Ангела Меркел спечели четвърти мандат като германски канцлер. Вече 13-а година на тази позиция, тя се превръща в един от най-дългогодишните лидери в следвоенната германска и европейска история. Предвкусената победа на нейната партия, Християндемократическият съюз (CDU), и на нейния баварски съюзник, Християн-социалният съюз (CSU), отразява стабилността и предсказуемостта, които германският електорат традиционно цени високо. Но резултатите от изборите са по-обезпокоителни за онези, които гледат на Германия като на фар, който осветява пътя на предпазливия прогресивен консерватизъм, характерен за управлението на Меркел повече от десетилетие.

За пръв път след образуването на федералната република правилото на Франц-Йозеф Щраус беше прекършено: в германския парламент ще влезе партия, която стои още по-вдясно от Християндемократическия съюз. „Алтернатива за Германия” (AfD) може да не е неонацистката партия, кокто някои твърдят, че е, но с 13% от гласовете тя ще използва позицията си на трета по големина парламентарна група в Бундестага, за да издигне своята платформа сред опозиционните законодатели.

Ако бихме могли да научим нещо от вота на 24 септември, то е, че традиционните партии на Германия се представиха по-зле от всякога. В дясното пространство, коалицията между Християндемократическия съюз на Меркел и Християн-социалния съюз взе 33% от гласовете, докато в лявото пространство Социалдемократическата партия (SDP) взе едва 20%. Нещо повече – освен „Алтернатива за Германия”, три други партии – Свободната демократическа партия (FDP), „Зелените” (Greens) и Лявата партия (Die Linke), завоюваха места в законодателната власт, като всяка от тях получи около 10% от гласовете.

За пръв път в парламента влизат шест партии, което би могло да означава „израелизация” на германската политика, тъй като необходимостта от широки коалиции води няколко партньори в управляващата администрация. От една страна, това е знак, че демокрацията в Германия работи, тъй като волята на народа е чута. От друга страна, резултатът ще затрудни управлението да бъде кохерентно и смело.

Меркел не може да управлява сама. Нито пък може да управлява само с един-единствен партньор, след като SPD в Германия обяви намерението си да се присъедини към опозицията. Мнозина очакват канцлерът да формира коалиция със Свободната демократическа партия и със „Зелените” – това трудно може да бъде наречено естествен съюз, но е такъв, който изключва партиите в най-отдалечените краища на политическия спектър. И все пак, какво ще се случи с политиката на правителството, когато коалиционните партньори, които се изказват в полза на бизнеса и онези, които се изказват в защита на околната среда трябва да изковат икономическа политика, или когато традиционните християндемократи и иконоборците от „Зелените” трябва да определят общите си цели в социалната сфера?

Въпреки клопките по пътя, средата в самата Германия до голяма степен ще остане стабилна. Истинският въпрос обаче е дали същото се отнася и до способността на Германия да устои на редица проблеми извън границата, които не търпят отлагане. Списъкът с външнополитическите предизвикателства, пред които е изправен Берлин, е дълъг: Европейският съюз се стреми към необходими реформи, преговорите за Брекзит са в ход, Русия придобива влияние на изток, отношенията на континента с Турция се нуждаят от ремонт, бежанците и мигрантите се отправят на север от Близкия Изток и Северна Африка, а европейските държави изпитват затруднения да се конкурират в рамките на световната икономика. По ирония на съдбата, много от тези предизвикателства вероятно са помогнали на Меркел, която мнозина смятат за гласа на разума и за източника на стабилност на континента, връчвайки ѝ четвърти мандат като канцлер.

А какво да кажем за Атлантическия съюз между САЩ и Европа? Китай вече е най-големият търговски партньор на Германия и съюзник по казуса с изменението на климата, но наистина ли ще замени Трансатлантическо партньорство, което беляза една ера на прогрес за Запада? Социалдемократическата партия, която категорично се противопостави на доктрината на американския президент Доналд Тръмп –„Америка преди всичко”, напусна коалицията на Меркел. „Зелените” обаче може би са още по-обезпокоени от позицията на Тръмп спрямо околната среда и разнообразието. По всичко личи, че новото правителство на Германия ще продължи да си навлича неприятности, когато се среща очи в очи със Съединените щати.

Въпреки огромните таланти на Меркел, новото споразумение за властта в Берлин ще направи много по-трудно договарянето и прилагането на стратегии. И ако френският президент Емануел Макрон търси съюзник за реформиране на Европейския съюз или при навигирането на Брекзит, ако Тръмп търси нов подход за уреждане на израелско-палестинския конфликт или ако напрежението с Русия продължи да нараства, водещата сила на Континента вероятно ще бъде по-нерешителна, по-неангажирана и по-неспособна да повлияе на останалите със своя отговор.

Новият политически пейзаж в Германия е такъв, в който жизненият център се е свил, а възможностите на Меркел да бъде лидер при мандата, който със сигурност ще ѝ бъде последен, са намалели. Това едва ли е добра новина за един от най-вечните поддръжници на демокрацията, просперитета и стабилността в света.

Автор: Камерън Мънтър

Източник: Stratfor

Превод: Десислава Пътева