Независимо кои са убийците и какъв е бил мотивът за убийството на Борис Немцов, той моментално беше избран за сакрална жертва. И светкавично се разпали пропагандистката война, която току беше затихнала след свалянето на малайзийския самолет. Целта е отново да се отключи истерията за „убиецът Путин”, да се дестабилизира Русия и да се реанимира опозицията. Простичък сюжет по инструкции на Джин Шарп: „Как да вдигнем революция”.
Малко вероятно е убийството на опозиционера Борис Немцов да произведе московски майдан, все пак опитът за това е налице. Убийството на Немцов идеално се вплита в тренда на голямата битка срещу Путин. Това е битка, в която се използват всички средства, и „демократичните лозунги” са просто спектакъл за все по-малко оставащите простодушни зрители. За съжаление тайните технологии, свързани с убежденията, нагласите и съзнанието, престават да работят, когато станат явни. Манипулацията е възможна само ако обектът не знае, че е манипулиран. Иначе манипулацията не работи. Технологията „промиване на мозъците” е свързана с набирането на критично количество хора, които са достатъчни, за да отключат масовата психоза. И тогава започва войната.
През декември 1991 г. СССР се разпада. Официално Западът предприема усилия уж да помогне на Русия да осъществи успешен преход към капитализъм. Неофициално обаче Западът организира мощен икономически джихад с цел да съкруши окончателно стария комунистически елит (който няма намерение да си ходи) чрез унищожаване на платежоспособността на рублата. Тоест Русия, която има най-големите в света природни ресурси, най-огромните находища на злато, скъпоценни камъни, нефт, газ, никел, платина и др., която има огромно количество гори, води и земя, трябва да бъде разорена. Според стратезите на САЩ Русия трябва да бъде в такова насипно състояние, че да няма възможност да противодейства при укрепването на американския контрол върху находищата на нефт и газ в Централна Азия. Разработеният за тези цели план води до най-зрелищния преврат, който историята познава. Така започва източването на съветската държава и опитът да се превърне в опустошен придатък на цивилизования свят, годен само за доставка на ресурси. Следва дълъг период, в който огромни потоци от движимо богатство напускат пределите на Русия. Целият държавен апарат е в паника, тъй като всички налични рубли напускат страната с астрономическа скорост. Значителна част от рублите отиват за обмяна, тоест изпиране на долари, получени от търговия с наркотици и други престъпни дейности на калабрийската мафия „Ндрангета”, която от своя страна поддържа тесни връзки с колумбийските и мексиканските наркокартели. Отначало никой не може да разбере защо колумбийските картели, мафията и различни престъпни организации се нареждат на опашка, за да обменят огромно количество долари за руски рубли. Първо, на руснаците им се предлага да обменят своите рубли за долари, тъй като за тях няма значение дали тези долари са от престъпна дейност. Съответно за световния престъпен елит Русия става изключително атрактивна. Там могат да бъдат пласирани мръсни пари, срещу които да се получат активи. И, второ, да, става дума точно за активите. Рублите са напълно безполезни на международните пазари и те се връщат в Русия чрез някои от 260-те контролирани от мафията банки, чиято мрежа покрива цялата страна. Мафията, която работи в симбиоза с най-висшата задкулисна власт в света, а също и с явната политическа власт, има намерение да разграби природните богатства на Русия. За разграбването на Русия започват да сътрудничат западните специални служби, италианската мафия, американската мафия, спекулантите на черния пазар, руският престъпен свят, бивши служители на КГБ, ветерани от войната в Афганистан, както и останали без работа офицери от армията. Всички те създават колосална по своите мащаби мрежа, която е нелегална, но за сметка на това изключително добре работеща. Към това се добавя и фактът, че през 1989 г., а дори и по-рано ръководителите на Комунистическата партия възлагат на КГБ да се присъедини към разпространеното още по време на перестройката масово похищаване на държавната собственост и природните ресурси на Русия, да се изнасят навън получените пари, да се продават нелегално огромни количества суровини, най-вече енергосуровини, нефт, газ, минерали, злато и др., срещу твърда валута, след което тези колосални суми да се изпират в западни банки. Това обаче, което е замислено като таен план за запазване силата на Русия, се оказва, че изключително подпомага намеренията на враговете на руската държава за разграждане на действителността до степен на невъзстановяемост. Политбюро приема няколко секретни постановления, според които разграбените от държавния ресурс средства на всички нива от партийната йерархия трябва да се вложат в масово създаване на партийни банки, съвместни предприятия, акционерни фирми, различни корпорации. Става дума за напълно екстрени мерки, свързани с организирането на търговската и външноикономическата дейност на Комунистическата партия. Целта е партията да прехвърли, обособи, настани и съхрани своята собственост, до този момент държавна, в новите форми на зараждащата се пазарна икономика.
Така започва създаването на „невидимата” партийна икономика, начело на която би трябвало да застанат лица, които имат минимални връзки със съветската номенклатура, но които ще осъществяват своята икономическа дейност в интерес на партията. По онова време понятието „партия” започва да се разпада с шеметна скорост, става дума за номенклатурна клика, която опитва да конвертира политическата си власт в икономическа включително чрез инвестиции в международни консорциуми и пр. През 1989-1991 г. руското външно разузнаване изиграва ключова роля в изпирането на парите чрез сложна система от фалшиви договори, компании призраци и чуждестранни банкови сметки, открити из цяла Европа. Така в сейфовете на западните банки започват да се съхраняват активите на съветската Комунистическа партия, включително партията е изнесла над 60 тона злато, 8 тона платина, 150 тона сребро, 502 кг ценности и др. В Русия започват да никнат различни банки, а пазарът е окупиран от апарата на КГБ, който има възможност да контролира приватизацията, както и създаването на нови корпорации. Всичко това се прави с цел да се запази влиянието на комунистическия елит при новите икономически и политически условия. Около шест хиляди чекисти заемат високопоставени позиции в новата политическа система по всички слоеве на властовия елит. Руската престъпност бързо разбира, че отстъплението на комунизма води след себе си установяване на криминален ред. Само година след като Горбачов си отива, се нарояват повече от 2600 престъпни клана, в които участват повече от 3 милиона престъпници. Заедно те биха образували най-мощната криминална групировка в света. Това е началото на управлението на Борис Елцин. Следващите години ще преминат така, че в края на неговото управление през 1997 г. Русия ще бъде просто мъртва. След изнасянето на всички възможни пари започва провеждането на пазарните реформи, ръководени от видни умове на финансовия свят като Джефри Сакс и Андерс Аслунд. Но провеждането на реформите в условията на недоразвита протодемокрация довеждат Русия до пълен колапс. Населението е докарано до отчаяние, а властта не е в състояние да съхрани военната си мощ и страната се движи с огромна скорост от своя предишен имперски към новия си колониален статус. Разбира се, става дума за колонизация от съвременен тип, замаскирана под „демократични” реформи, които разрушават фундаменталните основи на руското общество. Разрушаването на Русия след нейния опит да се самоограби започва по няколко направления: 1. Унищожаване на финансовата система на държавата чрез нарастване на пирамидата на държавния дълг, задълбочаване на неплатежоспособността и дезорганизиране на валутната система. 2. Разрушаване на научно-техническия потенциал на страната. 3. Продажба на най-значимите компании в промишлеността, електроенергетиката и телекомуникациите на чужди фирми. 4. Предаване на правата за експлоатация върху най-ценните ресурси на Русия на транснационални компании. 5. Установяване на директен чуждестранен контрол върху вътрешната и външната икономическа политика на Русия, както и над Руската фондова борса.
Но това, което в най-голяма степен дискредитира реформите на Елцин, е корупционната схема „заеми срещу акции”, осъществена от Анатолий Чубайс, който е ключов съюзник на администрацията на Клинтън. Егор Гайдар и Чубайс се считат за бащите на „шоковата терапия” в Русия, както и на приватизацията, благодарение на която се изобретяват руските олигарси заедно с огромно количество мизерстващи руснаци. Всъщност американската администрация, която отблизо участва в реформите, не протестира особено, а тъкмо напротив, поддържа всички безумни решения, които водят икономиката на Русия не към „успешен преход към капитализъм”, а към убийствен крах. През 1993 г. администрацията на Клинтън създава специална група, в ръководството на която стоят вицепрезидентът Ал Гор, министърът на финансите Лорънс Самърс и помощник държавният секретар Строуб Талбот. Тази група сключва ексклузивен контракт, финансиран от хазната на САЩ, с банката Goldman Sachs, Харвардския институт за международно развитие, МВФ и Световната банка. В партньорство с правителството на Елцин всички тези умове от височайши бляскави институти се трудят над реформирането на руската икономика.
Истината е, че американците имат една-единствена цел: да изнесат и усвоят каквото могат от „икономическите ресурси” на Русия и да отслабят максимално държавата. В резултат, както казва Елцин, Русия се превръща в „свръхдържава на престъпността”. Това се случва не заради липсата на адекватни закони и създаването на барони мафиоти, което е характерно за всяко подобно първоначално натрупване на капитала в световната история. Това се случва заради пълното разграждане на структурите на сигурността и разузнавателните служби. Изобщо не става дума за това да се обвиняват американците, че са „виновни” за опустошителния преход на Русия към пазарна икономика, демократично общество и либерални институти. Става дума за това, че те наблюдават отвътре пълния разпад на страната, без да помогнат въпреки всичките обещания. Намесата им се изчерпва само до опита да се свали суверенитета на страната и безпрепятствено да нахлуе транснационалният корпоративен капитал. Плюс нещо много важно. Реформиране на вътрешната система за сигурност, която оставя на улицата огромно количество обучени за специални операции хора, които не могат да правят друго, освен да преминат към тъмната страна на обществото, където единствено има работа за тях. „Дългосрочната задача – казва Бжежински – се състоеше в това как да окажем подкрепа за демократичните преобразувания в Русия, за икономическото й възстановяване, но в същото време да не допуснем възраждането на евразийската империя, която е способна да попречи на осъществяването на американските геостратегически цели.” Америка не се задоволява с икономическия разгром на Русия и решава да обърне внимание на централноазиатските републики от бившия СССР основно заради техните енергийни запаси, и най-вече на Азербайджан. Официалната политика на САЩ в Централна Азия е формулирана така: „Да приключим с монополния контрол на Русия над транспортировката на нефт и газ от Азия и по този начин да укрепим енергийната сигурност на Запада чрез диференциране на доставките”. Тоест започва изтласкването на Русия от нейните естествени сфери на влияние. Нагорни Карабах, Абхазия, Чечня, а днес и Украйна са тактически ходове в тази посока. Любовта на западните администрации и медии към Борис Елцин има своето обяснение. По негово време Русия е дружелюбен разграден двор за чуждите съветници, капитали и намерения. Малко преди президентските избори през 2000 година група конгресмени и политически съветници от Републиканската партия съставят доклад за безобразията, които е сътворил Бил Клинтън заедно със своите помощници в Русия. Докладът е озаглавен „Корупционният път на Русия: Как администрацията на Клинтън експортира правителство вместо свободно предприемачество и разори руския народ”. В доклада пише: „През 1995 г. Русия се оказа под мощния натиск на МВФ и администрацията на Клинтън, които настояваха за изпълнението на разработения от тях план за увеличаване на данъчните постъпления с цел ликвидация на бюджетния дефицит. Реалните доходи на руснаците спаднаха до най-ниското си равнище от съветските времена. Руското правителство отчаяно се нуждаеше от пари, но на нов заем от МВФ не можеше да разчита, след като дълговете му през 1995 г. и без това бяха нараснали с 350% в сравнение с предишната година. За да отговорят на натиска на МВФ и администрацията на Клинтън относно увеличаването на държавните доходи, Потанин, Чубайс и техните колеги разработиха таен план за вземане на пари от правителството чрез пускане на облигации към руските банки. В качеството на залог правителството предлагаше акции на най-добрите държавни предприятия. Главната особеност на схемата „заеми срещу акции” е, че ако руското правителство не може да си изплати дълга, банките имат право да направят аукцион за получените като залог акции на предприятието. Става дума предимно за енергийни, добивни, металургични и промишлени предприятия. През 90-те години руското правителство практически лиши Русия от възможността да функционира като държава, да изхранва своето население и да поддържа армията. И тъй като банките имаха възможност да фалшифицират подобни аукциони, а освен това залогът беше прекалено завишен, неплатежоспосoбността на правителството на Елцин се оказа за банките златна мина. Много компетентни наблюдатели като зам.-редактора на „Файненшъл Таймс” Kристия Фриланд, като бившия главен икономист на Световната банка Джоузеф Стиглиц и др. считат, че схемата „заеми срещу акции” е специално измислена, за да се предадат перлите на съветската икономика в ръцете на избрани лица, а правителството на Елцин от самото начало не е имало намерение да изплаща дълговете си. На Елцин му трябват пари и в тази схема той вижда възможност хем да получи пари, хем да осъществи приватизация без одобрението на руския парламент, хем да обогати своите лични приятели без възможност за каквато и да била конкуренция. Някои наистина смятаха, че тази схема ще бъде мощна опора за по-нататъшните пазарни реформи. Тези сметки обаче не се оправдаха. Но Елцин успя да получи поддръжка в навечерието на изборите от могъща група от бизнесмени, което е обяснимо, тъй като тези хора са се сдобили с най-ценните активи буквално на безценица. Както се изрази един от олигарсите: „Всяка рубла, вложена в свой политик, донася 100-процентна възвращаемост”. Явно оценката е доста занижена. Когато идва срокът за връщане на дълга, а правителството не може да направи това, акциите, отдадени в залог, се предоставят за продажба, в резултат на което държавните активи преминаваха в частни ръце за нищожна сума в сравнение с истинската им стойност. Победителят в аукциона неизбежно е подставена фирма, зад която стои самата банка, и винаги цената на продажбата съвсем незначително надминава началната цена на аукциона”. Една такава банка е „Менатеп” с шеф Михаил Ходорковски, където се подвизават верни на Комунистическата партия агенти. Влизайки в ролята на продавач като шеф на „Менатеп”, Ходорковски продава ЮКОС сам на себе си, а ЮКОС е един от брилянтите в руската икономика. Бандата на Ходорковски получава 78% от акциите на ЮКОС срещу смешната сума от 309 милиона долара. В същото време дни след приватизацията пазарната капитализация на ЮКОС съобразно котировките на акциите на фондовата борса е 6 милиарда долара. Американците започват силно да се опасяват, че Борис Елцин няма да може да бъде преизбран за втори мандат като президент, тъй като само 3% от избирателите одобряват неговите действия. Затова Клинтън издейства от МВФ нов заем за Русия на стойност 10,2 милиарда долара, които са отпуснати през март 1996 г. буквално за нуждите на избирателната кампания на Елцин. По-късно американският Конгрес получава доклад със следното съдържание: „Към 31 декември 1995 г. руското правителство има кредити към МВФ повече от 10 милиарда долара. Когато на 26 март 1996 г. МВФ и правителството на Русия постигат споразумение за нов заем на стойност 10,2 милиарда долара – втори по големина за цялата история на МВФ, много наблюдатели просто недоумяват. МВФ светкавично предоставя на Кремъл повече пари, отколкото за предните 4 години от съществуването на постсъветска Русия. Реформите на правителството не оправдават подобен кредит. В банковата сфера няма свободни пазарни отношения, не съществува защита на частната собственост, няма институт за ипотечно кредитиране, отсъства и справедлива система за решаване на търговски спорове. Тоест основания за нов заем от МВФ няма. Псевдоприватизацията „заеми срещу акции” вече се е превърнала в пословичен абсурд, а МВФ не поставя никакви икономически условия...”. Заемът е отпуснат с изключителното влияние на Америка в лицето на Клинтън върху МВФ с цел да се предотврати възможен комунистически реванш в руската власт. Моментално Руската централна банка започва да превежда средства, сред които и значителна част от тези, отпуснати от МВФ, по сметките на своите офшорни филиали Fimako и Evrobank. След това тези пари започват да се връщат на руския финансов пазар чрез покупка на държавни краткосрочни облигации. Западните банки и инвеститори също се включват в играта в полза на предстоящите избори. Централната банка фиксира курса на рублата и нивата на доходност на държавните краткосрочни облигации започват да превишат всякакви разумни размери, достигайки 200 процента и дори 290 процента. Те се изплащат за сметка на парите от МВФ. Неоправдано високата доходност на руските държавни облигации привлича много жадни инвеститори и скоро възниква класическа финансова пирамида. Това, разбира се, подготвя почвата за финансовия крах на Русия през август 1998 г. Към онзи момент Русия отчаяно се нуждае от истински чужди инвестиции, а не от спекулативна търговия с облигации. Въпреки това международната „помощ”, нейното усвояване и разпределение, е свързана изключително с чуждите финансови спекуланти. Целта е да се установи финансовият глобален монопол на Федералния резерв на САЩ и частните американски банки и да се субсидира експанзията на американските фирми на чуждите пазари. След краха през 1998 г. „Файненшъл Таймс” пише, че МВФ не е трябвало да заема средства за поддържане на руската рубла при такава неустойчивост. Тогава известният икономист Хари Шат отговаря на журналистите от вестника, че те не разбират, че това не е неразумен ход от страна на МВФ, а е изчислено желание да се помогне на чуждестранните краткосрочни спекуланти, които инвестират средства на развиващи се пазари в ущърб на реалната икономика. В същото това време държавата става все по-неплатежоспособна, а милиони хора обедняват и умират. Когато започва ужасният срив през август 1998 г., милиони граждани, имащи пари в руските банки, загубват всичко. Десетки банки изчезват от пазара. За няколко месеца рублата губи 75% от своята стойност, а разорението за руската икономика е по-страшно от това, което преживява Америка в годините на Великата депресия. През 1932 г. БВП на САЩ се съкращава с една трета. Руският БВП в доларово изражение за половин година загубва две трети от своята величина до кризата. Безработицата през 1929 г. в Америка достига 1,5 милиона човека, което е 1,2% от населението. Докато безработицата през 1998 г. в Русия достига 11,3 милиона човека, което е около 7,7% от населението. В резултат на всичко това обикновените руснаци мръзнат, гладуват и умират. Населението на Русия се съкращава с 15 милиона души, средната продължителност на живота намалява до 48 години, а зад чертата на пълната бедност остават 41,2% от руския народ. В началото на XXI век Русия е така унищожена и разорена, че действителността наподобява най-лошите военни години от Втората световна война. Всичките пари от заема на МВФ са похарчени и те са се оказали в ръцете на руските и чуждестранните спекуланти. Това е грандиозна по своите мащаби афера. По мнението на специалисти от Интерпол по изпирането на пари средствата от МВФ просто транзитно са преминавали през Русия и са се върнали в САЩ, оставяйки за руската държава само дългове и никаква изгода. Интерпол е организация, която е планирана още преди Първата световна война, макар че формално се създава през 1923 г. Инициатори на създаването на Интерпол са семейство Ротшилд във Виена, които се нуждаят от специална разузнавателна служба, която да се грижи за интересите на банкерите. За да не изглежда създаването на тази организация подозрително, инициативата е предоставена на принца на Монако Алберт I, който събира юристи, съдии, офицери от полицията и др. от няколко страни, за да обсъди възможността за общо сътрудничество в борбата с престъпността. Днес в Интерпол се подвизават агенти на всички секретни служби в света. Следите с изчезването на милиардите, предоставени на Русия, водят до високопоставен служител, без чието разпореждането е невъзможно да се придвижи каквато и да е крупна сума държавни пари в една или друга посока. Това е човекът, който се разпорежда 100% с чуждестранните заеми и по онова време е зам.-министър на финансите в правителството на Виктор Черномирдин – Михаил Касянов. Ето какво разказва Михаил Касянов: „Това беше този рядък случай, когато под натиска на администрацията на Клинтън МВФ прие положително решение. Буквално след три дни ние направихме уникална сделка: обменихме краткосрочни облигации на стойност, еквивалентна на над шест милиарда долара, с еврооблигации със срок на погасяване от седем до двадесет години. Тази замяна на дълга тогава спаси от крах много руски банки. Министерството на финансите погаси натрупаните дългове, чийто пик предстоеше през август и септември. В първите дни на август се усети неголямо облекчение и много от чиновниците се възползваха от паузата, напуснаха Москва. Чубайс и Дубинин също излязоха в отпуска. И изведнъж на пазара настъпи паника. Плъзнаха слухове, че контролираната от комунистите Дума отказва да разглежда поредния пакет от антикризисни мерки. Доходността на краткосрочните облигации се покачи до 200%. На междубанковия пазар въобще нямаше пари. На 13 август Джордж Сорос излезе със заявление, че на Русия е необходима девалвация и че МВФ недооценява сериозността на проблема. Пазарът се откри и веднага „умря”. На следващия ден, петък, президентът Борис Елцин се закле, че девалвация няма да има, и свика Думата на извънредна сесия. След това ситуацията като че ли малко взе да се успокоява. Беше петък и изведнъж моите сътрудници ми съобщават: „Не можем да се свържем с никого в централната банка”. Аз сам започнах да звъня, никой не отговоря. Събота – пак няма никаква връзка. Чувствам, че нещо не е наред. И в неделя ми звънят и казват: „Край, взето е решение: дефолт по дълга и девалвация на рублата”. Из медиите Касянов има прозвището „Миша – два процента”. Самият Касянов твърди в своята книга „Без Путин. Политически диалози с Евгений Кисельов”, че това прозвище му го е измислил олигархът Гусински, защото е отказал да му опрости кредит от 150 милиона долара, даден от държавата за създаването на спътниковия телевизионен канал „НТВ плюс”. Касянов: „Един ден при мен влетя Владимир Гусински. Той беше много напорист и каза, че нито първи, нито втори, нито следващ транш по падежите за заема ще бъде внесен. В сравнение с кредита от 150 милиона първото плащане не беше голямо, около 15 милиона. На моите възражения, че в договора са записани и датите, и сумите, и се налага да плати, Гусински отговори: „Ти, новоизпечен министър на финансите такъв, нищо не знаеш за важните политически договорености. На изборите през 1996 г. поддържахме властта и тогава беше ясно, че заради тази поддръжка всички дългове ще се опростят!”. Тогава той ми каза, че ако не му опростя дълга, ще съжалявам”. Михаил Касянов е от групата на Елциновите реформатори, които се разбират отлично със Западния полюс. Когато Путин става президент, Касянов оглавява руското правителство в периода 2000-2004 г. По негово време има ръст на икономиката, което позволява на Русия да преодолее проблемите с дълга, още повече, че той поддържа отлични отношения с чуждестранните кредитори, което вероятно е обяснимо предвид интересния ход на „мистериозно изчезналите” пари от МВФ. След като е освободен от поста премиер, Касянов преминава в лагера на опозиционерите на Путин, които „имперските сили” в Русия наричат Петата колона в Кремъл. Вече извън Кремъл Михаил Касянов си позволява критики към политиката на Путин, включително по отношение на Украйна, както и за вътрешнополитическата и икономическата стратегия на руското правителство. В книгата на Касянов „Без Путин” известният журналист Евгений Кисельов подчертава, че се носи следната версия за уволнението на Касянов от поста премиер: когато Касянов и Борис Немцов са карали ски в Австрия, специалните служби са доложили на Путин, че двамата кроят държавен преврат.
Парите от МВФ изчезват. МВФ обвинява руското правителство в некомпетентност. От своя страна руското правителство обвинява МВФ в опит да погуби страната. А финансовите аналитици обвиняват Харвардския институт за международно развитие, както и администрацията на Клинтън, в съучастие към аферата „заеми срещу акции”. Поредният транш от заема, предоставен от МВФ на Русия, е от 4,8 милиарда долара. Той е сложен на сметка номер 999091 във Федералния резерв на САЩ на 14 август 1998 г. Оттук парите трябва да бъдат преведени в централната банка на Русия. Вместо това обаче парите отиват по сметка номер 608555800 в Republic National Bank of New York, собственик на която е Едмонд Сафра. След това парите чрез швейцарския филиал Creditanstalt Bankverein са преведени в различни банки и по различни сметки, нито една от които няма общо с руския бюджет. 2,35 милиарда долара се оказват в сметки на Bank of Cydney, която е регистрирана в офшорна зона в периода 1996-1998 г. Преводът е направен през август 1998 г., а вече през септември банката престава да съществува, просто изчезва. Въпреки това международни експерти по изпирането на пари успяват да разберат, че част от парите постъпват по сметките на компания, в която 25% акциите има Татяна Дяченко, по-малката дъщеря на президента Елцин. По информация на швейцарската прокуратура 2,115 милиарда долара са превърнати в лири стерлинги и са преведени по сметка в National Westminster Bank в Лондон, където следите се губят. По-малка сума от 780 милиона постъпват в Credit Suisse, а след няколко дни там постъпват още 270 милиона долара. Тези два превода привличат вниманието на швейцарския следовател Лоран Каспер-Ансерм, който се заема да разследва случая заедно с прокурора на Женева, както и с руския следовател Николай Волков. За тези безразсъдни действия при посещението му в Санкт Петербург Лоран е пребит на улицата, съобщава вестник „Таймс”, а колегата му Николай Волков е уволнен от Генералната прокуратура. Последните 1,4 милиарда долара са преведени в печално известната Bank of New York, след това са прехвърлени в женевския й филиал на кореспондентска сметка на Обединена банка, чиито собственици са Борис Березовски и Роман Абрамович. Това е времето, в което двамата все още са приятели. По-нататък по веригата на разследването на хода на парите отново излиза името на Абрамович, пак на Абрамович и пак на Абрамович, който по онова време е в кръга на конструиращите Елцин и Елциновия политически елит. Абрамович изпадна в немилост, когато Путин получи властта в Русия, и се съгласи на всички условия, които му бяха поставени. За разлика от Березовски Абрамович се съгласи да се откаже от много откраднати ресурси, но остана жив и при все това фантастично богат.
Сериозна роля в изпирането на парите по този заем от МВФ изиграва Едмонд Сафра. В продължение на много години този човек се смята за един от най-богатите хора на планетата. Едмонд не е просто обикновен банкер, а една необикновена и изключително колоритна личност във финансовия свят. Не че Едмонд не обича лукса, но за разлика от много други богаташи по света не харчи пари за яхти и брутална показност. Той се ражда през 1932 година като едно от осемте деца на сирийско-еврейски банкер. През 1920 г. бащата на Едмонд, Яков, отваря банка в Ливан, но не така започва всичко. Банковата империя Сафра води началото си от прачичото Езра, който прави финансов бизнес в Сирия, като кредитира търговията между Изтока и Запада. Семейната империя Сафра се разширява много едва след създаването на държавата Израел. Още на 16 години Едмонд вече работи в сферата на финансите и търговията. Почти всички евреи сефаради се доверяват на банката на Сафра в Ливан, където чувстват защитени финансовите си интереси. Фамилията Сафра успява да спечели над 30 хиляди богати инвеститори от сефарадската общност не само от Ливан и Сирия, но и от Иран, Ирак и Латинска Америка. По това време сефарадите са политически изолирани от евреите на Запад и банката на Сафра става естествен притегателен център за техните финансови интереси, както и особен пристан, свързан с тяхното минало. След Втората световна война семейство Сафра се отправя към Бразилия, където Едмонд заедно с баща си основават собствена компания. А през 1956 г., едва на 24 години, Едмонд основава Trade Development Bank в Женева. Десет години по-късно той създава и Republic National Bank of New York. Брат му Джоузеф Сафра и досега си живее в Бразилия, където фамилията е натрупала активи под управление за над 200 милиарда долара – имоти, банки, телекомуникации и пр. Но Джоузеф предпочита да живее по-прибрано от обичайното за милиардер. И дори признава: „Ако можех да върна назад времето, никога нямаше да построя толкова голяма къща”. Отначало Едмонд не води параден живот, страхува се да е разгулен, цял живот подозира, че около него се въртят жени само заради богатството му, и дълго време остава сам, не посмява да се обвърже. Братята му го уговарят да се ожени най-после, защото му е нужен наследник. И ето, че един ден, когато е на 44 години, Едмонд среща Лили Монтеверде. Тогава, през 1969 г., Лили току-що е останала вдовица след самоубийството на съпруга й Алфредо Монтеверде. Тя е наследница на огромно финансово състояние и има нужда от съвети как да управлява парите си. Едмонд разбира, че именно това е жената за него, фина, красива, умна, богата! Със сигурност не е тръгнала на лов за милиардери. Само че братята му тъкмо нея не одобряват. Първо, Лили не е в детеродна възраст и, второ, съпругът й е загинал доста мистериозно. „Тази жена не е за Едмонд” – казват братята Йосиф (Джоузеф) и Мойсей. Едмонд се съобразява с техните мотиви, обмисля ги добре и прекратява отношенията си с Лили. Минава време обаче и през 1972 г. двамата отново възобновяват отношенията си. Някои смятат, че сближаването им е провокирано от съобщение в пресата, че Лили ще се омъжва за марокански бизнесмен, което може да е отключило ревността на Едмонд, както и собственическото му чувство. Те стигат и до брак през 1976 г., подписвайки предбрачно споразумение от 600 страници. Лили и Едмонд се къпят в истински разкош, имат домове по целия свят, а богатството им е невиждано. Активите, които контролира Едмонд, се оценяват на десетки милиарди. Едновременно с това двамата съпрузи са изключително щедри, харчат огромни суми за дарения, за храмове, за образование, за медицински центрове, за културни институти и пр. Едни от най-известните благотворителни проекти на Едмонд са синагогата в Ню Йорк, както и Американският университет в Бейрут, университетът Йешива и Еврейският университет в Йерусалим. Един екстравагантен подарък на Едмонд Сафра е оригиналният ръкопис на Теорията на относителността на Алберт Айнщайн, който банкерът подарява на музея в Йерусалим. „Моите банки са моите деца!” – обича да казва Едмонд, който така и не оставя преки наследници. Жена му окончателно го разделя с неговото семейство. И братята му определено я ненавиждат. Може да се каже, че Едмонд Сафра е най-големият таен продавач на злато в историята на продажбите на злато изобщо. Както и на скъпоценни камъни. Твърди се и това звучи логично, че Сафра финансира и много операции на израелските служби. Поначало всички служби в света използват странични източници за финансиране на своята дейност, които не само че нямат общо с държавните бюджети, но в повечето случаи са откровено извън закона. Сафра с основание е подозиран от ФБР, че е главен участник в схемите за изпиране на руските криминални пари. Изчезването на парите от МВФ става прекият повод за финансовия колапс на Русия и това силно разтревожва Едмонд. Притиснат от ФБР, Едмонд Сафра решава да сътрудничи на американските служби и да разкаже как точно руснаците от най-висшия ешелон на властта в симбиоза с олигарсите са откраднали и изпрали 4,8 милиарда долара от стабилизационния кредит на МВФ. През лятото на 1999 г. Сафра започва да дава конкретни сведения за сложните схеми на движение на парите, да назовава имена на участници, на руски чиновници и олигарси, да привежда доказателства. По това време се мести да живее в княжество Монако, както той се изразява: „Най-спокойното място на планетата”. До този момент постоянните жилища на Сафра са в Женева, Ню Йорк и френската Ривиера. През по-голямата част от своя живот Сафра живее в параноя, че ще бъде убит, и непрекъснато е заобиколен от огромен брой телохранители, предимно ветерани от израелските контраразузнавателни служби. Едмонд Сафра умира на 3 декември 1999 г. при доста загадъчни обстоятелства. Пламва пожар на петия етаж в иначе бронирания му пентхаус в Монте Карло (с площ 1600 квадратни метра). В пожарната служба в 4,50 сутринта постъпва сигнал за задимяване на адреса на Сафра. Едмонд е намерен задушен от дима заедно с дежурната до него медицинска сестра Вивиан Торен (той страда от болестта на Паркинсон). Отначало телохранителят му в тази нощ, американецът Тед Майер, който е бивша „зелена барета” от американските специални части, казва, че двама неизвестни с маски са стреляли в него, наранили са го и са подпалили къщата. Камерите обаче не са запечатали никакви нападатели, а раните по тялото му са от хладно оръжие. По-късно телохранителят си сменя версията, казва, че сам се е наранил и сам е подпалил пожара с цел постановка: искал да спаси Сафра и така да се издигне в очите му, което би му донесло парични облаги. Но е изтървал ситуацията от контрол и се е случило най-лошото. В резултат на това признание телохранителят получава десет години затвор, част от които излежава в Монако. Лондонският „Таймс” пише: „Швейцарските следователи отбелязват, че загиналият 67-годишен банкер Едмонд Сафра е бил разпитван напоследък от ФБР във връзка с изчезването на парите от МВФ. Сафра умира в Монте Карло, когато в добре охраняваното му жилище възниква пожар. Официалната версия, че пожарът е предизвикан от телохранителя на Сафра, не обяснява факта, че под ноктите на загиналия е открита ДНК на неизвестен мъж. Вероятно Сафра се е защитавал при нападението”. Доста подозрително е и това, че малко преди смъртта му британският банков дом HSBC иска да изкупи бизнесите му, включително Republic National Bank of New York. Срещу сделката категорично се обявява неговият брат Джоузеф. Смъртта на Едмонд попречва продажбата да се осъществи в пълен обем. В деня на смъртта Федералният резерв на САЩ одобрява сделката и четири седмици след смъртта му сделката все пак е осъществена на стойност 9,85 милиарда долара. Оставяйки на наследниците на Сафра 2,8 милиарда долара. Интерес относно убийството на Едмонд Сафра биха могли да имат много лица. Някои подозират дори съпругата му. Освен за пране на руските криминални пари и траншовете от МВФ Сафра е наблюдаван и следен още от далечната 1957 г. и за пране на пари от наркотици, включително на Меделинския картел, свързан с кокаина в Колумбия. Има много въпросителни около мистериозната смърт на банкера. Дори неговият телохранител Тед е изключително странен, поведението му често предизвиква негодуванието на шефа на сигурността на Сафра. Освен това има известни нарочности около начина, по който Тед е назначен на работа там, запознавайки се с дъщерята на съпругата му уж случайно. В крайна сметка обяснението, че Едмонд е убит от психически неуравновесен телохранител, устройва всички. Може и Тед Майер да е запалил пожара, но има твърде много дим около случая „Сафра”. На сцената на световната политика реалността рядко е такава, каквато изглежда. Западните елити ненавиждат Путин, основно защото той не се поддава на тяхното влияние. Путин отстрани от властта руските олигарси, с което преустанови неприкритото и цинично разграбване на Русия. Днес Русия се въздигна от пепелището. И започна да търси възвръщане в своите сфери на влияние от миналото, най-вече в постсъветското пространство. Америка реагира светкавично на този опит за изравняване на авторитетите. И се оказа, че войната никога не е свършвала. За известно време тя просто е заела друга форма. Както казва легендарният американски президент Джон Кенеди: „Отсъствието на война още не е мир. Живеем в битка, която не ние сме започнали”. Той стана жертва на същата тази война. И той, и неговият брат. А какво да говорим за Борис Немцов.
The Times (UK) Dominic Kennedy „Mistery of the IMF cash trail to Russia”, August 16, 2004; Rusia’s Road to Corruption: How the Clinton administration exported government instead of free enterprise and failed the Russian people, Speakers Advisory Group on Russia, US House of Representatives 106 Congress, Hon. Christopher Cox, Chairman, september 2000; Peter Reddaway „The Tragedy of Russia’s Reforms”; Shadow Masters, by Daniel Estulin; TIME, „Russia’s Ruble Shakedown”, 19 september 1999, ets.