Историята на агента, който пазеше най-голямата тайна на Сталин
Когато станат известни всички факти, свързани с делото „Тухачевски”, светът ще разбере: Сталин е знаел какво прави. Говоря за това с увереност, тъй като знам от абсолютно сигурен и достоверен източник, че делото срещу маршал Тухачевски е свързано с най-ужасната тайна, която, ако се разкрие, ще хвърли светлина върху много неща в поведението на Сталин, изглеждащи неразбираеми.” Мисълта, че знае повече, отколкото трябва, не дава покой на опитния съветски разузнавач. Горещото испанско лято на 1938 година е в разгара си. Жегата в Мадрид задушава всичко живо в парещата си прегръдка, но точно днес Александър Орлов е скован от ледена тръпка. Орлов отново и отново препрочита секретната телеграма от втория човек в Съветския съюз Николай Ежов. Отзовават го в Москва. Народният комисар по вътрешните работи се е опитал да притъпи бдителността на разузнавача. Наредено му е да отиде в белгийския пристанищен град Антверпен, откъдето на 14 юли да се качи на борда на съветския кораб „Свир” „във връзка с предстоящата важна задача”. Телеграмата е дълга и добре изпипана, но Орлов вече знае – смъртната му присъда е подписана. „Свир” ще се превърне в негов плаващ затвор. Разузнавачът е научил, че в Съветския съюз са започнали жестоки процеси срещу чекистите, както в Москва наричат служителите в системата на сигурността. Жертва на гоненията наскоро е станал неговият първи братовчед, най-добър приятел и вечна опора в живота и в апарата – Зиновий Кацнелсон, втори човек в службите на Украинската съветска социалистическа република. Орлов е напълно наясно с причината за зловещата разправа – лично Кацнелсон му е издал голямата тайна. От информацията, която достига до него, той може да направи категорично заключение: всички, които са могли да научат компрометиращите факти, биват елиминирани. През цялата 1937 година под различни предлози в Москва са отзовани около 40 сътрудници на съветските служби. Само петима от тях отказват да се върнат обратно, знаейки какво ги очаква. Орлов е добре запознат със съдбата на Игнатий Рейс и Валтер Кривицки, оглавяващи съветската резидентура съответно във Франция и Холандия. Той знае за решението на Рейс да бяга. През юли 1937 г. дълбоко законспирираният агент на НКВД Игнатий Рейс изпраща писмо до Централния комитет на партията, в което обявява, че къса със „сталинистката контрареволюция” и се „връща на свобода”. Съветският сътрудник се укрива в Швейцария с надеждата, че се е спасил. Малцина обаче имат късмета да се изплъзнат от дългата ръка на НКВД. Тайната служба влиза в дирите му и на 4 септември тялото му е намерено на шосе близо до Лозана. Покушението е извършено с такава бързина, че Рейс дори не успява да подготви разобличенията за Сталин, към което се стреми. Затова, когато на 9 юли 1938 г. Александър Орлов получава телеграмата от Москва, той трябва светкавично да вземе решение. Всяка минута е решаваща. Смърт или предателство към партията? Разстрел или позорно бягство? Орлов отваря тайната каса с оперативните средства на НКВД в Испания и взема намиращите се в сейфа 60 хиляди долара (над 1 милион долара по днешни цени). На 14 юли резидентът на съветските служби в Испания, придружен от своята съпруга и малолетната им дъщеря, вече е в Париж. Разузнавачът звъни в американското посолство и търси посланик Уилям Булит. „Френският национален празник e, посланикът не е в столицата”, информират го от дипломатическата мисия. Остава му последен шанс. По съвет на своята съпруга Орлов се отбива в представителството на Канада. Там той връчва дипломатическия си паспорт и моли за канадска виза под предлог, че иска да прекара летния отпуск със семейството си в Квебек. Съдбата е благосклонна към него. След точно един месец Александър Орлов вече е в Съединените щати с дипломатическа виза, издадена от американското представителство в Отава.
Установил се в САЩ, Орлов пише писмо до Сталин, в което обявява, че няма да предприеме никакви действия срещу партията или срещу Съветския съюз. В случай че животът на него или на семейството му бъде застрашен обаче, Орлов е готов да разкрие пред Запада потресаващи тайни. Сред фактите, за които предупреждава разузнавачът, са информация за важни задгранични операции на НКВД, обозначени с кодови названия, както и 62 агентурни имена на съветски шпиони. Към писмото е приложен списък с намеци за различни действия и операции на Сталин и въпросният списък трябва да окаже възпиращо въздействие върху вожда. Това, изглежда, се оказва успешна стратегия. Сергей Шпигелглас, високопоставен служел на НКВД от еврейски произход, който е разстрелян през 1941 г., твърди, че след получаването на писмото Николай Ежов разпорежда заповедта за ликвидирането на Орлов да бъде отменена. В следващите петнадесет години светът забравя за Орлов – той живее необезпокоявано в Съединените щати. Историята обаче не му е отредила спокоен живот като обикновен американски старец. След смъртта на Сталин през 1953 г. Орлов решава да излезе от дълбока нелегалност и да проговори – пред международната общественост, пред западните медии и пред американските служби. Разкритията пораждат някои от най-ожесточените дебати в историографията, а работата му се оценява противоречиво. За някои „генерал Орлов” е най-високопоставеният сътрудник на съветските служби, избягал някога на запад, за други – обикновен майор от НКВД без сериозно влияние или вътрешна информация. За хората в Съветския съюз образът му винаги ще бъде разкъсван между „предателят, който измени на родината си” и „героят, който не предаде своята партия и своите идеи”. В Съединените щати пък и до днес не спират полемиките дали Орлов изобщо е издал някакви съветски тайни, или през цялото време е заблуждавал американските служби и накрая дори е предал на КГБ списък със сътрудниците на ФБР и важни икономически тайни. Според някои разкритията на разузнавача за режима на Сталин са сензационни и от историческо значение, според други те са плод на спекулации. Може би никога няма да бъде разкрита цялата истина за Александър Орлов. Фактите и митовете около съветския разузнавач се преплитат в сложна мрежа, за да покажат, че нищо, дори името на шпионина, не трябва да се приема за даденост. Подвизите на противоречивия Александър Орлов са увековечени под поне още три различни имена – Лейба Фелдбин, Лев Николски и Игор Берг. Това, с което и до днес се свързва името му, е една сензационна тайна за Йосиф Сталин, която високопоставеният чекист твърди, че разкрива през 1956 г.
Историята на разузнавача, превърнал се в легенда, започва в малкия белоруски град Бобруйск в бедно еврейско семейство. На 21 август 1895 г. в градчето недалеч от Минск, Руската империя, проплаква Лейба Лазаревич Фелдбин. Още от дете Лейба мечтае да стане офицер от кавалерията, но в условията на царска Русия това е трудно постижимо. Бащата на малкия Лейба, скромен търговец, прави всичко по силите си да осигури добро образование за децата си. На двадесетгодишна възраст Фелдбин заминава в Москва, където за кратко се учи в Лазаревския институт за източни езици, както и в Юридическия факултет на Московския университет. Младежът усърдно изучава чужди езици и навлиза в дебрите на правната наука. В големия град Фелдбин се справя с новия труден начин на живот не без подкрепата на своя първи братовчед и най-близък приятел Зиновий Кацнелсон. В следващите години именно Кацнелсон се превръща в опора за младия Лейба Фелдбин. Благодарение на своя братовчед, с когото заедно са отраснали в Бобруйск, Фелдбин години по-късно постъпва в съветските служби за сигурност и се издига до позицията на един от най-високопоставените съветски разузнавачи зад граница. През 1916 г. обаче нищо не предвещава скорошното впускане в опасната шпионска професия. Първата световна война бушува със страшна сила и двамата приятели са призовани на фронта в редиците на царската армия. Все пак късметът се усмихва на младия Лейба и на неговия братовчед. Двамата избягват участието във въоръжените сблъсъци и вместо на фронта се озовават в тила, където се обучават във военно дело. През есента на 1917 г. Фелбин завършва офицерско училище и в навечерието на Великата октомврийска социалистическа революция може да бъде видян пред прочутия московски Градски универсален магазин с униформа на царски подпоручик. Скоро обаче избухва революцията и всичко се преобръща с главата надолу. Лейба Фелдбин се сприятелява с кален арменски марксист, който се превръща в негов приятел и политически наставник. По препоръка на арменеца скоро Лейба встъпва с въодушевление в редовете на болшевиките. Войната бушува навсякъде и за болшевиките е важно да имат на своя страна млади комунисти с военна подготовка. Лейба е изпратен на Полския фронт, където е част от войските под командването на 27-годишния Михаил Тухачевски. Военната задачата е да се отблъсне полската инвазия в Беларус и Украйна, а политическата – Полша да бъде обхваната от комунистическата революция. В този период Фелдбин дава началото на традицията да сменя често имената си, като приема по-руско звучащото Лев Николски. Бъдещият разузнавач е отговорен за логистиката при напредването на Червената армия, което в онези години означава главно шпионаж и подривна дейност в тила на полската армия. В полската кампания той служи в кавалерията за специални задачи и се отличава с голяма дързост при организирането на партизански отряди. В актива на Фелдбин/Николски влизат кражба на документи, взривяване на мостове, електростанции, пощенски офиси и телеграфни линии, както и вземане на пленници дълбоко зад полските линии. Сред известните успехи на червения офицер Николски са залавянето на полковник Сенковски, командир на полските партизански части, както и на Игнатий Сосновски, офицер от полското военно разузнаване, който е успешно превербуван и до смъртта си работи за съветските служби за сигурност. Полската кампания е трамплин към съветското разузнаване за млади евреи, въодушевени от комунистическите идеали, като новонаименувания Лев Николски. В Полша съдбата преплита пътя му с други двама съветски разузнавачи от еврейски произход, които подобно на него през 1937-1938 г. ще се опитат да избягат от хватката на НКВД – Игнатий Рейс и Валтер Кривицки. Полската война най-после свършва и пред младия Лев Николски се откриват нови хоризонти. В началото на 1921 г. революционерът е назначен в съветското контраразузнаване към граничните войски в северния руски град Архангелск. Там той ръководи секретна оперативна част, бореща се с инфилтрирането на белогвардейци или чуждестранни шпиони на капиталистическите страни в съветското общество. В студения руски град Николски се запознава със своята бъдеща съпруга Мария, също като него член на комунистическата партия. Много скоро двамата са освободени от служба в Архангелск и на 1 април 1921 г. заминават за Москва. В новата съветска столица Николски завършва юридическото си образование и от началото на 1922 г. работи като помощник-прокурор в Апелативния наказателен съд. Революционният дух обаче не позволява на младежа да прекара остатъка от живота си в съдебната зала. Веднага след завършването на своето образование Николски постъпва на работа в икономическия отдел на Главното политическо управление (ГПУ) – наследник на руската ЧК, на базата на който се създават НКВД и КГБ. Освен бляскава революционна биография Николски има още един безценен коз в ръката си – ръководител на икономическия отдел в ГПУ е неговият братовчед и най-близък приятел Зиновий Кацнелсон. Новата си работа на площад „Любянка” Николски стартира от най-ниското стъпало като младши офицер, за да достигне в кратък срок до поста ръководител на финансовата секция в отдела. През 1925 г. революционерът е изпратен като командир на малък отряд гранични войски в Тбилиси – работа, сходна с тази, която е извършвал в Архангелск. Това изобщо не е случаен трансфер. Месец по-рано в самолетна катастрофа загива шефът на съветските служби в Кавказкия регион Соломон Могилевски и идеята е Николски да натрупа опит, преди да заеме неговото място. Така и става – скоро той е назначен за председател на Транскавказкото обединено главно политическо управление. Гостоприемната грузинска земя със своя субтропичен климат, екзотични плодове, минерални бани и дружелюбен народ обаче не успява да привърже трайно Лев Николски към себе си. В Тбилиси дъщеря му Вера, единственото дете на Николски, е диагностицирана с вроден порок на сърцето. Животът и здравето на Вера е приоритет за бащата и след кратки семейни разисквания Николски моли шефа на външния отдел на съветските служби Меер Абрамович Трилисер да го изпрати зад граница. Така за човека, известен с имената Лейба Фелдбин и Лев Николски, започва впускането в дебрите на външното разузнаване. Николски е зачислен в прохождащия „Иностранный отдел”, от който след години израства могъщото съветско външно разузнаване. В началото обаче нищо не предвещава бъдещите успехи. До началото на 30-те години на XX век във Външния отдел работят едва 94 офицери. Сред тях е и младият революционер от Бобруйск, изпратен на своята първа задгранична мисия във Франция. Разбира се, с нова корекция в своето име – от Николски на Николаев. В Париж новоназначеният шпионин служи под ръководството на основателя на съветските външни служби Яков Давидов, който е резидент във Франция. Заплатата в щатски долари и статусът на официален представител на Съветския съюз в Западна Европа са малко от ползите в замяна на рискования труд в името на революционните идеали. През есента на 1927 г. Давидов напуска френската столица в посока Персия, а Николски започва да „командва една от най-големите съветски разузнавателни мрежи в Европа”. На следващата година Николски получава нова мисия и заминава за Берлин, където е част от съветската търговска делегация. Там неговата задача е да работи за прехвърлянето на германски военни технологии към Съветския съюз. Той успява да похити технологията за изработване на промишлени диаманти, благодарение на което става възможно прецизното съветско металообработване за военни цели. В германската столица Николски се запознава с Павел Алилуев, по-големия брат на втората съпруга на Сталин, Надежда, който е изпратен от съветския лидер в търговското представителство в Берлин. През следващите няколко години разузнавачът снове между всички европейски столици, накрая стига и до Съединените щати. В западните капиталистически страни съветският шпионин развива агентурната мрежа, вербува сътрудници и участва в специални операции. Руските секретни архиви и до днес отказват да разкрият тайните си, но въпреки това от разказите на съвременниците става ясно, че в този период Николски успява да се сдобие с американски паспорт под фалшивото име Уилям Голдин, прави опити да вербува агенти във френското военно разузнаване Deuxième Bureau и поема оперативното ръководство над свръхзаконспирираната съветска шпионска мрежа в британските служби, известна в историята като Кеймбриджката петорка. Николски установява добри агентурни отношения с Ким Филби, което му е от неоценима помощ по време на най-трудната му мисия в Испания. Кървавата испанска Гражданска война между републиканците и Народния фронт, от една страна, и националистите и монархистите на Франко, от друга, е арената, на която се разгръща целият потенциал на съветския разузнавач и се ражда легендата Александър Орлов.
Испанската мисия за Николски идва по стечение на обстоятелствата. Краят на 1935 г. заварва капитанa от държавна сигурност в щабквартирата на НКВД на площад „Любянка”. Мислите на топшпионина обаче не са за ежедневната му работа. През пролетта и лятото на следващата година Николски влага енергията си в проблем, стоящ доста далеч от неговите професионални ангажименти. Разузнавачът има връзка с младата сътрудничка на НКВД Галина Войтова, която настоява Николски да се разведе със съпругата си Мария и да се ожени за нея. Неговото решение обаче е да се раздели с любовницата си и да продължи брака си с Мария. Това води младата жена до злополучния 18 юли 1936 г., когато Войтова демонстративно слага край на живота си на площада пред централата на НКВД. Скандалът е огромен и Николски е заплашен с уволнение. Съветското ръководство обаче е добре запознато с професионалните качества на своя шпионин. И на 20 юли с решение на Политбюро (според самия Николски след съгласуване лично със Сталин) той е изпратен на опасна мисия в раздираната от Гражданска война Испания. Именно испанското задание превръща съветския разузнавач в легенда, увековечена в персонажи от популярни книги, сред които е дори романът на американския писател Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната”.
През септември съветският дипломат Александър Михайлович Орлов пристига в испанската столица, придружен от своето семейство. Името, с което роденият край Минск Лейба Фелдбин ще остане запомнен в историята, му е дадено с вътрешна заповед №V/832 на шефа на съветските служби. Орлов е легендиран като дипломат, но в действителност цялата му работа е свързана със сенчестия свят на разузнаването и шпионажа. Орлов е определен за резидент на НКВД и става главен съветник по вътрешна сигурност и контраразузнаване на испанското републиканско правителство. В Испания той е изпратен с две основни задачи – да съдейства за военната победа на комунистите и да се бори срещу привържениците на избягалия от СССР негов съименник Лейба Бронщайн, известен като Лев Троцки. Сталин върви по пътя на строителството на червена руска империя – „социализъм в една отделно взета страна”, а интернационалистът Троцки апелира за перманентна глобална комунистическа революция. Политическият сблъсък в Москва е решен в полза на Сталин. В своя типичен стил червеният вожд решава да освободи политическото пространство в цяла Европа от своите опоненти – троцкистите. В Мадрид Александър Орлов работи неуморно. Под негово ръководство е организирано контраразузнаването на републиканците Servicio de Información Militar. Създават се школи за подготовка на партизански и диверсионни групи в тила на противника. В Испания той обучава в занаята на разузнаването една от легендите в провеждането на специални операции, Йосиф Григулевич, изиграл забележима роля в хода на Втората световна война. Пак Орлов е човекът, вербувал бъдещия герой на Руската федерация Морис Коен, участващ в мрежата на т.нар. атомни шпиони на Съветския съюз. Орлов не е просто интелигентен анализатор в съветското външно разузнаване, но и твърд, а понякога и жесток човек. За него убийството на човек, който е опасен за революцията, е нещо напълно естествено. В Испания Александър Орлов е натоварен с изпълнението и на по-деликатни операции. В близкото обкръжение на съветския резидент е небезизвестният каталунец Рамон Меркадер, убиецът на Лев Троцки. По заповед от Москва Орлов преследва троцкистите в Испания. Съветските архиви мълчат за тези операции, но съществуват достатъчно доказателства за тях. Известно е, че резидентът на НКВД участва в отвличането и ликвидирането на Андреу Нин, лидер на троцкисткото крило в испанската компартия. В своята книга „Тайният агент на Сталин: Животът и смъртта на Александър Орлов” Борис Володарски от руското военно разузнаване, който се оказва британски агент, хвърля сериозни обвинения към Орлов. Според него резидентът на НКВД в Мадрид лично дава разпореждания за екзекутирането на Андреу Нин, както и на други видни троцкисти като Ханс Фройнд и Курт Ландау. Шпионинът, избягал в Англия, дори твърди, че на съвестта на Орлов тежат около сто леви активисти, убити при различни обстоятелства. В действителност по оценките на изследователите в този период при неизяснени обстоятелства загиват не повече от двадесет привърженици на Лев Троцки от Partido Obrero de Unificación Marxista, Работническата партия за марксистко обединение, в чиито паравоенни формирования по това време е и британският писател Джордж Оруел. Най-ярката операция под ръководството на Александър Орлов обаче е една свръхсекретна опасна мисия по личното разпореждане на Сталин, която се коментира оживено и до днес. В края на юли 1936 г. на бюрото на Орлов в Мадрид пристига спешна секретна телеграма, в която се твърди, че генерал Франко е дал заповед за бомбардиране на испанския пристанищен град Картахена. Всяко забавяне може да се превърне в катастрофа, нужно е да се действа моментално, гласи текстът на съобщението. Испанският златен запас – четвъртият по големина в света по това време (според Банката за международни разплащания, бел.авт.), се намира в Картахена и в случай на усложнения може да попадне в ръцете на фашистите на Франко. Очертава се разгром и републиканците обсъждат възможността да прехвърлят своите 560 тона злато в Москва. Само един човек може да осъществи подобна мащабна тайна операция и той е резидентът на НКВД в Мадрид Александър Орлов. На 19 октомври 1936 г. Орлов лично приема свръхсекретна шифрована телеграма в конспиративната квартира на съветските служби. Текстът е лаконичен и не оставя място за тълкуване: „Заедно с посланик Розенберг организирах с ръководителя на испанското правителство Кабалиеро изпращането на испанския златен резерв в Съветския съюз. Тази операция трябва да бъде извършена в пълна секретност. Ако испанците настояват да получат разписка за товара, отказвате. Повтарям, отказвате да подписвате каквото и да било, и казвате, че Испанската банка ще подготви официална разписка в Москва”. Върху Александър Орлов ляга личната отговорност за осъществяването на мисията, което в онези години означава, че разузнавачът е заложил главата си. Шифрограмата е подписана от Иван Василиевич, алюзия с руския цар Иван Грозни. Орлов разбира без никакви пояснения – това означава, че задачата идва лично от Сталин. Разузнавачът не се поддава на страховете от евентуален провал, а действа, както е обучаван. Взети са мерки за предотвратяване на всички възможни утечки на информация – за операцията трябва да знаят не повече от двама-трима души от испанското правителство, а цялата работа следва да бъде осъществена от съветската агентура в Испания. За да дезинформира противниците си, в случай че операцията бъде компрометирана от испанска страна, Орлов си издейства от републиканското правителство фалшиви акредитивни писма на името Блекстоун, представител на Bank of America. Според биографите в операцията е включен самият Ким Филби, който по това време е в близкото обкръжение на генерал Франко под прикритието на британски журналист от списание „Тайм”. Филби, твърдят те, предупреждава Александър Орлов, че Франко готви бомбардировки на Картахена, и констатира правилно, че по всяка вероятност франкистите не знаят, че на съветските кораби в пристанището се товари целият златен запас на Испания. Натоварването отнема три нощи и се извършва в условията на продължаващи авиационни удари. В крайна сметка ценният метал е качен в трюмовете на четирите съветски плавателни съда. На 25 октомври 1936 г. те отплават на дълъг път, за да достигнат на 2 ноември необезпокоявано в Одеса. Операцията по прехвърляне на испанския златен резерв в Москва е върхът в шпионската кариера на Александър Орлов. След нея започват големите неприятности за разузнавача. Според някои историци именно свръхсекретната операция за трансфера на златния запас е причината за подготвената репресия срещу Орлов от страна на Сталин през лятото на 1938 г. Известно е, че скоро след златната афера с живота си се разделят съветският посланик в Испания Марсел Розенберг и търговският представител и високопоставен офицер от НКВД в страната Артур Сташевски. Съветските комисари по финансите от еврейски произход Гринко, Крестински, Маргулис и Каган са екзекутирани на 15 май 1938 г. Подобна теза обаче не дава отговор на въпроса, защо четиримата испански служители, които са изпратени да наблюдават операцията, напускат Съветския съюз през октомври 1938 г., без да падне косъм от главите им. Самият Александър Орлов също е на мнение, че не златната операция е причина за злощастната телеграма от лятото на 1938 г., с която Сталин подписва смъртната му присъда. Нима е възможно да има по-голяма тайна от похищението на над половин милион тона злато? Според Орлов отговорът е положителен. Успешно шантажирал господаря на Кремъл със заплахи за разкрития, Александър Орлов живее необезпокояван в Съединените щати до 1953 г., когато съветският вожд внезапно умира. Орлов твърди, че в този момент решава да не крие повече таените факти. Бившият офицер от НКВД пише пространни мемоари за американското списание „Лайф”. Четири от статиите излизат под заглавието „Тайните на Сталин” и после са поместени в сензационна книга. Случайно или не, редактор на списанието е Едуард Томпсън, който малко по-късно се жени за Лий Ейтингтън, роднина на близкия приятел и заместник на Орлов в Испания Леонид Ейтингтън. В свидетелствата пред американското списание Александър Орлов дава подробности за т.нар. Първи московски процес, по време на който са осъдени и разстреляни някои от най-значимите бивши лидери на болшевишката партия като Григорий Зиновиев и Лев Каменев. Според Орлов фактите, с които той разполага, го водят до впечатлението, че съдебните процеси са били фарс. Много скоро, твърди бившият съветски офицер, са екзекутирани служителите на репресивния апарат, които са взели участие в съдебния процес и са знаели, че той е напълно компрометиран. Това обаче не е зловещата тайна, пазена ревностно от Орлов. В четирите части, излезли през 1953 г., Александър Орлов намеква за „най-страшната тайна на Сталин, свързана с делото срещу Тухачевски”. Бившият съветски разузнавач продължава да мълчи за едно разкритие, което, ако не се окаже плод на груба фалшификация, може да пренапише историята на Октомврийската революция. „Дори след смъртта на Сталин все още не се осмелявах да публикувам това, което научих от своя братовчед Зиновий (Кацнелсон, бел.авт.). Групата, която взе властта в Кремъл, ми се стори, че почита паметта на Сталин и може да ме преследва така яростно, както би го направил самият Сталин”, пише за опасенията си Орлов. Страшните тревоги на шпионина се разсейват едва в края на зимата на 1956 г. от едно революционно събитие – Двадесетия конгрес на КПСС. В края на мразовития февруарски месец новият съветски лидер Никита Хрушчов представя пред делегатите таен доклад, в който разкрива информация за жестоката саморазправа на Сталин с неговите политически противници. „Сталин фабрикува обвинението в измяна срещу маршал Тухачевски и седем други ръководители на Червената армия през 1937 г., наказа ги без съдебен процес, след което последва убийството на 5000 невинни офицери”, сензационно заявява Хрушчов. Докладът на Хрушчов пред Конгреса на компартията служи като сигнал за Орлов. Изглежда, че Съветска Русия къса с миналото на диктатора. През април 1956 г. бившият резидент в Испания публикува пета част от разобличенията в списание „Лайф”, озаглавена в публицистичен стил „Сензационната тайна зад проклятието на Сталин”. Бившият топразузнавач най-после разкрива своята версия зад зловещите събития от 1937 г., когато героят от Гражданската война маршал Михаил Тухачевски и още седем високопоставени генерали са арестувани и бързо разстреляни. Според съветския вожд Тухачевски и неговите колеги са стояли зад заговор за овладяване на властта в изпълнение на договорка с Лев Троцки и неговия син Лев Седов. Превратът е организиран с помощта на нацистите в Германия и трябва да бъде проведен в условията на военно поражение от Германия и Полша. Процесите са извършени по начин, който подсказва, че основните цели са били бързина и решителност. Както става ясно от доклада на Никита Хрушчов, делата са разглеждани при пълна секретност в закрито съдебно заседание без присъствие на защитник, без санкция на прокурор или постановление на съда и без право на обжалване. В папките няма каквито и да са доказателства за тяхната вина с изключение на пълните им самопризнания. Цяла Съветска Русия е потресена. Ако в елиминирането на старите болшевики като Зиновиев и Каменев може да се види някаква извратена политическа логика, то процесът срещу Тухачевски предизвиква пълно недоумение: защо Сталин ще иска да разруши своята собствена военна машина, инструмент за личната му власт и гарант за суверенитета на съветската държава в навечерието на потенциално фашистко нападение? Разстрелът на хиляди опитни офицери обезглавява Червената армия и парализира нейните ефективни отбранителни способности. Сред чуждите дипломати в Москва започва да се разпространява легендата за „болния човек в Кремъл”. В СССР и зад граница мислят, че подобни действия може да извърши само психично болен човек, страдащ от мания за преследване. „Но не, всемогъщият диктатор не беше луд. Когато станат известни всички факти, свързани с делото „Тухачевски”, светът ще разбере: Сталин е знаел какво прави”, абсолютно убеден е Александър Орлов. Още първите сведения за аферата са крайно мистериозни и противоречиви. Офицерите от НКВД винаги обезпечават подготовката и охраната на подобни процеси, но за пръв път правилата са променени. Отговорниците от съветските служби, до които се допитва Орлов, научават за процесите от вестниците и нямат представа какво се случва. Съдебните дирения протичат в условията на свръхсекретност. Първите подробности за самия процес Орлов научава през октомври 1937 г. от своя приятел от НКВД Сергей Шпигелглас, по-късно разстрелян. Оказва се, твърди Шпигелглас, че трибунал, който да съди Тухачевски и неговите колеги, не е имало. Те просто са арестувани и разстреляни по заповед на Сталин. Обвиненията, че осемте военачалници са агенти на нацистка Германия, не се приемат сериозно – трима от тях, Якир, Ейдеман и Фелдман, са евреи. Скоро след ликвидирането на предполагаемите заговорници странна съдба сполетява техните палачи. Самите „съдии”, свидетели на процеса, след по-малко от година един по един са арестувани и разстреляни. Яков Алкснис, командващ Военновъздушните сили, маршал Василий Блюхер, командващ Далекоизточната армия, Павел Дибенко, ръководител на войските в Ленинградския военен окръг, Иван Белов, командир на войските в Белоруския военен окръг, и Николай Каширин, командир на тези в Севернокавказкия военен окръг, са елиминирани в прекия смисъл на думата без никакви съдебни процеси. Само двама от палачите на Тухачевски оцеляват. Това са бившият унтерофицер от един от казашките полкове в царската армия Семьон Будьони и неговият колега, бивш полковник от армията на царя, който по-късно организира военното разузнаване на болшевиките, Борис Шапошников. Кое е това обстоятелство, което би могло да тласне съветския диктатор към подобни жестоки мерки? Александър Орлов твърди, че знае причината – една тайна, която, ако се окаже истина, може да даде съвсем различен поглед върху историята на Съветския съюз. Орлов настоява, че е разбрал за тайната през февруари 1937 г. Обичайна френска зима е, а съветският разузнавач лежи в парижка болница със счупени ребра – резултат, по думите му, от автомобилна катастрофа в Испания. Съвършено неочаквано при него идват резидентът на съветските служби във Франция Смирнов и, за негово смайване, най-близкият му другар Зиновий Кацнелсон. Кацнелсон е вторият човек по въпросите на сигурността в Украйна. Към позицията си на заместник-председател на НКВД през 1934 г. братовчедът на Орлов прибавя и поста на заместник народен комисар по вътрешните работи на Украинската съветска социалистическа република, а от април 1937 г. и този на заместник-началник на съветските лагери ГУЛАГ. Между тримата започва обичаен дружески разговор до момента, в който Смирнов си тръгва и оставя двамата роднини насаме. Изражението на Кацнелсон бързо се сменя. Той е силно смутен. След кратко колебание се отпуска и разказва какво го притеснява. Историята на Зиновий Кацнелсон не представлява доказателство, а по-скоро слух, упорито циркулиращ сред някои среди във висшите кръгове на съветските служби за сигурност. Разказът на Кацнелсон започва. По време на Първия московски процес срещу Каменев и Зиновиев Сталин поръчал на народния комисар по вътрешните работи Хенрих Ягода да изготвят доказателства, според които техни поддръжници са били служители в царската Охранка – митичната имперска служба за сигурност на Русия. За целта, обяснява опитният офицер, чекистите започнали проверки в старите царски архиви. Млад служител с името Щайн разгръщал многобройните папки на един от ръководителите на отделение в Охранката, когато неочаквано видял досие с прикрепена малка фотография на младия Йосиф Сталин. Щайн се зарадвал – младежът помислил, че е намерил важна реликва от революционното минало на съветския лидер. Неговата радост обаче скоро била заменена от тих ужас. В папката имало писма, подписани от самия Сталин, от които ставало ясно, че вождът на Съветския съюз е полицейски агент на царските служби. Щайн бил в шок. Няколко дни той не знаел какво да прави. След дълго колебание се отправил към Киев, където показал документите на своя бивш началник, верен другар и наставник Всеволод Балицки. Балицки е не просто член на Политбюро на украинската компартия, но и народен комисар по вътрешните работи на Украйна и началник на Зиновий Кацнелсон. Ръководителят на съветските служби в съветската република бил потресен, но скоро се решил на действие. Александър Орлов подробно преразказва думите на Кацнелсон за това как започнал заговорът срещу Сталин. Досието на вожда било показано на двама влиятелни украински дейци – на главнокомандващия Въоръжените сили в Украйна генерал Йона Якир и на члена на Политбюро Станислав Косиор. Според Орлов Якир е отлетял спешно за Москва, за да се посъветва със своя приятел и началник маршал Тухачевски. От там тайната достигнала на най-високо ниво до армейски комисар първи ранг Яков Гамарник. Информацията се вписвала в цялостния контекст на политиката на Сталин и била оценена като предателство към делото на революцията. Съставен бил план срещу съветския лидер и започнало вербуването на съмишленици във военните среди. Според плана, твърди Александър Орлов, заговорниците трябвало да убедят народния комисар по отбраната Климент Ворошилов да свика в Москва военно съвещание на ръководителите на Московския и Украинския военен окръг, на което да присъства и Сталин. Участващите в готвения държавен преврат трябвало да дойдат на мероприятието подготвени. В най-важния момент два полка трябвало да влязат в Кремъл и да блокират достъпа на войските от НКВД. Така съветският диктатор следвало да попадне под арест. На разискванията, на които присъствал Кацнелсон, имало две гледни точки. Според Тухачевски и някои други генерали Сталин трябвало да бъде застрелян на място, а след това да се свика Централният комитет на партията и да се представят документалните доказателства. Станислав Косиор, Всеволод Балицки и други обаче смятали, че Сталин трябва да бъде предаден на ЦК жив и да може да се защити.
Зиновий Кацнелсон напуска Франция, а по-малко от пет месеца след това Александър Орлов е на френско-испанската граница, когато чува извънредна новина по радио „Тулуза”: „Съветският маршал Тухачевски и няколко други генерали от Червената армия са арестувани по обвинения в държавна измяна и предадени на военен съд”. Офицерът Щайн, за когото се твърди, че е намерил папката, се самоубива. Същото прави и най-високопоставеният заговорник Яков Гамарник. „Украинската клетка” очевидно е разконспирирана. Скоро са разстреляни членовете на местното Политбюро Станислав Косиор и Всеволод Балицки. През юли 1937 г. същата съдба сполетява и най-близкия другар на Александър Орлов. Зиновий Кацнелсон е убит. След колективната саморазправа с предполагаемите заговорници следват нови репресии – масово са разстреляни офицери (около 5000), които пряко или косвено са свързани с ликвидираните конспиратори и според Орлов са могли да знаят за досието на Йосиф Сталин. Твърдението, че Сталин е работил за царските служби за сигурност, още тогава звучи сензационно. Ако то бъде подкрепено с доказателства, това вероятно ще пренапише историята на Октомврийската революция и събитията след нея. Всички истории за „еврейския заговор” или „пломбирания влак на германския агент Ленин” могат веднага да отпаднат. На практика това означава, че преходът от самодържавие към социализъм може да е преминал или под контрола, или с активната намеса на руските имперски власти. Ако историята на Александър Орлов е вярна, как обаче да си обясним факта, че и до ден-днешен няма друг сериозен източник, който да доказва съществуването на разобличаващата папка? Известни са едва две писмени свидетелства, които навеждат на мисълта, че Сталин е бил сътрудник на Охранката – едното, вероятно фалшификат. Малко след разобличението на Орлов в американската преса се появява интересен документ. Показано е писмо, разкриващо как Сталин моли да бъде освободен от затвора „под контрола на полицията”, което може да се тълкува като неформално предложение да сътрудничи. Годината е 1902, а датата 23 ноември. В друго епистоларно излияние на Сталин до Охранката от 1913 г., предоставено от Исаак Дон Левин, тази теза е потвърдена. То е тълкувано с нови факти от дъщерята на големия руски писател Лев Толстой Александра, която стига до заключението, че Сталин категорично е сътрудник на царските служби. Последното писмо обаче е с много съмнителна автентичност. Известно е, че съветският лидер се е постарал да унищожи редица свидетелства за своето минало. Дори писатели като Максим Горки и Михаил Булгаков, които опитват да напишат хвалебствени биографии за Сталин, не получават възможност да работят с архивните материали от неговия ранен живот. Според някои това се дължи на факта, че Сталин не е играл значима роля в Октомврийската революция, а се опитва чрез легенди и митове да докаже точно обратното. Според други той има тайни, които предпочита да останат погребани. Известно е, че в годините преди Октомврийската революция Йосиф Висарионович Джугашвили е в любопитни отношения с Роман Малиновски. Някои историци посочват, че именно Малиновски помага на Сталин да влезе в Централния комитет на болшевишката партия през 1912 г. Още след Февруарската революция от 1917 г. обаче за Малиновски се появява компрометираща информация, когато част от архивите на Охранката са разкрити. Става ясно, че Малиновски, един от шестимата болшевишки депутати в Думата и лидер на комунистическата фракция, е агент на царските служби. През 1918 г. той набързо е разстрелян като предател, но срещу Сталин никога не са повдигани обвинения. Твърди се, че бившият депутат е действал сам и разследване не е правено. Факт е, че доказателствата в подкрепа на историята на Орлов са прекалено малко. Някои предполагат, че самият Александър Орлов работи за американските служби в операция, целяща да дискредитира съветското ръководство. Във версията, според която той разкрива истинската си самоличност едва през 1953 г., има редица слаби моменти. Легендарният директор на ФБР Едгар Хувър например бил в истински шок, когато научил, че в продължение на петнадесет години под носа му се е намирал толкова високопоставен офицер от НКВД. Докато американският контрашпионаж търси „двама неидентифицирани руски агенти” (Орлов и неговата съпруга) под дърво и камък, бившият топшпионин учи необезпокоявано бизнес администрация в „Дайк Колидж” в Охайо. Университетът и местната централа на ФБР се намират в една и съща сграда – „Стандърд Билдинг” 1370. Малко вероятно е това да е просто случайност. След осветляването си през 1953 г. Орлов дава поредица от показания пред ФБР, ЦРУ и пред специална Сенатска подкомисия. В резултат на продължилите години наред разпити американските власти остават с впечатлението, че Орлов е разказал всичко, което знае, за дейността на съветското разузнаване. Двоен агент ли е наистина той? През 50-те и 60-те години в КГБ е проведено разследване на неговата дейност. Заключенията са смайващи. Александър Орлов не е предал нито един агент и не е съобщил за операциите, проведени с негово участие. Всички вербувани от Орлов сътрудници и всички офицери, работили с него, продължават да вършат разузнавателната си дейност необезпокоявани. Най-очевидният пример за мълчанието му е пълното незнание на ФБР и МИ-5 за Кеймбриджката петорка и за мрежата на т.нар. атомни шпиони, благодарение на които СССР се сдобива с атомна бомба. Самият Ким Филби потвърждава това в своята биография: „Той (Орлов, бел.авт.) беше извикан обратно в Москва в края на Испанската война, но вместо това отиде в Америка. Живееше в Щатите и в Канада. Той обаче никога не каза една дума за мен, въпреки че е бил разпитван жестоко от ЦРУ и ФБР и беше в постоянен контакт с тях”. Когато е запитан за опитен таен агент, който през 1933 г. работи за вербуването на съветски агенти във френските служби, Орлов отговаря, че не може да се сети кой е този агент. В действителност това е самият той. При друг куриозен случай е помолен от ФБР да разкаже за съветския офицер на име Рейф, който ръководи резидентурата във Великобритания между 1931 и 1934 г. Орлов, без да мигне, отрича изобщо да е чувал това име. Разбира се, Рейф е негов пряк началник по това време и двамата се познават отлично. В края на 60-те години квартирата на Александър Орлов е разкрита от съветските служби. На адреса на бившия офицер пристига ловецът на шпиони Михаил Феоктистов. Вместо куршум Феоктистов връчва на Орлов писма от негови бивши колеги и го уверява, че в СССР не гледат на него като на предател. Според ранните биографи на Орлов и по-късните свидетелства на самия Феоктистов беглецът в Америка е предал на КГБ ценна информация, включително дълъг списък с американски длъжностни лица, които „биха били интересни за съветските разузнавателни служби”. През 1971 г. Орлов е поканен да се върне у дома, но вече е твърде стар и изморен. На 7 април 1973 г. съветският офицер, надживял всички бегълци от Сталин, умира. Със смъртта му е погребана и една от най-големите мистерии, съпътстващи живота и делото на съветския лидер. Въпреки всички противоречия около личността му вероятно за Лейба Фелдбин, прочул се под името Александър Орлов, най-добре говорят думите, които пише до Сталин в миг на върховно напрежение и страх за семейството си след своето бягство в Америка: „Винаги помни, че не съм предател на моята партия или на моята родина... Не исках да напускам страната си, така както рибата не иска да напуска водата”.