в болницата, надписват лекарства, надписват несъществуващи манипулации и какво ли не… Накрая баба Гина получава своя гипс и даже е доволна донякъде, защото все пак е получила нещичко.
Представям си реакцията на лекарите след тези ваши думи…
Вижте, официалната годишна заплата на най-добрите лекари е 750 000 лева. Трима души получават толкова, десетки – над 600 000 лв., стотици – над 500 000 лв. Вече има поток на лекари от Германия към България, защото тук получават повече. Не е много известно, но е факт. Защото, като надпишеш, че баба Гина е лежала 7 дни в болницата, здравната каса ти дава кеш нечувани пари. Когато един министър се усъмни в броя на толкова много лежащи и поиска да му покажат паспортите на тези хора, изведнъж се оказа, че във врачанската болница всички, които са постъпили в този ден, са били родени през 1930 година. Тоест това са хора на възраст, които нямат електронни лични карти, носят още старите социалистически паспорти и техният престой в болницата не може да се докаже през електронните устройства на входа. А в Разград, струва ми се, спешно пристигна от Германия един неврохирург, за да направи операция на стойност 50 000 евро. И така нататък… Всичко това е чиста фалшификация, чудовищна. Значи имаме турбокрадящи ръководства, които крадат по дефиниция, и един долен слой, който все пак получава някаква услуга. Не искам да обвинявам лекарите, защото това важи за всички сфери. Идете в „университета”, където се явява внукът на баба Гина. Води се студент, но никакъв студент не е, защото е влязъл с тройка, нищо не знае и нищо не научава там. Неговата основна роля е да бъде само основата за кражбата. Надписват се вузове, надписват се часове, надписват се предмети. Да идем в железниците: празен, мръсен вагон, в който се возят баба Гина и още няколко души. Билетът струва 4 лева, те обаче дават 2 лева на кондуктора и той си ги слага в джоба. Поддържат се остатъци от социализма, за да има какво да се краде. Но това не е никакъв соц, това са някакви трохи, които достигат там, долу.
Аз не казвам, че не трябва да се грижим за бедните. Но бедният не е в центъра, в центъра е трудещият се. Накъде без него? Ще получим абсолютно безсмислена страна. В България реален производителен труд полагат около милион и половина човека. Притиснати са реалният капиталист и реалният трудещ се – потресаващ резултат. Само че, разбира се, организаторът на производството има повече пари, чувства се по-добре. Политическият живот би трябвало да е свързан с борбата на трудещите се срещу капиталистите – как да делят печалбата от произведеното. И това е нормалната ляво-дясна борба, но нямаме такава. Съжалявам, че го казвам, но така мисля: ние в момента представляваме една хленчеща маса, която чисто и просто прехвърля бремето на живота си върху своите деца.
Премиерът май се чувства доста уютно в управлението на такава среда?
И баба Гина доволна, и шефът на болницата. Това крепят. Защото от 400 болници трябва да останат 50, от 57 университета – 12. Имаме една система, която болезнено отказва реформите. Отказва ги не на ниво министър-председател, отказва ги на ниво население. Живеем с 3 милиарда лева повече годишно, отколкото можем да си позволим. В момента вузовете предлагат 70 000 свободни места за студенти, а поколението, което излиза от гимназиите, е 50 000 човека. Елементарното, което трябва да се направи, е, че за 25 000 ще плащаме от бюджета на университетите, а останалите 25 000 сами ще си плащат образованието, ако могат, ако искат и ако трябва. Не може! Защо не може? Ще измрат 30 ВУЗ-а. Ами, да, защото това не е ВУЗ и това не е студент. Но обществото няма да го приеме. Не можете да си представите какъв писък ще се нададе. То ще бъдат едни „умни и красиви”, ще лежат с конституциите под мишниците… Няма власт, която да направи това. За целта ни трябва човек, който да се обърне към българския народ с мобилизиращ текст. Но нямаме такива политици.
Е, имаше формация с такива претенции – Реформаторски блок.
Не, не. Това са хора, които се имат за солта на земята. „Когато ни сложите начело, всичко ще цъфне и ще върже” – така мислят те. И вечно някой им е виновен. Те са два вида – хората около Костов и учителките по английски, така да се каже, около Меглена Кунева. Когато влязат във въпросния вагон с баба Гина, като видят реалната баба Гина – то им смърди, то им е гадно, то не е европейско. Те са едни такива чужденци в България и обвиняват България, че е България. Понеже знаят английски. Разбирате ли къде е драмата на тези хора? Защо не сме немци? Ами, не сме немци – ние сме тези. Обаче, те: „Не! Докато не станете немци, няма да разговаряме с вас!”. Това е съвсем друг вид.
Наскоро казахте, че вдясно започва борба за марката на Реформаторския блок. Смятате ли, че той ще влезе в следващия парламент?
Да.
Тоест предричате им успех, въпреки че взеха половината министерства и не могат да се похвалят с нито една успешна реформа? И въпреки че се разцепиха?
За реформи въобще не говорим. Никаква реформа не се направи и няма да се направи. В дясно има два залога: кога ще са изборите и коя тенденция ще надделее. Радан Кънев залагаше, че изборите ще са бързо, ще съвпаднат с президентските или нещо такова. И имаше основания да мисли така, защото планът „Местан” точно в това се и състоеше – да има избори „2 в 1” наесен и той да приключи процеса на превземане на ДПС, като подмени депутатите и местните ръководства. С ДПС и реформатори, които искат избори, предсрочният вот изглеждаше почти сигурен, тъй като лесно се клати лодката. Кънев си правеше следната сметка: понеже има дефицит на опозиционност и понеже народът не понася ситуацията (особено когато „умните и красивите” съвсем не я понасят), излизайки от правителството, ще застане в поза, в която ще привлече към себе си десните гласове. Обратно на него отборът на Кунева и останалите в блока играят за редовни избори през 2018 г. Едните залагат на това, че ще могат да предложат някакви резултати на сините в края на мандата, защото властта си е ресурс: „Направихме това и това, решихме въпросите на еди-кой си, назначихме, уволнихме” и така нататък. Другите ще кажат: „Ето, видяхме ги тези – те се продадоха на Борисов”.
Ние не знаем коя от двете тенденции ще спечели, ще се явят ли отново заедно на изборите. Доста е рано. Но това е борба за син електорат, въпросът е кой ще образува следващото дясно. Кънев чисто и просто може да събере 100 000 гласа – това е нищо, електоратът на Костов. Но може да са и 300 000, както се надява, и тогава той ще е дясното. Така че там не е решен въпросът за сърцето на тъмносините, което преживява драма. Всъщност тази драма започва с появата на царя през 2001 г., когато той ту беше „нашият цар, който най-после ще прекрати комунизма”, ту беше „хазартният тип, който ще пропилее България на рулетка”. Това отношение се пренесе и към Борисов. Той ту е „единственият начин да се справим с гадните комунета и ченгета”, а накрая „той самият е комуне и ченге в миналото” и „тая мутра ни е виновна за всичко”. Това колебание, тази неспособност да решат въпроса за съюзника е изяла главата на купища партии. Да сбъркаш по този въпрос е фатална грешка.
Толкова ли са важни за българската политика терзанията на 100 или 300 хиляди човека на фона на останалите над 6 милиона?
Монополисти са на контакта със Запада. От самото начало те изцяло монополно държат интерпретационния ключ за това какво става в България.
С кой точно Запад, че западите май станаха много?
С Америка и Европа. Европейският съюз преживява трусове, но Америка си е Америка. Съединените щати реализират изключително успешно целите си през последните 5 години и остават най-силната страна, единствената, която не е в криза.
Вляво пък са на път да подобрят рекорда на СДС по раздробяване…
Все още не са ги надминали по патос, но, да, същата болест е. Даже има и някакво структурно подобие. Главното отцепване на СДС беше изваждане на ядрото от страна на бившия лидер Иван Костов. Вляво пък бившият лидер Георги Първанов не извади ядрото, а периферията, евролевицата, така да се каже. Сега мнозина казват, че Миков е слаб, че не може да вдъхне нов живот на БСП. Не е в него проблемът. Това е съдбата на всички посткомунистически партии. БСП беше голяма и силна, защото имаше антикомунизъм. СДС я правеше такава. Смъртта на СДС предизвести и края на БСП в предишния й вид. Тук стана малко със закъснение, но ако погледнете Полша или Румъния, ще видите абсолютно същия процес. БСП отива към балансьор. Какво искат от Миков, как да управлява? Те продължават да се мислят като милионна партия, а нито веднъж след Жан Виденов БСП не е получила 1 милион гласа. Това вече не е голяма партия и спокойно може да се окаже третата по големина, ако не се развият някакви драматични процеси в ДПС.
БСП се преброи и скоро ще отчете около 100-120 хиляди членове.
Не е малко, но със сигурност това не е перспектива. Трябва да се прави нова левица включително с участието на БСП. На този разговор му е време да започва, тъй като нещата се свеждат до глупавия разговор „Първанов или Миков”.
Защо у нас всички нови проекти вляво започват да гледат надясно, обратно на цялата световна тенденция?
Погледнете Европа и ще видите, че тя е много различна. Изтокът е различен не само от Запада, но и от Юга. Тенденцията, която върви от Португалия, Испания, Италия, Гърция, е лява. Традиционните леви субекти се разпадат и се появяват нови, много по-радикални. Лявото боледува, но взема властта – и Ренци, и Ципрас, в Португалия левиците се договориха и в Испания са тръгнали да го правят. Това е някаква лява политическа революция. Вижте Източна Европа – там няма нищо подобно. Всичко са десни полудиктатури – Орбан, Качински… Орбан е най-ясният пример за дясно управление на базата на евроскептицизъм, национализъм и цяла серия други неща включително, разбира се, и антикомунизъм. Борисов е от същия списък, само че с българска специфика. Ние не сме в южния вариант, а в източния. Не си представяйте Татяна Дончева и Георги Кадиев като някакви предвестници на Ципрас.
Едва ли подобна представа и през ум минава на някого.
Друго имам предвид, тук има песимизъм. Тенденцията е към залязване на левите, към много слаби партии. В Полша на едни президентски избори даже не издигнаха кандидат. В Унгария – при всичките световни и исторически безобразия на Орбан, те не са в състояние да изстискат и 20%. Така че ние сме там. И даже нашата левица пак е най-добре от всичките източноевропейски. Но не че сме много силни, просто другите са ужасно слаби. Тук няма историческа тенденция към ляво в момента. Ще минат години, ще се промени. Но в момента върлуват десни болести. И то опасни десни болести.
Какви са симптомите им?
Диктатурки някакви. Министър-председателчета. Така ги виждам. При разпад на Европейския съюз, да не дава Господ, това ще има огромно значение. Дори не ми се мисли за този сценарий. Все още се надявам, че Европа ще прескочи кризите.
Витае една мълва, че Георги Първанов търси начин отново да се кандидатира за президент, за което ще му трябва подкрепата на БСП, и сценарият минава през сваляне на сегашното ръководство. Как гледате на такава вероятност?
Чел съм такива прогнози. Не съм компетентен по юридическите им основания, но съм сигурен, че българите са убедени, че два мандата са напълно достатъчни. Ако наистина има такива планове, самият Първанов ще се учуди колко малко гласове ще получи. Ляво обединение преди всичко означава дискусия. Не премине ли левицата през катарзис – точно като СДС ще си продължи по бобслея да се търкаля надолу.
Тоест не очаквате оспорвани президентски избори?
А, много са интересни. Най-вълнуващият въпрос е явява ли се Борисов на тях? Ако всичко му е наред, няма да се яви. Перспективата да ходи пет години с костюм го гнети, както и всеки нормален човек. При това без никаква реална власт. Но ако прецени, че тенденцията в управлението е тревожна, изходът му е да се кандидатира. Защото, ако ще пада от власт, единственият начин да го избегне, е да го изберат за президент. Разбира се, такъв избор ще има огромна политическа цена – ГЕРБ ще се разпадне, както СДС се разпадна, след като Жельо Желев седна на президентския стол. Такава е практиката, може да не стане на следващия ден, но няма как процесът да се удържи. Борисов е много прав да не иска да плаща тази цена. Ако той не го направи, въпросът е: Плевнелиев или не? Аз съм убеден, че освен ако левицата не положи специални усилия, тоест да издигне някой, който съвсем да не става, господин Плевнелиев не може да стане втори път президент. Дилемата пред БСП за президентските избори стои така: ще заложи ли пак на винаги успешната формула „най-десният възможен” или на ляв курс. Във втория случай ще получи под 10%, гарантирам.
По-непопулярен президент досега май не сме имали . Не сме ли в ситуация, в която кажи-речи всеки, издигнат срещу него, има шанс да бъде избран?
Не. Президентските избори са строго мажоритарни. 27% от българите продължават да казват, че Плевнелиев им харесва. Тоест, има си някаква подкрепа. Да, за поста, който заема, тя е унизително малка. Защото един президент трябва да има поне 40%, най-лошите досега са били с 30% и повече. Но много е важно кои ще стигнат до втория тур.
Само на последните два президентски избора ДПС не определи победителя. Сега, изглежда, е съвършено ясно как ще гласува ДПС. Но не е ясно самото ДПС ще има ли тази мобилизираща способност, след като Местан ще е работил на терен поне 6 месеца. Четох, че в турската преса има сериозни обвинения към сина на президента Ердоган във връзка с помощта за новата формация в България, споменават се големи суми и твърдения, че лично той ръководи операцията. Ако това наистина е така и ако Турция се е заела с въпроса с цялата си геополитическа мощ, трябва да ви кажа, че почти не може да се предвиди какво ще стане на втория тур. Защото българите стоим в някаква изключително глупава поза „и Доган, и Местан са лоши”. Не знам дали и двамата са лоши, но със сигурност единият е изгоден за българската държава, а другият не е. Ако като общество продължим да стоим в тази поза, чисто и просто ще се докараме до там една шеста от населението на страната ни да се ръководи от Анкара. Представяте ли си какви последици би могло да има това? А дясната интерпретация, че разцеплението в ДПС е „руско-турска история”, е направо шокираща. Абе, аланкоолу, Путин сигурно също иска да има влияние в България, ама в България не живеят 1 милион руснаци. Но 1 милион мюсюлмани живеят, такива са реалностите. Трябва съвсем да си загубил ума, съпротивителните сили, за да плещиш такива неща. Значи съвсем ясно става, че единият ти готви страшно нещо, другият му пречи. А ти продължаваш да пееш, че „другият е лош”. Значи нямаш имунна система, а който няма имунна система, загива, съжалявам. Знаете, аз никога не съм бил националист, напротив, „обвиненията” към мен са, че съм евреин. Не съм, макар че намирам евреите за прекрасни, мили хора. Но тук виждам съвсем ясна национална опасност. По-голяма от тази не мога да си представя, може би само да тръгнат с танковете. Кипърците съобразиха опасността, която идва от Ердоган, и реагират на нея с обединение. Само ние тук си седим пред компютъра и плещим морализаторски глупости, което е потресаващо.