Един американски радикал
Старият филмов разбойник Оливър Стоун притежава колекция от таланти. Сред неоспоримите дарования на могъщия и противоречив режисьор е чифтосването на филмовото с политическото в мащабни платна и монументални мозайки – „Белязания” (на който е сценарист), „Салвадор”, „Взвод”, „Радиошоу”, „Роден на четвърти юли”, JFK, „Никсън”, „Убийци по рождение”, „Всяка една неделя”... Епичната документална екстраваганца в четири части The Putin Interviews е точно продукт на неговата гаргантюанска страст за преплитане на авангардните кино форми с великата тема за властта и нейните разнообразни влияния, основания и вдъхновения. Естетически това е може би най-големият триумф на Стоун от началото на XXI век – период, пронизан от провали и креативни разочарования, които почти пратиха кариерата му в небитието. В идеен план The Putin Interviews донесе на 70-годишния агент-провокатор онези дози скандал и ноторна публичност, които го бяха превърнали във внушителна контракултурна институция през 80-те и 90-те години на миналия век.
Оливър Стоун се е заел с композирането на визуално вълнуващ, смислово богат, детайлен и разкриващ филмов портрет на Владимир Путин. Той желае да доближи западната публика до възможно най-автентичния образ на властелина на Кремъл, да обясни неговия огромен успех сред руснаците и да изследва причините за крайните реакции към внушителното му политическо присъствие. По пътя към целта Стоун успява да ни припомни защо самият той, творец с огромен успех, е такъв ефективен вдъхновител на крайни реакции към забележителното си културно присъствие. Интервютата с Путин не са hard hitting журнализъм от по-добрите времена на „60 минути”, но не са и политическа пропаганда в традициите на Рифенщал и Айзенщайн. Стоун снабдява кадрите със собственото си гаргантюанско его, което върви заедно с неговия автентичен исторически, емоционален и психологически интерес към господаря на някогашната империя. Режисьорът е активен участник, герой в собствения си филм, равнопоставен в драматургичен план на протагониста от заглавието.
Стоун и Путин споделят екранна химия, общи възгледи и няколко политически некоректни шеги. Стоун изгражда особено интересен културен мост, като му пуска гениалната сатира на Студената война, режисирана от титаничния Стенли Кубрик през 1964 година „Д-р Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба”. Сцените, в които двамата мъже гледат филм в киносалон, са сюрреалистични и силно развлекателни. В тези моменти се вижда как режисьорът се опитва да общува с Путин на универсалния филмов език. Той владее граматиката на киното и се старае да съставя нови езикови форми, да преначертава границите на екранното изразяване.
Оливър Стоун преминава през десетилетията на удивителната си творческа траектория с политически и морален компас, който често се чупи и обърква посоките, но пътуването предлага великолепни гледки. Човекът е невъздържан и непослушен експериментатор, инжектиращ своите демони и халюцинации в плътта на авторското си кино. Турбулентният живот на Оливър Стоун, наситен с невротичен бунт, сексуални и наркотични апетити, разкървавен от травмите на войната и маринован в контракултурата на 60-те, не може и не трябва да бъде разделян от творчеството му. То представлява богат каталог на исторически интерпретации и спекулации, хипнотично насилие, черен хумор, фарс, сатира, политическа и морална корупция, кръвопролитие и кръвосмешение, нравоучение, техническа иновация, стилистични подвизи. Ярка картинна репрезентация на неспокоен дух, хванат на кръстопът между екстремната естетика и радикалната идеология.
НИЕ ЩЯХМЕ ДА ГО НАПРАВИМ ПО-ДОБРЕ, ХЪКЪЛБЕРИ!
Артистичните и литературните апетити на Оливър Стоун са заложени дълбоко в неговото ДНК. Оливър е продукт на драматични исторически обстоятелства – в края на Втората световна война американски подполковник с писателски пориви е пленен от екзотичното излъчване на френска кокетка, която съзира по освободените от съюзниците улици на Париж. Лу Стоун успява да очарова младата Жаклин и да я убеди да свърже живота си с неговия. Двамата сключват брак през ноември 1945 година. Избират за свой дом Ню Йорк, където Лу ще работи като финансов брокер на бумтящата фондова борса и ще преследва своето писателско хоби. На 15 септември 1946-а се ражда бебето им, което те озаглавяват Уилям Оливър.
Лу става сравнително успешен брокер с почти комичната репутация на човек, който е помогнал на мнозина да натрупат богатство, без сам той да направи наистина големи пари. Семейството живее добре в горните слоеве на средната класа. Старият Стоун влиза в ритъма на Wall Street, без да загърбва своето влечение към литературата. Бюрото му набъбва с непубликувани пиеси и поеми. Той дори намира публицистичен успех с периодично инвестиционно издание, което в един момент достига престижен тираж от 100 хиляди копия.
Лу Стоун предава страстта по писането на своя син. В началото идеята е Оливър изцяло да се отдаде на литературата. Баща му предлага нетрадиционна сделка – малкият трябва да пише по нещо всяка седмица, за да си заслужи финансовата издръжка. Творчество срещу дневни. По време на семейните ваканции в Южна Франция Оливър пише пиеси и ангажира по-възрастните роднини да играят в тях. Традиционните детски игри с братовчеди са обогатени от Стоун със сюжети, вдъхновени от историите, които неговият дядо му е разказвал за Великата война (1914-1918). Тогава той няма как да подозира, че в края на 60-те ще последва дядо си и баща си и в подземния пейзаж на още един мащабен въоръжен конфликт и като тях ще се завърне от там жив, но дълбоко променен.
Насърчен от баща си, младият Стоун старателно поддържа дневник. Години по-късно дори обвързва нахлулите в живота му проблеми с дрогата на прекъсването на този писателски ритуал. „Баща ми ме научи да пиша и ми показа, че това е една наистина тежка работа”, спомня си Стоун за най-важния и влиятелен човек в своя живот. Човекът, който учи сина си да печели от писане и го води на проститутка, за да изгуби девствеността си.
Вече като успешен режисьор през 80-те Оливър се вдъхновява от финансовите преживелици на стария Лу за филма си „Уолстрийт” и базира на него образа на „добрия брокер”, който се явява моралната противоположност на съвършения хищник, олицетворен от легендарния персонаж Гордън Геко (Майкъл Дъглас).
Жаклин, майката на Стоун, притежава характер, демонстративно различен от сериозния образ на Лу. „Тя, пише критикът Стивън Лавингтън, е чувствена и красива жена, социално активна и екзотична, спонтанна и неукротима.” Жаклин допълнително стимулира артистичните импулси на Оливър, води го на следобедно кино, позволява му да играе малки комедийни етюди пред случайно срещнати хора на публични места.
Връзката с киното е поддържана и от Лу. Споделеното гледане на филми ражда рефрен между баща и син: „Ние щяхме да го направим по-добре, Хъкълбери”. Едва ли Лу е подозирал, че обръщението към малкия Оливър е пророческо, че след време той ще стане създател на филми и действително ще ги „прави подобре”. Или поне по-добре от повечето.
ОЧАРОВАНИЕТО НА ОРИЕНТА
Неконвенционалното, но комфортно детство свършва през 1962 година. Лу и Жаклин са се отдалечавали емоционално един от друг от дълго време и сега официализират процеса с развод. Синът им е шокиран и разнебитен. Скъпите частни училища засилват растящото недоволство. Съзряването на Стоун потъва в мъчителната мъгла на изолацията и депресията. „Усещах, че реалността носи маска, а под нея се разкриваше сурова и негативна истина.” По-късно той винаги ще се опитва да покаже „суровата истина под маската” в своите филми. Не винаги ще успява да напипа истината, но със суровостта проблеми няма. В същия травматичен момент идва осъзнаването, че привидно проспериращият Лу Стоун тъне в дългове и единственото, което може да си позволи, е да плати колежа на сина си. „Американската мечта” е концептуално замърсена в очите на формиращия се като личност Стоун. Белязан от различните разпади в личното си пространство, той ще прекара зрелия си творчески живот в изработването на драматични подвижни картини, посветени на „американския кошмар”.
Тревожен и огорчен, на 18 години Оливър прекрачва прага на Йейл. Още едно място, което засилва враждебността на младежа към институционалната тъкан на САЩ. За него Йейл е „наситена с напрежение образователна фабрика за производство на американци от горната средна класа. Като на престижна поточна линия”.
Интересът към писането се срива, но Стоун, вдъхновен от романа Lord Jim на Джоузеф Конрад, решава, подобно на толкова други младежи от своята класа и поколение, да „открие себе си”, като предприеме приключение в Ориента. През 1965-а Стоун заминава за Сайгон, където преподава английски език близо година, но заниманието му омръзва и той започва тежка и непрестижна работа на търговски кораб в опит да събере пари за обратния път до дома си в САЩ. Две години по-късно Оливър отново ще стъпи във Виетнам, но този път във военна униформа.
Стоун се връща в Йейл, ала не е в състояние да преоткрие и възкреси своето литературно mojo, както би му се искало. Университетският живот продължава да му се вижда затлачен, протяжен и духовно корумпиращ. Младият мъж загърбва курсовите работи и се хвърля в течението на полуавтобиографичния поток на съзнанието с романа A Child's Night Dream. Всички издатели, които Стоун среща, отказват да публикуват първия плод на ранната му писателска мечта. Фрустриран и разочарован, той изхвърля част от страниците в Йист Ривър в Ню Йорк.
ВИЕТНАМ, ВОЙНАТА И ВЪЗБУДАТА ОТ ВИЗУАЛНОТО
През 1965 година първите американски войници кацат в Дананг в Южен Виетнам. Стоун се записва в армията и отива в боя през 1968-а – иконичната година, която отплува във времето като символ за кратката върховна потентност на контракултурната, протестърската и пацифистката еуфория на хипи движението. „Децата на цветята” и други антисистемни субкултури променят облика на американската младеж и политическата посока на страната. Докато Щатите вибрират от хаоса на гладните по обречената хипарска революция, Оливър Стоун крачи в джунглата в униформата на редник от 25-и пехотен полк.
Покръстването му в огъня на битката се съчетава с неговото потъване в контракултурата. Той консумира рок и дрога, черпи ценни запаси за бъдещата си трансформация в ловец на екстремни образи. Зелената джунгла подгизва от алена кръв, гръмовният огън на гранатите и куршумите разделя хора от техните крайници и органи. Картините на земния ад се запечатват в сензора на Стоун и разместват молекулите на неговото въображение. Той е ранен физически, психологически и емоционално и ще използва травмите като гориво за нова филмова реалност.
Виетнам създава режисьора Стоун. В джунглите на Югоизточна Азия е трудно да се пише и той се обръща към фотографията. Това е симптом за по-широка и драматична смяна на перспективата: „Аз бях писател, но се отказах, защото природата на войната е много нецеребрална, на преден план излизат усещанията, първичността на педя пред лицето ти. Преживяването ме обърна към киното”. От интровертен интелектуалец Стоун преминава в територията на внезапното, интуитивното, визуалното. Спомените и раните от Виетнам раждат най-плодоносната трилогия на Стоун – „Взвод”, „Роден на четвърти юли” и „Между небето и земята”. За първите два филма той печели режисьорски „Оскар” и място в историята.
НАСИЛИЕ, НИХИЛИЗЪМ, НАРКОТИЦИ
Трите виетнамски опуса предлагат едновременно брутална и изтънчена естетика. Флуидна камера, френетичен монтаж и фасцинация по насилието. Нарушената телесност, деградацията на плътта, се превръща в дълготраен творчески интерес за Оливър Стоун. Той вгражда влечението си към първичните нагони за разрушение и доминация в сценариите на три модерни класики – „Среднощен експрес”, „Белязания” и „Конан Варварина”. Като режисьор оркестрира впечатляващи симфонии на смъртта и агресията в „Ръката”, „Салвадор”, „Убийци по рождение”, „Обратен завой”...
Стоун борави с инструментите на второкласното хорър кино, но на територията на по-сериозни и престижни жанрове като военния епос, историческата драма, психологическия трилър и film noir. За критиците си той е безпощаден експлоататор на лошия вкус и воайорските влечения на публиката, за ценителите си е първокласен манипулатор на постмодернизма.
Бесният ритъм, свирепата образност, нетрадиционните ъгли на снимане, използването на различни формати, филтри и обективи, разчупването на драматургичните граници и наративните рамки и гаврата с очакванията на публиката стават част от все по-силно разпознаваемия творчески почерк на режисьора.
Годините на поствиетнамската кокаинова обсесия се оглеждат във формата и съдържанието на неговите филми. „Доорс”, „Убийци по рождение” и „Обратен завой” са композирани като френетични наркомански видения, напоени с кинетична възбуда халюцинации. Стоун експериментира с крайностите както в живота, така и в киното си. Хедонизмът на дрога-културата често е следван от ледената сянка на нихилизма.
Тя също е вградена в някои от тези филми и им придава трагична екзистенциална тежест. В крайна сметка обаче маниакалните спускания на Стоун до най-мрачните участъци от човешката психология са доминирани от гъстия като катран черен хумор.
ПОЛИТИЧЕСКИ ПАТОЛОГИИ
Оливър Стоун забърква коктейли от вулканична визуална енергия, адреналин, алфа-мъжкарство, сатира, конспиративни теории и тежки, шумни морални послания. Желанието му да казва важни неща по начин, едновременно отблъскващ и пленяващ, директно го води в полето на политическото. След президентската си трилогия – JFK, „Никсън” и W – той прескача на територията на документалистиката с хроники на топлите си отношения с авторитарни левичари. Антиамериканският сантимент обединява Уго Чавес, Фидел Кастро, Ево Моралес и други лидери, които Стоун прави свои приятели и герои на филми. Тук най-ярко започват да прозират двойните стандарти, избирателното възмущение и селективното възхищение на Стоун. Политическите патологии сякаш отслабват възможността му да създава изключителни игрални филми. Провалите на „Александър”, „Световният търговски център” и продължението на „Уолстрийт” разколебават репутацията му на авангарден артист.
Интервютата с Путин може да се окажат особено решителни за Стоун. Оттук той може да се възроди върху енергията на поляризацията и да изцеди от себе си поне още един голям филм. Но може и да се спусне надолу по спиралата от конспиративни документалки. Ако това стане, след години ще говорим за разговорите с владетеля на Кремъл като за последния глобално значим творчески момент в кариерата на Оливър Стоун. В подобна развръзка не се съдържа трагедия. Този грандиозен и изобретателен филмов бандит е оставил достатъчно материал за легенди.